Франсис Брет Харт
Кларънс (8)

Глава IV

На Брант му стана ясно, че ковчежето е било донесено тука и за по-сигурно отворено на това писалище; когато книжата са били припряно преглеждани, цветето е било бутнато и падналият прашец останал незабелязан от шпионина. На писалището имаше една-две прашинки, които правеха всичко това по-вероятно. Но той беше не по-малко поразен от друго обстоятелство. Масата стоеше точно пред прозореца. Като надзърна машинално през него, Брант с изненада видя, че от него се откриваше широка гледка към склона, на най-високата точка на който стоеше къщата, чак оттатък най-далечната линия на заставите. Вазата с цветята, всяко от които беше колкото цветът на магнолиите, заемаше централно място и без съмнение можеше ясно да се види от далечно разстояние. Поради това обстоятелство той неволно се поддаде на натрапващото се впечатление, че необикновеното съдбоносно цвете, носено от госпожица Фокнър и мулатката и сложено тъй подчертано „наяве“ на прозореца, служеше за някакъв сигнал. Послушен на някакъв подтик, за който си даваше сметка, че има полусуеверно основание, той вдигна внимателно вазата от мястото и пред прозореца и я сложи на странична масичка. След това предпазливо се измъкна от стаята.

Но не му беше лесно да се отърси от смущението, породено от тази случка, макар и да беше убеден, че в нея не се крие някаква военна или стратегическа опасност за командуваната от него част и че неизвестният шпионин не беше се сдобил с някакви сведения. Все пак се видя принуден да си признае, че се старае всякак да оправдае поведението на госпожица Фокнър с последното си откритие. Твърде възможно бе ковчежето да е било взето от някой друг през време на отсъствието й от къщата, понеже присъствието на прислужничката мулатка в стаята му би било по-малко подозрително, отколкото нейното. Наистина имаше много малко доказателства против госпожица Фокнър като извършителка на самото престъпление — дали по-скоро истинският шпионин не се е възползувал от пребиваването й в къщата, за да насочи подозрението към нея? Той си спомни чудноватото й държане — как съвсем нелогично беше тикнала цветето в ръката му. Надали е щяла да направи това, ако беше знаела важното значение, което то криеше в себе си. И все пак каква беше тайната на откритото й вълнение? Внезапно хрумване проблесна в ума му, на устните му заигра усмивка. Тя беше влюбена! В редиците на неприятеля имаше някой въздишащ Стрефон^[1], някое младо офицерче, с когото тя беше във връзка и заради когото се беше впуснала в това приключение. Цветето им заменяше кореспонденцията, без съмнение. Това обясняваше също и враждебността на девойката спрямо по-младите офицери — негови противници и него — техния командир. Преди се беше чудил защо, ако наистина е шпионка, не бе избрала с някой също толкова благоприятен за нея пропуск от Вашингтон щаба на дивизията, чиито тайни са по-ценни. Това се обясняваше с факта, че при сегашното си местопребивание тя беше по-близо до бойните линии и своя любим. Брант нямаше представа, че търси за нея извинения — въобразяваше си само, че е справедлив. Той си спомни какво беше казала за силата на любовта и макар тогава то да беше го уязвило жестоко, сега му беше по-ясно и дори като че ли смекчаваше вината й. Тя щеше да остане тук още само един-два дни — можеше да почака, без да я подлага на разпит.

Колкото за истинския нарушител — шпионин или крадец, — това беше друг въпрос и трябваше веднага да се уреди. Той даде на дежурния офицер заповед, с която абсолютно се забраняваше влизането на чужди слуги и роби в района на щаба. Всеки влязъл трябваше да се довежда при него. Офицерът изглеждаше изненадан и както му се стори, дори разочарован. Прелестите във фигурата на мулатката, изглежда, не бяха останали незабелязани от младшите му офицери.

Един-два часа по-късно, когато възсядаше коня за инспекционна обиколка, Брант с изненада видя госпожица Фокнър, придружена от мулатката, да тича презглава към къщата. Беше забравил за скорошната си заповед, докато не видя часовите да спират мулатката, но девойката продължи да тича, без да обърне внимание на прислужничката. Тя придържаше полите си с ръка, сламената шапка се беше плъзнала назад при тичането и се държеше само на панделката около напрегнатото гърло, а разпилялата се коса лежеше на червена вълна на едното рамо. За миг Брант си помисли, че търси него, възмутена от заповедта, но като погледна пак скованото й лице, разбра по уплашените очи и отворените алени устни, че дори не го е забелязала, съсредоточена в някаква своя мисъл. Профуча край него в хола — той чу шумоленето на полата, бързите стъпки по стъпалата — и изчезна. Какво се беше случило, или това беше пак някое от нейните настроения?

Но към действителността го върна застаналият пред него ефрейтор с мулатката — първата жертва на заповедта му. Тя беше висока, добре сложена, но очебийно от негърски тип дори и в дребните черти на лицето. Черните й очи бяха възбудени, но тъповати, държането упорито, но с глупава опърничавост. Брант беше не само разочарован, но изпита и някакво странно чувство, че това не е същата жена, която бе видял първия път. И все пак налице беше високата изящна фигура, мургавият профил с тюрбан на главата, подир която беше изтичал по коридора до стаята си.

Разказаното от нея беше също толкова глупаво просто, тя познавала „споицата“ от дете. Била дошла тук след обеда да я види, били се разхождали заедно, когато войниците я спрели. Никога досега не е била спирана, дори от „патравулните“^[2]. Старият и господар (Манли) „и дал зрешение да дойди види споица Тили и не и казал нищо са некви запведи“.

Ядосан повече, отколкото искаше да си признае, Брант я пусна с кратко предупреждение. Както препускаше в лек галоп надолу по склона, видът на заставите в далечината му напомни за прозореца в крилото на сградата и той се обърна на седлото да го погледне. И го видя — най-големия и най-биещ на очи прозорец в тази част на сградата, — а в него, много ясна, почти запълваща отвора, вазата с цветята, която преди няколко часа сам беше отместил, стоеше на старото си място! Той се усмихна. Това напълно обясняваше прибързаното връщане и ужаса на госпожица Фокнър. Беше махнал някакво пламенно послание, може би даже отменил любовна среща оттатък линията. И това като че решаваше положението, че тя е тази, която дава сигнали. Но дали то не значеше също, че знае за вземането на ковчежето? Обаче си каза, че стаята, изглежда, се използува от мулатката (спомни си басмените рокли и тюрбана на леглото) и е възможно госпожица Фокнър да се отбива там само за да сигнализира на любимия си. Макар това обстоятелство да не успокои напълно хода на мислите му, неговото внимание бе привлечено от някаква новопристигнала личност, която му се видя позната.

Когато минаваше през стана, група офицери, събрали се пред голямата палатка на стола, от сърце се забавляваха с един разговор — наполовина монолог и наполовина разглаголствуване — на чудновато изглеждащ индивид, който стоеше в центъра. Беше с широкопола мека шапка, на панделката на която беше придал военен вид, като бе добавил златен шнур, но периферията от едната страна бе подгъната нагоре по театрален, неестествен начин. Тежка кавалерийска сабя, закачена на колан с широка тока, висеше изпод черния му фрак; към нея бяха добавени два револвера без кобури, затъкнати от двете страни на токата — както у контрабандистите в театъра. Чифт високи лачени ботуши с големи отгъви горе, сякаш бяха служили някога за представяне на кавалер на сцената, завършваха този необикновен костюм. Групата беше толкова увлечена от него, че не забеляза доближаването на командира и ординареца му. Брант направи знак на войника и спря само на няколко крачки от централната фигура. Речта на човека бе изпълнена с удивителна смесица от купешки, погрешно произнасяни епитети и тук-там западен диалект.

— Е, аз не пъртендирам за някаква стратегическа ентелегентност и не съм следвал в Уест Пойнт, както некои от тия апокрифни еншинери, не дрънкам много за „флангови придвижвания“, нито „риконостировка в боя“ или „ишилонни схватки“, ама стигне ли се до истински индиански бой, и аз мога да си кажа думата. Има некои, дето не познават доставчика на армията — добави той мрачно, — ама може да са чули за Червения Джим. Нема да споменавам имена, господа, ама едва оня ден един човек, дето всички го знаете, ми рекна: „Ако аз знаех, квото ти знаеш за разузнаването, немаше да имам нужда от сведения както сега.“ Нема да ви кажа кой беше, нито ще престъпя кавалерското доверие между двама мъже и нема да кажа колко звезди има на пагона си, ама беше човек, дето знае кво казва. Та ви казвам, господа, че проклятието на северната армия е липсата на добро разузнаване. Кое стана причина за поражението при Булз Рън? Липсата на разузнаване. Кое позволи да заградят Поуп? Липсата на разузнаване. Кое докара до клането в Пустошта? Липсата на разузнаване — индианско разузнаване! Ами че едва оня ден, господа, ме запитаха дали бих се заел да организирам разузнаването. И кво им казах? „Не, господин генерал, и не защото съм представител на най-едрите в страната доставчици на говеждо месо за армията — казвам. — Не и защото съм, дето се е рекло, един от тия, дето крепят тая война, ами защото ще поискам до десет хиляди обучени индианци от резерватите.“ А кадровиците от Уест Пойнт, тия многоучени глави, дето са бреме за нашата армия, не го разбират… и не са съгласни! Тогава Шърман взе, че ми каза…

Но тука го прекъсна гръмогласен смях и под кръстосания огън на избухналите саркастични бележки Брант с облекчение намери начин да се отдалечи незабелязано. Защото в гласа, държанието и най-вече в типичния темперамент на пришелеца беше познал стария си приятел от детството и съпруг на Сузи — страховития Джим Хукър! Човек не можеше да не познае мрачната му безочливост, тайнствената важност, великолепната лъжливост. Но дори и в този миг в сърцето на Кларънс Брант трепна старото чувство, старата вярност към едновремешния му другар. Той знаеше, че ако му се обади пред всички, щеше да засрами Хукър; жегнаха го ироничните хвалби и смеха на офицерите му на отявлената слабост и суетност на бившия мулетар, бившия собственик на ранчо, бившия артист и съпруг на бившата му младежка любов и му се дощя Джим да не узнае, че го е чул. Той бързо се обърна към ординареца, нареди му да доведе този човек в щаба и се отдалечи без да го видят.

Разбира се, беше чул достатъчно, за да разбере повода за присъствието му тук и каква рядка случайност ги беше събрала отново. Явно Джим беше един от тези едри доставчици на припаси, към които правителството се виждаше принудено да прибягва, които посещаваха мястото на военните действия полуофициално и които армията по необходимост ту търсеше, ту ругаеше. Брант бе имал работа с негови служещи в интендантството, но не беше обърнал внимание на името му. А какво го бе накарало да напусне професията на артист, как бе стигнал до положението, което предполагаше притежаването на значителен капитал (защото мнозина от доставчиците бяха вече натрупали голямо състояние), и какво бе станало със Сузи и амбициите й при тази коренна промяна на материалното им положение, това бяха неща, които тепърва щеше да научи. След промяната в собственото му положение Кларънс почти не се беше сещал за нея и сега със странно раздразнение и виновност си спомни за последната им среща и за чувството, на което се беше поддал.

Той не чака дълго. Едва се беше прибрал в частния си кабинет, когато чу стъпките на ординареца на верандата и дрънченето на влачещата се сабя на Хукър. Обаче не знаеше, че без да свърже името му, Хукър бе приел поканата като знак на уважение към собствената си личност и бе напуснал присмиващите се офицери победоносно, с вид на човек, отиващ на поверителен разговор, на който му даваше право добре известната негова критика на военните дела. Той влезе в стаята с мрачна важност и типичния за него навъсен поглед настрани и не вдигна очи, докато Брант не даде знак на ординареца да си върви и затвори вратата подире му. И тогава позна своя другар от момчешките години, галеника на съдбата!

За миг дъхът му секна от изумление. За миг мрачна недоверчивост, подозрение, радост, гордост, възхищение, дори обич се преплетоха в опулените му очи, в зиналата уста. Защото пред него стоеше Кларънс Брант, по-хубав от всеки друг път, по-недостъпен от всеки друг път, във величието на униформата и пълномощията, които му приличаха — макар и по-млад от самия него — благодарение на четирите години действителна военна служба, с небрежната непринуденост и държане на ветеран! Пред него беше героят, чието име бе вече толкова прочуто, че дори и простото му съвпадение със скромния цивилен, когото беше познавал, щеше да му се види абсурдно! И все пак той беше пред него — недостижим и блестящ, — за лична среща с когото той, Джим Хукър, бе доведен със спазване на всички формалности: проверка, козируване и взимане на пушките „за почест“!

За щастие Брант се възползува от първото му радостно възклицание, за да му стисне ръка, а след това, сложил двете си ръце на раменете му, да го накара да седне. За щастие, понеже дотогава, с типичната за него намръщеност, Джим Хукър бе намерил време да вкуси от пристъпите на завистта — завист още по-остра поради това, че въпреки успеха си като мирен доставчик винаги тайно бе копнял за военна показност и почести. Гледаше човека, който ги беше постигнал — както той вярваше, случайно, благодарение на късмета си — и погледът му се помрачи. После с типичната си слабост и суетност започна да се противопоставя на първите си впечатления за превъзходството на Кларънс и да изтъква собствената си важност. Той се облегна тежко в креслото, където бе толкова сърдечно настанен, свали ръкавицата си и се помъчи да я затъкне в колана, както беше видял да прави Брант, но не можа поради заелите вече това място пистолети, изтърва я, сложи сабята между краката, за да може да я вдигне, облегна се пак назад с примижали очи, без да обръща никакво внимание на усмихнатия стар приятел.

— Смятам — заговори той бавно, с леко покровителствен тон, — че рано или късно щяхме да се срещнем във Вашингтон или в щаба на Грант, защото Хукър, Мичъм & сие още са приети навсякъде и са не по-малко познати от генерал-майорите, да не говорим — той изкриви поглед към пагоните на Брант — за бригадните генерали и е много странно, но разбира се, ти си, така да се каже, новак в армията, че не си чувал за мен досега.

— Но много се радвам да чуя за теб сега, Джим — каза с усмивка Брант, — при това от собствената ти уста, която, както също с голямо удоволствие намирам, е все тъй откровено общителна на тази тема, както и едно време — добави той закачливо. — Но аз те поздравявам, стари приятелю, с големия успех. Кога напусна театъра?

Господин Хукър се понамръщи.

— Знаеш, аз никога не съм бил истински артист — отговори той и махна с ръка с престорена небрежност. — Излизах на сцената само за да направя удоволствие на жена си. Госпожа Хукър не искаше да играе с вулгарни професионалисти, нали разбираш? Всъщност повечето време бях импресарио и наемател на театъра. Когато избухна войната, отидох на Изток да предложа на чичо Сам сабята и познанията си за индианското военно изкуство. Залових се с голяма доставка на свинско месо в Сейнт Луис с Фримонт. Сума ти пъти са ми предлагали да стана офицер. Отказвам.

— Защо? — запита уж наивно Брант.

— Твърде много разни фасонлии от Уест Пойнт за моя вкус — мрачно отговори Хукър. — И твърде много шпиони.

— Шпиони ли? — разсеяно откликна Брант и в момента се сети за госпожица Фокнър.

— Да, шпиони — продължи Хукър с упорита тайнственост. — Едната половина от Вашингтон следи другата половина и като почнеш от жената на президента надолу, повечето жени са конфедератки!

Брант изведнъж устреми острия си поглед към госта. Но в следващия миг си помисли, че това са само обикновените приказки на Джим Хукър и в тях не се крие нищо повече. Той пак се усмихна и каза по-благо:

— А как е госпожа Хукър?

Господин Хукър заби поглед в тавана, изправи се, престори се, че гледа през прозореца, после седна пак на мястото си до писалището и сякаш се намираше пред въображаема публика, взе да си слага пак ръкавиците, после, след като изобрази обичайната театрална невъзмутимост, отрони:

— Такава не съществува!

— Боже господи! — възкликна Брант с неподправено вълнение. — Моля да ме извиниш. Наистина аз…

— Госпожа Хукър и аз сме разведени — продължи Хукър, като малко промени позата си и се облегна тежко на сабята, с очи все още насочени към въображаемата публика. — Имаше, нали разбираш… — той бутна настрана ръкавицата — несъвместимост на темпераментите… и… ние… се разделихме! Ха-ха!

От него се изтръгна нисък, горчив, презрителен смях, който накара Брант ясно да почувствува, че до този миг той не е влагал ни най-малко чувство в цялата работа.

— Вие като че ли бяхте в такива добри отношения един с друг! — промърмори Брант.

— Като че ли! — рече с горчивина Хукър и погледна така саркастично сякаш си представяше втория ред на партера. — Да, като че ли! Имаше и други различия, обществени и политически. Ти го разбираш, и ти си страдал. — Посегна и стисна ръка на Брант подчертано прочувствено. — Но — продължи той надуто и пак леко подхвърли ръкавицата си, — ние сме светски хора, не обръщаме внимание на такива неща.

И може би напрежението на тази поза му се стори твърде голямо, та се намести по-удобно.

— Обаче — с любопитство забеляза Брант — аз винаги съм мислил, че госпожа Хукър държи за Съюза и Севера?

— Преструвка! — каза Хукър с естествения си глас.

— Но нали си спомняш случая със знамето? — настоя Брант.

— Госпожа Хукър винаги е била артистка — многозначително заяви Хукър. — Госпожа Хукър сега е съпруга на сенатора Бумпоинтър, един от най-богатите и най-влиятелните републиканци във Вашингтон: той назначава, той уволнява в целия Запад.

— Добре, щом тя не е републиканка, защо тогава… — започна Брант.

— Има си защо — загадъчно отговори Хукър. — Но — добави той пак по-весело — тя принадлежи към самия елит на вашингтонското общество. Ходи на баловете във всички легации и има влияние в Белия дом. Всички главни илюстровани вестници печатат снимките и.

Странното, но несъмнено обстоятелство, че този човек се гордее с влиянието на жената, с която се е развел и която не обича, би накърнило изтънчеността на Брант или поне би предизвикало неговата подигравка, ако не беше по-дълбоко уязвен от намека на Хукър за собствената му жена и унизителното сходство в положението на двамата. Но той отхвърли първото като част от непреодолимата, все още хлапашка чудатост на Хукър, а второто — като част от също толкова типичното за него самомнение. Може би си даваше сметка също, въпреки изминалите години и печата на раздялата и забраната, че не заслужава особена снизходителност от страна на съпруга на Сузи. Въпреки това беше го страх Хукър да не заговори пак за нея и страхът му се оправда:

— Тя знае ли, че си тука? — попита Хукър.

— Кой? — сухо каза Брант.

— Жена ти. Тоест… смятам, че е още твоя жена, а?

— Да, но аз не зная какво тя знае — отвърна Брант спокойно. Беше възвърнал самообладанието си.

— Сузи… тоест госпожата на сенатора Бумпоинтър — каза Хукър с явна почтителност към новата титла на бившата си жена — допускаше, че е отишла в странство с тайна мисия от Южната конфедерация при тия короновани глави там. Нея я биваше да опримчва мъже, нали? Както и да е, Сузи, преди да стане госпожа Бумпоинтър, даваше мило и драго да разбере къде е, но не успя. Тя просто като че се загуби преди една година. Някои казваха едно, други — друго. Но можеш да заложиш и сетния си долар, че госпожата на сенатора Бумпоинтър, която знае как да дърпа конците във Вашингтон, ще го научи, ако някой изобщо може.

— Но нима госпожа Бумпоинтър е наистина разубедена и симпатизира на Юга — запита Брант — или то е само каприз или мода?

Докато казваше това, той се изправи с разсеяно изражение и отиде до френския прозорец, където остана заслушан. След малко го отвори и излезе навън. Хукър учудено го последва. Един-двама офицери вече бяха излезли от стаите си и стояха на верандата. Друг беше се спрял на алеята, после влезе в къщата, изскочи пак с фуражката и сабята си в ръка и леко изтича към караулното помещение. Глух пукот като че долиташе откъм другата страна на градинската стена.

— Какво има? — запита Хукър с облещени очи.

— Една застава: стреля!

Пукотът изведнъж, се превърна в дълги редици изстрели. Брант се върна в стаята и взе шапката си.

— Ще ме извиниш за няколко минути.

Далечен тътен, слаб, но плътен, приличащ на спукване на мехур, сякаш накара къщата да подскочи еластично като гумена топка.

— Какво е това? — стресна се Хукър.

— Топовен изстрел, далечен.