Майкъл Уайт
Пръстенът на Борджиите (16)

15.

Париж, февруари 1589 г.

— Вие се усъмнихте в моите намерения — каза Агрипа, — но едва когато видях този пръстен, аз разбрах със сигурност, че сте онези, за които се представяте.

— Защо?

— Защото съм го виждал и преди. Познавах човека, който го притежаваше, и знаех, че се съхранява от почти век в канцеларията на Светия престол. Аз бях младеж в двора на папата от Борджиите, Александър VI. Бях нает като личен алхимик на неговата дъщеря Лукреция Борджия. Това ви изненадва, нали? — добави Агрипа с бледа усмивка. — Не би трябвало. Когато бях млад, се нуждаех от покровители, за да оцелея, а по онова време Лукреция Борджия беше най-могъщата жена в света. Освен това беше покварена и според някои толкова зла, че за нея няма изкупление. Но такова беше цялото й семейство. Тя не беше по-лоша от тях, но може би нейното поведение изглежда по-стряскащо, защото беше от нежния пол.

— Не разбирам — казах аз, — какво общо има това с нашата мисия?

Той въздъхна и ни погледна отегчено.

— Вие май наистина не разбирате?

Аз настръхнах от тези думи и усетих гнева на Себастиан, но Агрипа само пусна една от многозначителните си усмивки.

— Елате с мен — покани ни той. — Ще ви обясня.

Поведе ни по тесен коридор със затворени врати отляво и отдясно. Докато крачеше пред нас, държеше високо факла, за да осветява пътя. Когато стигна края на коридора, започна да се спуска по тясно спираловидно стълбище. По стените играеха сенки, а човешките форми излизаха преувеличени от пламъка на факлата. Стъпките ни кънтяха по каменните стъпала. Сигурно направихме дузина завои по пътя надолу, преди Агрипа да спре пред тежка дървена врата.

— Не се страхувайте от онова, което ще видите зад нея — предупреди ни той с осветено от полюшващия се пламък лице, — защото аз съм господарят на това място.

Помещението вонеше — носеше се страшна животинска смрад. Първоначално не можах да разбера откъде идва вонята, а Себастиан изглеждаше също толкова объркан. Но след това очите ни привикнаха към сумрачната светлина и в същия момент чух ниско ръмжене и драскане на нокти по камъка. Една висока поне два метра мечка се изправи на задните си крака, сплесквайки купчина лайна. Беше завързана с вериги за всеки крак и имаше дебела желязна яка на врата, закачена за здрава верига, която стигаше до скоба на стената. Ние със Себастиан отскочихме назад. Мечката беше тъмнокафява с ивица по-светла козина, която се спускаше по торса й. Беше с намордник, но аз можах да видя провисналия между счупените зъби червен език. Тя представляваше ужасна гледка и аз бях изпълнен с объркани чувства. Най-отгоре лежеше страхът, но имаше също и съжаление, и недоумение.

Агрипа стоеше напълно неподвижно, държеше факлата на височината на главата си и мълчаливо съзерцаваше клетото животно.

— Не се страхувайте — повтори алхимикът. — Звярът се страхува от огъня и знае, че мога да го нараня смъртоносно, преди да успее да ни стори зло.

— За какво е всичко това? — възкликнах аз. — Защо това благородно създание е държано тук в мрака, за да се трови в собствената си мръсотия?

— Скоро ще научите — отговори Агрипа. Преди да разбера какво прави, той пристъпи напред, вдигна тънка дървена цев и духна силно в нея. Нещо излетя от предния край на цевта, отразявайки светлината от факлата. Мечката изръмжа. Някаква стреличка, като онези, с които си играех в детството, стърчеше от косматия й корем. Животното гледаше учудено към него. Заклатушка се насам-натам, преди да се залюлее напред. Озъби се и замахна с голямата си лапа право към мен. Аз паднах назад точно навреме, защото силната лапа разсече въздуха на сантиметри от лицето ми. Но веригите ограничаваха създанието и то залитна назад. Стовари се върху стената с пламтящи очи и издаде ужасно стенание. Потрепери и се плъзна по стената с разперени крайници и празен поглед.

Стоях като парализиран, вторачен в нещастния звяр. Агрипа пристъпи към него и извади изпод плаща си малка стъкленица.

Създанието трепереше неудържимо. Очите му се въртяха, а бялото им беше с цвета на дъгата на трепкащата светлина от факлата. Агрипа не показваше никакви признаци на страх. Той сграбчи главата на мечката за козината и я дръпна назад. Нефокусираните очи на горкото създание се въртяха в орбитите си. Магът прекара стъкленицата по муцуната на звяра, събирайки пяната и слюнката в нея, запуши я и я прибра под плаща си.

— Свършихме — обяви той и пое към вратата. Ужасени да не ни заключи вътре, ние го последвахме бързо навън. Тръгнахме объркани нагоре по стъпалата, към лабораторията.

— Какво направи там долу, за бога? — избухна Себастиан. Лицето му беше мокро от напрежение, целият трепереше.

— Изпратих ви по вашия път, млади човече. Ето какво направих.

Себастиан се вторачи в алхимика, не можеше да намери думи.

Агрипа се наведе да стъкне огъня.

— Отче Маунтджой, аз съм алхимик. Работя със странни вещества и необикновени сили, както ти работиш с молитвите и библейските текстове. Роберто Белармино ви е дал средството за вашата задача, а аз ще предоставя веществото, за да може то да работи.

Ние се вторачихме безмълвно в алхимика. Той сложи стъкленицата в нещо като метална ръка и я постави в средата на огъня.

— През дългите си години на тази земя научих доста — каза той. — Срещнах много изтъкнати мъже и жени. Научиха ме на много неща. Великият Леонардо да Винчи първи откри силата на кантарела.

— Кантарела? — повторих аз. — Зная това име.

— Така ли? — попита Агрипа и се обърна да ме погледне. — Малцина са го чували, млади човече. То беше пазено като голяма тайна. Но вероятно са останали сенки от миналото, които витаят из Рим. Кантарела е отрова, най-смъртоносната, съществувала някога. Няма нужда да знаете нейните съставки, а и аз не бих ви разкрил формулата. Достатъчно е да кажа, че Леонардо, а по-късно и моята господарка Лукреция Борджия, познаваха много търговци и пътешественици, които бяха посетили странни части на света и се бяха върнали в Италия с необикновени вещества. Между другите неща те донесоха растителни смоли от страни, за които се говори, че са пълни с гъста растителност, огромни змии и хора, чиято кожа е с цвета на катран.

Ненадминатият експериментатор Леонардо откри формулата за кантарела, когато аз бях дете. Не е имал намерение да произведе отрова. Тя е страничен продукт от неговите изследвания. Търсел е средство за запазване на плът, което да му помогне в анатомичните му експерименти. По-късно, когато през 1499 г. е работил за семейство Борджия, той бил прелъстен от Лукреция, за да й разкрие тайната. По това време тя е деветнайсетгодишна, все още нова в черните изкуства. Тя веднага осъзнала възможностите на това вещество и била още по-очарована, когато Леонардо предположил, че отровата може да се усили хилядократно, когато премине през тялото на животно и се пречисти от неговите естествени течности.

Агрипа замълча, извади стъкленицата от пламъците и погледна в нея на светлината от огъня. Изглежда, остана доволен, защото я остави в една стойка на масата.

— Леонардо решително отказал да провери своята теория и напуснал службата при семейство Борджия. Това е проява на смелост, за която друг по-незначителен човек не би посмял и да помисли. Но по това време Лукреция вече научила всичко, което й трябвало. Аз бях още момче, но бях привлечен в нейния кръг, защото имах дарба за естествената философия. Ще ми се да вярвам, че дадох много на Лукреция Борджия. Бях неин секретар и помагах при първите опити за рафиниране на кантарела. Аз й дадох философската непреклонност, която й липсваше. Използвахме котки, кучета и два пъти мечки, преди да усъвършенстваме техниката. — Това — завърши той, като вдигна стъкленицата от стойката — е пречистена кантарела. Една капка убива на мига.

— А пръстенът? — попитах аз.

— Както казах, той е средството. Това… — той огледа течността в стъкленицата — е веществото. Това е моят дар, моят принос за вашата мисия. Вие ще използвате пръстена и отровата, за да убиете английската курва Елизабет Тюдор.

— Но защо да стигаме чак дотам? Какво й е лошото на една проста сабя? И жената кърви като всички останали.

— Сабята е ненадеждна, млади човече. Със сабя може да раниш, но да не убиеш. Трябва да знаеш, че Елизабет има много врагове и други преди теб са опитвали с груби оръжия. Този пръстен и отровата могат лесно да се скрият и са непогрешими. Една драскотина и еретичната кралица на Англия ще умре за секунди.