Франсис Брет Харт
Кларънс (14)

Глава ІІІ

Макар и да се убеди, щом напусна тази къща, че не може да се възползува от влиянието на Бумпоинтър и че разговорът със Сузи се бе оказал безплоден, Брант разбра, че трябва да печели време. Въпреки че не вярваше старата приятелка от детските години да го издаде нарочно, ставаше му чоглаво, когато си помислеше за суетността и невъздържаността й, с които може да го злепостави… или за възможната ревност, която ще търси отмъщение. От друга страна, нямаше повод да вярва, че Сузи е ревнива по природа или че може да има някаква причина за ревност, но оставаше фактът, че неволното нарушаване на техния тет-а-тет от госпожица Фокнър му повлия повече от всичко друго в беседата му със Сузи. След като се откъсна от атмосферата на този дом, осъзна, че госпожица Фокнър беше почти толкова чужда за нея, колкото и самият той. Чудно му беше какво ли е могла да прави там. Нима е събирала сведения за Юга? Но отхвърли тази мисъл веднага, щом му хрумна. Може би това беше най-силното доказателство за влиянието, което тази девойка подсъзнателно вече упражняваше върху него.

Запомни ливреята на лакея от дипломатическата каляска, с която бе заминала, и без затруднение узна, че сестра и била омъжена за един от пълномощните министри и че девойката била у тях на гости. Не беше повече поразен да чуе, че тя и сестра и били смятани за южни поддръжнички на Федерацията и били на голяма почит в правителствените кръгове за всеотдайната си вярност към съюзното знаме. Този, който го осведоми, служител в Министерството на външните работи, добави, че госпожица Матилда може да е била много крайна при избухването на войната (сестрите имали и брат на конфедеративна служба), но че много се е променила, и то всъщност през последния месец.

— Тя е била миналата седмица за първи път в Белия дом — добави той — и казват, че президентът приказвал с нея повече, отколкото с някоя друга жена.

Неописуемото чувство, с което тази проста новина изпълни Брант, го удиви повече от самата новина. Непрекъснато го вълнуваха надежда, радост, страх, недоверие и отчаяние. Той си спомняше почти мъченическия умолителен поглед, който му беше отправила в салона на Сузи, и му се струваше, че той можеше еднакво да говори за истинността на току-що чутото или за някакво чудовищно предателство и измама, на които би могла да бъде способна дори и сега тя можеше да бъде тайна агентка на някой шпионин в семейството на президента, може да е поддържала кореспонденция с някой предател в кликата на Бумпоинтър и умолителният и поглед да е бил само от страх да не бъде разкрита. Или пък може наистина да се е отрекла след приключението си в Сивите дъбове и я беше страх само да не си я спомня като посредница между шпиони. И все пак тези две предположения бяха несъстоятелни, като си помислеше за поведението й в зимната градина. Виждаше му се невъзможно тази поривиста жена, способна да извърши онова, което той знаеше, че е извършила, изживяваща еднакво остро и срама, и радостта на такива пориви, да бъде същата най-обикновена светска дама, която тъй студено се срещна и раздели с него.

Но тези моменти на съмнение бяха кратки. На следващия ден получи съобщение от Военното министерство да се яви незабавно по служба. С разтуптяно сърце той побърза при министъра. Но този служител само беше оставил на помощника си паметна записка, с която се нареждаше генерал Брант да придружи група новобранци до един лагер близо до линията на фронта „за подготовка“. Брант го поби тръпка на разочарование. Задължения от този род се възлагаха на съмнителни ветерани от редовната армия, на набързо сменени висши офицери и на покровителствувани некадърници. Но макар и да не беше възстановяване, то прекъсваше бездействието му и поне му позволяваше да напусне Вашингтон.

Това очевидно бе следствие на нечий натиск, обаче надали на семейство Бумпоинтър, защото Сузи искаше да го задържи в столицата. Дали имаше някой друг, който действуваше да го отстрани от Вашингтон? Брант бе обладан от предишните съмнения. И те съвсем не се разсеяха, когато началникът на отдела сложи пред него писмо, със забележката, че му е било поверено от една дама с молбата да го предаде само лично на него.

— Тя не знаеше в кой хотел сте отседнали, но беше сигурна, че ще идвате тук. Каза ми, че било доста важно. В това няма нищо тайнствено, господин генерал — продължи началникът на отдела, като поглеждаше с хитра усмивка хубавото озадачено лице на Брант, — макар и да е от много хубава жена… която ние всички познаваме.

— Госпожа Бумпоинтър? — предположи Брант с престорена небрежност.

Този въпрос не беше на място. Началникът се навъси.

— Още не сме се превърнали в пощенско отделение на семейство Бумпоинтър, господин генерал, колкото и голямо да е влиянието им другаде — забеляза той сухо. — То е от съвсем друг тип жена: госпожица Фокнър. Вие ще получите документите си по-късно в хотела и тръгвате тая вечер.

Ала злополучното изтърваване на Брант все пак бе достатъчно голямо, за да отвлече вниманието на началника, иначе щеше да забележи промяната в изражението на посетителя и бързането му да си отиде.

Щом излезе на улицата, Брант скъса плика. Но вътре имаше друг, върху който с фин, правилен почерк бе написано: „Моля да не го отваряте, докато не стигнете местоназначението си.“

Значи тя знаеше, че заминава! И може би това ставаше под неин натиск? Всичките му подозрения се върнаха отново. Тя знаеше, че отива близо до бойната линия и самото му назначение може да е било замислено под неин натиск, в нейните и на врага интереси! Дали това писмо, което му поверяваше, не криеше някакво послание до южните й приятели и тя очакваше той да го предаде — може би като реванш за собствената й саможертва? Дали не се обръщаше към неговите рицарски чувства, благодарност и чест? На челото му изби пот. Какъв е този недостатък в характера му, който като че ли го прави лесна жертва на тези заговорнички? Не можеше да се извини дори с фустопоклонство — по-малко податлив на женското обаяние, отколкото повечето мъже, въпреки това трябваше да се слави с тази репутация. Спомни си за студеното си държане с госпожица Фокнър през първите дни на познанството им и впечатлението, което тя произвеждаше на младшите му офицери. Защо беше се спряла на него между всички тях, докато другите щяха да бъдат като восък в ръцете й и да служат на нейните цели? Защо? И въпреки всичко наред с този въпрос възникваше и възможен отговор, за който почти не смееше да помисли, който със самата си невероятност го изпълваше с ободряваща тръпка и надежда. Брант ускори крачките си. Ще вземе писмото със себе си, но няма да губи самообладание, когато дойде времето да го отвори.

Това време настъпи подир три дена в палатката му на кръстовището Трите бора. Когато отвори плика, с облекчение установи, че в него няма никакви приложения и писмото, изглежда, бе предназначено за самия него. То започваше без обръщение:

Когато прочетете това писмо, ще разберете защо не Ви заговорих, като се срещнахме снощи, защо дори се боях, че може да ми заговорите, като знаех какво трябва да Ви кажа на това място и в този момент — нещо, което можехте да научите само от мен. Не знаех, че сте във Вашингтон, макар и да знаех, че сте отзован; нямах начин да Ви видя или да ви пиша и отидох на приема на госпожа Бумпоинтър единствено с надеждата да чуя нещо ново за Вас.

Вие знаете, че брат ми е бил взет в плен от Вашите постове заедно с още един офицер. Той мисли, че Вие сте се досетили за истината — че той и другарят му са се навъртали край Вашата линия, за да подпомогнат бягството на шпионката. Но казва, че макар и да не са сполучили да й помогнат, тя е избягала или е била пусната да мине линията с Ваше съгласие. Той казва, че Вие, изглежда, сте я познавали, че от това, което му разказала Роза, мулатката, вие двамата сте били явно стари познати. Нямаше да заговоря за това, нито да се меся в частните Ви дела, но ми се струва, Вие би трябвало да знаете, че аз не съм знаела нищо за това, когато бях във Вашата къща и вярвах, че не я познавате. Вие с нищо не ми показахте, че я познавате, и аз вярвах, че сте откровен с мен. Нямаше да заговоря за това изобщо, защото вярвам, че то не би променило решението ми да поправя злото, което мислех, че съм Ви причинила. Обаче сега обстоятелствата ме принуждават да Ви разкажа ужасния край на тази история — Вие трябва да узнаете всичко.

Моят брат ми писа, че вечерта след като Вие сте заминали, погребалната команда вдигнала на склона трупа на една мулатка. Това не е била Роза, а трупът на жената — на истинската и единствената шпионка, — на която сте дали пропуск да мине през линията. Тя е била случайно убита от конфедератите в първия щурм против Вас, на съмване. Но само брат ми и неговият другар я познали, въпреки начерненото лице и дрехите, и под предлог, че била прислужница на един от приятелите им, получили позволение от командира на дивизията да я вземат; тя е била погребана от приятелите си и сред съмишлениците си в малкото гробище на кръстовището Трите бора, недалеч от мястото, където се намирате. Брат ми сметна, че би трябвало да Ви го съобщя, изглежда, че той и другарят му изпитват странно съчувствие към Вас поради това, което знаят или което се досещат за Вашите отношения с тази жена, и струва ми се, той е бил трогнат от добротата и великодушието, което сте проявили към него заради сестра му. Но не мисля, че е разбрал или някога ще разбере колко тежко е поръчението, което ми е възложил.

Сега знаете, нали, защо не Ви заговорих, когато се срещнахме първия път — виждаше ми се толкова невъзможно да го направя в атмосферата и празничната обстановка, тъй несъвместими с ужасната вест, която трябваше да Ви предам. А когато се случи да Ви срещна по-късно — може би не бях справедлива към Вас, — ми се видяхте толкова зает и увлечен от други неща, че може би щях само да Ви отегча с нещо, което малко Ви интересува или което сте узнали и бързо забравили.

Искаше ми се да Ви кажа още нещо след като се освободя от ужасната вест. Не зная, дали все още бихте искали да го чуете. Но веднъж Вие бяхте толкова великодушен да повярвате, че съм Ви извършила услуга, като съм занесла писмо на Вашия командир. Макар и да зная по-добре от всеки друг истинската преданост към Вашия дълг, която Ви накара да приемете скромните ми услуги, от всичко, което съм разбрала, тя никога не е била оценена. Ще ми се доверите ли още веднъж? Към мен са много благосклонни тук и може би все още бих могла да докажа на Вашите началници колко верен сте били на дълга си, дори и да нямате голяма вяра на Вашата приятелка Матилда Фокнър.

Дълго време Брант остана неподвижен с писмото в ръка. След това стана, заповяда да му доведат коня и препусна в галоп.

Не беше никак трудно да намери гробището на кръстовището Трите бора — хълмист склон, обрасъл с борове и кипариси и осеян с бели кръстове, които отдалече приличаха на цветя. Още по-лесно беше да намери сред по-старите, обрасли с лишеи плочи по-новата мраморна колона с простия надпис „Алис Бенъм. Мъченица“. В краката й, под още по-нови и по-прости дървени пирамидки с изрязани на тях само инициали, лежаха няколко конфедератски войници. Брант коленичи пред гроба, но изтръпна, когато видя, че мраморът в основите на паметника бе зацапан с червен прашец от съдбоносните лилии, които са били струпани на гроба, но чиито окапали листенца лежаха вече потъмнели и полуизгнили.

Колко дълго бе стоял там, не знаеше. А после самотна тръба от стана сякаш го призова, както го беше призовала веднъж преди, и той си отиде — както си беше отишъл преди — към раздяла, която сега, той го знаеше, щеше да бъде завинаги.

Последва един месец, надзор и обучение и създаване в малкия стан под негово началство на този дух, който като че напускаше самия него. Заграден от враждебни възвишения по границата на великата борба, от време на време до него стигаха известия за ожесточени боеве и скъпо спечелени успехи на бившия му дивизионен командир. От Вашингтон идваха заповеди да побърза с подготовката на новобранците и в душата на Брант се събуди слаба надежда. Но след това дойде ново нареждане — да се завърне в столицата.

Пристигна там без надежда и без страх — тъй скован бе духът му от това последно изпитание — то му се виждаше сега като подигравка над сетната жертва, която бе направил заради жена си. Макар вече да не ставаше дума за нейния живот и безопасност, той знаеше, че все още може да спаси паметта й от опетняване, като запази тайната, и не помисляше за това, че разкриването й щеше да очисти петното от неговото име. Поради това дори не се решаваше да съобщи на Сузи за нейната смърт, да не би с безотговорността и поривистия си нрав тя да прибегне и към тази новина, за да му помогне. Беше използувал последното си назначение като предлог да я въздържи засега от всякакви подобни усилия. Дори избягваше дома на Бумпоинтър, като смяташе, че това е донякъде негов дълг пред паметта на жена му. Но не виждаше нищо нередно при самотните си разходки да стига до една чуждестранна легация или да усеща прилив на някаква надежда, като види ливреите й по авенюто. Сърцето му жадуваше за съчувствие — жажда, събудена от писмото на госпожица Фокнър.

Междувременно беше подал във Военното министерство рапорт за назначаване на служба, колкото и малко да вярваше в тази формалност. Но на другия ден се изненада, когато началникът на отдела му съобщи, че молбата му била представена на президента.

— Не зная да съм подавал молба — каза той малко високомерно.

Началникът на отдела вдигна очи с известна изненада. Този тих, търпелив, затворен мъж беше го вече озадачавал един-два пъти и преди.

— Може би трябваше да кажа „дело“, господин генерал — отвърна той сухо. — Но интересът на най-висшия ръководител в страната ми се вижда желателен когато и да било.

— Искам само да кажа, че като се явих тук с рапорт, аз само изпълних заповедта на министерството — заяви Брант по-спокойно, но все тъй твърдо — и както си представям, един войник няма право да я оспорва. А струва ми се, че „молба“ или „дело“ биха означавали именно това.

Досега не му беше идвало на ум да взима такова становище, но разочарованието от миналия месец, добавено към това първо официално отбелязване на отстраняването му, беше събудило тази твърдоглава, безразсъдна, дори полупрезрителна упоритост, с която се отличаваше характерът му.

Началникът се усмихна.

— Предполагам в такъв случай, че чакате думата на президента — рече той студено.

— Аз чакам заповедите на министерството — спокойно отговори Брант, — а дали те идват от президента като главнокомандващ, или не, не ми влиза в работата да питам.

Дори и когато стигна в хотела, той все още беше обладан от това ожесточено безразличие, сменило предишната му несигурност. Струваше му се, че е стигнал до преломна точка в живота си, когато вече не се разпорежда със себе си и може да чака, издигнал се еднакво над усилия и очакване. И на другото утро прочете само с безстрастно любопитство съобщението от частния секретар на президента, че президентът ще го приеме по някое време преди обед.

След няколко часа го въведоха през приемните на Белия дом в по-уединените частни помещения. Прислужникът спря пред скромна врата и почука. Вратата отвори висок мъж — самият президент. Той протегна дългата си ръка на Брант, който стоеше нерешително на прага, хвана го и го въведе в стаята. Там имаше само един голям прозорец с разкошни завеси и хубав шарен килим, за разлика от удивително простите мебели. Само най-обикновено писалище с попивателна и няколко големи бели листа, кошче за хартии и четири груби кресла допълваха този контраст и бяха толкова прости и скромни, колкото и дългокракият и дългорък, облечен в черно домакин. Президентът пусна ръката на генерала, за да затвори вратата, водеща към друга стая, побутна към него едно кресло и се отпусна някак уморено в друго пред писалището. Но само за миг — дългите тромави крайници като че не се настаняваха лесно в креслото, високите тесни рамена увиснаха, за да намерят по-удобно положение, и се размърдаха от една страна на друга, а дългите крака се задвижиха насам-натам. Обаче обърнатото към Брант лице беше присмехулно и спокойно.

— Казаха ми, че ако искам да ви видя, трябва да изпратя да ви повикат — промълви той усмихнато.

Вече подкупен и може би отново попаднал под предишното влияние на този изключителен човек, Брант започна малко нерешително да обяснява.

Но президентът благо го прекъсна:

— Вие не разбирате. За моя опит тук беше нещо ново да намеря пълноправен американски гражданин с честна, справедлива жалба, която трябва да се измъкне от него като гнил зъб. Но вие сте идвали тук и преди. Лицето ви сякаш ми е познато.

Сдържаността на Брант се стопи. Той призна, че на два пъти е искал аудиенция, но…

— Вие избягахте от зъболекаря! Това е било грешка.

Когато Брант се опита да възрази, президентът продължи:

— Разбирам! Не от страх, че ще ви заболи вас, а заради другите. Не съм сигурен дали и това е правилно. На този свят всеки трябва да понася известна болка… дори и нашите неприятели. Както и да е, разгледах вашия случай, генерал Брант. — Той вдигна от писалището парче хартия с надраскани на него с молив две-три бележки. — Струва ми се, че работата стои така. Вие сте командували позиция при Сивите дъбове, когато в министерството се получило съобщение, че било поради немара, било поради съучастничество, през разположението ви минавали шпиони. Нямаше никакъв опит да се докаже немарливостта ви: вашите заповеди, фактите за личните ви грижи и предпазните мерки бяха налице в министерството. Но се установяваше също, че съпругата ви, с която сте били само временно разделени, е всеизвестна конфедератка, че преди войната сам вие сте били подозиран и че следователно сте били напълно способен да избягвате собствените си заповеди, които може да сте издавали само като параван. Поради тези сведения министерството ви освободи от командния пост. По-късно се узна, че шпионката не била друга, а жена ви, гримирана и преоблечена като мулатка, че след задържането и от собствените ви войници, вие сте спомогнали за бягството й… и това било прието като последно доказателство за… е, да го кажем… за предателството ви.

— Но аз не знаех, че това е жена ми, преди да я задържат — поривисто рече Брант.

— Хайде да не се отвличаме от официалните сведения, господин генерал. Вие не сте по-добър от министерството. Въпросът бе за личното ви предателство, но няма защо да се съгласявате с факта, че е било справедливо да ви отстранят, защото жена ви била шпионка. Сега, господин генерал, аз съм стар адвокат и нямам нищо против да ви кажа, че в Илинойс не бихме обесили и последния подлец въз основа на доказателства като тези на министерството. Но когато ваши приятели ме помолиха да разгледам този въпрос, аз открих нещо от по-голяма важност за вас. Мъчих се да намеря поне следа от доказателства, които биха оправдали предположението, че сте изпращали сведения на врага. Намерих го да почива върху факта, че преди първото сражение при Сивите дъбове неприятелят е разполагал със сведения, които е могъл да получи само от наша страна и които водеха към федерална катастрофа; тази катастрофа обаче била избегната благодарение на вашата смелост. Тогава попитах министъра дали е готов да докаже, че сте изпратили сведенията с тази цел или сте били обзет от закъсняло чувство на разкаяние. Той предпочете да приеме бележката ми като шега. Но разследването ме доведе до следващото откритие, че единствената предателска кореспонденция, приложена като веществено доказателство, била намерена у убит федерален офицер, който се е ползувал от нашето доверие, и е била препратена от дивизионния командир. Но това не се споменава в делото.

— Ами че аз сам я изпратих — рече припряно Брант.

— Това пише и командирът на дивизията — каза с усмивка президентът, — и той я изпратил на министерството. Но тя е била някак потулена. Имате ли врагове, генерал Брант?

— Не познавам такива.

— Вероятно имате. Вие сте млад и се проявявате. Помислете за стотината други офицери, за които е естествено да мислят, че са по-добри от вас и нямат жена шпионка. Все пак министерството може да е използувало вас, за да укрие единствения човек, който вече не можеше да спечели нищо от това.

— А не е ли възможно, господин президент, това да е било потулено, за да се запази доброто име на офицерството, тъй като главният виновник е бил убит?

— Радвам се да го чуя от вашите уста, господин генерал, защото това е аргументът, който използувах успешно по отношение на вашата съпруга.

— Значи, вие знаете всичко, господин президент? — попита Брант след кратко мрачно мълчание.

— Мисля, че всичко. Хайде, господин генерал, вие току-що не бяхте сигурен дали имате врагове. Нека ви уверя, че няма защо да не бъдете сигурен дали имате приятели.

— Осмелявам се да сметна, че съм намерил един, господин президент — отговори Брант с почти момчешка плахост.

— О, не в мен! — отрече със смях президентът. — В някой много по-силен.

— Мога ли да зная името му, господин президент?

— Не, защото е жена. Една почти ви съсипа, господин генерал. Предполагам, че е доста справедливо друга да ви спаси. И разбира се, съвсем нелогично.

— Жена ли! — откликна Брант.

— Да, жена, която е готова да се признае за по-лоша шпионка от жена ви… двойна предателка, за да спаси вас. Честна дума, господин генерал, не зная дали министерството е било на много погрешен път: един мъж, който оказва такова ту разколебаващо, ту убеждаващо влияние върху най-светите политически възгледи на една жена, би трябвало да бъде някак ограничаван. За щастие министерството не знае нищо за това.

— Нито пък някой друг ще го узнае от мен — стремително каза Брант. — Надявам се, че тя не е помислила… че вие, господин президент, за миг не сте повярвали, че аз…

— Ах, боже мой! Никой нямаше да повярва на вас! Това беше доброволно признание пред мен. Точно поради това беше тъй трудно да се оправи всичко. Защото дори това, че е занесла съобщението ви до командира на дивизията, говореше против вас; и вие знаете, че той дори се е усъмнил в автентичността му.

— Знае ли тя… знае ли госпожица Фокнър, че шпионката е била моя жена?

Президентът се позавъртя в креслото си така, че да погледне Брант по-сериозно с дълбоко сложените си очи, след това замислено си потърка крака.

— Да не се отвличаме от официалните сведения, господин генерал — отговори той след като помълча. Но когато лицето на Брант се изчерви, той вдигна очи към тавана и каза, сякаш си спомняше нещо забавно: — Не, мисля, че този факт стана известен първо чрез друг ваш приятел… господин Хукър.

— Хукър! — възкликна Брант с възмущение. — Нима е идвал тук?

— Моля ви се, недейте руши вярата ми в господин Хукър, господин генерал — рече президентът с полууморен и полушеговит упрек. — Не ме убеждавайте, че някоя от измислиците му е вярна! Оставете ми поне този чудесен лъжец, единствения достъпен за разбиране свидетел, който имате. Защото от момента, когато за първи път се яви тук с жалба и претенция за офицерско звание, той ми е доставял неизказано удоволствие и ми е давал убедителни показания за вас. Другите свидетели бяха заинтересовани и предубедени — господин Хукър бе откровено верен на себе си. Как другояче щях да узная за грижата, която сте положили да се преоблечете, за да запазите честта на униформата, и сте се изложили на риска да бъдете убит като неизвестен шпионин наред с жена си, освен чрез великолепното му описание на ролята, която е изиграл той? Как другояче щях да узная историята как сте разкрили калифорнийското съзаклятие, освен чрез яркото му описание, в което главният герой е самият той? Не, не бива да забравите да поблагодарите на господин Хукър, когато го видите. Да видите госпожица Фокнър в момента е по-лесно — тя е на гости при някои от членовете на семейството ми в съседната стая. Да ви оставя ли с нея?

Брант се изправи с бледо лице и разтуптяно сърце, докато президентът погледна часовника, надигна се в креслото и постепенно стана на крака.

— Желанието ви за действуваща служба е удовлетворено, генерал Брант — заговори той бавно, — и вие веднага ще се явите при стария си дивизионен командир, който сега е начело на Десетия армейски корпус. Но — продължи той след преднамерена пауза — във вашата служба има известни правилници, които дори и аз не мога да нарушавам. Следователно трябва да ви е ясно, че не можете да се върнете в армията в предишния си чин.

Леката руменина, която заля лицето на Брант, лесно отмина. И остана само безпогрешният блясък на възвърнала се младост в искрените му очи, когато каза:

— Позволете ми да отида пак на фронта, господин президент, няма значение като какъв!

Президентът се усмихна, сложи тежката си ръка на рамото му и го побутна лекичко към вратата на съседната стая.

— Аз тъкмо исках да кажа — добави той, отваряйки вратата, — че ще трябва да се явите при вашия повишен командир като генерал-майор. И — продължи той, като издигна гласа си и побутна госта си в другата стая — той дори не ми е благодарил за това, госпожице Фокнър!

Вратата се затвори зад него и той остана за миг зашеметен, а в ушите му все още звучеше далечният глас на президента от стаята, която току-що беше напуснал (той поздравяваше новия посетител). Но в стаята пред него, която водеше към зимна градина, нямаше никой, освен една самотна фигура; тя се обърна малко плахо и малко дяволито. Същият бърз, разбираш поглед у двамата, същото плахо, щастливо изражение. Той бързо се доближи.

— Значи вие сте знаели, че… че тази жена… беше моя съпруга? — запита той стремително и сграбчи ръката й.

Тя му отправи умоляващ поглед… малко уплашено се озърна към стаята, към отворената оттатък врата и едва отрони:

— Да отидем в зимната градина.

 

 

Само преди няколко години авторът на тези правдиви страници се движеше със зяпаща тълпа туристи в градините на Белия дом. Облаците на войната отдавна се бяха разсеяли и изчезнали, Потомак мирно струеше край тях и нататък, където някога се е простирала обширната плантация на голям водач на конфедератите — сега национално гробище, в което войниците, паднали и от двете страни, лежат един до друг еднакво споменавани и почитани, а великата богиня отново гледа безметежно от купола на белия Капитолий. Вниманието на автора бе привлечено от строен, хубав мъж с войнишки вид, с леко прошарени брада и мустаци, който показваше разни забележителности на около дванадесет-четиринадесет годишно момче.

— Да, макар, както ти казах, тази къща да принадлежи само на президента на Съединените щати и семейството му — каза усмихнато господинът, — ей в онази малка зимна градина аз направих предложение на майка ти.

— О, Кларънс, как можеш! — обади се дамата до него с укор. — Нали знаеш, че това стана много по-късно!