Франсис Брет Харт
Кларънс (5)

Глава І

Най-сетне нощ, тътенът и кипежът на голямото сражение е стихнал. Дори и възбудата, обзела тази част от бойното поле — само един малък сектор от по-обширна огнева линия, в който една бригада бе настъпила, завладяла го, била отбита, отново го превзела и преследвайки врага, бе го напуснала завинаги, оставила назад само своите убити, без да знае нещо повече за този бой, освен собствения си устрем и мощ, — дори тази безумна възбуда отдавна се бе изпарила с лютия барутен дим, тръпчивия мирис от изгорели парцали от дрехите на войник, убит с картеч, или стипчив смрад на пот и кожа. Хладен полъх, който сякаш връщаше отново назад мириса на пръст от окопите по смълчаната сега бойна линия, започна да долита от потайния мрак отвъд.

Но това ужасно светилище на смъртта и безмълвието не бе застрашено от нахълтване — от него не бе имало отстъпление. Неколцина от ранените са били изнесени под огъня, но други са били оставени с мъртвите да чакат помощ до сутрешната светлина. Защото се знаеше, че коне без ездачи, подлудени от миризмата на кръвта, се носеха безумно тук и там или, побеснели от рани, се нахвърляха върху всеки срещнат; че ранен войник, все още въоръжен, не можеше винаги да различи свой от неприятел или от грабителите на трупове, които вървяха подир войските, крадяха дрехите на мъртвите в тъмнината и се бореха с умиращите. Един-два изстрела, долетели отнякъде в тази тъма, не бяха нищо в сравнение с непрекъснатата стрелба, гърмяла през деня; свършекът на един живот не беше горе-долу нищо пред дългия списък на падналите в клането през деня.

Но с първите лъчи на изгряващото слънце и с бавно движещия се санитарен взвод откъм лагера настъпи зловещо полувъзкръсване на това, страшно поле. Косите слънчеви лъчи, насочили се една миля зад бойната линия, осветиха първата жътва на смъртта, където са били разположени резервите. Убитите лежаха на купчини и камари, покосени от снаряди и картеч, прехвърлили бойната линия, за да се врежат в редиците, чакащи отвъд. Когато слънцето се издигна по-високо, лъчите му паднаха в обсега на пушечния огън — там убитите лежаха по-нагъсто, както са били повалени в движение, с разперени ръце и крака, извити под какъв ли не ъгъл. Докоснали тези мъртви, обърнати нагоре лица, лъчите, колкото и да е странно, не разкриха по тях болка и страдание — смъртта като че ли ги беше сковала по-скоро само в изненада и страхопочитание. По устните на смъртно ранените, които се бяха обърнали настрана, облекчението от мъките на смъртта бе изписало слаба, усмивка. Изкачило се още по-високо, слънцето хвърли поглед върху същинската линия на боя, която странно криволичеше, за да търси прикритието на стени, огради и бруствери — тука убитите лежаха така, както бяха стреляли, лежешком, забили лице в земята, но с мускети все още опрени на брустверите. Понеже са били изложени на шрапнелите от една батарея на високо било, смъртта е била милостива към тях — те бяха простреляни в главата или врата. И ето, цялото поле се оголи в слънчевата светлина, прорязано тук-там от грозни сенки на седнали, клекнали, полулегнали, но винаги вкаменени фигури, които биха могли да бъдат статуи на собствените си паметници. Един войник, застанал на коляно и склонил глава между вдървените си ръце, би могъл да бъде изваяно изображение на Скръбта в краката на убит другар. Един капитан, улучен в главата, когато се е прекачвал през стена, лежеше паднал на една страна върху й със застинала на полуотворените устни команда и сабя, сочеща напред, накъдето е трябвало да вървят.

Но едва когато се вдигна на възбог, слънцето огря средището на страхотното бойно поле и сякаш се забави там с ослепителното си сияние и блясваше неочаквано, ту тук, ту там, за да могат да виждат войниците и онези, които идваха да помогнат. Мъничко поточе бе лъкатушило близо до бойната линия. От него миналата вечер, преди сражението, свой и враг бяха пълнили манерките си с войнишко безразсъдство — или може би с някакво по-възвишено чувство, — без да обръщат внимание един на друг; тука по-после бяха припълзявали ранените; тука се бяха блъскали, карали, стремили и се бяха били за глътка от тази скъпоценна течност, която уталожваше жаждата на раните им… или ги освобождаваше от мъките им завинаги; тука, избутани, смазани, удушени от множеството, проливаха собствената си кръв във водата и падайки с безпомощните си тела, бяха задръстили потока, и почервенял и гневен, той се беше дръпнал назад, излязъл от бреговете си и залял памучното поле като широко езеро, което сега искреше на слънцето. Но под този бент от трупове, една миля по-нататък, където поточето все още бавно влачеше водите си, конете на санитарите пръхтяха и се дърпаха от него.

Взводът се движеше бавно напред, вършеше работата си сръчно, с привидно безразличие, но всъщност с тази автоматичност, която спестява излишни чувства. Само веднъж се засегнаха така, че избухнаха от възмущение — бяха открили трупа на един офицер, чиито джобове бяха обърнати наопаки, но едната ръка все още стискаше здраво закопчаната жилетка, сякаш се бе съпротивявал на извършваното кощунство, докато е бил още жив. Когато войниците освободиха вдървената ръка, нещо се изплъзна от жилетката на земята. Капралът го вдигна и го подаде на офицера. Беше запечатан плик. Офицерът го пое с равнодушието, придобито от дългия опит с тези прочувствени послания от умиращи до техните близки, и го пусна в джоба на куртката си при пет-шест други, прибрани тази сутрин, и взводът продължи напред. Малко по-нататък те спряха и застанаха мирно при появяването на офицер, който яздеше бавно по бойната линия.

По лицата им се четеше нещо повече от почит към командир, когато той ги наближи. Защото това беше генералът, командувал бригадата предишния ден — човекът, който с един скок беше спечелил най-високия военен чин. Неговият непоклатим дух ги бе извел толкова напред, бе ги удържал от поражение пред по-многочисления неприятел, не им бе позволил да се разкъсат, вдъхнал бе на подчинените му офицери собствения си неотклоним устрем и дори им бе внушил почти суеверна вяра в предопределения му успех. Той беше човекът, направил онова, което бе изглеждало невъзможно, което тогава дори се е мислело за неразумно и нестратегично, който бе задържал една слаба позиция, очевидно непредставляваща важност, като бе изпълнил една непонятна заповед на висшестоящия му командир — позиция, която в най-добрия случай изискваше жертви, а донесе победа. Беше обрекъл девет десети от бригадата си, но ранените и умиращите го бяха поздравявали, когато минаваше край тях, а останалите живи бяха преследвали врага, докато не ги отзова тръбата. За тези успехи той изглеждаше още твърде млад и без жизнен опит, ала хубавото му лице бе сериозно и енергично, а в държането си беше мълчалив.

Острият му поглед бе вече забелязал ограбения труп на офицера и той сви вежди. Когато капитанът на санитарния взвод го поздрави, той рече отсечено:

— Мисля, че имаше заповед да се стреля по всеки, който кощунства с умрелите?

— Тъй вярно, господин генерал, но тези хиени успяват да се укрият. Ето това е всичко, което нещастният е спасил от ноктите им — отговори офицерът и показа запечатания плик. — Той е без адрес.

Генералът го пое, разгледа го, втикна го в пояса си и каза:

— Аз ще се погрижа за него.

От каменистия път оттатък потока се зачу тропот на конски копита. Двамата офицери се обърнаха. Приближаваше група бойни командири.

— Щабът на дивизията — рече капитанът полугласно и отстъпи по-назад.

Те идваха бавно, една централна фигура на сив кон ги водеше към двамата офицери — както е в историята. Невисок набит мъж с прошарена брада, подстригана късо около плътно стиснатите устни, и със сериозната сдържаност на почтен провинциален свещеник в държането, което не можеха да заличат съвсем нито генералмайорските пагони на широката куртка, нито войнишкият му стоеж на седлото. Той явно бе забелязал бригадния генерал и подкара коня си насреща му. Щабът го последва по-бавно, но все пак с известно любопитство в желанието да види срещата на първия генерал в армията с най-младия. Дивизионният командир поздрави, но почти веднага свали кожената си ръкавица и протегна ръка на бригадира. Героите не говорят много. Застаналият мирно санитарен взвод и чакащият щаб слушаха. Ето всичко, което те чуха:

— Халек ми каза, че сте от Калифорния?

— Тъй вярно, господин генерал.

— О, аз съм живял там в ранните дни. Чудесна страна. Предполагам да е много напреднала от моето време?

— Тъй вярно, господин генерал.

— Големи природни богатства, най-доброто жито в света. Не знаете ли случайно каква е била реколтата тази година?

— За съжаление не, господин генерал. Но е била огромна.

— Винаги съм твърдял, че ще бъде. Ще запалите ли една пура?

Той протегна табакерата си на бригадния командир. Сетне си взе и той, запали я от тлеещата угарка, която извади от устата си, и вече се канеше да хвърли небрежно угарката, но изведнъж се сепна, наведе се от коня и я хвърли внимателно на една педя от лицето на убит войник. После се поизправи в седлото, подкара коня си към бригадния генерал и го накара да се поотдръпне назад, а с движение на ръката накара щаба да остане на място.

— Тежки загуби тука!

— Боя се, че е така, господин генерал.

— Не можеше да се направи нищо друго. Трябваше да вкараме в боя вашата бригада, за да спечелим време и да ангажираме врага, докато променим фронта.

Младият генерал погледна началника си в умните, студени очи.

— Да промените фронта? — повтори той.

— Да. Преди да дадем първия изстрел, открихме, че неприятелят притежава пълни подробности за нашите планове и всяка стъпка от придвижването ни. Всичко трябваше да се промени.

Сега на по-младия офицер мигновено му стана ясна непонятната заповед от предишния ден.

Командирът на дивизията продължи с първоначалната нотка на официалност:

— От това разбирате, генерал Брант, че пред лицето на това изключително предателство се изисква крайна бдителност и наблюдение на цивилните, придружаващи бригадата, за да се открие шпионинът, който действува в нашите позиции, или укриващият се между нас предател, който се е сдобил с тези сведения. Трябва щателно да прегледате бригадата си и да махнете всички подозрителни лица, а на новата позиция, която ще заемете утре, и в плантацията, където ще се установите, ще се погрижите частната ви квартира, както и позициите, да се очистят от всички, за които не можете да гарантирате.

Той хвана юздите на коня, пак протегна ръка, козирува и се върна при щаба си.

Бригадният генерал Кларънс Брант остана за миг с наведена глава, замислен за хладнокръвието на ветерана командир при тревожното откритие и стратегическата маневра, с която бе осуетил успеха на предателя. После погледът му се спря на запечатания плик, затъкнат в пояса му. Машинално го измъкна и счупи печата. Пликът беше пълен с документи и бележки. Когато ги погледна, лицето му се помрачи, челото се смръщи. Генералът бързо се озърна. Щабът беше отминал, капитанът и неговият санитарен взвод продължаваха наблизо работата си. Той дълбоко пое дъх, защото държеше в ръка плана на своето разположение, дори и на позицията, която трябваше да заеме на следващия ден, и подробно описание на придвижванията, плановете и числеността на цялата дивизия, както бе решено на военния съвет в деня преди сражението.

Той сложи набързо документите обратно в плика, но го пъхна този път във вътрешния джоб, и препусна в галоп при санитарния капитан.

— Заведете ме още веднъж при офицера, от когото прибрахте плика.

Капитанът го заведе при трупа, където заедно с други бе подреден за прибиране. Генерал Брант едва се сдържа да не възкликне високо.

— Че това е един от нашите хора — побърза да каже той.

— Тъй вярно, господин генерал. Казват, че е лейтенант Уейнрайт, кадрови офицер от отдела на главния ковчежник.

— Ами какво е правил тука? — строго попита генерал Брант.

— Не мога да разбера, господин генерал, освен ако е отишъл в последната атака като доброволец. Искал е да види битката, предполагам. Смелчага, възпитаник на Уест Пойнт и отгоре на това южняк, господин генерал, от Вирджиния.

— Южняк ли? — бързо повтори Брант.

— Да, господин генерал.

— Претърсете го още веднъж — спокойно заповяда Брант.

Беше възвърнал обичайното си спокойствие и докато капитанът претърсваше отново трупа, отвори планшета си и написа няколко реда. Беше заповед да се претърси квартирата на лейтенант Уейнрайт и да му се донесат всички книжа, писма и документи. След това повика със знак едного от санитарите.

— Занеси това веднага на командира на военната полиция. Е, капитане — добави той спокойно, когато офицерът се доближи пак до него, — какво намерихте?

— Само това, господин генерал — отвърна капитанът поусмихнато и протегна малка снимка. — Предполагам, че и тя е останала случайно.

Погледът на командира изведнъж се втренчи, но изражението му не се промени.

— Това е нещо обикновено, господин генерал. Винаги има по една снимка! Но тази е на хубава жена!

— Много хубава — потвърди спокойно Кларънс Брант. Това беше снимката на собствената му жена.