Майкъл Уайт
Пръстенът на Борджиите (44)

43.

Уестминстър, Лондон, март 1589 г.

Това беше най-великият ден в живота му. Докато излизаше заднишком от залата на Кралския съвет, прегънат в нисък поклон, Уилям Антъни опипваше тежката огърлица на верен васал, с която Нейно Величество току-що го беше удостоила. Това беше най-голямата почит, която човек може да получи от кралицата — едновременно личен подарък и обществено признание. Огърлицата беше от чисто злато и бе украсена с розата на Тюдорите, за да символизира вечното свързване на нейния притежател с кралското семейство. Някога е била носена не от кого да е, а от Томас Мур.

Но това не беше всичко. След като окачи огърлицата на Уилям, намествайки я на раменете му с усмивка, кралицата му поднесе и малка кутийка.

— Желаем да имаш това, Антъни — каза му тя. — Това е още един знак на Нашата вечна благодарност. Можеш да я отвориш едва когато излезеш оттук.

След като излезе от залата, прислужниците го поведоха през поредица коридори. Неспособен да овладее нетърпението си, Уилям отвори в движение кутията и се вторачи ужасен в пръстена на Лукреция Борджия. След като излезе на утринната светлина от кралските конюшни, той извади пръстена от кутията и го сложи на пръста си.

Двамата му другари, Томас Марчмейн и Никълъс Мейкпийс, бяха яхнали конете си и го чакаха с неговата бяла кобила Ишбел, оседлана и готова. Той дръпна юздите и ги поведе по калния път, който се спускаше по склона. Поеха към главния път, който щеше да ги отведе в Сити и отвъд.

Когато стигнаха Лондонския мост, слабото слънце вече се издигаше високо в небето. Никълъс и Томас яздеха напред и спряха на входа за моста. Уилям ги настигна и видя три пики да стърчат от опорната стена. На всяка от тях беше набучена глава. Трудно ги разпозна. На първата пика стърчеше главата на Едуард Пърч, която можеше да бъде разпозната единствено по белега, който се спускаше от носа му до горната устна. В центъра стърчеше главата на отец Джон Уилям Алън. Лявата част на лицето му липсваше и почернелите сухожилия се полюшваха от костите. Вдясно беше побита главата на Ан Дохърти. Останките от черните й коси бяха полепнали по лицето заедно с отдавна съсирената кръв. Очите й бяха изкълвани, а устата й представляваше червена дупка.

— Веселата троица — изкикоти се Никълъс Мейкпийс. — А, Уилям? — Уилям не му обърна внимание и остана вторачен в трите глави. За пръв път пълната тежест на стореното се стовари на плещите му. Едуард Пърч със сигурност беше престъпник и католик, може би едно злощастно съчетание. Но отец Алън? В най-лошия случай той беше заблуден, управляван от сили, които нито разбираше, нито поставяше под въпрос. Може би, замисли се Уилям, той и Джон Алън не бяха толкова различни. И двамата бяха убивали, за да защитят своята вяра. Те бяха войници, които водеха сражение. Ако ролите им бяха разменени, и двамата щяха да постъпят по същия начин.

Той едва се застави да огледа опустошените черти на Ан. Това беше част от неговото изкупление, защото, макар да бе Божи войник, трябваше да отговаря за своя дял в тази смърт. Ан, скъпа, Ан. Тя го беше обичала, а той я измами. Нейната душа беше благородна. Единственото й престъпление бе, че почиташе погрешния Господ, молеше се пред грешния олтар. Може би, каза си Уилям, в един по-добър свят би могъл да я промени, вместо да я обрече на възможно най-лошата смърт. Насили се да откъсне поглед от нея. След това, без да каже дума, свали огърлицата и я прибра внимателно в чантата на седлото. Дръпна юздите и смуши с пети кобилата, която се понесе в лек галоп по пътя на изток, който извеждаше от Лондон.

Излязоха през Източната порта без премеждия и поеха по пътя за Есекс. Снегът и дъждът бяха превърнали пътя в каша. Заваля суграшица, а от север задуха режещ вятър. Един час борба с пътя изтощи конете и когато започна да се смрачава, видяха в далечината приятна светлинка.

— Тази вечер бих платил двойно за халба ейл в „Сивият пътник“ — заяви Никълъс, който се вмъкна между двамата си другари.

— Аз, приятелю, бих платил тройно — отговори Уилям. — И бих предложил първородното си дете за удобно легло.

Гостилницата беше много стара. Част от нея беше построена от плет, измазан с кал, и някои твърдяха, че е започнала да обслужва пътниците между столицата и Колчестър преди векове, когато Хенри II е бил крал. Гостилничарят познаваше Антъни и двамата му другари и ги посрещна в топлото помещение, поднесе им супа и ейл и им предостави най-добрите си стаи.

Уилям беше в празнично настроение и черпеше всички в гостилницата. Обаче след няколко халби ейл стана необщителен и вече не беше приятна компания. Томас и Никълъс се опитаха да го развеселят с вулгарни истории, но не успяха, затова поканиха няколко местни курви.

— Хайде, Уилям, какво те тревожи? — попита Томас. — Без съмнение тази вечер трябва да си най-щастливият човек в цяла Англия.

Антъни се усмихна насила.

— Прав си, Томас, но съм тъжен и дори животът ми да зависеше от това, не мога да обясня защо. Ако ме извините, ще изляза да глътна малко въздух. Може би това ще ме разведри.

Гостилницата се издигаше на брега на реката и големият дървен балкон в задната й част се надвесваше над водите. Говореше се, че старият крал Хенри, бащата на кралицата, е ловувал в полетата около реката и отседнал в „Сивият пътник“ със своята предпочитана любовница.

Уилям се облегна на перилата и се загледа над водата. Точно под балкона се виждаше каналът, който водеше до помийната яма встрани от кръчмата. Отвъд нея се простираха черни полета. Той знаеше източника на своята мъка — Ан. Не можеше да прогони от съзнанието си спомена за лицето й, разкъсано и осквернено. Празните черни отвори, където преди бяха милите й зелени очи, сякаш го влачеха към преизподнята.

По време на пътуването от Лондон беше обръщал малко внимание на лошия път, лепкавата кал и студа. Главата му беше пълна със спомени за мъртви лица. Опита се да се потопи във фалшива веселост и алкохол, но не се получи. Отново и отново си задаваше един и същ въпрос. Дали Господ ще му прости? Ще извини ли Бог ужасите, които позволи да се стоварят върху човек, който го обичаше и му се доверяваше? Знаеше, че тримата предатели са били еретици, затова заслужаваха двойно наказание. Знаеше също, че Бог прощава убиването на еретици… но Ан, скъпата Ан?

Обърна се и видя двама мъже да крачат към него. Те бяха обгърнати в мрак и за миг той си помисли, че са Томас и Никълъс, които идват, за да се опитат още веднъж да го утешат. Но когато мъжете излязоха на слабата светлина, хвърляна от гостилницата, видя, че са непознати, и посегна към камата си.

Двамата се приближиха до перилата.

— Студена нощ — подхвърли единият със силен местен акцент.

— Така е — съгласи се Уилям.

— Отдалече ли идвате? — попита другият.

Уилям усети спазъм на безпокойство в стомаха си. Той беше роден в света на облагодетелстваните, но беше научил много за актьорството и измамата. Беше разигравал двуличната си игра в Саутуарк в продължение на една безкрайна година. Започна да отговаря на втория мъж, за да не събуди подозрение за намеренията си, и бързо се стрелна встрани, към вратата на гостилницата.

Двамата мъже обаче имаха светкавични рефлекси. Единият протегна крак и Уилям полетя към дъсчения под. Преди да се изправи, мъжът вече беше отгоре му. Уилям се извиваше и търкаляше и накрая успя да наруши равновесието на своя нападател, запращайки го на пода. Задвижван от истински ужас, скочи на крака и избегна един удар на втория мъж. Изтегли бързо камата си и острието й проблесна. Размаха я заплашително пред нападателя.

Мъжът, когото беше запратил на пода, отново бе на крака, извади кама и започна да се промъква зад жертвата си. Другият се хвърли напред, а Уилям замахна и заби лакът в корема му. Непознатият изстена и се стовари тежко върху стената на кръчмата. Уилям осъзна открилата се възможност и се стрелна към края на балкона. Там имаше малка врата, през която можеше да се измъкне.

Стисна дръжката, но вратата беше заключена. Това усилие му струваше скъпо. Мъжът с камата беше невероятно бърз и вече го наближаваше. Другият също стана и хукна към него. Беше извадил изпод туниката си нещо голямо и тежко на вид. Някаква палка.

Уилям стоеше с гръб към вратата, стиснал камата в дясната си ръка, а лявата бе близо до острието, както беше се научил в Саутуарк. Мъжът с ножа замахна със смайваща бързина. Острието улучи лявата ръка на Уилям и го накара да изреве от болка. Другият с палката се хвърли напред и Уилям усети остра болка отстрани в главата. Замахна напред с камата, но мъжът с палката отскочи и отново му нанесе удар, този път по ръката. Изби камата и му строши три пръста.

Едва тогава Уилям се сети за пръстена. Падна назад към вратата, а по очите му се стичаше пот. Вдигна смазаната си ръка, отвори смарагда и го размаха пред себе си.

Двамата му противници изглеждаха объркани, след малко единият се усмихна и каза подигравателно:

— О, какъв нов ужас е това?

Уилям замахна към лицето на мъжа с камата. Някакво странно предчувствие или суеверие накара нападателят да отстъпи. После той погледна приятеля си и едновременно се спуснаха напред. Уилям също се хвърли към тях и някак успя да се промъкне помежду им. Кракът му обаче попадна на разхлабена дъска и той изгуби равновесие. Падна тежко на ръката си и почувства как шипът го жилна в бедрото.

Изправи се и заотстъпва към перилата на балкона. Двамата мъже го наблюдаваха и изведнъж замръзнаха на място.

Уилям се стовари на перилото. Тялото му започна силно да се тресе. Грозен звук се понесе дълбоко от вътрешностите му и устата му зина широко. Той потрепери и изригна струя бълвоч и кръв. Силата на изригването тласна главата му назад и той се прекатури през парапета като восъчна кукла и падна в реката.

Двамата мъже хукнаха към парапета точно когато Томас Марчмейн и Никълъс Мейкпийс се показаха на прага на гостилницата. Те гледаха смаяно как Уилям Антъни падна на речния бряг с главата надолу и потъна сред тръстиките. Безизразното му лице беше парализирано, устата — зинала, а очите — вторачени в нищото. След това изчезна, всмукан от отходния канал, който водеше под къщата, където течението промиваше помийната яма на гостилницата „Сивият пътник“.