Майкъл Уайт
Пръстенът на Борджиите (33)

32.

Лондон, март 1589 г.

В онази дупка имаше място само за един човек и на мен не ми беше много приятно от близостта с Антъни, който не бе от най-чистите създания. От другата страна на ламперията чувахме гласове, писъци и викове и аз се опитах да не мисля за онова, което се случваше в параклиса. Познавах пълномощията на Последователите, мъже, наети от Уолсингъм да издирват размирници и замърсители на вярата. Те можеха да арестуват и задържат католици, но можеха да използват оръжията си само за самоотбрана. Макар че ме болеше от тази мисъл, Себастиан сам се бе нахвърлил върху тях. Можех само да се надявам, че друг от богомолците не е срещнал подобна съдба и че някои са успели да избягат.

Антъни беше разстроен.

— Моята господарка Ан — изплака той прочувствено, след това се обърна към мен. — Тия дяволи — изсъска той и слюнка започна да се стича по брадичката му.

— Антъни, разбирам страховете ти, но трябва да тръгваме.

— Къде?

— Забрави ли, че със Себастиан трябваше да се срещнем с братята Пърч? Знаеш ли нещо за моята задача?

— Себастиан? Не го обичам. Той е груб към моята господарка, но тя го победи. Ха-ха!

Докато Антъни говореше за моя мъртъв приятел, отново усетих болката от загубата. Бълвоч се надигна в устата ми и за пръв път осъзнах колко задушаващо горещо е в тази дупка.

— Знаеш ли някакъв начин за излизане оттук? — попитах аз, като принудих Антъни да ме погледне в очите. За миг неговите някак се избистриха.

— Знам — отговори той. — Да, знам. Ела.

Промъкна се покрай мен и телесната му миризма отново ме блъсна, предизвиквайки нов пристъп на гадене. Антъни се наведе до малка пролука в задната стена на скривалището и тя поддаде. След като се промуши през нея, той изчезна в мрака. Аз направих крачка напред и се промъкнах след него.

Озовах се в тесен влажен тунел. Вонеше на студена земя и плесен. Почувствах нечие докосване по рамото ми и подскочих толкова, че си ударих главата в тавана.

— Оттук — чу се гласът на Антъни.

Единствената светлина в тунела идваше от тясна цепнатина, която се намираше право пред нас. Тръгнахме към нея. Нещо хрущеше под краката ни. Не исках да мисля за това и подканих Антъни да вървим. Светлината стана по-силна и скоро се озовахме в края на тунела, пред една стена. Тя беше мокра и хлъзгава, но между камъните имаше малки отвори, достатъчни да поемат вкочанените ни пръсти и носовете на обувките ни. На върха видях падаща врата, вдигната нагоре. Антъни отново поведе, изкачвайки се по стената с пъргавината на маймуна. Аз се изкатерих значително по-бавно и с много повече безпокойство. Когато наближих последните няколко цепнатини, Антъни беше стигнал целта. Наведе се в шахтата и ми подаде ръка, за да ми помогне да изляза.

Падащата врата се отваряше към малко помещение. Един-единствен прозорец високо на стената беше източникът на светлината, която бяхме видели в тунела. Стаята беше празна, като се изключи старият дървен нар в единия ъгъл. Паяжини висяха от тавана, а плесента по стените се издигаше на височината на кръста. Аз се прехвърлих в стаята и видях една затворена врата вдясно. Отидох до нея, залепих ухо на малката цепнатина, където вратата и касата се срещаха, и се заслушах напрегнато. Не можах да чуя нищо, опитах вратата и тя се отвори навън.

Намирахме се в тясна улица. Снежинки започнаха да падат по лицето ми и аз усетих хапещия вятър, който фучеше между сградите като в комин. На две крачки пред нас се издигаше тухлена стена. Погледнах наляво — там уличката изчезваше в мрака. Отдясно видях добре осветено кръстовище. Мина каруца, пълна с хора. Всички бяха весели и си подаваха някакво голямо плоско шише. Една блудница, с дълбоко изрязан корсаж и разпуснати дълги коси, изпищя от смях и падна назад в каруцата, безсрамно вирвайки крака.

Аз се обърнах към Антъни.

— А сега накъде? Можеш ли да ме заведеш при братята Пърч?

— Не ги обичам — отговори той, избягвайки погледа ми.

— Антъни, няма нужда да говориш с тях. Само ме заведи.

— Отче, те ще ти изядат главата.

Аз му се усмихнах мило и поставих ръка на рамото му.

— Антъни, не се страхувай за мен. Трябва да намеря братята. Моята мисия е крайно важна. Божията воля е да намеря братята Пърч и да потърся тяхната помощ. Разбираш ли?

Той кимна бавно.

— Да, отче Джон, разбирам — каза той. — Нашата мисия. — И изпъна гръб. — Аз ще отговоря на призива Господен. Да, ще го направя. Ще го направя. Братята ще са в театъра. Да, сигурно ще бъдат там.

— Театъра?

— „Орелът“. Театър „Орелът“. Всичко това е игра, нали разбираш. Моята господарка Ан ми каза. Хората се преструват, че са други люде. Пеят песни там и се обличат в други дрехи. Много е весело. — Той ме погледна, а очите му бяха бистри от внезапното вълнение. След това, без да каже нищо повече, пое надолу по уличката.

Аз го спрях.

— Робата ти.

Той погледна голямата бяла одежда и послушно я свали през главата.

На не повече от трийсет метра от подземния параклис и ужасите, на които бяхме станали свидетели там, вече бяхме сред тълпата. Почувствах се в безопасност за първи път, откакто бяхме пристигнали в Лондон. Издърпах шала на лицето си и държах главата си наведена. Бяхме излезли на голям площад. Едната му страна беше заета от пазар, където по сергиите се продаваше смайващо разнообразие от стоки. Имаше сергии с риба и такива, на които се издигаха пирамиди от ябълки и лешници. Отстрани видях сергия, на която бяха подредени дървени играчки: пумпали и ярко боядисани войници. Един търговец хвалеше броениците си с дървени зърна, а на метър и нещо от него друг високо подканваше възможните клиенти да пипнат, за да усетят качеството на коприната, която беше изложил на една паянтова маса.

Минахме бързо покрай сергиите и се вмъкнахме в друг пасаж. Той беше покрит с девствен сняг, който проблясваше на лунната светлина. Достраша ме и подканих Антъни да побърза, преди някой да изскочи и да ни пререже гърлата.

Скоро стигнахме друго оживено кръстовище.

Тук сякаш всички се движеха в една посока — към реката. Смесихме се с тълпата. По едно време завихме наляво и видях театъра точно пред нас. Той се издигаше над порутените жилищни сгради, които го заобикаляха, а точно зад него се виждаше сребристата Темза.

Бях виждал театър „Орелът“ от северния бряг на реката, когато живеех в града, но макар тези позорища да бяха много популярни сред лондончаните от всички класи, никога не се изкуших да вляза. Разбира се, пуританите мразят всякакви форми на маскарад. Това беше част от тяхното сурово и ограничително разбиране за живота. Аз също не се чувствах много добре с тази нова лудост по театъра. Струваше ми се, че има по-печеливши пътища, които човек да следва. Вместо да се преструва на някой друг, може да му е от по-голяма полза да подобри онова, което е. Но макар че бях така скептично настроен към театъра, когато го видях от толкова близо, пулсът ми се ускори.

Приличаше на огромен барабан и се издигаше на шест етажа. Червен флаг се вееше на кулата зад района на сцената. Знаех, че това означава, че пиесата е „историческа“. После видях над входа голямо парче плат, на което бе нарисуван персийски воин и беше изписано заглавието: „Тамерлан“^[1].

Пиесата вече беше започнала. Чувахме музика, гласове и дори топовен гръм. Около стените на театъра бяха наредени още сергии. Те продаваха храна и напитки, но оживлението преди началото на представлението беше минало и мнозина от продавачите си почиваха преди блъсканицата след края му. Зад сергиите се виждаха канавки, изкопани в твърдата земя. Един клиент си вдигаше панталоните, а прислужникът хвърли пръст върху изпражнението, облегна се на лопатата, избърса се с ръкава на мръсната си туника и въздъхна.

С Антъни се гмурнахме сред закъснелите зрители пред театъра, промъкнахме се вътре и платих входа от едно пени за всеки от нас. Предполагаше се, че ще поемем към задната част на партера, защото моите пенита ни осигуряваха места сред простолюдието, но ние не бяхме тук, за да се забавляваме. Тръгнахме по един извиващ се коридор, който се простираше по обиколката на сградата. Стигнахме до извита стълба, която се изкачваше до последния етаж на галерията и имаше площадки, които водеха към всеки от етажите преди това.

Не бях сигурен по кой път да поема, но знаех, че трябва да намерим някого, който работеше тук или поне познаваше собственика. След като стигнахме на втория етаж, поведох Антъни покрай задната стена на галерията. Тук беше претъпкано с по-заможни граждани, които си бяха донесли провизии, пиеха вино и се шегуваха, като рядко обръщаха внимание на представлението. Оттук можехме да виждаме сцената. Тя беше осветена от половин дузина факли, като за фон служеха пищни червени и златисти завеси. На сцената се беше струпала малка група артисти, облечени в дрехи от фини тъкани. Между тях стоеше персийски пълководец с изваден извит меч. Той имаше зло лице, заострена брада и почернени очи. Приличаше на въплътения дявол. Аз дръпнах Антъни назад и тръгнахме надолу по тясната пътека зад зрителските места.

След няколко минути се озовахме зад самата сцена. През една цепнатина в декорите се виждаше публиката. Мнозина в дъното на партера бяха погълнати от драмата, която се разиграваше пред тях. Аз се обърнах и забелязах врата вдясно от нас. Бутнах я и пристъпих в малко помещение без прозорци. До една маса с гръб към нас седеше мъж. Успях да зърна блясъка на монети и дървени кутии като онези, които се използваха за събиране на входната такса. Мъжът се обърна рязко и посегна към камата си. Аз вдигнах ръце, а Антъни се сви зад мен.

Мъжът ни гледаше гневно.

— Какво искате? — Той се изправи, а ръката му остана близо до оръжието.

— Съжалявам, че ви обезпокоих — започнах. — Аз… ние… търсим Едмънд и Едуард Пърч. Казаха ми, че тази вечер ще са тук.

Мъжът присви очи.

— Не познавам тези хора.

Знаех, че лъже, но се намирах на хлъзгава почва. Не исках този приятел да вдигне тревога.

Поклоних се и казах:

— Тогава се извинявам, че ви обезпокоих. — Прегърнах Антъни през раменете и го обърнах към вратата.

— Защо търсите братята Пърч? — попита мъжът.

Аз се обърнах и за пръв път разгледах внимателно мъжа. Той беше висок, слаб, темето му беше почти плешиво, но костеливото му лице беше обградено от дълга черна коса.

— Става дума за частен делови въпрос — казах аз след малко.

— Късметлия — отвърна мъжът и впери подозрителен поглед в мен. След малко изражението му омекна. — Братята си свършиха работата тук за тази вечер. Тръгнаха си преди малко със своите… печалби. — Готвеше се да каже още нещо, когато друг мъж се появи на прага. Той ме изгледа от горе до долу, а Антъни бързо пое по коридора.

— О, Уил — каза мъжът, който броеше приходите от представлението. — Тези господа търсят братята.

Новодошлият се вторачи в мен с вдигната вежда. Беше на двайсетина години и имаше вид на актьор — беше с костюма на моряк и носеше купчина листа. Тръшна се на стола до масата и грабна каната с вино, която стоеше до кутиите с парите. Отпи малко, избърса устата си и се оригна.

— Всички ще бъдат в Мечата градина — каза той. Бях изненадан от гласа му. Беше богат и звънлив, провинциален акцент. Предположих, че е от скоро в столицата, вероятно бе дошъл от някой град на север от Лондон. — Техен приятел ли си?

— Искам да обсъдя един делови въпрос с тях.

— Късмет — отговори той и двамата размениха мрачни усмивки.

— Казахте, че ще бъдат в Мечата градина. Аз не съм оттук. Къде се намира тя?

— Ако плюна от покрива, ще я улуча — отговори младият мъж и кимна към сцената. — Просто следвай вонята. Обаче побързай — добави той. — Нашата любима публика се устремява като стадо натам веднага щом представлението свърши… а понякога и преди това. Бог да ги накаже.

С Антъни стигнахме до приземния етаж, без да срещнем жива душа, и се измъкнахме през главния вход в нощта. Снегът вече валеше обилно, на снежинки, едри колкото нокът на палец. Вдигнах глава и ги оставих да падат по лицето ми. Сякаш ме докосваха малки перца, които се разтопяваха при допира с кожата ми.

Младият актьор се оказа прав за миризмата. Когато заобиколихме театъра, се озовахме от подветрената страна на арената и острата животинска воня ни блъсна в лицата.

— Мразя това място — каза Антъни и забави крачка. — Там нараняват животни. Не искам да влизам.

— Антъни, трябва да намеря братята, а не мога да те оставя сам. Последователите сигурно още ни търсят.

— Но те причиняват болка на животните.

— Знам, но дългът преди всичко…

Зад нас настана суматоха. Една жена изпищя и аз се обърнах навреме, за да видя как двама мъже се борят с трети, който носеше безформена кафява туника и черни панталони.

— Бързо! — изсъсках на Антъни и го задърпах към извисяващите се стени на Мечата градина.

Хвърлих още няколко пенита в една дървена кутия, влязохме и се смесихме с тълпата. Елипсовидна арена заемаше по-голямата част от мястото между стените. Около нея беше издигнат паянтов амфитеатър с три реда. Той беше претъпкан с хора, които викаха и пищяха, напълно омаяни от онова, което се случваше. За миг бях пленен от лицето на един зрител. Увисналите му бузи бяха зачервени, очите — разтворени широко, а зениците — огромни. Устните му бяха изтеглени назад, сякаш ръмжеше, а от ъгълчето на зиналата му уста се стичаше слюнка. Оставена без внимание, лигата се полюшваше на дълга бледа нишка, докато той мърдаше главата си и крещеше. Пестниците му бяха стиснати и той забиваше във въздуха несъзнателни удари. Спрях се, загледан в него, и след това се обърнах да видя какво става на арената.

Бикът беше на коленете си и ревеше от болка, докато един мастиф гризеше врата му. Червените зъби на кучето проблеснаха, а кръвта плискаше в очите му. Още две кучета се зъбеха на бика. Едното захапа крака му, а другото го заръфа за хълбока. Антъни започна да хленчи и скри лице в рамото ми. Обърнах се и го поведох далеч от тази ужасна гледка. Никой не ни обърна внимание, бяха изцяло съсредоточени в зловещото забавление.

Когато стигнахме до района на сергиите, от тълпата се понесе рев. Не спряхме да разберем каква нова гадост е извършена, а закрачихме бързо по елипсовидната галерия, открита за падащия сняг. Завивайки накрая, едва не се блъснах в един огромен мъж, седнал на стол пред голяма врата. Той скочи с изненадваща пъргавина и ни препречи пътя. Главата му не беше много по-малка от тази на бика на арената, но големите му воднисти очи гледаха почти любезно. На пръв поглед огромното му лице имаше детинско излъчване, но това впечатление се нарушаваше от белег, дълъг най-малко 15 сантиметра, който се спускаше като лъкатушеща червена черта от слепоочието по бузата.

Обърнах се и точно се готвех да отстъпя, когато Антъни направи крачка напред и каза тихо:

— Бенджамин.

Мъжът откъсна втренчения си поглед от мен, погледна Антъни и разцъфна в беззъба усмивка. Отпусна тежката си ръка върху костеливото му рамо и издаде ниско гъргорене. Едва тогава обърнах внимание колко отпусната е устата му, и осъзнах, че езикът на този гигант е отрязан.

— Той не може да говори — бързо обясни Антъни.

— Дяволите отрязаха езика му, защото критикуваше новата църква.

— Кой е той?

— Бенджамин охранява братята — обясни Антъни. — Той е мой приятел.

— А защо не ми каза по-рано — озъбих му се аз. Звярът, който още се усмихваше на Антъни, обърна яростни очи към мен. Свали ръката си от рамото на момчето и пръстите му се свиха в юмрук.

— Не — каза меко Антъни и бутна надолу ръката му, — той е приятел.

— Можеш ли да ни заведеш при братята? — попитах, без да изпускам от очи огромния пестник.

Бенджамин ме огледа подозрително, след това издаде нисък гърлен звук.

— Трябва да говоря с тях. Става дума за нещо много спешно.

Бенджамин се втренчи в мен с големите си като на дете очи, след това вдигна рамене, обърна се и отвори вратата към някакво тъмно помещение. Бутна ме да вляза първи. Аз пристъпих вътре и една силна ръка ме стисна за врата. Почувствах студена стомана на гърлото си и се опитах да говоря, но моят нападател ме стискаше като менгеме. Вдигнах ръце, но това предизвика само засилване на хватката. Бях повдигнат във въздуха и запратен през помещението. Антъни се стовари до мен и започна да хленчи.

Надигнах се и му помогнах да стане. Намирахме се в малко помещение, чиито стени бяха драпирани с ярко оцветена коприна. От тавана висеше голям полилей, на който бяха закрепени бели свещи. Каменният под беше покрит с разкошен шарен килим.

На няколко крачки пред нас, на тапициран с кадифе диван лежеше невероятно тлъст плешив мъж, облечен в пурпурна коприна. Жабото му беше светлолилаво и беше гримиран като артист — с яркочервен руж на бузите и тъмни сенки около малките черни очи. Той се усмихна и цялото му лице смешно се набръчка. От двете му страни лежаха две полуголи момчета с бледа кожа. Но най-необикновеното нещо в тлъстия мъж беше приспособлението, което стърчеше от устата му — дълга тънка тръбичка с нещо като луковица в долния край. Той смучеше от тесния край и дим се дигаше от подобието на луковица. Миризмата не приличаше на нищо, което познавах. Тя задраска по гърлото ми и без да искам, се закашлях.

— Е, какво имаме тук? — попита мъжът, след като извади приспособлението от устата си. Гласът му беше писклив и женствен. Той гледаше зад нас — към двамата мъже, които ни бяха вмъкнали толкова непристойно в помещението. Бенджамин се изстъпи между тях, издаде странен звук от дълбините на гърлото си и мъжът на дивана ни огледа внимателно.

— Приятели ли, Бенджамин? — поклати той глава. — Наистина ли? Ех, какво прекрасно и рядко нещо. — Той махна с ръка, докато говореше, и аз забелязах, че носи твърде много бижута: на всеки пръст имаше голям златен пръстен, а на китката — дебела гривна със скъпоценни камъни. — Как се казваш? — попита ме той.

— Аз съм Джон Алън — отговорих аз.

— И как мога да ти помогна, господин Алън?

Чух как единият от мъжете зад нас се засмя. Антъни се вкопчи в ръката ми.

— Търся Едмънд и Едуард Пърч. Казаха ми, че тази вечер ще са тук.

— Така ли? И каква работа имате с тези господа?

Направих пауза, преди да попитам:

— Ти ли си един от братята?

— Не отговори на въпроса ми… приятелю.

— Аз съм търговец, пристигнах в Лондон по работа тази сутрин, с моя приятел Себастиан Маунтджой. Ако си един от братята, ще си чул за нашето пристигане.

— Може би съм чул — отговори мъжът, лека язвителна усмивка играеше на лицето му. — Каква е вашата търговия?

— Внасяме каламин.

Той кимна.

— А къде е твоят другар? Казаха ни, че ще бъдете двама.

Въздъхнах тежко и изправих рамене.

— Моят приятел беше убит тази вечер — отговорих тихо.

— Колко жалко. А твоята маймуна? — каза тихо мъжът и стрелна поглед към Антъни. Двете момчета на дивана избухнаха в кикот.

— Ако не можеш да ми помогнеш, бих искал да си тръгна — отговорих аз.

— Доведете го по-близо — нареди дебелият мъж и Антъни беше блъснат на една страна, а мен ме завлякоха до дивана. Не можах да сдържа кашлицата си. Дебелият се изправи, доближи се до мен и духна облак синкав дим в лицето ми. Очите ми засмъдяха и гърлото ми пламна, докато се опитвах с кашляне да изхвърля дима. Едно от момчетата се кикотеше силно. Дебелият се наведе още по-близо към мен и започна да ме души. След това, за мое голямо отвращение, изплези език и го плъзна по врата ми. Седна пак на дивана и млясна с устни.

— Ммм, обичам вкуса на страх — каза той и щракна с пръсти на двамата пазачи. Те ме пуснаха и аз отстъпих крачка назад, като бършех врата си с длан.

— Кажи ми, приятелю Джон, какво искаш от нас?

— Казаха ми, че ще ни помогнете в нашето търговско начинание.

— А откъде да зная, че не си шпионин от двора на кралицата, който е дошъл да заложи капан за мен и моя брат?

— Откъде един шпионин може да знае нещата, за които говорих?

— Това не е толкова трудно. Слугите на Уолсингъм са безпощадни в своята работа. Знаеш това много добре.

— Мога да кажа същото за вас, сър — отговорих му с целия кураж, който успях да събера. — Откъде да знам, че ти не си шпионин?

Мъжът се вторачи в мен с безизразно лице. След това слезе от дивана и бавно се приближи, сграбчи лявата ми ръка и я вдигна към светлината.

— Значи това е пръстенът — каза той. — Казаха ми, че е красив, но това… това е… Свали го.

Аз издърпах ръката си и един от пазачите пристъпи напред. Дебелакът го изгледа яростно и той се отдръпна. В следващия миг почувствах докосването на метал до адамовата си ябълка и остра болка. Сведох поглед и видях орнаментирана кама с назъбено острие. То ми беше пуснало кръв, която се стичаше на тясна нишка по него.

— Едмънд. — Гласът беше тих, но по-остър от острието на гърлото ми. Дебелакът мързеливо обърна глава към вратата. Не смеех да помръдна.

— Махни ножа — нареди гласът.

Аз не помръдвах.

— Свали го!

Почувствах как острието изчезна и Едмънд Пърч направи крачка назад. Очите му бяха пълни със злоба. Аз се обърнах и видях на прага един мъж, а до него — Ан Дохърти.

Антъни се затича да я прегърне и изписка:

— Господарке! Господарке! — Целуна я по бузите, а Ан го прегърна и ми се усмихна тъжно над рамото му.

Мъжът дойде при мен и каза:

— Извинявам се. Едмънд е малко… театрален. Нали, скъпи братко? — Едуард Пърч стрелна брат си с презрителен поглед.

Трябва да съм бил в лек шок, защото няколко минути не можех да подредя мислите си. Бях се вторачил в новодошлия и ми беше трудно да си представя, че с Едмънд Пърч наистина са братя. Едуард беше висок, добре сложен, с гъста черна коса. Може би някога е бил красив, но годините бяха опустошили лицето му. Един от клепачите му беше провиснал и покриваше почти изцяло лявото му око. Носът му беше трошен поне веднъж и бялата линия на един белег вървеше от основата му до горната устна.

— Отче, Ан ми разказа всичко за твоята мисия — продължи Едуард Пърч. — Ако още искаш помощта му, тук съм, за да ти я предложа.