Франсис Брет Харт
Кларънс (6)

Глава ІІ

Въпреки това дотолкова пълно владееше гласа и държането си, че докато отиваше в квартирата си, никой не би могъл да предположи, че генерал Брант току-що бе видял снимката на жена си, с която се бе разделил преди четири години. Още по-малко някой би могъл да долови обзелото го странно опасение, че по някакъв начин тя може да е била свързана с откритото от него преди малко предателство. Беше чул за нея само веднъж, чрез адвоката на покойния и първи съпруг, във връзка с имотите и в Калифорния и смяташе, че е отишла при роднините си в Алабама, където официално се е присъединила към борбата на южняците дори с цената на състоянието си. Беше чувал името и да се споменава в южняшкия печат като очарователна общественичка, а даже и сътрудничка на южните политически деятели, но не бе имал основание да вярва, че играе толкова дейна или толкова безразсъдна роля в борбата. Опита се да убеди себе си, че безпокойството му се дължи на спомена за предишната измяна на капитан Пинкни и ролята, която тя бе изиграла в калифорнийското съзаклятие, макар че отдавна вече не я подозираше в изневяра. Но имаше съдбоносна прилика в двата случая. Нямаше съмнение, че този лейтенант Уейнрайт е бил предател в техния лагер, че беше се поддал на обичайните софистични схващания на своята класа относно висшата вярност към родния щат. Но дали тука беше намесено и някакво друго чувство, или това беше само спомен от една пленителна жрица на въстанието, срещната от покойния? Първото предположение бе свързано може би повече с презрение, отколкото с лична засегнатост, но все пак изпита облекчение, когато началникът на военната полиция не намери никакви инкриминиращи книжа между вещите на Уейнрайт. Нито доложи на дивизионния командир за намерената снимка. Достатъчно беше да разкрие работата на предателя, без да добавя нещо, което би могло да послужи като ключ за разкриване участието на жена му, било то по-дейно или по-незначително. Достатъчно рисковано беше и това, което направи — както му повеляваше дългът. Трудно му беше дори и да помисли за клането от предишния ден, което — сега в това нямаше никакво съмнение — се дължеше на предварителната подготовка на шпионина, и как неговата бригада е била избрана по подигравка на съдбата да пострада заради него, но и да спаси положението. Ако тя бе имала пръст в това подло дело, дали трябваше да я пощади? Или им е било писано да бъдат свързани един с друг по такъв чудовищен начин?

За щастие обаче изкупването на вината от главния виновник и навременното намиране на документите му дадоха възможност на дивизионния командир дискретно да потули цялата работа и да поиска запазването и в тайна и от Брант. Ала той не намали бдителността си и след като се придвижи на другия ден напред, проучи най-щателно местността, която трябваше да заеме, подстъпите и пътищата, свързващи я с околността и бойните линии на бунтовниците, увеличи строгостта на наредбите за заставите и постовете и засили наблюдението над нестроевите и цивилните лица в бойната зона до сетния лавкаджия. След това обърна внимание на къщата, в която щеше да установи щаба си.

Тя беше прекрасен образец на стара колониална плантаторска сграда с широките си веранди, с обширните обособени служебни помещения и стаи за негрите; досега в нея не са били разквартирувани войски, нито бе пострадала от военните действия. Била е обитавана от собственика няколко дни преди сражението, а увереността на неприятеля в своя успех е била толкова голяма, че до утрото на решителната битка бе служила за главна квартира на конфедератите. Жасминът и розите, неопетнени от барутна чернилка, се увиваха около вехтите колони и наполовина закриваха нишите на прозорците, изоставената цветна градина пищно пъстрееше с необраните и негледани цветя; само вътрешният двор пред оборите носеше белези от скорошно пребиваване на военни и беше изровен от нетърпеливите копита на чакащи коне. Но домът все още будеше смесени чувства с безогледното разточителство и патриархалната простота, типични за една класа, която се държеше еднакво фамилиарно със странични хора и със собствените си слуги.

Слугите негри бяха останали на място с някаква котешка привързаност към къщата, нагаждаха се към пришълците от север и детински се радваха на новото в настъпилата промяна. Брант все пак ги огледа с опитното си око и се увери, че може да им има доверие; както обикновено, имаше доста „момчета“, прошарени и побелели като лични слуги, както и „маминки“ и „лелки“ в кухнята. В едното крило имаше две-три стаи с лични вещи, картини и спомени на семейството и будоар на „младата господарка“, които Брант с типичната си тактичност запази грижливо изолирани и непокътнати от военното си домакинство и достъпни само за семейните слуги. Стаята, която избра за себе си, беше най-близо до тях — малка, скромно мебелирана стаичка с почти манастирска простота, лъхаща от студените й бели стени и завеси и от тясното монашеско легло. Стори му се, че може да е била на някоя благопристойна възрастна дъщеря или застаряла неомъжена леля, изпълняваща задълженията на икономка, понеже от там лесно се контролираха служебните помещения и крилото на къщата и лесно се стигаше до главния хол.

Настъпи една седмица затишие, през време на което Брант почувствува голяма прилика между този южняшки дом и старата Каса в Роблес. Следобедните сенки на широките веранди му напомняха стария манастирски полумрак на испанската къща, който не се нарушаваше дори от дремещ офицер или чакащ ординарец, а дъхът на жасмина и розите от прозорците му навяваше печални спомени. Той започна да се дразни от това бездействие и да копнее за възбудата на преходите и лагерния живот, в които от четири години насам бе погребал миналото си.

Един следобед седеше сам с докладите и донесенията си, когато влиянието на тази обстановка стана като че ли тъй силно, че той ги остави настрана и се унесе в продължителен размисъл. Спомняше си последния ден в Роблес, сутрешния дуел с Пинкни, завръщането в Сан Франциско и внезапното решение, което го накара да тръгне същия ден за другия край на континента, да предложи услугите си на правителството. Спомни си как беше спрял в западния град, където се формираше доброволчески полк, как постъпи в него като редник, как бързо напредна благодарение на безкрайната си преданост и съобразителност и стана командир на ротата си, как скоро след тежки боеве бе произведен в полкови командир и забележителният успех, който съпровождаше непреодолимата му енергичност, не му оставяше време да мисли за нищо друго, освен за дълга. Неочакваната намеса на жена му в неговата кариера сега, макар и по този случаен и може би невинен начин, сериозно го разстрои.

Сенките се удължаваха и сгъстяваха, оставаха няколко минути до вечерната тръба, когато дойде на себе си от това присъщо на човека чудновато инстинктивно чувство, че някой втренчено те гледа. Той бързо се обърна — вратата зад него беззвучно се затвори. Скочи и тихичко излезе в хола. По коридора се отдалечаваше висока женска фигура. Беше изправена и грациозна, но когато се обърна към вратата, водеща в служебните помещения, той ясно видя яркоцветен тюрбан и черно лице на негърка. Въпреки това Брант се спря до вратата на съседната стая.

— Вижте коя е тази жена, която току-що мина оттук, господин Мартин. Тя като че не е от тукашните.

Младият офицер се изправи, сложи си фуражката и излезе. След една-две минути се върна.

— Висока ли беше, господин генерал, стройна и много изправена?

— Да.

— Тя е прислужница на съседите ни, семейство Манли, и понякога идва при слугите тук. Мисля, че е мулатка.

Брант се замисли. Много мулатки и негърки бяха стройни, а навикът да носят тежести на главата им придаваше изключително изправена стойка.

Лейтенантът изгледа командира си.

— Имате ли някакви заповеди относно нея, господин генерал?

— Не — рече Брант след кратко замълчаване и си тръгна.

Офицерът се усмихна. Стори му се, че ще е интересно да разкаже в стола за тази човешка слабост на хубавия му сдържан началник с вид на аскет.

Една сутрин няколко дни след това, когато пишеше доклада си, Брант бе прекъснат от доста рязко влизане на дежурния офицер. Беше се изчервил и явно само присъствието на командира сдържаше възбудата му. В ръката си държеше лист хартия.

— Една дама представя тази заповед и пропуск от Вашингтон, преподписани от командира на дивизията.

— Дама ли?

— Да, господин генерал, облечена е така. Но тя не само отхвърли най-обикновената учтивост и любезност, които й предложихме, но и грубо оскърби господин Мартин и мен и иска да я приемете вие… насаме.

Брант пое листа. Беше специална заповед на президента да се даде пропуск на госпожица Матилда Фокнър през места, заети от федералните войски, за да посети дома на вуйчо си, известен като „Сивите дъбове“, сега зает и служещ за щаб на бригадата на Брант, за да се погрижи за запазването и пренасянето на известни семейни вещи и частна собственост, останали там, или да вземе и отнесе такива вещи; искаше се също да й се окаже необходимата помощ и сътрудничество от страна на въоръжените сили на Съединените щати при изпълняването на тази задача. Беше преподписана от командира на дивизията. Всичко беше напълно редовно и не будеше съмнение за автентичността му. Брант беше чувал за пропуски от този род — ужасът на армията, — издавани във Вашингтон под нечие силно влияние и въпреки протестите на военните; той не допусна неговият подчинен да забележи тревогата, която го изпълни.

— Поканете я да влезе — спокойно заповяда той.

Но тя вече бе влязла и мина презрително край офицера, като си прибра полите, сякаш се пазеше от зараза — много хубава южнячка, надменна, с алени устни, със сива амазонка и все още заплашително стиснала камшик в облечената с ръкавица изящна ръка.

— Пропускът ми е у вас — заговори тя рязко, почти без да вдигне очи към Брант. — Предполагам всичко е в ред, пък и да не е, не желая да ме карате да чакам пред тези наемници.

— Пропускът ви е напълно в ред, госпожице Фокнър — отвърна Брант, като прочете бавно името и от документа. — Но понеже той като че не включва разрешение да оскърбявате офицерите ми, може би ще позволите първо те да се оттеглят.

Той направи знак на офицера да напусне стаята.

Когато вратата се затвори, Брант продължи с учтив, но студено безстрастен тон:

— Виждам, че сте южнячка и следователно няма нужда да ви подсещам, че се смята за неприлично да бъдеш неучтив дори спрямо робите на онези, които не ти харесват, и затова трябва да ви помоля да запазите откритите прояви на враждебността си само за мен.

Девойката вдигна очи. Очевидно не беше очаквала да види пред себе си толкова млад, толкова хубав, толкова фин и толкова студено недостъпен в държането си мъж. Още по-малко бе подготвена за подобен отпор. Решила предварително да се държи по този начин със „северните наемници“, тя биваше посрещана с официална рязкост, презрително мълчание или докачено възмущение, но никога с нещо така вбесяващо като това. Дори си въобрази, че този елегантен, но саркастичен офицер се подиграва с нея. Тя захапа червената си устна и с презрително движение на камшика отговори:

— Предполагам, че познанството ви с дами от Юга, по известни причини, не е било много обширно.

— Моля да ме извините, имал съм честта да бъда женен за южнячка.

Изглежда, това я засегна още повече и тя сопнато каза:

— Казвате, че пропускът ми е в ред. В такъв случай мисля, че мога да се занимая с работата, която ме е довела тук.

— Положително, но с ваше извинение, стори ми се, че част от тази работа е да изразявате презрение към домакините си.

Той вдигна звънчето на масата и позвъни. Веднага се появи един ординарец. — Изпрати тука домашните слуги.

След малко стаята се изпълни с черните лица на негрите прислужници. Тук-таме блестяха бели зъби, но повечето посрещнаха такъв важен „случай“ с истинска негърска сериозност. Един-двама дори се мъчеха да се държат официално и по войнишки. И както бе очаквал, по няколко погледа личеше, че познават пристигналата.

— Ще оказвате помощ и ще посрещате с внимание желанията на тази млада дама, дошла тук да представлява интересите на бившия ви господар — строго каза Брант. — Понеже за всичко, свързано с посещението и тук, тя ще зависи изключително от вас, гледайте да не стане нужда да ми се оплаче от някакво невнимание… или да й се наложи да потърси помощ от някой друг.

Когато госпожица Фокнър, мъничко по-бледа, но с все тъй презрителен вид понечи да излезе от стаята подир слугите, Брант я спря със студено вежливо движение на ръката.

— Както виждате, ще трябва да разберете, госпожице Фокнър, че след като желанието ви е изпълнено, няма да бъдете подложена на никакво общуване с членовете на моето войнишко семейство, нито те ще имат нещо общо с вас.

— Значи аз ще бъда пленница в този дом… и това с пропуск от вашия… президент? — запита тя с възмущение.

— В никакъв случай! Вие сте свободна да влизате и да излизате, и да се срещате с когото пожелаете. Аз нямам право да ограничавам вашите действия. Но имам правото да ограничавам техните.

Тя гневно напусна стаята.

„Това е достатъчно да я изпълни с желание да флиртува с всички мъже до един — каза си Брант с лека усмивка, — но струва ми се, те са я разбрали вече колко струва.“

Въпреки това той седна и написа няколко реда до командира на дивизията, като му изтъкна, че вече е сложил имуществото на собственика под най-строг надзор, че за него се полагат необходимите грижи и то се пази в пълен ред от домашните слуги и че пропускът, както изглежда, е бил получен по околен път.

На това получи официален отговор, в който се изказваше съжаление, че властите във Вашингтон все още намират за необходимо да излагат армията по бойните линии на такъв риск и излишна тежест, обаче заповедта е била издадена от най-високо място и трябвало строго да се съблюдава. В дъното на страницата беше добавена с молив типична бележка с почерка на самия генерал: „Не е от тези, които са опасни.“

Лицето на Брант се изнерви, сякаш в бележката имаше не само скрито, но и лично значение. Беше се сетил за собствената си жена.

Колкото и да е странно, след един-два дни на обед се заговори за политическото пристрастие на южнячките, вероятно покрай последните събития. Брант, начело на масата, както винаги задълбочен в себе си, почти не чуваше възбудените думи на полковник Стрейнджуейс, един от щабните му офицери.

— Не, драги — възразяваше този изпълнен с негодувание воин, — мога да ви се закълна. Една южнячка не можеш накара да промени убеждението си по тоя въпрос, била тя сестра, любима или съпруга. И когато й се доверят, ще надхитри и брат, и любим, и съпруг!

Последвалото мъртво мълчание, заплашителното разклащане на чашата до лакътя на говорещия, съчувственият поглед, който Брант усети насочен към себе си, и внезапната промяна на темата не можеха да не приковат вниманието му, въпреки че бе пропуснал думите. По лицето му обаче не пролича нищо. Ала досега никога не му беше идвало на ум, че семейните му дела може да бъдат известни, нито пък беше помислял някога да ги пази в тайна. Те му се виждаха толкова дълбоко лични, че не можеше да си представи да предизвикат интерес у околните. А и сега се усещаше малко засрамен от това, което смяташе за своя чувствителност към хорските приказки, които като горд човек беше презирал.

Не беше много сгрешил с язвителното си предположение за последиците от неговата забрана върху предразположението на госпожица Фокнър. Разбира се, тази млада дама, когато не беше заета с тайнствените си грижи за вещите на вуйчо си, от време на време можеше да се види в градината или в гората отвъд. Макар присъствието й да беше равностойно на заповедта „Разпръсни се!“ за безделен офицер или войник или безучастното „За почест!“ на часовой, тя като че ли гледаше на случайната им близост с по-малко неодобрение. Веднъж, когато се беше качила на зида да откъсне един цвят от магнолия, столът, с който си беше послужила, се катурна и я остави на зида. По сигнал от караулното помещение двама сапьори и миньори се появиха с обсадна стълба, която опряха мълком на стената и пак мълком се оттеглиха. При друг случай същата сърцата млада дама, която според убеждението на Брант вероятно би се изложила на смъртна опасност под неприятелски огън в защита на своята кауза, се видя безславно подгонена от това най-страшно домашно животно — свободно скитаща крава! Брант неволно се усмихна, когато чу бързата, рязка заповед: „Караул, строй се!“ и видя войниците с безразличие да се отправят с натъкнати щикове към уплашеното добиче, което побягна и остави хубавата девойка засрамено да се прибере в къщата. Беше изненадан обаче, че тя спря пред неговата врата и разтреперана от възмущение каза:

— Благодаря ви, господине, за вашето кавалерство да направите една беззащитна жена за посмешище.

— Съжалявам, госпожице Фокнър — започна Брант сериозно, — за погрешното ви убеждение, че мога да насочвам придвижването на домашен добитък със същата леснина, както…

Но млъкна, когато видя искрящия гняв в очите й да се удавя в сълзи, а тя се стрелна нататък. Малко разкаян, той добави една-две думи към обичайния поздрав на минаване край нея на другия ден, но тя запази укорно мълчание. По-късно през деня получи чрез нейната прислужница почтителна молба за разговор и с облекчение забеляза, че влезе при него без никаква следа от предишната нападателност, но по-скоро с примирението на дълбоко оскърбена и все пак донякъде готова да му прости жена.

— Сметнах за редно — започна тя студено, — да ви осведомя, че вероятно ще мога да привърша работата си до другиден и че тогава ще се освободите от присъствието ми. Давам си сметка… наистина — добави тя горестно, — не мога да не си дам сметка, че то е било крайно досадно.

— Надявам се — заговори сдържано Брант, — че никой от господата под моите заповеди не е…

— Не!

Тя го прекъсна бързо с предишния си тон и буен отрицателен жест.

— Нима можете за миг да допуснете, че говоря… че дори помислям… за тях? Какво са те за мен?

— Благодаря ви. Радвам се да узная, че те са нищо и мога сега да вярвам, че сте взели под внимание моето желание и сте запазили враждебността си само за мен — спокойно отговори Брант. — Понеже е така, не виждам ни най-малка причина да бързате със заминаването си.

Тя веднага се изправи.

— Намерих някого — заговори тя бавно, като се мъчеше с известно усилие да се сдържи, — който ще ме освободи от задължението ми. Тя е прислужница на един от съседите ви, който е стар приятел на вуйчо ми. Жената познава къщата и частните ни вещи. Ще и дам подробни нареждания как да ме замести, а ако предпочитате, и писмено пълномощно. Тя без друго е свикнала да идва тука, но посещенията й ще ви създават много малко грижи. И понеже е робиня или както вие го наричате струва ми се „движимо имущество“, вече ще е съвсем свикнала с отношението, което нейната класа обикновено получава от северняците.

Без да дочака да види ефекта от последната си хаплива забележка, тя гордо излезе от стаята.

„Интересно, какво ли значи това — замисли се Брант, докато бързите й стъпки заглъхваха в коридора. — Едно нещо е положително: такава жена е твърде импулсивна за шпионка.“

По-късно в здрача я видя да върви в градината. До нея имаше още някой. Обладан от любопитство, той я разгледа по-внимателно през прозореца. Тази фигура му беше вече позната — правата, стройна фигура на прислужницата на съседа. На лицето му се изписа замисленост и той промърмори:

— Значи това ще е нейната заместничка.