Франсис Брет Харт
Кларънс (1)

Глава I

Когато Кларънс Брант, председател на Дружество за землена собственост „Роблес“ и съпруг на богатата вдовица на Джон Пейтън, притежател на ранчото Роблес се смеси със зрителите излизащи от театъра „Космополитън“ в Сан Франциско, той бе приветствуван с обикновените усмихнати кимвания и поклони, които се дължаха на хубавата му външност и финансово благополучие. Но когато побърза под продължаващия все още зимен дъжд да се качи в чакащото го елегантно купе и заповяда: „У дома“, тези думи го поразиха със своеобразното си иронично значение. Домът му беше прекрасен, с богата обстановка и удобства, но той беше отишъл на театър, за да избегне неговата празнота и самотността си. Ала не защото жена му не беше там — той с болка съзнаваше, че временното й отсъствие няма нищо общо с чувството му на бездомност. В театъра се беше поразвлякъл, но сега това тъпо, неясно и болезнено чувство на самотност, което нарастваше от ден на ден, го обзе с нова сила.

Той се облегна в купето и мрачно се замисли.

Беше се оженил едва преди една година, обаче още в захласа на медения месец тази жена, по-възрастна от него полусъзнателно се беше наложила и неусетно се бе върнала към предишното си положение на господарка. Отначало това полумайчинско покровителство, което нерядко се примесва и към обичта на по-млади жени, беше доста приятно и Кларънс, с бързото си, донякъде женствено разбиране на слабия пол, й отстъпи, както силните често отстъпват поради самото съзнание за собственото си превъзходство. Но това е качество, което по-слабите обикновено не разбират и жената, веднъж вкусила равноправие в отношенията със съпруга си не само не се отказва лесно от него, но с поддържането му дори подлага на изпитание самата обич. Обичайното победоносно женско заключение: „Значи ти вече не ме обичаш“ в краткия семеен опит на Кларънс беше отишло още по-далече и бе стигнало до неразгадаемия връх: „Значи аз вече не те обичам!“, макар и изявено само с моментна острота в погледа и гласа. А към това се добавяше внезапен и неясен спомен, че е виждал този поглед и чувал този глас в съпружеските пререкания, когато бе жив съдията Пейтън, и че сам той младият й привърженик, й беше съчувствувал. И все пак, колкото и да е странно, това го уязвяваше повече, отколкото другите й, макар и редки завръщания към миналото — към старите подозрения от времето, когато бе младо протеже на съпруга й и предполагаем кандидат на заварената и дъщеря Сузи. Благородните натури са по-склонни да прощават неправди, извършвани спрямо самите тях, отколкото някаква обща несправедливост. Капризната й тирания над подчинените и слугите или някоя безразсъдна вражда спрямо съсед или приятел оскърбяваше изтънчените му чувства повече от погрешното й мнение за самия него. Нито пък му идваше на ум, че това е нещо, което повечето жени рядко разбират или ако разбират, рядко го прощават.

Купето трополеше по каменната настилка или се търкаляше през калните локви на главните улици. Вестникарските и телеграфни агенции бяха още ярко осветени и около закачените последни новини се трупаха тълпи. Той знаеше, че тази вечер са дошли от Вашингтон съобщения за първите бурни отцепвания от Съюза^[1] и че градът беше изтръпнал от възбуда. Не идваше ли той сега от театъра, където известни незначителни намеци в пиесата бяха подхващани с одобрение или с шъткане от неизвестни дотогава поддръжници за нямо изумление на мнозинството от публиката, спокойно отдала се на печелене на пари и на личните си интереси? Не беше ли аплодирал, макар и донякъде пренебрежително хубавата артистка — другарката му от младежките дни Сузи, — която дръзко и съвсем неуместно беше развяла пред тях звездното американско знаме? Да! Той го знаеше, беше живял последните няколко седмици в до немай-къде наелектризирана атмосфера — и все пак то го беше засягало главно в личната му безприютност. Защото жена му беше южнячка, родена робовладелка и отцепница, чиито подчертани предразсъдъци против Севера бяха надминали дори и политиката на покойния й съпруг. Отначало пикантността и дързостта на самоуверените й приказки го забавляваха и той ги приемаше като част от характерните й черти или като останал още младежки дух, който по-зрелият интелект винаги прощава. Никога не беше приемал политическите й възгледи сериозно — пък и трябваше ли? С главичката й на рамото си беше изслушвал екстравагантните й диатриби срещу Севера. Беше й прощавал жестоките обвинения против неговата каста и неговите другари заради високомерните, но хубави устни, които ги изричаха. Ала когато се видя принуден да изслушва думите й, повтаряни от нейните приятели и сродници, когато откри, че с привързаността си към себеподобните тя беше се приближила в това пререкание повече до тях, че се осланяше повече на техните сведения и разяснения, отколкото на неговите, беше прозрял истинското положение. Беше понасял намеците на брат й, чието старо презрение заради детството му на храненик беше се изострило, след като сестра му се омъжи за него и което сега почти не скриваше. И все пак, макар да не беше променил политическите си убеждения и общественото си верую в тази неприязнена атмосфера, често се беше питал със старата си добросъвестност и характерно себеотрицание дали личните му политически възгледи не са само плод на отвращение от домашната му тирания и чуждото за него обкръжение.

Сред тези мрачни размишления купето рязко спря пред къщата му. Вратата тозчас се отвори от слуга, който сякаш го чакаше.

— Един човек ви чака в библиотеката, господарю — каза слугата, — и… — той се подвоуми и погледна към колата.

— Е? — нетърпеливо попита Кларънс.

— Той каза, господарю, да не отпращате колата.

— Така ли? И кой е той? — рязко попита Кларънс.

— Господин Хукър. Каза ми да ви кажа: Джим Хукър.

Мигновеното раздразнение на лицето на Кларънс се смени със замислено любопитство.

— Каза, че знаел, че вие сте на театър, и щял да ви почака, докато се върнете у дома — продължи слугата, като наблюдаваше разколебан лицето на господаря си. — Той не знае, че сте се върнали, господарю, и… и аз мога лесно да го отпратя.

— Няма значение сега ще го видя и — добави Кларънс с лека усмивка — кажи колата да почака.

Въпреки това, когато се запъти към библиотеката, не беше в никой случай сигурен, че една среща със стария другар от детинство, когато бе под опеката на съдията Пейтън, би променила хода на неговите мисли, нито пък доскорошното мрачно настроение личеше по лицето му, когато влезе в стаята.

Господин Хукър очевидно разглеждаше елегантните мебели и луксозната обстановка с обичайната си неодобрителна завист. Кларънс беше намерил „на хляба мекото“. Че това е било така или иначе резултат на неговата „ловкост“ и че няма защо чак толкова „да се надува“, беше според типичния за Хукър начин на мислене също толкова ясно. Когато домакинът с усмивка се приближи и протегна ръка, усилията на господин Хукър да си придаде подходящ вид на разсеяност и презрително безразличие към обстановката на Кларънс, които трябваше да уязвят суетността му, завършиха с това, че се изтегна колкото можеше на стола си, с поглед забит в тавана. Но като си спомни изведнъж, че всъщност е дошъл да съобщи нещо на Кларънс, даде си сметка, че излегнатото му положение от театрална гледна точка не е уместно. Доколкото имаше сценичен опит, май никога не беше предавал известие по този начин. Той гузно се изправи.

— Много мило беше да ме почакаш — каза любезно Кларънс.

— Видях те в театъра — заговори безцеремонно Хукър, — третия ред на партера. Сузи каза, че си ти и че имала нещо да ти каже. Нещо, дето трябвало да го знаеш — продължи той донякъде със старата мистериозност в похватите си, която Кларънс си спомняше толкова добре. — Нали я видя нея, тя подлуди публиката с тоя номер със знамето, а? Тя разбира накъде духа вятърът, не можеш го отрече. Помни ми думата, Съюзът ще плати за всичките тия големи приказки на отцепниците! Ще видиш! — Той млъкна, огледа хубавата стая и добави загадъчно: — Може би по-добре, отколкото това.

Все още със спомена за привичната за Хукър склонност към мистериозното, Кларънс не обърна внимание на намека и каза с усмивка:

— Защо не доведе госпожа Хукър тук? Щях да се почувствувам поласкан от вниманието й.

Господин Хукър се понамръщи на това очевидно лекомислено предложение.

— Никога не излиза след представление. Нервно изтощение. Оставих я в нашия апартамент на Пазарската улица. Можем да отидем там за десет минути. Затова казах да наредят колата да почака.

Кларънс се поколеба. Без да има ни най-малко желание да поднови познанството си със старата другарка в игрите и възлюбена, една среща с нея тази вечер някак смътно му предлагаше добре дошло развлечение. Не се лъжеше и в сериозността на съобщението. Като си спомняше театралните наклонности на Сузи, беше напълно подготвен за някаква капризна, несериозна прищявка.

— Сигурен ли си, че няма да я безпокоим? — учтиво попита той.

— Сигурен съм.

Кларънс го поведе към колата. Ако господин Хукър беше очаквал, че ще се помъчи да отгатне през време на пътуването в какво се състои, съобщението на Сузи, той беше разочарован. Спътникът му не направи никакъв намек за това. Може би, смятайки цялата работа за нагласено театрално представление, Кларънс предпочиташе да почака Сузи, като по-добра артистка. Колата се търкаляше бързо по безлюдните сега улици и най-после по нареждане на господин Хукър, който беше се подал наполовина през прозореца, спря пред средна ръка ресторант, над все още осветените и запотени прозорци, на който имаше, както по всичко личеше, стаи под наем с отделен вход отстрани. Когато двамата се заизкачваха по стълбите, стана ясно, че господин Хукър надали се чувствува по-свободен в ролята на домакин, отколкото преди малко като гост. Той огледа мрачно един слизащ надолу посетител, изсумтя доста високо на някакъв келнер в коридора и спря пред вратата, където върху наскоро оставена табла бяха струпани кости от полуизядено пиле, празна бутилка от шампанско, две почти пълни чаши и увехнал букет. В целия коридор се носеше странна смесена миризма на пари от кухнята, застоял тютюнев дим и пачули^[2]. Господин Хукър бутна с крак настрана таблата, нерешително отвори вратата, надзърна вътре и промърмори няколко неразбрани думи, след което веднага се чу шумолене на пола; тогава, с ръка все още на дръжката, той се обърна към Кларънс, дискретно спрял на прага, и с театрален жест широко отвори вратата и го покани да влезе.

— Тя е някъде из стаите — добави той и небрежно посочи с ръка една все още потрепваща врата. — Ей сега ще дойде.

Кларънс мълком се огледа. Оръфаните и загубили цвят мебели носеха белезите от великолепието на обществена приемна, използувана и съсипвана от наематели: на големия шарен килим имаше лекета; позлатеният фурнир на голямата маса в центъра бе олющен и отдолу проглеждаше грубата бяла дъска, което й придаваше вид на театрален реквизит; сложените в позлатени рамки огледала по стените отразяваха всяка подробност на домашната обстановка или по-свободно движение с открито безсрамие. Влажна мушама, шал и разгърнат вестник лежаха на блестящото някога канапе, на централната маса имаше пухче за пудра, чиния с плодове и някаква драма, а на бюфета с мраморен плот беше оставена всекидневната шапка на господин Хукър и от нея надзърташе мръсна якичка, явно току-що свалена от него, за да си сложи чиста. В цялата стая се смесваха прикритите белези на гримьорната с откритата показност на сцената, а дори и някои намеци за публика, с няколкото програми, пръснати по пода и столовете.

Вътрешната врата отново се отвори с леко театрално дръпване и Сузи, с натруфен пеньоар, влезе морно в стаята. Изглежда, не беше имала време да смени фустата си, защото прахът на сцената пролича по елегантния дантелен ръб, когато се отпусна на едно кресло и кръстоса хубавите си, обути с пантофки крака пред себе си. Лицето й беше бледо и бледността му бе непредпазливо подсилена с пудра; като гледаше все още младите му очарователни очертания, Кларънс може би не съжаляваше, че прелестната розово-бяла кожа, която някога бе целувал, беше скрита от пудрата за събудилите се у него спомени. Все още имаше следи от момичето Сузи в тази хубава, но преждевременно повехнала артистка и той почувствува мигновено облекчение. Беше обичал младостта и свежестта й, привлекли неговата младост и въображение — не нея. Въпреки това, когато тя го поздрави с малко подчертан тон, поглед и държане, той си спомни, че още като момиче бе артистка.

Нищо такова обаче не пролича в неговия глас и държане, когато учтиво й благодари за случая да я види пак. И беше искрен, защото беше намерил очакваното развлечение; дори си даде сметка, че изпитва по-топло чувство към жена си, която я беше изместила.

— Казах на Джим, че трябва да те докара тук, дори да се наложи да те носи — каза Сузи, като плесна дланта си с ветрилото и погледна съпруга си. — Предполагам да се е сетил защо, макар че не му го казах… Аз не казвам на Джим всичко.

Тук Джим се изправи, погледна часовника си и рече „да отиде до дюкяна да си купи пури“. Ако действуваше по някакъв намек от страна на жена си, преструвката му бе толкова лоша, че Кларънс за първи път изпита неудобство. Но когато Хукър неловко и без всякаква показност затвори вратата зад себе си, Кларънс с усмивка каза, че чакал да чуе съобщението от собствените й уста.

— Джим знае само каквото е чул отвън: приказките на хората, нали знаеш, а той чува много неща, може би повече отколкото ти. Точно това ме накара да узная истината. И не се успокоих, докато не я узнах. И мен не могат ме излъга, Кларънс… нали не се сърдиш, че те наричам Кларънс сега, като и двамата сме женени и всичко друго е свършило?… И не съм от тия, дето ще ги излъже някой от краварските околии… искам да кажа ранчото Роблес. Самата аз съм южнячка, от Мисури, но съм за Съюза на първо, последно и всякакво място и смятам, че не съм по-долу от никой мързелив, туткав, размахал камшик робовладелец или робовладелка… дали са със смесена кръв, сам господ знае, или нещо друго… или техните приятели и роднини, или мръсните полуиспански грандове и техните мелези, полунегри пеони^[3], които им се подмазват. Честна дума!

Кръвта на Кларънс веднага кипна, когато тя спомена ранчото Роблес, но по-нататък речта на Сузи твърде много напомняше старата й екстравагантност, за да го засегне сериозно. Само се улови в мисълта, колко е странно, че старата й раздразнителност и невъздържаност от моминските дни й връщаха и розовите бузи, и блесналите очи, и каза с усмивка:

— Ти положително не си поискала Джим да, ме доведе тук, за да ми съобщиш, че госпожа Лейтън… — той побърза да се поправи, когато в сините очи на Сузи блесна злобно пламъче, — че жена ми е южнячка и вероятно съчувствува на своята класа? Е, струва ми се, че не мога да й се сърдя за това повече, отколкото тя да ми се сърди, че съм северняк и съм за Съюза.

— И тя не ти се сърди? — подигравателно попита Сузи.

Кларънс леко се изчерви, но преди да може да отговори, артистката продължи:

— Не, тя предпочита да те използува!

— Струва ми се, че не те разбирам — рече студено Кларънс и се изправи.

— Не! Ти не я разбираш нея! — рязко отвърна Сузи. — Знаеш ли, Кларънс Брант, ти си прав: не съм те повикала тук, за да ти кажа това, което и ти, и всички знаят — че жена ти е южнячка. Не съм те повикала тук, за да ти кажа това, което всички подозират — че тя те върти на пръста си. Но те повиках тука, за да ти кажа това, което никой не подозира, дори и ти самият… но което аз зная! А то е, че тя е изменничка… и нещо повече, шпионка! И че стига да кажа една дума или да изпратя тоя мой Джим да каже думата, и тя ще бъде измъкната от южняшкото си свърталище в ранчото Роблес и затворена във Форт Алкатраз още тая вечер!

Все още с поруменели закръглени бузи и очи, бляскащи като разцепени сапфири, тя скочи на крака, повдигна хубавите си рамене, стисна малките си ръце и белите си зъби и направи крачка към него. Дори и в позата й нещо напомняше за своенравността от детството, макар и примесена с маниера на провинциалната артистка, която беше видял само преди един час на сцената. Дълбоко разтревожен от нейната заплаха, в усилията да скрие чувствата си, Кларънс беше готов на свой ред някак да я уязви. Той отстъпи назад, престори се, че я оглежда с критично възхищение (което беше само наполовина изкуствено), и промълви с усмивка:

— Много добре изиграно… но забрави знамето.

Тя не трепна. По-скоро прие сарказма му като поклон пред нейното изкуство и продължи с нарастваща прочувственост:

— Не, ти си тоя, който е забравил знамето… забравил своята родина, своя народ, мъжкото си достойнство… всичко, заради тая аристократична, закоравяла шпионка и изменница! Защото, докато ти стоиш тук, жена ти събира под своя покрив в Роблес глутница шпиони и предатели като самата нея… водачи на отцепниците и надутите им пияни „рицари“! Може да се усмихваш с високомерната си усмивка, но аз ти казвам, Кларънс Брант, че колкото и да си умен и учен, ти разбираш от това, което става около тебе, не повече от едно дете. Обаче другите разбират! Тази конспирация е известна на правителството, федералните служители са били уведомени; тука са изпратили генерал Съмнър^[4] и първото нещо, което той направи, бе да смени командуването на форт Алкатраз и да даде пътя на южняшкия приятел на жена ти капитан Пинкни! Да, всичко е известно, освен едно, а то е къде и как се събира тая прекрасна банда! Това зная само аз и ти го казах!

— И предполагам — рече Кларънс с все същата усмивка — тези ценни сведения идват от твоя съпруг, стария ми приятел Джим Хукър?

— Не — остро отвърна тя, — те идват от Сенчо, един от собствените ти пеони, който е по-верен на теб и на старото ранчо, отколкото си бил някога ти. Той е видял какво става и дойде при мен, за да те предупредя!

— Но защо не направо при мен? — попита Кларънс с престорена недоверчивост.

— Питай го него! — отговори гневно Сузи. — Може да не е искал да говори на господаря против господарката. Може да е мислил, че сте още приятели. Може… — Тя се поколеба и каза с по-нисък глас и принудена усмивка: — може да ни е виждал заедно в онези времена.

— Напълно допустимо — забеляза спокойно Кларънс. — И заради онези стари времена, Сузи — продължи той с особена нежност, която не отговаряше на бледото му лице и неподвижен поглед, — ще забравя всичко, което каза току-що за мен и близките ми със старата си своенравност и несдържаност, които, както виждам, си запазила досега… с цялата си хубост.

Той взе шапката си от масата и мрачно я задържа в ръка.

Сузи се уплаши за миг от безстрастното му държане. Едно време беше се сблъсквала с него — беше смятала, че това е неговият твърдоглав „инат“, — но знаеше колко е безнадеждно да му се противопоставя. Въпреки това с женска настойчивост тя пак се нахвърли срещу него като срещу стена.

— Не ми вярваш! Добре, иди и се увери. Те са в Роблес сега. Ако хванеш дилижанса рано сутринта в Санта Клара, ще стигнеш преди да са се разотишли. Смееш ли да го направиш?

— Каквото и да направя — отвърна той усмихнато, — винаги ще ти бъда благодарен, че си ми дала този случай да те видя пак такава, каквато беше. Извини ме пред съпруга си. Лека нощ.

— Кларънс!

Но той вече беше затворил вратата. Изражението му не се смекчи, нито се промени, когато погледна пак таблата с остатъците от вечеря пред вратата, изтъркания мръсен килим в коридора и келнера, който повлече крака край него. Като че ли възприемаше все тъй критично както и преди срещата й тях, и спарените миризми на коридора, и атмосферата на унило разложение, и загубилия блясъка си разкош наоколо. Но ако жената, с която току-що се беше сбогувал, можеше да го види, щеше да предположи, че ни най-малко не й е повярвал. Въпреки това той съзнаваше, че всичко, което вижда, е част от собственото му падение, защото беше повярвал на всяка дума, изречена от нея. През цялата й невъздържаност, завист и отмъстителност той прозираше ядката на истината — че е бил измамен, но не от жена си, а от самия себе си! Беше подозирал всичко това и преди. Тъкмо то го бе тревожило, тъкмо него се бе мъчил да отблъсне, за да не загуби вярата си не в нея, а в своя идеал. Спомни си за писма, разменяни между нея и капитан Пинкни, писма, които открито беше изпращала на известни водачи на Юга; нервното и желание да остане в ранчото; подхвърлянията и многозначителните погледи на приятели, за които не искаше да мисли… както не искаше да мисли за съобщеното му от тази жена! Сузи не му беше казала нищо ново за съпругата му… а само истината за самия него! И разбулването беше дошло от хора, според преценката му, стоящи по-ниско от него и жена му. За един независим, горд, издигнал се със собствени сили човек това беше най-голям удар!

Със същия безизразен глас той каза на коларя да го закара вкъщи. Връщането му се видя безкрайно, макар и да не се беше помръднал в колата. Въпреки това, когато спря пред своята врата и погледна часовника си, откри, че беше отсъствувал само половин час. Само половин час! Когато влезе вътре, погледна се със същото безразличие в огледалото в хола, сякаш очакваше да види някаква външна, видима промяна за това време. Изпрати слугите да спят, влезе в гардеробната си стая, сложи си други дрехи, обу високи ботуши за езда, метна на рамената си серапе^[5], поспря за миг, извади от една кутия чифт малки пистолети „деринджър“, сложи ги в джобовете си и предпазливо слезе по стълбите. За първи път го обзе недоверие към собствените му слуги. Светлините бяха угасени. Той тихичко отвори вратата и се озова на улицата.

Бързо мина през няколко улици до обществената конюшня, съдържателят на която му беше познат. Първият му въпрос беше за Червенокожия — определен кон, вторият — за съдържателя. За щастие и двамата бяха там. Съдържателят не задаваше въпроси на клиенти като Кларънс. Конят, наполовина испанска порода, силен, раздразнителен, скоро беше оседлан. Когато Кларънс се качи, собственикът в изблик на общителност се обади:

— Видях ви в театъра тая вечер, господине.

— А! — рече Кларънс и спокойно хвана поводите.

— Много хитро го направи тая жена със знамето — опита се да подхване разговор съдържателят. После, обзет от внезапно съмнение в политическите възгледи на клиента, добави с пресилена усмивка: — Струва ми се, че това са само партийни разправии, няма никаква истинска опасност.

Но колкото и бързо да препускаше Кларънс, тези думи продължаваха да звучат в ушите му. Беше прозрял в думите на съдържателя — вероятно и той бе дочувал, че Кларънс Брант мекушаво съчувствува на убежденията на жена си, и не посмя да се изкаже открито. И Кларънс разбра страхливия намек, че „няма никаква истинска опасност“. Там е била голямата му грешка. Беше повярвал, че общото възбуждение е само временно избухване на партийни разногласия, които скоро ще стихнат. Даже и сега си даваше сметка, че се съмнява по-малко в ненакърнимостта на Съюза, отколкото на своето семейство. Това, което го пришпорваше да бърза, беше не преданост на родолюбец, а възмущение на оскърбен съпруг.

Знаеше, че ако стигне в Удвил до пет часа, ще успее да мине с ферибота през залива в Ембаркадеро и да хване дилижанса за Хубавите ливади, откъдето ще може да отиде до ранчото с кон. Понеже пощенската кола нямаше пряка връзка със Сан Франциско, вероятността да ги изненада беше по-голяма. Щом излезе от предградията, той принуди Червенокожия да се понесе буйно напред и се гмурна в дъждовния мрак. Пътят му беше познат. Известно време му бе приятно да усеща как вятърът и дъждът шибат при бързата езда приведените му глава и рамене — грубо чувство на съпротивителна сила — или да удавя насъбралата се възбуда, като прекосява наводнени дерета или се носи по подгизнали краища на ливади, докато най-сетне накара Червенокожия да смени бунтовното си буйство с равномерен, непрекъснат ход. Тогава вдигна глава и се изправи в седлото да мисли. Но напразно. Нямаше никакъв план, всичко щеше да зависи от положението; мисълта да предотврати всякакво действие на конспираторите, като предупреди или повика на помощ властите, му мина за миг през ума, но той също така мигновено я отхвърли. Движеше го само едно желание — да види със собствените си очи онова, за което разумът му подсказваше, че е вярно. Денят настъпваше през ситния дъжд и оловните облаци, когато той стигна пристана на ферибота при Удвил, целият напръскан с кал и пяна от коня, от чийто врат и бутове потта се стичаше като размит сапун. При все това не беше съзнавал колко напрегнато се беше стремил към целта си, докато изведнъж не се почувствува потресен, като видя, че фериботът е заминал. За миг удивителното му самообладание го напусна; можеше само да се взира с празен поглед в сивия като олово залив, без мисъл и намерение. Но след миг видя в далечината завръщащата се лодка. Дали е загубил единствената си възможност? Хвърли поглед на часовника: беше дошъл по-бързо, отколкото си беше представял, все още имаше време. Той махна нетърпеливо на лодкаря, лодката — голяма корабна лодка с двама гребци — пълзеше отчайващо бавно. Най-после гребците изведнъж скочиха на брега.

— Можеше да ви взема преди с другия пасажер. Ние тука не правим светкавични курсове с тоя ферибот.

Но Кларънс вече се бе овладял.

— Двадесет долара за още две гребла в тая лодка — каза той спокойно — и петдесет, ако ме прекарате навреме да хвана дилижанса надолу.

Лодкарят погледна Кларънс в очите.

— Я изтичай и събуди Джейк и Сам — каза той на другаря си, сетне по-отпуснато, като оглеждаше опръсканото от пътя облекло на клиента, додаде: — Трябва сумати пасажери да са изтървали лодката снощи. Вие сте вторият човек, който бърза по тоя път.

По всяко друго време това съвпадение би могло да учуди Кларънс. Но той само отвърна кратко:

— Ако не потеглим след десет минути, ще разбереш, че не съм вторият и пазарлъкът няма да важи.

Но в това време от колибата до навеса за лодката се зададоха двама мъже и сънливо се качиха на ферибота. Кларънс грабна още един чифт весла, които стояха опрени на навеса и ги хвърли на кърмата.

— Нямам нищо против да погреба и аз, да се пораздвижа — рече той невъзмутимо.

Лодкарят огледа пак уморения от път клиент и решителния му поглед със смесено чувство на одобрение и изненада. Той се забави за миг с вдигнати гребла, без да свали очи от Кларънс.

— То не ми влиза в работата, млади човече — заговори той подчертано, — но смятам да сте ме разбрали, когато ви казах, че току-що превозих отвъд друг човек.

— Разбрах — нетърпеливо отсече Кларънс.

— И въпреки това искате да вървите?

— Разбира се — отговори Кларънс със студен поглед и хвана греблата.

Лодкарят сви рамене, приведе се над своите гребла и лодката потегли. Другите гребяха силно и бързо. Жилавите ясенови лопати изскачаха от водата като стоманени, тежката лодка се движеше сякаш на скокове, докато се поотдалечиха от извиващото към брега течение и излязоха на спокойната, замъглена шир на залива. Кларънс не говореше, наведен над веслата; лодкарят и другарите му гребяха запъхтени също мълком; няколко стреснати патици изпърполиха пред тях, но пак кацнаха успокоени. След половин час те бяха на Ембаркадеро. Беше почти време. Очите на Кларънс неспокойно се взираха за първото появяване на пощенската кола иззад малкия нос, лодкарят също така неспокойно оглеждаше голата безлюдна улица на спящото още селище.

— Не го виждам никъде — каза той, отправил полуучуден, полулюбопитен поглед към самотния си пасажер.

— Не виждаш кого? — попита нехайно Кларънс, като му подаде уговорената плата.

— Другия, дето го прекарах, за да хване колата. Трябва да е продължил, без да чака. Имате късмет, млади човече!

— Не те разбирам — каза нетърпеливо Кларънс. — Какво общо има предишният ти пасажер с мен?

— Ами смятам, че вие знаете най-добре. Общо казано, той е от тия хора, дето други, които много бързат, нямат особено желание да срещнат… и по правило не бързат подир тях. Обикновено става наопаки.

— Какво искаш да кажеш? — попита Кларънс. — За кого говориш?

— За началника на полицията на Сан Франциско!