Майкъл Уайт
Пръстенът на Борджиите (4)

3.

Главният инспектор Джак Пендрагън се протегна за слушалката, но не улучи и бутна телефона на пода заедно с чашата вода и будилника. Чуваше слаб глас в далечината, докато търсеше слушалката в тъмното.

— Пендрагън — каза той накрая, като се опита да прозвучи уверено.

— Инспектор Грант е, сър. Съжалявам, че се обаждам толкова рано, но се случи нещо.

Пендрагън потърка дясното си око, прехвърли слушалката в свободната си ръка и се върна до леглото. Погледна часовника на пода. Червените цифри показваха 3:05 сутринта.

— Какво има?

— Най-добре сам да видиш, шефе. Аз съм… — настана мълчание — … на четири минути от местопрестъплението.

— Можеш ли да бъдеш малко по-точен?

— Открит е труп в един клуб. И аз не знам много повече.

— Къде?

— На Майл Енд Роуд. В нещо като бункер зад златарски магазин на име „Джангълс“.

— Добре, ще го намеря.

Пусна душа и зачака водата да се стопли. Едва снощи беше пристигнал в полицейското управление на Брик Лейн. Неговият командващ офицер, началник Джил Хюз, го разведе и след това заедно прегледаха досиетата на екипа. Под негово командване щеше да има двама инспектори: Роб Грант, на двайсет и шест, трудолюбив, несантиментален, корав и честолюбив, и Кенет Тауърс, на трийсет и две, не твърде амбициозен, но усърден. След това идваше Джес Търнър, един от тримата сержанти, който щеше да му е помощник. Джес беше на двайсет и две, енергичен, все още почти момче, но обещаващо младо ченге, което поне на теория, щеше да го следва като пале. Подобно на останалите служители в участъка, и той беше посрещнал идването на Пендрагън с едва прикрито съмнение. Беше наясно с внезапните назначения без повишение.

Такива хора обикновено се бяха провалили в последната си работа и затова трябваше да се докажат на ново място. Освен това Пендрагън идваше с багаж от лични проблеми, които вероятно бяха обсъждани и разнищвани, преди да заеме мястото на втория след началника в управлението.

И това му напомни за Джил Хюз: ченге от кариерата, уверена, почти мъжествена, като се изключи мекото лице и добре сложеното й телце, което униформата не успяваше да скрие. Големите й кафяви очи бяха привлекателни, но в тях нямаше и намек за чувственост. Началник Хюз беше много корава и волева жена, и изключителен офицер. На трийсет и две, тя вероятно беше най-младият полицейски началник в страната, но нямаше много практически опит. Също като него и тя беше завършила с отличие полицейския колеж в Сълхампстед. Екипът на Брик Лейн беше започнал да уважава острия й като бръснач ум, но не можеше да се отрече, че тя щеше да разчита на Джак и неговия опит.

Той си направи гаргара с вода за уста, докато си връзваше вратовръзката, и след това прекара ръка по вече наболата, но още приемлива брада на лицето си. На четирийсет и шест, беше запазил атлетическото си телосложение, като изключим лекото шкембенце, и макар косата му да беше повече бяла, отколкото черна, кожата на лицето му още беше изпъната. На подходящо осветление можеше да мине за трийсетинагодишен.

Беше очаквал с нетърпение края на седмицата, за да посети старите си любими места. Беше роден на няколкостотин метра от управлението и бе живял в центъра на лондонския Ийст Енд през първите осемнайсет години от живота си. Когато се премести в Магдалин, Оксфорд, се връщаше от време на време в Лондон, но след смъртта на родителите си не чувстваше нужда да го прави. Докато не… Взе ключовете си и тръгна към стълбите.

На рецепцията нямаше никого, когато Пендрагън прекоси фоайето и излезе на улицата. Хотелът беше близо до метростанцията „Мургейт“ в Сити, или на пет минути с кола от Майл Енд Роуд по това време на нощта. Улиците грееха от светлините на неона. Пендрагън знаеше как да стигне до всяко място в Лондон съвсем инстинктивно. Улиците и сградите може би се бяха променили, но вътрешната структура, скритата под повърхността топография, беше непроменима. Лондон беше втъкан в самата му плът.

А имаше и много улици, които не бяха преасфалтирани или основно ремонтирани. Повечето магазини сега бяха собственост на индийски и бангладешки търговци, но някои от старите семейни предприятия бяха останали. И макар че повечето пъбове бяха обновени и преименувани, забележителностите от неговата младост още му се набиваха в очите. Докато минаваше край кръчмите „Тъжният Морис“ и „Слепият просяк“, се сети, че някога те бяха любимите места на близнаците Крей. Тези гангстери бяха по-силни от Бог в района, когато той беше дете.

Когато наближи „Джангълс“, една линейка се отлепи от бордюра и потегли бързо към Лондонската болница, която беше само на стотина метра надолу по улицата. Две полицейски коли бяха паркирани пред магазина и сините им светлини заливаха с ярки блясъци сивите тухлени и бетонни околности. Витрината на магазина беше опразнена преди да затворят, и всичко ценно беше заключено на сигурно място. Стъклото беше маскирано с дебели решетки. Издрасканата и захабена синя врата до магазина зееше отворена. Когато Пендрагън паркира до бордюра, от нея излезе сержант Джес Търнър и дойде при него. Джес беше слаб и строен, а косата му беше гелосана и сресана назад в стила на някогашните идоли на журовете. Костюмът му „Хюго Бос“, на който беше попаднал при разпродажба на маркови дрехи на Кенсингтън Хай стрийт, беше прекалено хубав за тази работа. Търнър знаеше това и тази мисъл му доставяше удоволствие.

— Какво се е случило? — попита Пендрагън, когато слезе от колата.

Търнър тръгна пред него по дългия коридор в сградата и след това през малък двор. Къса стълба водеше до плоския покрив на бетонната пристройка, която заемаше по-голямата част от задната градина на сградата. От алеята се отваряше врата към къса стълба, която водеше надолу.

— Претъпкан дансинг, вероятно много екстази — каза Търнър. — Изведнъж… от тавана пада труп. ТРЯС! — Той се обърна към Пендрагън с дяволито изражение и започна да пее: „Мисля, че мога да летя…“

Пендрагън не му обърна внимание и Търнър го въведе в голямото, подобно на мазе помещение. Вътре смърдеше на пот и беше непоносимо горещо. Полицай на средна възраст и един неправдоподобно тлъст младеж с оранжев гащеризон стояха в средата на залата. Патолог със зелена престилка върху цивилните дрехи беше клекнал до трупа, който лежеше на едната си страна, очевидно със счупен врат. Жертвата беше цветнокож, може би индиец, но лицето му сега беше потъмняло и обезцветено от вътрешния кръвоизлив. Тъмната му коса беше сплъстена от кръв и сиво вещество. Беше облечен със светла риза с къси ръкави. На нея едва се виждаше щампован надпис „Бриджпорт Кънстръкшън“.

Пендрагън приклекна, за да го огледа отблизо.

— Час на смъртта? — попита той. Патологът го погледна с празен поглед и вдигна очи към Търнър, преди да се сети кой е Пендрагън.

— Някъде между един и половина и два и половина сутринта. Казвам се доктор Нийл Джоунс.

— Благодаря, доктор Джоунс. — Пендрагън се изправи и кимна на полицая. — Този кой е?

Полицаят погледна в бележника си.

— Найджъл Търнбул, сър. Известен и като ъъъ… Ем Си Джъмбо. — Той произнесе името с известно отвращение. — Студент втора година в колежа „Куин Мери“. Той се обади.

Пендрагън огледа младежа.

— Ще ми разкажете ли какво се случи?

Търнбул беше спокоен и немногословен. Разказа за появата на трупа, избухналата след това паника и как се обадил за линейка и съобщил в полицията. Пропусна да спомене, че първо беше пуснал съобщение на един приятел да дойде бързо и да прибере двестате таблетки екстази.

— Колко беше часът?

— Малко преди два и половина. Спомням си, че погледнах часовника няколко минути преди това… да се случи. — Той махна към трупа.

— Цяло чудо е, че е бил ранен само един човек. Предполагам, няма смисъл да ви питам за имена.

Джъмбо го погледна с празен поглед.

— Познавам неколцина от редовните посетители, но не използваме членски карти.

— Е, Найджъл, може би една разходка до управлението ще размърда паметта ти.

Лицето на Търнбул се изопна.

— Вижте, аз съм само диджей тук. Няма проблем да ви кажа няколко имена, но и те са просто студенти, като мен.

— Прекрасно. Сержант Търнър е готов да записва.

Пендрагън се обърна отново към полицая.

— Къде е инспектор Грант?

— Горе, сър. Разговаря със собственика на сградата.

Д-р Джоунс се приближи и улови погледа на Пендрагън. Беше нисък мъж със здраво телосложение, къса посивяваща брада и къдрава коса. Приличаше на едричко Толкиново джудже.

— Бих искал да откарам трупа в лабораторията, ако нямаш нищо против. Криминолозите ще огледат всеки сантиметър от помещението.

— Добре. А… сигурен ли си за часа на смъртта?

— Не с точност до минута, но както казах — между един и половина и два и половина.

Джес Търнър остави чашка кафе от автомата до лакътя на главния инспектор.

— Благодаря — кимна Пендрагън и отпи глътка. — По дяволите!

Търнър сплете ръце.

— Не обвинявай мен.

— Но това е…

— Напълно задоволително. — Началник Джил Хюз стоеше до вратата на кабинета му. Джак понечи да стане, но тя му махна да не го прави.

— Ако искаш, можеш да си донесеш любима марка, инспекторе.

— Не се тревожи, наистина ще го направя — каза той и върна чашката на Търнър. — Моля те, изхвърли го някъде.

Хюз се усмихна и седна на края на бюрото.

— Какво имаме?

— Мъжът може да е убит малко преди да нахлуе на купона и със сигурност не по-рано от един и трийсет. Така твърди Джоунс.

— Но как, за бога, е попаднал там?

— Чиста случайност. Инспектор Грант разговаря със собственика на „Лъв Шак“. Разбира се, той ни оказа пълно съдействие. Неколцина от моите хора огледаха къщата и външните постройки. Клубът, ако човек реши да го нарече така, преди е бил бомбоубежище. През 70-те е било разширено и използвано като склад. Преди няколко години са убедили собственика да го превърне в дискотека. Така като го гледам, трябва да е наел каубои за ремонта… Разширили са един стар комин и са го превърнали в двупосочна вентилационна шахта. Който и да е напъхал трупа в нея, вероятно е сметнал, че е шахта за отпадъци. Не е предполагал, че трупът ще се стовари в центъра на някакъв дансинг.

— И?

— Ще отида да видя какво е открил доктор Джоунс. — Пендрагън си облече сакото и последва Хюз към вратата. В края на коридора видя Търнър с двама полицаи. Сержантът им разказваше как главният инспектор е отказал кафето от автомата. Всички се бяха ухилили широко. Търнър видя Пендрагън и Хюз и се изпъна. Униформените се измъкнаха нанякъде. Началник Хюз се обърна към Пендрагън с едва доловима усмивка.

— Добър имитатор е, нали?