Франсис Брет Харт
Кларънс (2)

Глава II

Смехът, в който без да ще избухна Кларънс, бе тъй искрен и непресторен, че лодкарят се обърка, но най-после се присъедини позасрамено към него. Глупавата грешка да бъде взет за беглец от правосъдието освободи ума на Кларънс от острото напрежение, отвлече мислите му, и чак когато лодкарят си тръгна и той остана пак сам, стори му се, че това може да има нещо общо с него. Тогава в ума му се мярна тревожен спомен за заканата на Сузи, че в нейна власт било да затвори жена му във Форт Алкатраз. Дали вече беше успяла да предупреди градските власти и този човек? Но веднага си спомни, че каквато и да било мярка, последвала от такова предупреждение, можеше да бъде взета само от началника на полицията на Съединените щати, а не от щатски служител, и изостави тази мисъл.

Въпреки това, когато пощенската кола с недогорелите си фенери, мъждукащи в утринната светлина, излетя иззад завоя и тежко спря пред грубата барака, която служеше за пощенска станция, той загледа внимателно. Само един прозяващ се на вратата субект прие няколко писма и колети, но Кларънс явно бе единственият чакащ пътник. Всяка надежда, която може би бе хранил, че изпреварилият го мистериозен пасажер ще изникне от някое усамотено място в този миг, не се осъществи. Когато се качи в колата, той бързо огледа спътниците си и се увери, че непознатият не е между тях. Това бяха главно дребни търговци или земеделски стопани, един-двама златотърсачи и един очевидно испано-американец с по-добро положение и външност. Обстоятелството, че хора от тази класа обикновено предпочитаха да пътуват на кон и рядко се срещаха в обществените превозни средства, може би привлече вниманието му и двамата няколко пъти се спогледаха с взаимно любопитство. След малко Кларънс подхвърли една забележка на непознатия на испански, той отговори без запъване и учтиво, но на следващата спирка зададе въпрос на куриера с безпогрешен мисурийски изговор. Любопитството на Кларънс бе удовлетворено: изглежда, той беше от онези ранни американски заселници, настанили се толкова отдавна в Южна Калифорния, че бяха приели езика, както и облеклото на испанците.

Разговорът се насочи към политическите новини от миналата вечер, или по-скоро звучеше като мързеливо продължение на някакво предишно, по-разгорещено разискване, и един от участниците, червенобрад златотърсач, от време на време изсумтяваше или начумерено изразяваше несъгласието си. На Кларънс направи впечатление, че мисуриецът само се забавляваше и слушаше и дори, ако се съдеше по искриците в очите, беше и подбудител на пререканието. Затова съвсем не се учуди, когато той се обърна към него с известна учтивост и рече:

— А какво е политическото настроение по вашите места, господине?

Но Кларънс не беше разположен да го въвлекат и отговори почти рязко, че тъй като идва от Сан Франциско, те са вероятно осведомени по този въпрос не по-зле от него. Бързият и изпитателен поглед на непознатия го накара да съжалява за този отговор, но червенобрадият златотърсач, който като че все още се чувствуваше засегнат, се възползува от настъпилото мълчание. Той се плесна с огромните ръце по колената и се наведе далече напред, та можеше да се помисли чак, че мушва огненочервената си брада като главня в препирнята, и мрачно заговори:

— Е, аз мога да ви кажа това, господа. В тая работа няма да има значение кво й политическото настроение тук или там… няма да има значение кви са правата на щата и кви на федерацията… няма да има значение дали правителството има правото да уволнява собствените си войници, дето ония отцепници са обсадили във Форт Съмтър^[1] или няма… но щом първата пушка гръмне в знамето, тя ще скъса оковите на сетния проклет негър на юг от линията Мейсън и Диксън^[2]! Чувате ли ме? Аз крещя! И дали си викате конфедерати^[3] или юнионисти^[4], медноглави^[5] или поддръжници на мира, ще трябва да се оправяте с положението!

Един-двама души гневно се размърдаха на местата си, един пътник се хвана за люшкащия се над него ремък и наполовина се вдигна, някакъв дрезгав глас започна „Това е проклето…“ и изведнъж всички се смълчаха. Очите им се устремиха към една невзрачна фигура на задната седалка. Това беше жена с дете на скута, загледала се през прозореца с типичното за нейния пол пълно безразличие към политиката. Кларънс разбра грубото кавалерство на пътниците достатъчно добре, за да схване, че тази несъзнаваща положението си, но всесилна фигура вече неведнъж бе възпирала страстите на спорещите. Те безсилно се отпуснаха на местата си и мърморенето им заглъхна в шума на колелата. Кларънс погледна мисуриеца; той разглеждаше червенобрадия златотърсач със странно любопитство.

Дъждът бе спрял, но следобедните сенки вече се сгъстяваха, когато най-после стигнаха Хубавите ливади, където Кларънс възнамеряваше да вземе кон до ранчото. Обаче с изумление научи, че всички коне от конюшнята били наети; но като си спомни, че някои от собствените му коне са на паша при един арендатор в Хубавите ливади и че сигурно ще има по-добър избор, запъти се натам. На излизане от двора на конюшнята позна по гласа мисуриеца, който си шепнеше нещо със съдържателя, но двамата се дръпнаха на сянка при приближаването му. Обзе го мъчноопределимо притеснение: той познаваше съдържателя, който като че ли познаваше мисуриеца, и явното им нежелание да бъдат видени не беше без значение. Може би името му на съмнителен юнионист бе изпреварило идването му, но това не би обяснило държането им в една област толкова южняшка като Хубавите ливади. Загрижен от тази случка повече, отколкото искаше да си признае, когато най-после след известно забавяне се снабди с кон и се видя пак на седло, той се заоглежда за доскорошния си спътник. Но тука друго обстоятелство увеличи съмненията му: имаше един главен път, който водеше до Санта Инес, следващото градче и ранчото, и Кларънс нарочно пое по него, за да проследи мисуриеца, но имаше и пряка пътека направо за ранчото, известна само на постоянните посетители. След няколко минути бързо препускане с мустанг много по-бърз от всичките коне на хотелската конюшня, той се убеди, че непознатият трябва да е тръгнал по пряката пътека. Но като пришпори коня си, сметна, че все пак ще го изпревари в ранчото, ако той отива там.

Докато се носеше по познатия път, по някаква чудновата прищявка на ума, вместо да мисли за целта си, той се унесе в спомени, за първия път, когато бе препускал тука в разцвета на младостта и надеждите си. Любимата, към която се беше устремил тогава, сега беше съпруга на друг; жената, която бе нейна настойница, сега беше неговата съпруга. Когато младата девойка го изостави, сърцето му не се сви, но сега поради разкритото от нея той се изправяше пред раздяла със съпругата си. И това бе наградата за младежката му преданост и вярност! Горчив смях се отрони от устните му. Част от неговата все още младежка самоизмама беше, че се смяташе за по-умен и по-силен сега.

Беше вече съвсем тъмно, когато стигна горното поле, или първата тераса на ранчото. Виждаше белите стени на Касата, издигнали се неясно от зеленото море на ранните треви като призрачен остров. Тъкмо тук пряката пътека се вливаше в главния път. Беше уверен, че никой не е могъл да го изпревари от Хубавите ливади, но беше вярно и това, че трябва да вземе предпазни мерки, да не бъде открит сам той. Кларънс слезе до една купчина върби, свали седлото и юздата, шибна коня с ласото през хълбоците и той се понесе към пасящите в далечината мустанги и се присъедини към тях. Тогава, като се придържаше към сянката на редица нискорасли дъбове, той заобиколи дългата по-малка тераса на Касата с намерението да влезе в къщата през старата градина и корала. Ситен дъжд, докарван от време на време от вятъра на дълги, мъгляви пелени, замрежваше всичко пред него и благоприятствуваше на замисъла му. Той стигна благополучно до ниската кирпичена стена на корала; като погледна през нея, въпреки тъмнината можа да различи, че доста коне бяха чужди, и дори разпозна един-два от местата край Санта Инес. Смътни очертания на кабриолети и екипажи изпълваха дългия навес до обора. В Касата наистина имаше гости — дотук Сузи бе права!

Въпреки това, докато се бавеше все още до стената на старата градина, за да се стъмни повече, нервната му трескавост се уталожи от нахлулите отново спомени за едно време. До старата решетка в стената имаше оставен отвор, зад който госпожа Пейтън беше стояла сутринта, когато беше помислил, че напуска ранчото завинаги; там я беше стиснал за първи път в прегръдките си и останал. Едно обръщане на главата, един миг колебание, един-единствен закопнял поглед бяха довели до този върховен момент. Сега той стои пак пред тази разрушена решетка, а неговата къща и земи, дори и името му се използуват от безумна, конспирираща фанатичка; самият той се промъква като шпионин, за да се увери в безчестието си! С горчива усмивка той пак погледна градината. Няколко тъмночервени кастилски рози се навеждаха напред и се люшкаха на вятъра с мокри листа. Точно там в първия ден на пристигането си беше целунал Сузи; уханието и цветът на розовата й буза внезапно изпъкнаха в паметта му и го разтърсиха; той хвана един цвят, притегли го и пое аромата с дълъг дъх, от който му се зави свят и се облегна на стената. После пак се усмихна, но този път по-скоро злобно — в това, което смяташе за цинизъм, беше се събудил първият порив на отмъстителността!

Беше вече достатъчно тъмно, за да се реши да пресече пътя към входната врата и да заобиколи къщата. Първият, типичен за него подтик беше да влезе открито през предната порта, но сега го завладя ужасна съблазън да послуша и да погледа конспираторите незабелязан — жаждата на измамения човек да стане свидетел на собствения си позор. Знаеше, че една дума или жест, или обяснение, извинение, молба, или дори ужас от страна на жена му щяха да пресекат у него гнева и решителността. Това, че прекрасно познаваше къщата и че събралите се там се чувствуваха в пълна безопасност, му даваше възможността от някоя тъмна площадка или галерия да участвува в каквото и да е тайно съвещание, което можеше да се провежда във вътрешния двор — единственото място, удобно за такова многолюдно сборище. И той вече беше намислил как да влезе.

Стигнал задната стена на Касата, той тръгна предпазливо край обраслите й с къпини основи, докато се озова пред дълъг, подобен на отвор на пещ прозорец, наполовина закрит от огромна пасифлора. Беше прозорецът на някогашния будоар на госпожа Пейтън, прозорецът, през който веднъж беше проникнал в къщата, когато бе заграбена от скватери^[6], прозорецът, от който Сузи беше давала знаци на своя любовник испанец, прозорецът, в решетките на който си беше счупил врата предполагаемият убиец на съдията Пейтън. Но тези спомени вече не го забавиха — настъпил беше моментът за действие. Той знаеше, че след трагедията будоарът беше опразнен и отбягван: слугите вярваха, че там витае духът на убиеца. С помощта на виещото се стъбло на пасифлората беше лесно да се влезе, вътрешният прозорец беше отворен. Шумоленето на сухите листа по голия под и пърпоренето на уплашена птица край главата му говореха за запустението и за източника на чуващите се оттук странни звуци. Вратата, която водеше към коридора, беше леко залостена, колкото да не трака от вятъра. Кларънс отмести резето с джобния си нож и надзърна в тъмния коридор. Светлината, идваща изпод вратата вляво, и звукът на гласове го убедиха, че предположението му е било правилно и съвещанието се провеждаше на широките балкони около вътрешния двор. Знаеше, че една тясна галерия, закрита с жалузи, за да я пазят от слънцето, гледаше точно натам. Той успя да стигне до нея без да го забележат, за щастие тези жалузи все още не бяха вдигнати и през тях, без сам той да се вижда, можеше да слуша и да вижда всичко, каквото ставаше долу.

Но дори и в този върховен момент първото нещо, което му направи впечатление, беше комичният почти контраст между вида на сборището и толкова важната му цел. Дали беше повлиян от стари момчешки представи за тайнствения и мрачен характер на конспирациите, не знаеше; но за миг почти се обърка от несериозния и празничен вид на заседаващите. На малки масички пред тях имаше кани и чаши, почти всички пиеха и пушеха. Бяха към петнадесет-двадесет мъже, някои от тях му бяха познати от другаде като южни политици, в неколцина, за свое изумление позна известни северни демократи. Там беше прочутият полковник Старботъл от Вирджиния, заел типично за него централно място. Наперен и млад наглед, с подобното си на маска безбрадо лице, сърдечен и важен в държането и обноските на човек на средна възраст, той единствен спазваше подходяща за случая известна тържественост, макар и малко театрална и превзета. С първия бърз поглед Кларънс не забеляза жена си и за миг усети облекчение, но тъкмо тогава полковник Старботъл се изправи и с подчертано любезен кавалерски маниер се обърна надясно и Кларънс видя, че тя седи към края на балкона, а до нея стои един мъж, в когото позна капитан Пинкни. Сърцето му се стегна от нахлулата към него кръв, но той остана спокоен и продължи да наблюдава.

Рядко се случвало — заговори полковник Старботъл, като постави дебели пръсти върху жабото на ризата си — едно движение като тяхното да бъде удостоено с личното присъствие на възвишен, вдъхновяващ и все пак нежен дух — една Бодисиа^[7]… наистина той би могъл да я нарече Жана д’Арк — в лицето на очарователната им домакиня госпожа Брант. Те били почетени не само с нейното общество и гостоприемство, но и с нейното дейно и пламенно сътрудничество в предстоящото им славно дело. Благодарение именно на нейната кореспонденция и настойчиво посредничество тази вечер те щели да бъдат почетени с помощта и съвета на един от най-бележитите и силни лица в южната част на Калифорния, съдията Бизуингър от Лос Анжелос. Той нямал честта лично да познава този господин и вярвал, че не е далече от истината, когато казва, че всеки от присъствуващите може само да съжалява за същото, но самото му име било надеждна опора. Той щял да отиде по-далече и да каже, че и самата госпожа Брант не се познавала с него лично, но благодарение на нейната пламенност, поетичност, изящество и дарба в кореспонденцията с този господин, те щели да бъдат почетени с неговото присъствие още тази вечер. Знаело се, че било получено съобщение за неговото тръгване и те могли да го очакват в Роблес всеки миг.

— Но какви доказателства имаме ние за съжденията на съдията Бизуингър? — обади се мързелив глас с южняшки акцент, когато полковник Старботъл завърши натруфената си реч. — Никой като че ли не го е виждал, не е ли рисковано да допуснем на нашето събрание човек, чиято самоличност никой не може да удостовери?

— Струва ми се, че само един глупак или някой любопитен дръвник-янки би се решил да си пъхне носа тука — отвърна му друг, — а пък ние сигурно ще знаем какво да го правим.

Обаче вниманието на Кларънс бе приковано към жена му и многозначителните думи минаха край ушите му, както и реториката на полковника. Изглеждаше много хубава и леко развълнувана, с горд блясък в очите, какъвто не беше виждал никога преди. Погълната от спора, тя сякаш обръщаше много малко внимание на капитан Пинкни и изведнъж се изправи.

— Господин Макнийл ще придружи съдията Бизуингър от хотела в Хубавите ливади дотук, ще поръчителствува за него и ще го представи — каза тя с ясен глас, в който звънна толкова добре познатата на Кларънс повелителност. — Съдията трябваше да дойде с пощенската кола от Мартинес в Хубавите ливади и можем да го чакаме в Роблес всеки момент.

— Няма ли тук човек с име, който да го представи? Нима трябва да го приемем по препоръката на обикновен търговец… И таз хубава!… Един кръчмар? — продължи с презрение същият глас.

— По препоръката на една дама, господин Брукс — обади се капитан Пинкни с лек жест към госпожа Брант, — която отговаря за двамата.

Кларънс малко се стресна от гласа на жена си и от направеното от нея съобщение. Неговият спътник и довереник на Макнийл беше човекът, когото те очакваха! Ако го бяха познали, дали нямаше да предупредят събралите се за близостта му? Той стаи дъх, когато от външната порта на двора се чуха гласове. Госпожа Брант се изправи, в същия миг портата се отвори и вътре влезе един мъж. Беше наистина мисуриецът.

Той се обърна със старомодна учтивост към единствената жена, изправила се на балкона.

— Моята любезна кореспондентка, предполагам? Аз съм съдията Бизуингър. Вашият посредник Макнийл ме преведе през охраната ви на портата, но аз сметнах за неуместно да го въведа в това събрание на благородни господа без вашето изрично съгласие. Надявам се, че съм постъпил правилно.

Спокойното достойнство и самообладание, странната старомодна точност в изразите, подкрепена от мека вирджинска интонация, а повече от всичко друго някаква особена индивидуалност на самия човек произведоха истинска сензация и сякаш изведнъж придадоха на сборището внушителност, която му липсваше преди. За миг Кларънс забрави за себе си и собственото си оскърбление, обзет от възмущението, изпитано при това авторитетно попълнение в редиците на неприятелите му. Той видя очите на жена му да блестят от гордост за това завоевание и забеляза, че Пинкни хвърли тревожен поглед към новодошлия.

Непознатият изкачи няколкото стъпала до балкона и стисна ръката на госпожа Брант с голяма учтивост.

— Запознайте ме с вашите колеги, ясно и поотделно. Налага се в такъв момент човек да знае на кого поверява своя живот и чест, както и живота и честта на своята кауза.

Личеше, че това не беше само формална любезност от страна на новодошлия. Когато, воден от госпожа Брант, беше любезно запознаван с всекиго от присъствуващите, той не само най-внимателно и грижливо изслушваше името и професията му, но се и взираше в него с ясен и изпитателен поглед, с който сякаш го фотографираше в паметта си. С две изключения. Той мина край изпъченото жабо на полковник Старботъл с точно отмерен почтителен поклон и каза:

— Славата на полковник Старботъл не изисква никакво представяне и обяснение.

Той спря пред капитан Пинкни и се позабави.

— Предполагам офицер от армията на Съединените щати, господине?

— Да.

— Възпитан, мисля, в Уест Пойнт^[8] от правителството, на което сте дали клетва за вярност?

— Да.

— Много добре, господине — каза гостът и се обърна.

— Вие забравихте един друг факт, господине — рече Пинкни с малко високомерен вид.

— Така ли? И кой е той?

— Че съм преди всичко родом от щата Южна Каролина!

От балкона се чуха полугласни възгласи на одобрение. Капитан Пинкни се усмихна и размени поглед с госпожа Брант, но новодошлият спокойно се върна на централната маса при полковник Старботъл.

— Аз съм не само неочакван делегат на това внушително събрание, господа — заговори той с тежест, — но съм и носител на може би също толкова неочаквани новини. Благодарение на положението ми в Южната област аз съм в притежание на официални съобщения, получени едва тази сутрин с бърза поща. Форт Съмтър е бил обсаден. Срещу знамето на Съединените щати, под което пристигнала помощ за обсадените, е било стреляно от щата Южна Каролина.

Събралите се избухнаха в почти истерични радостни и въодушевени възгласи, от които заехтяха здрачните като гробници коридори и ходове на Касата. Възглас след възглас се вдигаха до затворената с жалузи галерия и мъгливото небе отвъд. Мъжете се качваха върху масите и буйно размахваха ръце и сред това зашеметяващо буйство от звуци и движение Кларънс видя жена си, качила се на стол, с пламнали бузи и блестящи очи, да развява кърпа като някаква вдъхновена жрица. Само новодошлият, все още застанал до полковник Старботъл, оставаше неподвижен и безстрастен. После с повелителен жест изведнъж поиска тишина.

— Колкото и убедителна и единодушна да е тази демонстрация, господа — заговори той спокойно, — мой дълг е все пак да ви запитам дали сте преценили сериозно значението на донесените от мен новини. Мой дълг е да ви кажа, че това означава гражданска война. Това означава въоръжено сблъскване между две части на могъща страна; това означава скъсване на приятелства, нарушаване на семейни връзки, разлъчване на бащи и синове, братя и сестри… дори може би разделяне на съпруг със съпруга!

— Това означава суверенитет на Юга… и скъсване на съглашението с долни търговци и аболиционисти — обади се капитан Пинкни.

— Ако тук има господа — продължи непознатият, без да обърне внимание на прекъсването, — които са дали дума този щат при тези извънредни обстоятелства да поддържа Юга, или са за създаването на Тихоокеанска република и подпомагат и симпатизират на тази идея, и чиито имена стоят в този списък — той вдигна листа хартия, който лежеше пред полковник Старботъл, — но които чувствуват сега, с оглед на сериозните новини, че трябва да обмислят въпроса по-задълбочено, те са свободни да напуснат събранието, като дадат честната си дума на южни джентълмени да запазят тайната.

— Само това няма да го бъде — прекъсна го снажен кентъкиец, изправи се и се запъти надолу по стъпалата към вътрешния двор. — Аз ще застрелям първия страхопъзльо, който се опита да се измъкне сега.

Гръмнаха смях и одобрителни викове, но спокойният, безстрастен глас на непознатия ги накара да млъкнат.

— Ако от друга страна — невъзмутимо продължи той, — вие всички смятате, че тази новина по подходящ начин увенчава и освещава надеждите, желанията и намеренията на това събрание, ще ви моля да го потвърдите още веднъж с вашия подпис пред полковник Старботъл на тази маса.

Когато кентъкиецът се надигна, Кларънс напусна скривалището си; като видя сега развълнуваните заговорници да се устремяват към масата, не се двоуми повече. Той изтича по галерията до стълбите, които водеха към коридора зад балкона. Когато слезе бързо, той не само се озова в гърба на възбудената тълпа около масата, но дори бутна настрана едного от съзаклятниците, без да бъде забелязан. Жена му беше се изправила от стола си в края на балкона и вече се канеше да се запъти към масата. С поривисто движение той я хвана за китката и я натисна обратно на стола. Когато го позна, от устата й се изтръгна вик, но без да пуска китката й той веднага застана между нея и смаяната тълпа. Настъпи миг на мълчание, след това се надигнаха викове „Шпионин!“ и „Хванете го!“, но над всичките се чу гласът на мисуриеца, който им заповяда да отстъпят. Той се обърна към Кларънс и спокойно промълви:

— Лицето ви ми е познато, господине. Кой сте вие?

— Съпругът на тази жена и господарят на този дом — също така спокойно отвърна Кларънс, но с глас, който не можеше сам да познае.

— Дръпнете се настрана тогава, освен ако смятате, че опасността за нея може да запази вас! — възкликна кентъкиецът и многозначително извади револвера си.

Ала госпожа Брант скочи неочаквано на крака до Кларънс.

— Ние и двамата не сме страхливци, господин Брукс… макар той и да казва истината… и толкова по-срамно за мен… — добави тя и изгледа Кларънс с гневно презрение, — че той е мой съпруг!

— С каква цел сте дошли тука? — запита съдията Бизуингър, впил поглед в Кларънс.

— Аз ви дадох всички сведения, необходими да ви накарат като джентълмен незабавно да напуснете този дом… и това е моята цел — спокойно каза Кларънс. — Никакви други сведения няма да получите от мен, докато оскърбявате моя покрив с неканеното си присъствие. Това, което може да имам да ви кажа на вас и на всекиго от вас после… което може да реша да поискам от вас според собствените ви закони на честта — той заби поглед в очите на капитан Пинкни, — то е друг въпрос, който обикновено не се разисква пред дама.

— Извинете. Един миг… само един миг!

Беше гласът на полковник Старботъл и жабото на ризата му, закопчаният с едно копче син редингот с щръкнали ревери като разтварящи се листенца на цвете, и усмихнатото лице-маска на този господин се издигнаха над масата и с най-изискана учтивост се поклониха на Кларънс Брант и жена му.

— Това… ъ-ъ-ъ… унизително положение, в което се намираме, господа… като неволни свидетели на… ъ-ъ-ъ… това, което се надяваме да е само временно разногласие между очарователната ни домакиня и… ъ-ъ-ъ… господина, когото тя удостои с най-високата титла, изискваща нашето уважение… е прискърбно за всички ни и като че ли напълно оправдава желанието на този господин за лично удовлетворение, което, сигурен съм, с удоволствие бихме му дали. Но това положение почива върху предположението, че събирането ни тук е имало чисто светски или празничен характер! Не е изключено — продължи полковникът със сладникаво, замислено изражение, че видът на тези кани и чаши, и нектарът, поднесен ни от нашата подобна на Хеба^[9] домакиня — (той вдигна до устните си чаша уиски с вода и грациозно се поклони на госпожа Брант), — да са довели господина до такова заключение, но ако му подскажа, че събранието ни има делови или частен характер, струва ми се, че ще можем да отнесем въпроса за неканеното появяване в еднаква мяра до него и до нас. Ние можем дори да бъдем оправдани, с оглед на този частен характер, да го запитаме дали неговото… ъ-ъ-ъ… влизане в този дом… ъ-ъ-ъ… съвпада по време с появяването му между нас.

— Понеже входната ми врата е завзета от непознати лица — каза Кларънс по-скоро в отговор на внезапния презрителен поглед на жена си, отколкото на намека на полковник Старботъл, аз влязох в къщата през прозорец.

— Прозореца на моя будоар, където друг неканен гост си счупи врата — прекъсна го жена му с подигравателен смях.

— Където веднъж помогнах на тази дама да си възвърне владението на къщата, когато бе обсебена от друга група правонарушители, които нямаха нищо против да се наричат „плячкаджии“ и не претендираха да са джентълмени.

— Да не искате да намекнете, господине — заговори надменно полковник Старботъл, — че…

— Искам да намекна, господине — отвърна със спокойно презрение Кларънс, — че нито желая да зная, нито пък най-малко ме засяга целта, която ви е довела тук, и че когато напуснете къщата, ще отнесете със себе си незасегнати своите тайни и частните си дела без всякаква пречка от моя страна.

— Да не искате да кажете, господин Брант — обърна се към него съдията Бизуингър, като пресече с властен жест злобните викове на другарите си и заби остър поглед в очите на Кларънс, — че не споделяте политическите разбирания на съпругата си?

— Аз вече ви дадох сведенията, необходими, за да напуснете този дом, и това е всичко, което имате право да знаете — отговори Кларънс, скръстил ръце.

— Но аз мога да отговоря вместо него — заяви госпожа Брант с треперещ глас и презрително свити устни. — Ние имаме различни възгледи. Ние сме далече един от друг като двата полюса. Ние нямаме нищо общо, освен тази къща и неговото име.

— Но вие сте съпруг и съпруга, свързани ведно от свещен съюз.

— Съюз! — откликна госпожа Брант с горчив смях. — Да, съюза, който обвързва Южна Каролина с прекланящия се пред негрите Масачузетс. Съюза, който обединява белите и черните, благородния господин с търговеца, плантатора с белия бедняк — съюза на тия Съединени щати! Ами! Той е бил скъсан, можем да скъсаме и тоя!

Кларънс пребледня. Но преди да може да заговори, се чу бърз тропот пред портата и скочилият от коня вакеро развълнувано се втурна вътре. Той се обърна към госпожа Брант и припряно изрече:

— Майко божия! Касата е обкръжена от сбирщина мъже на коне и между тях един ей сега поиска да го пуснем тука в името на закона.

— Това е ваша работа! — извика Брукс и се хвърли яростно към Кларънс. — Вие сте ги довели тия с вас, но кълна се, те няма да ви спасят! — И щеше да се вкопчи в него, но го спря силната ръка на съдията Бизуингър. Въпреки това той продължи да се боричка да стигне Кларънс и да призовава другите: — Глупаци ли сте, та стоите там и го оставяте да тържествува! Не виждате ли какъв номер ни е изиграл подлият янки?

— Не е той — високомерно каза госпожа Брант. — Нямам причини да обичам него или приятелите му, но зная, че той не лъже.

— Господа!… Господа!… — приканваше полковник Старботъл с лъчезарна и мазна умолителност. — Мога ли… ъ-ъ-ъ… да забележа, че всичко това е далече от въпроса? Нима ще се тревожим, че някаква неизвестна сбирщина, независимо откъде идва, иска да влезе тук в името на закона? Не виждам да има някой закон на щата Калифорния, който да сме нарушили. На всяка цена ги пуснете!

Отвориха портата. В двора влезе един набит мъж, както изглеждаше — невъоръжен и облечен като обикновен пътник, последван от пет-шест други, също така просто облечени мъже. Водачът се обърна към балкона:

— Аз съм началникът на полицията в Сан Франциско. Имам нареждане за задържането на полковник Кълпепър Старботъл, Джошуа Брукс, капитан Пинкни, Кларънс Брант и съпругата му и други, обвинени в подбуждане към метеж и незаконни действия с цел да се смути мирът в щата Калифорния и отношенията му с федералното правителство — произнесе водачът със сух, официален тон.

Кларънс трепна. Въпреки монотонното му звучене, това беше гласът на червенобрадия пътник, който бе спорил в дилижанса. Но къде бяха биещите му на очи брада и коса? Неволно Кларънс погледна съдията Бизуингър; този господин спокойно гледаше влезлия с безстрастно лице, по което съвсем не личеше да го е познал.

— Но ние тука не попадаме под юрисдикцията на града Сан Франциско — заяви полковник Старботъл, като хвърли сладникава усмивка към съучастниците си. — Много… ъ-ъ-ъ… съжалявам, но трябва да ви осведомя, че не сте имали право да влезете тук, господине.

— Аз съм тук също с пълномощията на шериф — хладно отвърна началникът на полицията. — Ние не можехме да установим точно мястото на това събрание, макар и да знаехме за него. Тази сутрин аз положих служебна клетва пред съдията в Санта Инес, а тези господа тук са моят полицейски отряд.

Съзаклятниците се раздвижиха, сякаш за да се съпротивяват, но полковник Старботъл ги успокои със същия сладникав вид. Навел се леко напред, в поза на адвокат, с опрени на масата пръсти и жабо на ризата, което като че само се изду нагоре, той изрече с огорчение, но учтива отчетливост:

— С прискърбие трябва да установя, господине, че дори и това заявление е напълно несъстоятелно тук. Сам аз съм адвокат, както и моят приятел съдията Бизуингър… нали? Моля да ме извините!

Представителят на закона за миг се сепна и устреми поглед към съдията Бизуингър, който обаче несмутимо пишеше нещо на масата.

— Както съдията Бизуингър вероятно ще ви каже — продължи полковник Старботъл, — а като юрист той вероятно също ще се съгласи с мен, когато ви осведомя и за това, че понеже правителството на Съединените щати е пострадалата страна, този случай подлежи на разглеждане от федералните съдилища и единственият служител, когото ние можем да признаем, е федералният началник на полицията за областта. Като добавя, че началникът на полицията полковник Кракънторп е един от най-старите ми приятели и деен съмишленик на Южните щати в настоящата борба, ще ви стане ясно, че всякакви стъпки в тази насока от негова страна са крайно невероятни.

Общият ромон на смях, облекчение и одобрение бе прекъснат от спокойния глас на съдията Бизуингър:

— Да видя пълномощното ви, господин шерифе.

Малко озадачен и смутен, шерифът се доближи и представи документите си, Съдията Бизуингър му ги върна.

— Полковник Старботъл е съвършено прав в твърдението си, че единственият служител, когото това събрание може да признае, е федералният началник на полицията или негов пълномощник — спокойно заяви той. — Но полковник Старботъл не е прав в предположението си, че полковник Кракънторп все още изпълнява задълженията на този пост. Той е бил освободен от президента на Съединените щати и неговият заместник е бил назначен и е положил клетва рано тази сутрин пред федералния съдия. — Той замълча, сгъна листа, на който беше писал, и го подаде на шерифа. — А това — продължи той със същия равен глас — ви прави негов пълномощник и ще ви даде възможност да изпълните задачата, с която сте дошли тук.

— Какво, по дяволите, значи това, господине? Кой сте вие? — сащиса се полковник Старботъл.

— Аз съм новият началник на полицията на Съединените щати за областта Южна Калифорния.