Франсис Брет Харт
Кларънс (4)

Глава IV

По изключение Сузи не беше преувеличила. Капитан Пинкни наистина чакаше на пътя близо до къщата с натоварения да го пази помощник на шерифа. Преследвачите и преследваните вече бяха стигнали до разбирателството, че задържането им е било само една законна формалност, че федералният съдия, съчувственик на Юга, без съмнение щеше да заповяда задържаните да се освободят под гаранция, и вероятно помощникът на шерифа не виждаше нищо лошо да изпълни молбата на Пинкни, с което всъщност само се забавяше собственото му освобождаване. Възможно бе също Пинкни да е апелирал към кавалерските чувства на пазача си, като е изразил нежеланието си да остави тяхната вярна привърженица госпожа Брант на милостта на враждебно настроения и коравосърдечен съпруг в такъв критичен миг, а можело да се предполага, че Кларънс, като човек известен с доста безразлични политически схващания, не буди у никого съчувствие, дори и в своята си партия. Както и да е, помощникът на шерифа беше се съгласил да поостане с Пинкни, та да може той да се сбогува с хубавата си домакиня.

Доколко това е отговаряло на истинските чувства на капитан Пинкни, остана завинаги неизвестно. Дали политическата му връзка с госпожа Брант бе прераснала в по-топло чувство, споделяно или пренебрегвано от нея, какви са били неговите надежди и намерения относно бъдещето й — по волята на съдбата никога не се узна. Човек разпуснат в етиката, но скован в превзетите разбирания за честта, ласкан и глезен от класовото пристрастие, така наречена „светска личност“ с житейски опит ненадхвърлящ собствения му ограничен кръг, обаче смел и предан на това общество — би било добре да приемем тази последна постъпка в безполезния му живот така, както е била приета от помощника на шерифа.

Той слезе от коня и се приближи до къщата откъм градината. Знаеше вече ниския сводест вход, който водеше в работния кабинет и от който можеше да стигне във вътрешния двор, но се случи така, че влезе в тъмния проход тъкмо когато Кларънс беше бутнал Сузи в кабинета и чу вратата му рязко да се хлопва. За миг Пинкни си помисли, че госпожа Брант е потърсила убежище там, обаче, когато предпазливо се придвижи напред, чу гласа й във вътрешния двор оттатък. Стори му се, че той звучи умолително, обхваналото го любопитство го накара да продължи по прохода. Изведнъж тонът й сякаш се промени и в него се чу ядно обвинение — до слуха му долетя думата „Лъжец!“. Тя бе последвана от собственото му име, изречено язвително от Кларънс, бързо шумолене на женски поли, тръшването на портата… и забравил за всичко, той се втурна в двора.

Кларънс тъкмо се връщаше от портата с белега от ръката на жена си, пламнал на бялата му буза. Той видя очите на капитан Пинкни устремени към него и слабата полузлобна, полуистерична усмивка на устните му. Но без да трепне или да прояви някаква изненада, заключи портата, обърна се към него и произнесе ледено и многозначително:

— Благодаря ви, че се завърнахте така навреме, с пълно разбиране за единственото нещо, което сега чакам от вашата ръка.

Ала капитан Пинкни беше възвърнал небрежното си високомерие при вложеното в тези думи значение.

— Вие май сте получили вече нещо от друга ръка, господине, но аз съм на вашите услуги — отвърна нехайно той.

— Ще сметнете, че съм получил това нещо от вас — каза Кларънс и се доближи до него с вкаменено лице. — Предполагам, че няма да стане нужда да го връщам на вас… за да ви накарам да ме разберете.

— Хайде — леко се изчерви Пинкни, — предложете условията си, аз съм готов.

— Но аз не съм — промълви неочаквано гласът на помощника на шерифа през решетката на портата. — Прощавайте за намесата ми, господа, но това е нещо, което не е предвидено в дадените ми нареждания. Аз пуснах тоя господин — той посочи капитан Пинкни — за една минутка, за да се сбогува с една дама, която, ако не се лъжа, ей сега замина с колата заедно с прислужницата си, без съмнение с вашето съгласие, но в сметките ми не е влизало да му позволя да се захване с нещо друго, което, току-виж, ще ми попречи да го изправя здрав и читав пред съда. Чувате ли ме! — А когато Кларънс отвори портата, добави: — Не искам да развалям играта на двамата господа, но това трябва да стане след като изпълня дълга си.

— Ще се срещна с вас където пожелаете и с каквото пожелаете оръжие, господине — гневно се обърна Пинкни към Кларънс, — щом завърши този фарс… отговорността за който се пада на вас и вашите приятели. — Беше го вбесило това, че е изтървал госпожа Брант.

Но съпругът й имаше на ум нещо друго.

— Но каква гаранция имам, че ще продължите оттука с помощника на шерифа? — запита той с преднамерено оскърбителен тон.

— Моята дума, господине! — остро отговори капитан Пинкни.

— Пък ако това не стига, и моята — додаде помощникът на шерифа. — Защото, ако този господин рече да свърне наляво или надясно някъде между това място и Санта Инес, ще го надупча самият аз. А това — продължи той примирително — значи доста нещо за човек, който не иска да разваля играта и всъщност няма нищо против да погледа честното й изпълнение в Санта Инес кога да е преди закуска.

— Тогава мога да разчитам на вас — съгласи се Кларънс и с внезапен порив му протегна ръка.

Помощникът на шерифа се подвоуми за миг и сетне я стисна.

— Е, такова нещо не очаквах — заговори той бавно, — но струва ми се, че сте човек, който не се шегува, и щом нямате никой друг да ви окаже тая услуга, аз съм насреща! Предполагам тоя господин ще доведе свои приятели.

— Ще бъда на мястото в шест часа със секундантите си — отсечено заяви Пинкни. — Да вървим.

Портата се затвори след тях. Застанал там, Кларънс огледа празния двор и безмълвната къща, от която — сега ставаше ясно — слугите са били отпратени, за да се осигури тайната на съзаклятието. Напълно съзнаваше своето спокойствие и хладнокръвие, но за миг го обзе колебание. Тогава до слуха му долетя звукът на гласове от градинската стая — безгрижният лекомислен смях на Сузи и по-дрезгавият говор на Хукър. Кларънс беше забравил, че са там — беше забравил за съществуването им!

Осланяйки се все още на сдържаността си, той повика Хукър с обичайния си тон. Този господин се появи с изражение, на което усилията да запази невъзмутимост и безразличие придаваха само погребална мрачност.

— Имам да свърша една работа — каза поусмихнат Кларънс — и трябва да помоля теб и Сузи да ме извините за малко. Тя прекрасно познава къщата и ще повика слугите от съседната сграда, за да поднесат на двама ви нещо за хапване и пийване. Аз ще дойда при вас по-после.

Убедил се по държането на Хукър, че не знаят нищо за разговора му с Пинкни, той се обърна и се качи в своята стая. Там се отпусна в едно кресло на дрезгавата светлина на единствената свещ, сякаш да поразмишлява. Но си даде сметка, че и сега е напълно спокоен, че никак не е възбуден и че не му са нужни никакви размишления. Това, което беше извършил и което възнамеряваше да извърши, му беше напълно ясно: друг изход нямаше, нито можеше да се търси. Изпитваше онова чувство на облекчение, което те обзема при връхната точка на всякакви борби, дори и на поражения.

Никога досега не беше долавял колко безнадеждна и нескончаема е била тази борба, докато тя не свърши. Не го беше страх от утрешния ден — щеше да го посрещне както бе посрещнал днешния, със същото изключително съзнание, че ще се справи с положението. Нямаше нужда дори да се подготвя за него: завещанието му, в което оставяше цялото състояние на жена си (което губеше всякакво значение сега, при тази по-окончателна раздяла), беше вече в сейфа му в Сан Франциско, пистолетите бяха в съседната стая. Дори малко го тревожеше собствената му безчувственост и той влезе в спалнята на жена си отчасти с надеждата да наруши спокойствието си с някой спомен от миналото. Там нямаше безредие като при бягство с изключение на чекмеджето на писмената й маса, останало отворено, сякаш в последния миг се беше сетила да извади нещо оттам. В него имаше писма и книжа — едни с неговия, други с почерка на капитан Пинкни. Не му дойде на ум да ги прегледа, поне за свое оправдание или за да прости на нея. Знаеше, че омразата му към капитан Пинкни не се дължеше толкова на това, че го смяташе за неин любовник, колкото на внезапното му убеждение, че тя е като него! Пинкни беше мъж от нейния вид — едно същество противоположно на самия него, с което можеше да се бие, да го смаже и да си отмъсти. Но най-много се отвращаваше от миналото си — не поради нея, а поради собствената си слабост, която го бе превърнала в нейна играчка и го беше злепоставила пред приятелите му. Беше изменил на дълга си заради всеотдайната си обич към нея; беше потиснал амбицията си и подценявал възможностите си. Какво чудно, че другите го бяха приемали за такъв, за какъвто се преценяваше сам. Кларънс Брант беше скромен човек, ала себелюбието на скромността е по-съдбоносно от престорената скромност, защото в него винаги се спотайва съзнанието за добродетелно превъзходство.

Той се върна в своята стая и пак се отпусна в креслото. Спокойствието му се смени с физическа умора — спомни си, че не беше спал предишната нощ и би трябвало малко да си почине, за да бъде свеж рано сутринта. Но пък трябваше и да се покаже пред самопоканилите се гости — Сузи и мъжа й, — иначе щеше да събуди подозрението им. Щеше да се опита да подремне малко в креслото, преди да слезе отново долу. Колкото и да е чудно, той затвори очи със смътен спомен за Сузи от едно време, в падината с мадроньовите дървета, където някога му беше назначавала срещи. Забрави по-зрялото и критично стеснение, с което беше посрещал кокетството и упоритите й аванси, което, както сега го разбираше, е било последица от засилващото се влияние на госпожа Пейтън върху него, и си спомняше само ясните й млади очи и целувките, с които беше обсипвал меките и благоуханни бузки. Отмаляването, което беше почувствувал, когато беше чакал преди няколко часа в старата розова градина, като че го обзе полека-лека отново и той се унесе в приятна дрямка. Струваше му се дори, че вдишва аромат на рози.

— Кларънс!

Той се стресна. Беше заспал, но гласът прозвуча странно реален.

Последва лек момински смях. Той скочи на крака. До него стоеше Сузи… и то Сузи както изглеждаше едно време.

Защото в пристъп на старата си безочливост, подпомогната от отличното познаване на къщата и връзка ключове, които беше намерила и сега висяха на колана й както тогава, тя беше изкопала в един килер стара своя рокля, беше я облякла и разпуснала кестенявата си коса на буйни вълни на гърба. Това беше Сузи каквато бе като момиче, нагласила с чувството на опитна артистка късата пола над хубавите си глезени и с донякъде преднамерена поза.

— Бедничкият ми добричък Кларънс — заговори тя с бляскащи очи, — бих могла да направя с тебе каквото си искам докато спеше тук. Но ти си уморен, доброто ми момче, пък и не ти е било леко. Няма значение, най-после показа, че си мъж, и аз се гордея с теб.

Полузасрамен от удоволствието, което изпитваше дори в смущението си, Кларънс рече със запъване:

— Но тая промяна… тая рокля…

Сузи плесна с ръце като дете.

— Знаех си, че ще те изненадам! Това е една стара рокля, която носех в годината, когато заминах с леля. Знаех къде е скрита и я изрових с помощта на тия ключове. Кларънс, всичко ми се стори така, както едно време! Божичко! Като се видях пак със старите слуги, а ти не слезе долу, почувствувах се така, като че изобщо не съм заминавала, и направо се налудувах. Стори ми се, знаеш ли, не че току-що съм дошла, ами че винаги съм си била тука, а пък ти си тоя, дето е дошъл! Също както дойде, когато бях тук с Мери Роджърс — не си ли я спомняш, Кларънс, и как тя ни служеше за параван? Ето, точно така. Затова казах на Джим: „Не те познавам вече, махай се!“ И си навлякох тая рокля и започнах да командувам Мануела, както съм го правила, а тя си умираше от смях, вярвам, че не се е смяла толкова, откакто не съм тука, Кларънс. И тогава се сетих за теб… сигурно разтревожен и все още объркан от всичко и от промяната, та се вмъкнах в кухнята и казах на старата дебела Кончита да направи малко от ония царевични питки, нали знаеш, поръсени отгоре със захар и канела, и си вързах една престилка, и ги донесох тука на табла с чаша от онова старо каталонско вино, дето го обичаше едно време. А после някак се уплаших, когато дойдох тука и не чух никакъв шум, та оставих таблата в коридора, надзърнах вътре и видях, че спиш. Седи си така, ей сега ще ги донеса.

Тя изскочи в коридора, върна се с таблата, сложи я на масата до Кларънс, отстъпи малко и мушнала ръце в мъничките джобчета на престилката като някоя дяволита прислужница от пиеса, го загледа със закачлива усмивка.

Не можеше да не и отвърне с усмивка, докато отхапваше от хрускавите мексикански питки и отпиваше от старото вино от мисията, а езикът на Сузи цвърчеше като акомпанимент на благодарностите му.

— Божичко! Струва ми се, че е толкова хубаво тука… само ти и аз, Кларънс… както в ония времена… и няма никой да ти натяква и да ходи подир теб. Не ставай стиснат, Кларънс, дай ми една питка. — Тя си взе и допи последните капки в чашата му.

Сетне, седнала на облегалката на креслото, го стрелна с лъчист син полуукорен, полудяволит поглед направо в развеселените му, изпълнени със спомени очи.

— Едно време в това кресло имаше място за двама, Кланс.

Това, че тя употреби старото му детинско галено име, му се стори толкова естествено, колкото и фамилиарността й и той се поотдръпна да й направи място с несъзнателно чувство на удоволствие, но и със същото чувство на безотговорност, с което се отличаваха размишленията му. Въпреки това надзърна критично в дяволитите и очи и тихо попита:

— Къде е мъжът ти?

На хубавото личице не се изписа никакво смущение, извинение или дори съзнание, когато му отговори, като прокара леко ръка през косата му:

— Джим ли? Дадох му пътя!

— Дала си му пътя! — откликна Кларънс с леко изумление.

— Да, пратих го в Хубавите ливади, да бърза презглава подир колата на жена ти. Виждаш ли, Кларънс, след като тая дърта котка… това е жена ти, ако нямаш нищо против, тръгна, исках да се уверя, че е заминала и не се навърта наоколо, за да те отмъкне пак вързан за фустата й като някое пале! Не! Казах на Джим: „Ще препускаш подире й, докато видиш, че е тръгнала по живо, по здраво с пощенската кола от Хубавите ливадки, ама без тя да го разбере, а забележиш ли, че поостава или се двоуми, хукваш обратно да ми го кажеш!“ Казах му, че ще остана и ще те пазя да не духнеш и ти нанякъде! — Тя се изсмя и добави: — Но не съм мислила, че ще се върна към ония времена толкова скоро и ще ми е толкова хубаво. Ами ти, Кларънс?

Тя имаше такъв непринуден вид, седнала там с лице близо до неговото, и изглеждаше тъй детински или може би безразсъдно щастлива, че Кларънс можеше само да се възхищава на лекомислието й, и дори лекото раздразнение от пренебрежителната й бележка за неговата жена му се стори да е лично негова слабост. В края на краищата не беше ли нейната философия по-правилна? Защо тези ясни очи да не виждат нещата по-вярно от неговите? Въпреки това, с очи все още вгледани в нейните, той продължи:

— И Джим нямаше нищо против да тръгне?

Тя позамълча, с пръсти все още вплетени в кичур от косата му.

— Ами да, глупчо… Защо ще има нещо против? Бих искала да го видя как ще ми откаже. Ами че, божичко! Джим е готов да направи каквото и да му кажа. — Тя остави косата му и изведнъж го погледна право в очите. — Точно там е разликата между него и мен, и теб и… тая жена!

— Значи ти го обичаш!

— Горе-долу колкото ти обичаш нея — отговори Сузи с непресторен смях, — само че той не ме разиграва като маймуна.

Без съмнение, колкото и да беше лекомислена, тя беше права и все пак той щеше да се дуелира на другата сутрин заради тази жена! Не, беше забравил — щеше да се дуелира с капитан Пинкни, защото приличаше на нея!

Сузи беше сложила пръст върху бръчката между веждите му, предизвикана от тази мисъл, и се мъчеше да я изглади.

— Ти го знаеш не по-зле от мен, Кларънс — продължи тя и миловидно смръщи веждите си, което беше крайният й предел на дълбокомислие. — Ти знаеш, че никога не си я харесвал наистина, само си смятал, че обноските й са по-благородни и по-прилични от моите, пък нали знаеш, че винаги си бил малко нещо сноб, пък и формалист… миличкият ми. А госпожа Пейтън беше — господи боже! — родена Бенъм и дъщеря на плантатор, а аз… аз само едно намерениче сираче! Ей в това Джим е по-добър от теб… а сега седи мирно, глупчо!… макар и да не го обичам колкото теб. О, зная какво си мислиш винаги: ти мислиш, че ние двамата всичко пресилваме и театралничим, нали? Но не мислиш ли, че е къде по-добре да пресилваме и да театралничим за неща, които са само сантиментални и романтични, отколкото да бъдем толкова ужасно задълбочени и завладени от нещата, които са само реални? Хайде, няма защо да ме гледаш така! Това е самата истина. Ти си получи колкото щеш благородство и благоприличие и виж докъде го докара! — Тя тихичко се засмя, подви краката си и се попритисна още малко към него. — А ето докъде го докарах аз.

Кларънс не заговори, но ръката му съвсем несъзнателно я обгърна през кръстчето.

— Виждаш ли, Кларънс — продължи тя, също без да забележи това, — не е трябвало изобщо да ме пуснеш да си отида… изобщо! Трябвало е да ме оставиш тука… или да избягаш с мен. И не е трябвало да се мъчиш да ме учиш на приличие. И не е трябвало да ме докараш дотам, че да флиртувам с оня ужасен испанец, и не е трябвало след това да се държиш така ужасно студено и безжалостно. И не е трябвало да ме оставиш да се вържа с Джим, дето беше единственият, който ме сметна за равна на себе си. Може да съм била много глупава и капризна, може да съм била много суетна, но моята суетност не е с нищо по-лоша от твоята горделивост; това, че обичам да ме възхваляват и да ми аплодират в театъра, не е с нищичко по-ужасно от твоите страхове какво хората може да помислят за теб или за мен. Това е азбучна истина, Кларънс, нали? Кажи ми! Не се озъртай насам-натам, погледни ме мен! Няма да те отровя, Кларънс. Защо едната ти буза е по-червена от другата, Кларънс, не тая откъм мен, другата. Хайде — не млъкваше тя, като го хвана за реверите на дрехата и го раздруса или по-скоро го притегли по-близо до пламналото си лице, — кажи ми… не е ли вярно това?

— Аз си мислех за тебе тъкмо когато заспах, Сузи — каза той. Не знаеше защо го казва, нямаше намерение да й го каже, искаше само да избегне пряк отговор на въпроса й, но така или иначе продължи: — И си мислех за теб, когато бях там, вън, в розовата градина, и чаках да вляза тук.

— Мислил си за мен! — повтори тя и дълбоко пое дъх. Нежна розова руменина заля лицето й чак до очите, както му се стори, толкова бързо и невинно, както когато е била момиче. — И какво си си мислил, Кланс — промълви тя почти шепнешком, — кажи ми.

Той не проговори, но отвърна на сините и очи, а след това на устните й, когато нейните ръце съвсем естествено обвиха врата му.

 

 

Зората се сипваше, когато Кларънс и Джим Хукър излязоха заедно от портата на Касата. Господин Хукър изглеждаше сънлив. Беше разбрал след завръщането си от Хубавите ливади, че домакинът му имал някаква ранна среща в Санта Инес, и беше настоял да стане да го изпрати. Всъщност с доста труд Кларънс успя да го разубеди да не го придружава. Предишната вечер Кларънс не беше открил на Сузи истинската цел на пътуването си, а Хукър явно не я подозираше и все пак, когато се качи на коня си, Кларънс се забави за миг и протегна ръка.

— Ако случайно се задържа… — започна той полуусмихнат.

Но Джим се бореше с прозявката.

— Няма значение… не се тревожи за нас — рече той и се протегна.

Кларънс отпусна колебливо протегнатата си ръка, безгрижно се засмя и облекчен сякаш от някаква поличба, в галоп се понесе напред.

Това, което стана непосредствено след самотното му препускане до Санта Инес, като погледнеше назад след години, му се струваше да е някакъв объркан спомен, повече нещо като сън. Дългите късове на здрачни далнини, които постепенно се открояваха по-ясно в светлината на слънцето, изгряващо в безоблачното небе; срещите с неколцина подранили и закъснели пътници и подсъзнателното му старание да ги избегне, сякаш те можеха да знаят целта му; черните сенки на смалени говеда, надигащи се далече пред него в равнината и будещи същото чоглаво чувство, че са дебнещи го хора; учудването, че забелязва къщи и други отличителни белези, които му бяха отдавна познати; безсмислените му опити да си припомни обстоятелствата, при които ги е виждал — всичко това беше като сън. Като сън бяха и спомените за предишната вечер, епизодът със Сузи, смесил се и слял се вече със спомена за всичко предишно в миналото; безуспешните му опити да прозре в бъдещето, винаги отхвърляни обаче с облекчение при мисълта, че следващите няколко часа можеха да ги направят ненужни. Като сън беше и внезапното откритие, че Санта Инес е пред него, когато мислеше, че е още на половината път, а когато слезе от коня пред съдилището, единственото чувство, което го обзе (не последвано обаче от някакъв страх или тревога), бе, че е дошъл на срещата толкова рано, че още съвсем не е готов за нея.

Същото чувство за недействителност го облада и при срещата с помощника на шерифа, когато чу, че федералният съдия, както и бяха очаквали, освободил задържаните под гаранция и че капитан Пинкни бил на закуска в хотела. Все тъй разсеяно той отговори на един-два негови въпроса, показа му пистолетите и след това го придружи до малка закрита от дървета полянка под хотела, където ги чакаха другият участник и секундантите му. И тука се събуди — с бистър поглед, ожесточен, енергичен и напрегнат!

Сетивата му бяха така изострени, че слухът долавяше всяка дума от разговора между секундантите на разстояние от няколко крачки. Чу секундантите на противника му да подхвърлят небрежно на помощника на шерифа:

— Предполагам, че това е случай, в който няма да има извинения и спогодби.

И отговора на помощника на шерифа:

— Смятам, че моят човек има сериозни намерения, но изглежда малко странно.

Чу другия секундант да се изсмива и да забелязва нехайно:

— Обикновено така изглеждат, когато им е за първи път. — След това да добавя по-тревожно на другия секундант, когато помощникът на шерифа се обърна настрана: — Да, но бога ми, неговият вид не ми харесва!

Зрението му също бе тъй остро, че когато загуби при хвърлянето на ези-тура за избор на позиция и застана с лице към слънцето, видя с безпогрешна яснота очертанията на фигурата на противника си с черна дреха, а когато зае мястото си, видя точните очертания на лицето и как наглата надменна усмивка сякаш се заличи от изражението на някакъв ужас, когато захвърли пурата си и се обърна към него. Усети нервите му да се сковават като стоманени, когато започна броенето, и при думата „три“ разбра, че е стрелял, по дръпването на пистолета в изпънатата му ръка едновременно със звука. И в същия миг, все още прав като скала, видя противникът му жалко да рухва с грозно подгънали се под него крака — дори без величието на смъртта при падането — и така да се смъква на земята безпомощно като заклан бик. Все още прав, отпускайки само дулото на пистолета си, с тънка струйка дим, плъзнала по лъскавата му дължина, той видя лекаря и секундантите да изтичват бързо при безформената купчина, да се мъчат да оправят безжизнено отпуснатото тяло и да го оставят пак да падне с думите:

— Право в челото, дявол да го вземе!

— Видяхте му сметката — каза помощникът на шерифа, като се обърна към Кларънс със странен любопитен поглед, — и ми се струва, че ще е по-добре да се махнете от тук колкото може по-скоро. Те не са го очаквали, вбесени са, може да се нахвърлят на вас… и — добави той по-подчертано — те като че ли едва сега са ви разбрали кой сте.

Още преди да свърши, Кларънс с изострения си слух долови от групата около убития думите:

— Едно от палетата на Хамилтън Брант.

— Също като баща си.

Той не се поколеба, а се запъти хладнокръвно към тях. Някаква яростна гордост, каквато не беше изпитвал никога преди, забушува в жилите му, когато гласовете се смълчаха и всички се отдръпнаха пред него.

— Правилно ли разбрах от моя секундант, господа — заговори той, като ги огледа един по един, — че не сте удовлетворени?

— Дуелът се проведе по правилата — отвърна с известно смущение секундантът на Пинкни, — но струва ми се, че той — и посочи убития — не е знаел кой сте.

— Сигурно искате да кажете, че не е знаел, че съм син на човек, който е умеел да борави с оръжие?

— Изглежда, че е така — отговори секундантът, като погледна другите.

— Радвам се да ви кажа господине, че имам по-добро мнение за неговата смелост — каза Кларънс, свали шапка пред трупа и се обърна да си върви.

Въпреки всичко той не изпитваше никакви угризения, загриженост или дори съжаление за постъпката си. Може би това личеше по изражението му, защото групата беше обзета от страх пред съвършенството на хладнокръвието у този дуелист и дори отговори на официалното му сбогуване със смътно и плахо уважение. Кларънс благодари на помощника на шерифа, върна се в хотела, оседла коня си и замина в галоп.

Но не към ранчото. Сега, когато можеше да мисли за бъдещето си, за него нямаше място в мислите му; дори и епизодът със Сузи беше забравен пред новото странно схващане за това, което е той, и за липсата на отговорност за убиването на Пинкни, и думите на неговия секундант. Покойният му баща е бил този, който е укрепил ръката му и насочил съдбовния куршум! Влиянието на наследствеността, толкова бързо разпознато от другите, го бе довело до тази връхна точка в затрудненията му. Как иначе да си обясни, че той — съвестен, миролюбив, чувствителен човек, нежен и готов да защитава, за какъвто се беше смятал — можеше сега да изпитва толкова малко скръб или угризение на съвестта за крайната си постъпка? Беше чел за известни дуелисти, които били преследвани от разкаяние за първата си жертва, които с ужасна яснота си спомняли вида на убития; той не изпитваше нищо подобно, чувствуваше само мрачно задоволство, че е затрил един безполезен живот, и презрение към отпуснатия и безпомощен труп. Изведнъж си спомни за коравосърдечието си, когато като момче се беше сблъскал лице в лице с жертвите изклани от индианците чувството на превзета надменност когато откри трупа на Сузината майка! Положително студената кръв на баща му винаги се е проявявала така. Какво общо можеше да има той, чиято кръв е била замразена още в първоизточника, с обич, семейно щастие, с обикновените амбиции в живота на един мъж! И при самата тази мисъл отново изпита старата несъвместима нежност, която толкова щедро беше пилял за почти непознатия баща беглец, изоставил го в детството му, когото си спомняше само по тайно получаваните подаръци. Спомни си как го беше боготворил дори когато благочестивите отци в Сан Хосе се бяха мъчили да премахнат тази ужасна отрова от кръвта му и да преодолеят наследствените подтици в стълкновенията със съучениците му. А несъвместимостта се състоеше отчасти и в това, че когато препускаше от мястото, където за първи път бе пролял човешка кръв, очите му се замрежваха от сълзи не за жертвата, а за единственото същество, което го беше подтикнало към това деяние.

Това и още нещо го занимаваше през време на дългото препускане до Хубавите ливади, пътуването с пощенската кола до Ембаркадеро, среднощното плаване по тъмните води на залива и завръщането му в Сан Франциско, но какво щеше да бъде бъдещето му, оставаше нерешено.

Когато заобиколи билото на Руския хълм^[1] и пак хвърли поглед надолу към събуждащия се град, изненадаха го реещите се и пърполещи навред знамена. От всяка обществена сграда и хотел, от покривите на частни къщи и дори от прозорците на отделни жилища се вееха и плющяха знамена на резки и звезди. Несекващият полъх от морето ги развяваше по мачтите и рейките на корабите в пристаните, по стените на фортовете Алкатраз и Йерба Буена. Спомни си, че лодкарят на ферибота му беше казал как новините от Форт Съмтър залели града с вълна на патриотично чувство и нямало съмнение, че щатът бил спасен за Съюза. Той го загледа надолу с уморени и изумени очи и някаква топка се вдигна в гърлото му! Защото далече самотна тръба бе засвирила заря във Форт Алкатраз.