Майкъл Уайт
Пръстенът на Борджиите (43)

42.

Степни, събота, 11 юни, 7:00 вечерта

Встъпителните акорди на „Господи, помилуй“ от Палестриновата меса за папа Марцел се понесоха от високоговорителите, когато мъжът прекоси пода до високото огледало в подвижна рамка в ъгъла. Помещението беше осветено само със свещи, които хвърляха трепкащи сенки по стените и тавана.

Той огледа внимателно отражението си и се усмихна със задоволство. Изглеждаше добре, дори много добре. Дългата черна коса падаше около напудрената му шия. Нова панделка от златни рози, изработена от майстор, когото откри в Рим, беше вързана на главата му. Беше избрал наситеносиня копринена рокля със златист корсаж. Тази вечер гримът му беше особено драматичен: ален срез от червило, като пролята кръв, черни линии, очертаващи очите, и блестящо зелени сенки, руж на бузите и само една бенка за красота над горната устна. Очите му проблясваха, докато се оглеждаше. Усмихна се, разкривайки равни бели зъби.

Обърна се и направи две крачки до работната маса. Над нея висеше любимият му портрет на Лукреция. Беше дело на Бартоломео Венециано и бе нарисуван около 1510-а година. На него тя беше с бяла рокля и тюрбан на главата, а в дясната си ръка стискаше малко букетче. Има забележително невинен вид, помисли си той, толкова прекрасно заблуждаващ. Една наистина гениална жена.

Взе една епруветка от стойката и я вдигна на светлината от свещите. В нея имаше гъста зеленикава течност. Наклони епруветката и веществото бавно потече на една страна, после обратно.

До стойката за епруветките стоеше друга, по-малка, която беше изработил сам. Пръстенът почиваше върху нея. Скъпоценният камък беше вдигнат и шипът стърчеше. Взе тясна стъклена палка, измъкна стъклената запушалка от епруветката, пъхна палката в нея и я извади намазана в зелено. След това грижливо намаза шипа в пръстена със зелената течност и затвори скъпоценния камък. Издърпа пръстена от стойката и го нахлузи на кутрето на лявата си ръка.

Вдигна ръка и се вторачи в бижуто. Късметът да научи за него не преставаше да го удивлява. Естествено, това беше съдба. В неговите очи красотата на пръстена никога не избледняваше. В зелените дълбини на камъка той виждаше безкрайно пространство, трилиони вселени, всички неща, завинаги. Почувства как стомахът му се свива, когато се сети отново, че този предмет е бил притежание на самата богиня Лукреция. Нейният пръст се е пъхал в този златен обръч, както неговият сега. Това беше взаимност, дълбока връзка между него и жената, която бе предмет на обожанието му от толкова време.

Обърна се отново към огледалото, завъртя китка и смарагдът улови красиво светлината на свещите. Размърда пръсти, любувайки се как цветът контрастира красиво със сенките на очите му.

В този миг чу някакъв звук и застина. Спря музиката и се ослуша. Звукът се повтори. Какво беше това? Шумолене на плат? Някакво драскане? Прекоси на пръсти стаята. Вратата беше полуотворена. Холът беше тъмен, пердетата бяха дръпнати, а лампите — изгасени. Натисна ключа и помещението се окъпа в светлина. Стоеше неподвижно със затаен дъх и оглеждаше помещението. Нямаше нищо. Единственият шум идваше от движението отвън и далечното бръмчене на хладилника в кухнята.

Върна се в малкото осветено от свещи помещение, отиде в задната част, където държеше химикалите си и лабораторната апаратура. Там имаше комплект за дестилация: кондензатор, колба, гумени тръбички. До него стояха бунзенова горелка, триножник и комплект тигели. Вдясно имаше хаванче и чукче, азбестови подложки и метални щипци.

Той отиде до края на работната маса, където бе оставена купчина черно-бели снимки. Взе ги и се приближи до свещ в конзола, забита в стената. Снимките бяха портрети на познати лица. Без да бърза, той се зае да изучава някои от тях, като изражението му непрекъснато се променяше: усмивка, смръщване, друга усмивка, гримаса.

— Кой да бъде? — попита той на глас. — Кой да бъде?

След като разгледа пет снимки, спря.

— Да. — Приближи фотографията към очите си, поглъщайки всяка подробност.

— Да, главен инспектор Джак Пендрагън, завършил Оксфорд. О, да, да, направо съвършено! — Изкиска се и се върна да остави снимката на работната маса. Но изведнъж се спря.

— О, я почакай… Мили боже! — Вторачи се в следващата снимка от купчината. Стрелна поглед към тази на Пендрагън и след това отново към другата снимка. — Не, това ще бъде… ще бъде направо гениално. — И избухна в гръмогласен смях. — Наистина… направо гениално, мамка му! — Измъкна снимката от купчината и я сложи на плота. Оттам го гледаше лицето на Сю Латимър.