Майкъл Уайт
Пръстенът на Борджиите (14)

13.

Степни, неделя, 5 юни, на обяд

„Ла Долче Вита“, италианският ресторант на Майл Енд Роуд беше във всяко отношение клишето, което името му внушаваше. Собственост на Джовани Контадино, бивш търговски директор от Милано, преселил се в Лондон преди десетилетие, той беше украсен с много шарени тапети и също толкова крещящ килим. Голям, но евтин на вид полилей висеше от тавана, хвърляйки изненадващо бледа светлина. Храната обаче беше добра, а обслужването — на ниво.

В този потискащо горещ следобед всички прозорци на ресторанта бяха отворени и няколко преносими вентилатора правеха всичко възможно, за да обуздаят задушаващата жега. Задаваше се буря.

В 12:45 служителите от „Рейнър и партньор“ се бяха събрали на бара. Това беше годишното им събиране и собственикът на компанията, Макс Рейнър, черпеше всички. Бурята се разрази внезапно и дъждът заплющя като из ведро. Келнерите хукнаха да затварят прозорците.

Тим Мидълтън закъсняваше с петнайсет минути. Той вкара в паркинга червената си кола „Морис Геръдж“, излезе, отвори огромен чадър „Ралф Лорен“ и хукна към ресторанта. Изглеждаше елегантен с красиво ушития костюм „Озвалд Ботенг“, тъмносивите мокасини от телешка кожа и ризата с цветни шарки. Точно се готвеше да отвори вратата, когато забеляза една двойка в коридора към трапезарията. Жената беше слаба, с чуплива кестенява коса. Бялата й рокля в стила на 50-те подчертаваше големите гърди и тънката й талия. Партньорът й беше висок мъж, поне двайсет години по-възрастен от нея. Челюстта му беше масивна, а слепоочията му бяха почнали да посивяват. Младата жена го беше хванала под ръка. Мидълтън спря рязко и точно се готвеше да се обърне, когато жената го забеляза.

— Ей, Тим — каза тя и се притисна към партньора си.

— Софи — отговори той спокойно.

Настъпи неловко мълчание и Тим Мидълтън каза:

— Моля да ме извините.

Софи му препречи пътя и Мидълтън я погледна презрително.

— Винаги си бил бързак, нали, Тим?

Мъжът до Софи се засмя и каза:

— Ах, този Тим.

Мидълтън не му обърна внимание.

— Не познаваш Маркъс, нали? — бързо каза Софи. Очите й проблясваха и се стрелкаха между двамата мъже.

Мидълтън удостои Маркъс с едно от най-недоловимите кимвания.

— Очарован съм, но закъснявам и трябва да бързам.

— Жалък кретен — подхвърли Софи, поклащайки глава.

Тим я изгледа яростно.

— Класна както винаги, а, Софи?

Маркъс направи крачка към него, но Софи го задържа. Мидълтън се усмихна презрително, помаха им, оправи предницата на сакото си и тръгна към масата на Рейнър. Неколцина от служителите на фирмата вече бяха насядали по местата си и наблюдаваха сцената с интерес. Мидълтън направи всичко възможно да не обръща внимание на Джовани Контадино, който също беше наблюдавал спречкването. Ресторантьорът отведе Софи и Маркъс по тесен коридор в малко частно сепаре, а Мидълтън започна да разказва виц на една от секретарките.

В два часа по-голямата част от компанията беше развеселена от изобилните количества фраскати, а гладът им беше задоволен с най-добрата пица, паста и чеснови хлебчета в цял Лондон.

След като преди четири години стана партньор, Мидълтън произнасяше кратка реч на тези ежегодни срещи. Припомняше с чувство за хумор върховете и спадовете през годината, шегуваше се с началника и смущаваше младшите служители. Сега се чувстваше малко зле, след като беше изпил повече от своя дял фраскати, както и три уискита, преди да излезе от апартамента си, но се изправи и прекара пръсти през светлокестенявата си коса. Макс Рейнър направи едно шеговито въведение, потупа Мидълтън по гърба и се върна на мястото си.

— Винаги е удоволствие — започна той — да се говори за възходящия път на „Рейнър и партньор“. И аз наистина трябва да бъда откровен и да кажа, че това до голяма степен е така, благодарение на споменатия по-горе „партньор“. — Той замълча и огледа принудените усмивки на своите колеги. — Това движение нагоре продължи въпреки определени… нека кажем… гафове, извършени през последните дванайсет… — Той спря, затвори очи и леко се олюля.

— Някой май е прекалил — прошепна един от младшите архитекти на секретарката до него. Тя се изкикоти. Очите на Мидълтън рязко се отвориха и той огледа масата, но очевидно не можеше да фокусира. Разхлаби вратовръзката си и се опита да събере мислите си.

Гръмотевица избоботи басово над главите им и една светкавица разцепи небето толкова наблизо, сякаш някоя крушка се беше пръснала над масата.

— Гаф номер едно — продължи Мидълтън, като леко заваляше думите. — Гаф номер едно трябва да се припише на… — Той спря отново и онези, които не отместиха поглед от неудобство, забелязаха струйки пот по слепоочията му. Очите му изглеждаха кървясали. Той отвори уста, за да каже нещо, но челюстите му само се отваряха и затваряха леко, сякаш управлявани от скрити върви. Той се преви и се хвана за стомаха. Олюля се и сграбчи масата, за да запази равновесие. Един от чертожниците, който седеше вдясно от него, скочи и се опита да го подкрепи.

Мидълтън направи крачка назад, а на лицето му беше изписан ужас. Хвана се за гърлото и очите му изскочиха. В ъгълчетата на устата му се появи бяла пяна. За миг погледна надолу, докато се клатушкаше, сякаш беше ослепял, и когато вдигна отново глава, всички видяха, че лявото му око се е превърнало в червен кръг. Струйка кръв течеше от него по бузата. Мидълтън изрева и от устата му изригна поток кръв и бълвоч. Той опръска масата и улучи двама от събралите се, които отскочиха ужасени.

Мидълтън се стовари на масата и заби лице в няколко бутилки вино и чаши. Една от жените изпищя и скочи. Мидълтън се плъзна назад и докато падаше, от устата му изригна още кръв и бълвоч.

Макс Рейнър се втурна към него. Мидълтън беше престанал да се движи. Едното му око гледаше невиждащо тавана, а другото беше напълно червено. Рейнър допря два пръста в шията му и се обърна към останалите, които се бяха струпали около тях.