Майкъл Уайт
Пръстенът на Борджиите (46)

45.

Търнър пусна сирената още преди да излязат от паркинга на ресторанта и да поемат към апартамента на Рейнър в Барбикан. Стигнаха там точно за четири минути. Пендрагън се беше обадил в управлението за подкрепление и бяха изпратили един въоръжен екип.

Взеха асансьора и хукнаха по коридора към апартамент 402. Търнър размахваше палка.

— Разбий вратата — нареди Пендрагън.

— Сериозно ли?

— А ти как мислиш?

— Яко! — Търнър направи две крачки назад и после се хвърли с рамото напред към вратата. Тя изпука, но издържа и Пендрагън я ритна два пъти в областта на ключалката. Търнър отново се стовари върху й с рамото напред и тя най-накрая поддаде — отвори се широко, а дървото около ключалката се нацепи. Едната дръжка падна на пода.

Пендрагън светна лампите и мека халогенна светлина заля помещението. Право напред беше холът, където бяха влизали вече два пъти. Търнър запали лампите и се плъзна от другата страна на вратата, преди да се вмъкне внимателно в помещението. Беше празно. Пердетата бяха дръпнати и светлината от центъра „Барбикан“ нахлуваше през прозорците.

Търнър влезе бавно в кухнята с протегната напред палка, а Пендрагън тръгна към трапезарията, която беше до хола. Тя бе полутъмна, единствената светлина идваше изпод вратата към съседното помещение. Пендрагън бавно се приближи и я отвори.

Това беше подобна на коридор стая, тясна и простираща се по дължината на трапезарията. На задната стена имаше лавици чак до тавана. Те бяха пълни със странна сбирка предмети. Имаше книги в кожени подвързии, един череп, лабораторни уреди, бутилки с химикали, буркани с оцветени течности. Той се обърна и видя стена, покрита с изображенията на една-единствена жена. Някои бяха репродукции от стари потрети на Лукреция Борджия, а други — очевидно дело на слаб художник, вероятно самият Рейнър. В края на помещението имаше високо въртящо се огледало. От чекмеджета на шкафа до него преливаха пищни тъкани — коприна и кадифе. На шкафа бяха оставени червена копринена рокля и корсаж, а на пода пред него имаше чифт златни пантофки. На куки по стената от другата страна на огледалото висеше цяла редица перуки: черни и руси, дългите кичури стигаха чак до пода. Имаше и къдрава руса перука, украсена с лента, обшита с перли.

Обърна се рязко, когато Търнър влезе. Сержантът зяпна изумено, а Пендрагън се зае да изучава съдържанието на лавиците. Точно пред огледалото стоеше работна маса, върху която имаше мензури, пипети и оборудване за дестилация — множество стъклени цилиндри и гумени тръби. До тях лежеше бележник. Пендрагън го вдигна и прелисти няколко страници. Търнър надникна над рамото му. Рейнър беше писал с някакъв шифър, но един странен символ се набиваше на очи: AsO₃ — химическият знак за арсен триоксид, както и едно латинско название: Abrus precatorius — латинското име на растението, от което се дестилираше абриковата киселина.

— О, виждам, че сте открили бърлогата ми.

Пендрагън и Търнър се обърнаха едновременно.

На вратата стоеше Макс Рейнър в пълен костюм и с наместена перука. Държеше старинна на вид кама.

— Е, сержант, ще премерим ли сили? — Звучеше самодоволно. — Мисля, че камата при всички случаи е по-силна от палката. — Гласът му изведнъж стана суров. — Хвърли я.

Търнър погледна Пендрагън, който кимна. Сержантът пусна палката на пода.

— Ритни я към мен — нареди Рейнър.

Търнър се подчини.

— Прекрасно. Съжалявам, че не мога да ви предложа място за сядане, но това е моята лаборатория.

— Господин Рейнър — започна спокойно Пендрагън.

— Не се и опитвай… — изсъска Рейнър. — Казвам се Лукреция Борджия, нищожество такова! — На слабата светлина очите му бяха черни и неразгадаеми.

За секунда Пендрагън се обърка, но бързо се съвзе.

— Не мислите ли, че играта свърши? Отвън има въоръжен екип. Казах им да влязат, ако не излезем до десет минути. Междувременно единственото, което трябва да направя, е да натисна бутона за бързо избиране. — И той вдигна телефона си. — Ще бъдат тук след трийсет секунди.

Рейнър се изсмя.

— О, я се чуй, дребно жалко човече. Натисни глупавия си бутон. Докарай тук войничетата си. Те ще те намерят вече залят със собствената ти бълвоч и кръв.

— Добре — успокои го Пендрагън и вдигна ръце. — Какво искаш?

— Него. — Той сграбчи сержант Търнър, завъртя го и изви едната му ръка зад гърба. Джес изстена от болка. Рейнър допря камата в гърлото му и по острието потече червена струйка.

— Добре — извика Пендрагън, — пусни го. Аз ще бъда твоят заложник.

Рейнър отново се изсмя.

— Не ми трябваш. — И се вторачи хладно в него. По челото му се бяха появили капчици пот и гримът беше започнал да се разтича. Зелена струйка пълзеше по бузата му, а бялата пудра на брадичката му беше започнала да се рони. — Всъщност искам да слушаш. Искам да ти покажа колко умен бях и как божествената Лукреция ми помогна.

Пендрагън разтвори ръце с дланите нагоре.

— Добре, само пусни сержант Търнър, моля те.

— Не.

Джес беше започнал да се поти — капчици пот извираха от челото и слепоочията му и се стичаха по врата.

— О, не, господин главен инспектор Пендрагън, никога няма да направя това. И така, откъде да започна? Да, такъв късмет, такъв страхотен късмет! Орис, разбира се. Съдба! — Рейнър изкрещя последното. Погледна за миг към тавана и отново впери черните си очи в Пендрагън. — Тим Мидълтън беше този, който ми отвори вратата. Тим, това отвратително копеле, който обичаше да си играе с малки момченца. Изглежда, че богините действат по неведоми начини. Нали разбираш, винаги съм боготворял Лукреция Борджия. Направих този олтар за нея. Проучих всичко за моята любима. Знаех за легендарния пръстен. Как бил изгубен, как бих могъл да го намеря.

— Но това е направо смешно съвпадение — подметна тихо Пендрагън.

Рейнър направи пауза и го изгледа мрачно.

— Може би, инспекторе. Но късметът идва при онези, които сами си помагат, при тези, които са най-добре подготвени. Както вече казах, проучих много внимателно семейство Борджия и всичко, свързано с тях. Прекарал съм безброй часове в библиотеките и частни сбирки из цяла Европа. И тогава Тим идва при мен със снимките на скелета. Веднага разбрах какво виждам. Не можах да повярвам.

Онази нощ отидохме на строителната площадка. Не беше трудно да убедя Мидълтън да ми помогне. Знаех много за него, нали разбирате? И да, аз бях този, който го изнудваше. Тим разполагаше с хубаво наследство от стария си татко, а аз имах нужда от средства, за да финансирам проучванията си и да разширявам колекцията си. О, и за да изчистим този въпрос, главен инспекторе, никога не съм бил изнудван и не съм забременявал момиче преди години. Просто си играех с вас. — Рейнър се изкиска, но след това лицето му помръкна. — За съжаление събитията на строителната площадка миналата събота не се развиха напълно според плана. Пазачът се появи точно когато бях взел пръстена. Сборичкахме се… и той видя лицето ми.

— И вие го убихте?

— Очевидно. Хвърлихме го в онова, което взехме за шахта за боклук. Излезе, че сме сбъркали! — Рейнър се усмихна неприятно. — Като истински задник, какъвто си беше, Мидълтън се паникьоса и аз бях сигурен, че ще се разприказва. Предупредих го…

— И убихте и него?

— Няма ли да спреш да ме прекъсваш! — Рейнър отново поряза Търнър и втора струйка кръв потече по острието на камата.

— Рецептата за кантарела беше във вътрешността на пръстена. Разбира се, знаех, че ще е там. Не губих нито секунда. В края на краищата мечтаех за този ден от толкова отдавна. От години правя отрови тук. Знаех, че кантарела се основава на арсеника, но не можех дори да предположа останалите съставки. Вече имах малко арсеник от един местен производител на стъкло и когато разбрах какви други химикали ми трябват, влязох с взлом във факултета по растителна биология в „Куин Мери“ и направих отровата. Да, зная какво искаш да попиташ… за кучетата, нали?

Пендрагън кимна едва забележимо.

— Затова обичам Лукреция толкова много. Тя е била толкова красиво… красиво жестока. Трябва да знаете, че кантарела не е обикновена отрова. Тя е… по липсата на по-добро описание — „усилена“. Лукреция открила, че когато дадеш на животно суровата отрова, то ще умре бързо, но тялото му ще преработи отровата и след това можеш да я извлечеш от кръвта или от пяната по устата и слюнката. Кучетата бяха усилвателите на отровата. — Той изпадна във възторг. — Гениално! Мамка му, истински гений.

След малко се успокои и изглежда осъзна, че времето минава бързо.

— Да, главен инспектор Пендрагън, аз убих Тим. Боднах го с пръстена на божествената Лукреция точно преди да започне глупавата си реч. Беше толкова пиян, че дори не усети. След това убих Тони Кетъридж, който можеше да ме вкара в неприятности, след като се отървах от Тим. С Тони се познаваме от много отдавна. Той знаеше за моя интерес към Борджиите. Подозираше, че аз съм взел пръстена, а вие толкова го притискахте, че неизбежно щеше да каже нещо уличаващо, без дори да подозира какво правя или как го правя.

— И за това ще гориш в пъкъла!

Силният глас накара и тримата да подскочат. Пендрагън обърна очи към вратата. Рейнър се завъртя, като стискаше здраво Търнър. Пам Кетъридж стоеше на прага, стиснала револвер.

— Пусни младежа — нареди тя с неравен глас.

Тримата мъже я гледаха слисани. Никой не помръдна.

— Макс, да не си глух?

— Аз съм Лукреция Борджия — изръмжа той, поряза Търнър за трети път и той изпъшка от болка.

— Казах ти да го пуснеш, малко смешно говно! Ако не го направиш, ще ти отнеса тиквата! — Очите на Пам Кетъридж горяха, а лицето й беше червено.

Рейнър трепна.

— Веднага! — изрева Пам.

Той свали ножа.

— Хвърли го насам — нареди тя с по-спокоен глас.

Рейнър я гледаше с присвити очи, а мускулите на челюстта му потрепваха несъзнателно. С примирена въздишка той хвърли ножа на пода. Търнър се измъкна от хватката му и пристъпи напред, притиснал порязаната си шия.

— Госпожо Кетъридж — заговори бавно Пендрагън. — Трябва да кажа, че съм малко изненадан.

Тя откъсна очи от Рейнър и стрелна поглед към Пендрагън.

— Да, сигурна съм.

— Какво става?

— Тук съм да пратя… този боклук в пъкъла — отговори тя. Пендрагън наклони глава и я погледна въпросително. Рейнър стоеше напълно неподвижен, втренчил гневен поглед във вдовицата на Тони Кетъридж.

— Бях там онази вечер и видях всичко.

— На строителната площадка? — попита Пендрагън.

— Проследих мъжа си, когато излезе в два часа. Той тръгна тогава, а не в девет и половина, както ви казах. Подозирах, че има връзка. Държах се на разстояние и го видях, че отива на строежа. Под купчина пръст беше заровил торба. Точно се готвеше да слезе да прибере скелета, когато ей този тук се появи с един друг мъж. — Тя кимна към Рейнър. — И двамата го видяхме как взе пръстена. Сбиха се, Амал Керим смъкна маската на Рейнър и всички видяхме лицето му. Той и Мидълтън, защото трябва да е бил той, подгониха работника из строежа, а моят мъж, Бог да го прости, слезе долу и взе скелета…

— Защо просто не съобщихте в полицията?

— Не е ли очевидно? Тогава цялата история щеше да излезе наяве и щяхте да арестувате Тони. Между другото, това не е ваша работа, а Господня и аз съм неговият инструмент. — Пристъпи към Рейнър, който направи крачка назад към лавиците с книги. Пам заби пистолета в шията му и той омекна. Тя извади въже от джоба си и нареди на Търнър:

— Моля, завържете ръцете му.

Сержантът се поколеба за миг и направи крачка напред.

— Завържи го колкото може по-стегнато, млади човече — добави Пам.

— Виж, това наистина е…

— Млъкни Макс! — сряза го тя с писклив глас. — Недей… не казвай дума повече. — Провери колко е стегнато въжето около китките му и се обърна към Пендрагън. — Трябва да ви поискам мобилния телефон.

Той само я изгледа.

— Моля, инспекторе, тук има само един човек, когото бих искала да нараня.

Той бръкна в джоба си. Тя пусна Рейнър, но натисна още по-силно пистолета във врата му, сякаш да му покаже, че владее напълно положението. Взе телефона от Пендрагън и го пъхна в джоба си.

— И твоя, младежо — обърна се тя към Джес.

— Госпожо Кетъридж, нека поговорим — започна Пендрагън.

— Какво има да говорим, господин полицай? Веднъж вече се опитах да убия този грешник, но не успях. Сега…

Рейнър се извърна към нея.

— Значи ти си била? Ти ме удари по главата.

— Господ водеше ръката ми, както и сега. Мислех, че съм те убила, но когато открих, че си жив, Бог ме накара да осъзная нещо важно. Не мога просто да те убия, първо трябва да те отведа при нашия Господ. Затова Той те спаси. Трябва да Му покажа, че съм свършила Неговата работа. След това ще те убия.

— Госпожо…

— Не, инспекторе — изсъска Пам Кетъридж. — Моля ви, просто ме оставете да извърша Божието дело. — Докато говореше, тя отстъпваше към вратата, влачейки със себе си Рейнър, който гледаше отчаяно полицаите. След миг и двамата изчезнаха.

Търнър пръв стигна до вратата, но тя не помръдна.

— Вероятно е подпряла дръжката със стол — каза Пендрагън. — Остави на мен. — Той отстъпи назад и я ритна с все сила. Вратата зейна към трапезарията.

Втурнаха се през хола в преддверието. Нямаше и следа от госпожа Кетъридж и Рейнър. От стълбищната площадка пред вратата се чу силно тракане. Пендрагън се плъзна покрай стената на преддверието, а Търнър го следваше. Когато стигнаха до вратата, видяха трима въоръжени полицаи да слизат от асансьора, а още четирима се появиха на стълбищната площадка. Двама приклекнаха с оръжия, насочени към цивилните им колеги. Пендрагън и Търнър инстинктивно вдигнаха ръце. Полицаите ги разпознаха и свалиха оръжия.

— Какво става? — попита рязко главният инспектор. След това се завъртя и видя табелката, указваща аварийния изход. — Оттук са слезли! — извика той на въоръжения екип. — Мъж и жена. Жената е Пам Кетъридж, а мъжът Макс Рейнър. Преоблечен е като жена. Госпожа Кетъридж има пистолет и е взела заложник. Тръгвайте! — Той се обърна, за да погледне Джес Търнър. — Сержант, добре ли си?

Търнър притискаше шията си.

— Няма нищо, само няколко одрасквания.

— Добре, тогава да вървим!