Франсис Брет Харт
Кларънс (9)

Глава V

В следващия миг зазвучаха тръби в стана, бърз тропот от препускащи на коне офицери и тежки крачки на строяващи се войници. Къщата беше почти изоставена. При все че единственият топовен изстрел бе достатъчен да подскаже, че това не е обикновена схватка между застави, Брант пак не вярваше, че е сериозна атака на неприятеля. Позицията му, както при последното сражение, нямаше стратегическо значение за врага; той без съмнение правеше само маневра, за да прикрие някакво придвижване напред към центъра на армията на две мили оттук. Убеден, че е на близко разстояние, за да получи помощ от дивизионния командир, Брант разположи своята линия по дължината на билото, готов да отстъпи в това направление, като задържи напредването на неприятеля и прикрива позицията на командира си. Той даде няколко необходими нареждания за вероятното напускане на къщата и се върна там. Куршуми и снаряди вече се сипеха долу в полето. Тънка ивица синкава мъгла набелязваше линията на престрелката. Малък конически бял облак като разпукваща се кутийка памук издаваше открита батарея в заградената с върби ливада. Но идиличното спокойствие на къщата оставаше непроменено. Следобедното слънце меко осветяваше широките веранди, дъхът на окапали розови листенца все още изпълваше въздуха.

Брант влезе в стаята си през френския прозорец от верандата, когато вратата откъм коридора изведнъж буйно се отвори, госпожица Фокнър се втурна вътре, затвори вратата след себе си и задъхана опря гръб на нея.

Кларънс се стресна и за миг се засрами. Внезапно се сети, че във възбудата си съвсем беше забравил за нея и за опасностите, на които можеше да бъде изложена. Вероятно беше чула стрелбата, женските й страхове са се събудили и е потърсила закрила при него. Но когато се обърна към нея с успокояваща усмивка, с изумление разбра, че вълнението и бледостта й издаваха нещо далеч повече от физически страх. Тя уплашено му посочи да затвори прозореца, през който бе влязъл, и рече с побелели устни:

— Трябва да говоря с вас насаме!

— Моля ви се. Но в момента няма нищо страшно за вас дори тук… а скоро ще мога да ви изпратя извън обсега на каквато и да било възможна опасност.

— Опасност… за мен! Боже! Да беше само това!

Той я загледа с тревога.

— Слушайте — заговори тя, като се задъхваше, — изслушайте ме! След това можете да ме мразите, презирате… да ме убиете, ако щете! Защото вие сте предадени и погубени… отрязани и обкръжени! Аз съм помогнала за това, но кълна ви се, че ударът не е бил нанесен от мойта ръка. Аз исках да ви спася. Само бог знае как се случи… това е било съдба!

В миг Брант прозря цялата истина, инстинктивно и ясно. Но с откровението дойде и обикновеното спокойствие и съвършеното самообладание, което никога досега не му беше изневерило в никое критично положение. С тътена на нарастващата канонада и промяната в посоките й, изясняващи се за слуха му, пред очите му се разгърна като на карта цялата му заплашена позиция и той бързо пресмяташе колко време ще могат войниците му да задържат билото… пресметна набързо дори и скъпоценните минути, които можеше да отдели на жалката жена пред него: дори и сега той спокойно и благо я заведе до един стол и тихо каза:

— Това не е достатъчно! Говорете бавно, ясно. Аз трябва да зная всичко. Как и по какъв начин сте ме предали?

Тя го загледа умолително — успокоена и удивена от благостта му.

— Вие няма да ми повярвате, вие не можете да ми повярвате! Защото и аз не зная. Аз съм приемала и предавала писма… съдържанието на които никога не съм видяла… между конфедератите и шпионка, която идва в тази къща, но сега е вече далеч оттук. Правех го, защото мислех, че ме мразите и презирате… защото смятах за свой дълг да помагам на своята кауза… защото вие казахте, че между нас е война… но аз никога не съм ви шпионирала. Заклевам се.

— Тогава откъде знаете за това нападение? — спокойно попита Брант.

Лицето на девойката се проясни и тя рече плахо, но с надежда в гласа:

— В крилото на къщата има един прозорец, който гледа към склона близо до линията на конфедератите. На него е поставен сигнал… не от мен… но аз зная, той означава, че докато стои там, плановете против южните войски не са узрели и така нападение срещу вас няма да има, докато той се вижда. Това е, което зная… толкова ми е казала шпионката, защото трябваше да се редуваме да пазим стаята. Аз исках да задържа това ужасно нещо… докато… — гласът и затрепери, — докато — добави тя бързо, понеже видя, че спокойните му очи четат мислите и, — докато замина… и с тая цел задържах някои от дадените ми писма. Но тази сутрин, докато ме нямаше вкъщи, се озърнах и видях, че сигналът не е вече там. Някой го беше отместил. Изтичах обратно, но закъснях… и бог да ми е на помощ!… Както виждате.

Истината проблесна пред Брант. Собствената му ръка беше ускорила нападението. Но и една по-голяма истина проблесна като заслепяващо просветление. Ако е така, бе ускорил нападението, преди те да са готови, и имаше вероятност то да не е пълноценно и все още имаше надежда. Но нито следа от това не се отрази на лицето му, докато я гледаше спокойно право в очите, макар сърцето му да замираше в очакване, когато попита:

— Значи шпионката ви е заподозряла и е променила сигнала?

— О, не — възрази тя стремително, — защото шпионката беше с мен и се уплаши също. Ние двете изтичахме обратно, нали си спомняте, нея я спря постът!…

Тя млъкна изведнъж, но твърде късно. Бузите и пламнаха и обори глава, поради глупавото издаване на шпионката, до което я беше докарало вълнението й.

Но Брант като че не го забеляза. Той всъщност напрягаше ума си да разбере какви ли сведения е могла да получи тук глупавата мулатка. Числеността, позицията на неговите части не беше тайна за неприятеля — от това не можеше да се спечели нищо. Тя трябва да е, както и треперещата, развълнувана жена пред него, само оръдие на други.

— Тука ли живее тази жена? — запита той.

— Не — отговори девойката. — Тя живее при Манли, но има приятели в щаба на вашия командир, които посещава.

Брант едва се сдържа да не трепне. Сега всичко му стана ясно. Сведенията се получаваха от щаба на дивизията и минаваха през неговия стан като най-близък до линията на конфедератите. Но какви са били сведенията… и какво придвижване са ускорили? Ясно беше, че тази жена не го знае. Той я изгледа изпитателно. Внезапен взрив разтърси къщата — през прозореца навлезе дим, — в градината бе избухнал снаряд.

Тя го загледа с отчаяние и мъка, но не пребледня, нито се стресна.

Овладя го една мисъл. Доближи се до нея и хвана студената й ръка. Нещо като усмивка изви бледите й устни.

— Не ви липсва смелост… не ви липсва всеотдайност — промълви той подчертано. — Вярвам, че съжалявате за постъпката си. Ако бихте могли да поправите стореното, дори с опасност за себе си, ще се осмелите ли?

— Да — задъхано отговори тя.

— Неприятелят ви познава. Ако съм обкръжен, вие можете да минете през линиите им без разпит? Една бележка от мен ще ви позволи да минете през нашите застави от другата страна към щаба. Но вие ще носите бележка до генерала, която никой не бива да види. В нея няма да има нищо, което да засяга вас или вашите, то ще бъде само едно предупреждение.

— И вие ще бъдете спасен! — припряно възкликна девойката. — Те ще ви се притекат на помощ! Тогава няма да ви вземат в плен?

Той мило и се усмихна.

— Може би… кой знае!

Брант седна и се залови, бързо да пише.

— Това — каза той, като и подаде едно листче, — е пропуск. Ще го използувате оттатък вашите линии. Тази бележка — продължи той, подавайки й запечатан плик — е за генерала. Никой друг не бива да го види или да узнае за него… дори и вашият любим, ако случайно го срещнете!

— Моят любим! — възкликна тя с възмущение, с предишния си гняв. — Какво искате да кажете? Аз нямам любим!

Брант погледна пламналото й лице.

— Аз смятах — каза тихо той, — че оттатък линията има някой, когото обичате, комуто пишете. То би било едно оправдание…

Той млъкна, защото лицето й отново пребледня, а ръцете безсилно се отпуснаха.

— Боже мой!… Вие сте помислили и такова нещо! Помислили сте, че съм готова да пожертвувам вас заради друг мъж!

— Простете ми — побърза да каже Брант. — Аз бях глупак. Но дали вашият любим е някой мъж или една кауза, вие проявихте женска всеотдайност. А за да поправите грешката си, сега проявявате повече от женска смелост.

За негова изненада хубавите бузи пак се изчервиха, а в сините очи блесна дори искрица на дяволитост.

— Ако това може да послужи за оправдание, да… за да спася един мъж, разбира се! — И бързо додаде: — Отивам! Веднага! Аз съм готова!

— Един миг — произнесе той сериозно. — Макар че този пропуск и съпровождащият войник вероятно ще ви осигурят безопасност, това си е война! И вие все сте шпионка! Готова ли сте да отидете?

— Готова съм! — гордо каза тя и отметна увиснал кичур коса. И все пак за миг се поколеба. След това попита с по-нисък глас: — Готов ли сте да ми простите?

— И в двата случая — отговори той, трогнат от държането й. — И господ да ви поживи!

Той протегна ръка и леко стисна студените и пръсти. Но те веднага се изплъзнаха от ръката му и тя се обърна още по-изчервена.

Брант отиде при вратата. Един-двама адютанти, спрени пред вратата по негова заповед, чакаха нетърпеливо с донесения. Конят на кавалерийски майор ровеше с копито земята в градината. Офицерите се загледаха в девойката.

— Изпратете госпожица Фокнър с бяло знаме до някоя безопасна точка на вражеската линия. Тя е гражданско лице от техните и те ще я вземат под своя закрила.

Едва беше разменил десетина думи с адютантите, когато майорът забързано се върна. Той дръпна Брант настрана и припряно заговори:

— Извинете, господин генерал, но между войниците много се приказва, че това нападение е следствие на някакви сведения, получени от врага. Трябва да знаете, че тази жена, на която току-що дадохте свободен пропуск, е заподозряна и войниците са възмутени.

— Толкова по-големи са основанията тя да бъде проводена по-далече от всякакви последици на глупостта им, господин майор — ледено проговори Брант, — и аз ще разчитам на вас да я изпратите невредима. В това нападение няма нищо, от което да личи, че врагът е получил каквито да било сведения за нас. Но бих подчертал, че е по-добре да се спазват заповедите ми относно робите и гражданските лица, преминаващи линиите ни откъм щаба на дивизията, където може да се получат ценни сведения, отколкото да се наблюдава една сприхава и пряма девойка.

Майорът се изчерви от яд, козирува и се оттегли, а Брант се върна при адютантите. Новините бяха лоши. Колоната на неприятеля се движеше срещу билото на хълмовете — да я задържат повече нямаше възможност, — и бригадата беше отрязана от щаба на дивизията, макар досега да нямаше комбинирано придвижване срещу него. Тайните страхове на Брант, че неприятелят има намерение да нанесе удар в центъра, се потвърждаваха. Дали съобщението му до командира на дивизията ще мине навреме през атакуващата колона?

Ала едно нещо го озадачаваше. След форсирането на неговия фланг, врагът не прояви стремеж, дори въпреки преобладаващата си численост, да се насочи натам и да го смаже. Той можеше лесно да отстъпи, когато вече няма възможност да задържи билото повече, без да бъде преследван. Другият му фланг и тилът не бяха заплашени, както биха могли да бъдат от разделянето на такава огромна атакуваща колона, която се движеше упорито нататък към билото. Тъкмо в това като че ли се криеше несполуката или недомисленоста в плана на неприятеля. Можеше да се допусне, че причината за това е било ускореното от него нападение чрез преместването на сигнала. Без съмнение, трябва да е било предвидено някакво нападение върху неговия фланг и тил, но при неочакваното избързване се е наложило да го изоставят. Той все още можеше да се спаси, както знаеха и офицерите му, но убеждението му, че още може да помогне на командира на дивизията, като задържа твърдо позицията си и спокойно изчаква удобния случай, беше непоклатимо. Нещо повече, това изискваше и неговият темперамент и инстинкт.

Като тревожеше неприятеля във фланга и в тила, отстояваше всяка педя земя, не се огъваше пред артилерията, изнесена напред, за да го разгроми, нито пред кавалерията, която го заобиколи и мина през незащитените му редици, той гледаше, без да трепне, как бригадата му се топи под този неспирен поток.