Франсис Брет Харт
Кларънс (10)

Глава VI

Въпреки всичко по цялото протежение на това съдбоносно било, сега неясно и разпокъсано от преплитащите се редки ивици дим на залповете, прилично на полуизбърсани следи от калем върху плоча за писане, а когато димът се разсейваше — на неразбираема плетеница от начупени в зигзаг черти от изоставени каруци и коне, непонятни за всяко друго око, изключителният магнетизъм на началника се усещаше навред и било в бързо сключваща се линия на съпротива срещу някой по-силен натиск на врага, било в по-упорито бездейно устояване под огъня, навред проличаваше неговата воля. Една-две думи на изчерпателно нареждане, изпратено по адютант, или внезапното появяване на мургавото му, внимателно, спокойно лице над редица щикове неизменно оказваха магическо въздействие. Като всички родени водачи той сякаш оставаше неуязвим в тези опасни моменти и заразяваше войниците си със същото неверие в смъртта: те падаха отляво и отдясно със спокойна сигурност на побелелите си лица или с вик на увереност в победата при последното си издихание. Изостаналите се връщаха в редиците под мимолетния му поглед; безнадеждна, неоправима бъркотия около преобърнал се на завоя на пътя сандък се превръщаше в дисциплинирано, тихо, обмислено разчистване на препятствието пред красноречиво чакащия мургав мълчалив конник.

Обаче под тази невъзмутима маска той остро съзнаваше всичко, в тази очевидна съсредоточеност се долавяше изостряне на всичките му сетива и възприятия — той забелязваше първите белези на съмнение или тревога по лицето на младшия офицер, комуто даваше заповед, първата следа от забавяне в престрояването на една редица, по-значителната задръжка в придвижването там, където — той знаеше — пътят бе задръстен от мъртвите тела на другарите, зловещото безмълвие на бруствер, ужасяващата неподвижност на някои сковани на коляно редици, все още в бойно положение, но които никога вече нямаше да се раздвижат, стопяването на отделните схватки, внезапните пролуки тук и там, угнетяващото огъване на онова, което допреди един миг е било права редица — всичко това той виждаше с цялото му съдбоносно значение. Но дори и в този миг, натъкнал се на барикада, направена набързо от преобърнати интендантски фургони, той спря да погледне познатата фигура, която бе видял само преди един час и която сега, изглежда, командуваше група събрани изостанали войници и маркитанти. Качил се на едно колело, с револвери в двете си ръце и стиснал със зъби ловджийски нож — театрален дори и в този пристъп на несъмнена храброст, — вилнееше Джим Хукър. И Кларънс Брант под тежестта на цялата отговорност за сражението, дори в този отчаян миг неволно си спомни живата картина, която бе представлявал артистът Джим Хукър, когато бе играл „Червения Дик“ в „Розалия, цветето на прериите“, както го бе видял в Калифорния преди пет години.

Оставаше един час до мръкване, което вероятно щеше да сложи край на боя за този ден. Можеше ли да издържи и да запази нападателната си позиция толкова дълго? Спешно съвещание с офицерите му доказа, че слабостта на тяхната позиция вече им беше повлияла. Те му напомняха, че пътят за отстъпление е все още открит, че през нощта неприятелят, макар и устремен засега към центъра на дивизията, можеше да се обърне и да ги заобиколи откъм фланговете или че, странно забавилите се негови резерви може да пристигнат преди да съмне. Далекогледът на Брант оставаше обаче насочен към главната колона, която все още си пробиваше път покрай билото. Неочаквано му направи впечатление, че непрекъснатият поток бе спрял, разгърнал се на двете страни по дължината на гребена и сега стоеше под прав ъгъл спрямо предишното си направление. Нещо го бе задържало! В следващия миг тътенът на топове по целия хоризонт и вдигналият се облак дим очертаха огнева линия. Центърът на дивизията бе влязъл в бой. Жадуваният от него случай бе дошъл — отчаяната възможност да се нахвърли върху тила на врага и да си пробие път до дивизията, — но беше дошъл твърде късно! Той огледа разнебитените си редици — надали беше останал и един полк. Дори като демонстрация атаката нямаше да успее срещу по-многобройния неприятел. Явно не можеше да направи друго, освен да остане където беше, на разстояние, от което да може да се притече на помощ, и да чака изхода на боя на мястото си. Той вече прибираше далекогледа, когато вниманието му привлече глухо избумтяване на топове в най-западния край на хоризонта. При все още светлеещото небе, той можа да види дълга сива нишка да се проточва от долината в далечния тил на щаба, за да се присъедини към главната колона. Това бяха закъснелите резерви. Сърцето му се разтуптя. Сега беше открил ключа за тайната! Едничката погрешна подробност в плана на неприятеля беше пред него. Резервите, които идваха с такова закъснение от запад, бяха видели само втория сигнал от прозореца — когато госпожица Фокнър беше сложила вазата отново на място — и затова не бяха се придвижили към неговата позиция. Да се прецени последицата от тази грешка не бе възможно. Ако девойката, спасила го по този начин, бе стигнала навреме със съобщението му при командира на дивизията, той е бил предупреден и е могъл дори да извлече полза от това положение. Собствената му позиция нямаше да бъде толкова несигурна, понеже неприятелят, влязъл вече в бой отпред, нямаше да може да се върне на старата си позиция в тила и да поправи грешката. Главната част от неговата колона вече беше отминала бригадата на Брант. Ако се случеше да бъде разбита, все още съществуваше опасността да се обърне назад и да го смаже, но той предполагаше, че командирът на дивизията ще се опита да предотврати присъединяването на резервите към главната колона, като се вклини между тях и ги изтика от билото, за да се съедини с него. Когато последните войници от неприятелския ариергард минаха край тях, тръбите на Брант вече отзоваваха челните редици. Той удвои постовете и реши да чака и да наблюдава.

А го чакаше и по-тежкото задължение да се погрижи за ранените и убитите. По-големите стаи на щаба вече бяха превърнати в лазарет. Като минаваше от легло на легло и познаваше в лицата, свити от смъртна болка или застинали в безизразно безсъзнание, същите черти, които само преди няколко часа бе виждал изпълнени с въодушевление и възбуда, у него се събуди нещо от старата му, вечно съмняваща се и двоумяща се природа. Нямаше ли друг изход, освен този? Доколко е отговорен той, който се движи между тях здрав и невредим?

А ако не той, кой друг? С огорчение се върна мислено към някогашните дни на съзаклятието — към зараждането на тази борба, която даваше такива ужасни плодове. Помисли си за предателството на своята жена и усети бузите му да пламват така, че му се поиска да се извърне от проснатите си на леглата другари, обзет от странен страх, че с ясновидството на умиращите може да прозрат в неговата тайна.

Минаваше полунощ, когато, без да се съблече, се изтегна на леглото в малката си подобна на манастирска килия стая да открадне няколко мига сън. Безупречно чистите й стени и завеси му подействуваха чудновато, сякаш беше дамгосал несмутимото им спокойствие с кръвта на войната. Събуди се внезапно от дълбок сън с някакво неопределено чувство на тревога. Първата му мисъл беше, че са го повикали да отбива атака. Той седна и се ослуша — цареше пълна тишина, нарушавана само от отмерените крачки на часовоя по чакълестата пътека долу. Но вратата беше отворена. Скочи на крака и се измъкна в коридора навреме, за да види висока женска фигура да се мярка пред последния осветен от луната прозорец в другия край. Не можа да види лицето, но пред погледа му се откри типична негърска глава с тюрбан.

Не я последва, нито дори повика постовия. Ако това беше шпионката или някоя от помощничките й, тя беше безсилна да причини някаква вреда сега, а след последните му заповеди и строгата бдителност на часовоите не можеше да мине бойната линия или дори да напусне къщата. Вероятно знаеше това не по-зле от него, тъй че сигурно е била само някоя случайно надникнала прислужничка. Брант се върна в стаята и постоя няколко мига пред прозореца, загледан в осветеното от луната било. Тътнежът на далечни топове отдавна беше стихнал. Съвсем буден и ободрен от свежия утринен въздух, който единствен май от всичко сътворено на света бе отърсил бремето на миналия ужасен ден от росните си крила, той се обърна и запали свещта на масата. Когато закопчаваше портупея си, видя късче хартия в долния край на леглото, от което току-що беше станал. Занесе го до свещта и прочете надрасканото с груб почерк:

Вие спите, когато е трябвало вече да сте потеглили. Нямате време за губене. Преди да съмне, резервите на колоната, на която глупаво се съпротивявахте, ще се нахвърлят върху вас. От някого, който иска да ви спаси, но мрази вашата кауза.

Презрителна усмивка се плъзна по устните му. Почеркът беше непознат и явно престорен. Съдържанието на съобщението не го разтревожи, но изведнъж у него се събуди съмнение… че бележката беше от госпожица Фокнър! Опитът и да мине през линиите на врага не бе успял… или изобщо не го е направила. Измамила го е… или е променила благородното си намерение и сега се мъчи да смекчи второто си предателство с това второ предупреждение. А той бе позволил на нейната пратеничка да се изплъзне!

Брант бързо изтича по стълбата. Към него се приближаваха гласове. Спря и разпозна лицата на бригадния лекар и на един от адютантите си.

— Двоумяхме се дали да ви тревожим, господин генерал, но работата може да излезе доста важна. В изпълнение на вашите заповеди една негърка току-що е била спряна при преминаване на линията. Опитала се да избяга, била подгонена, имало сборичкване, тя се прекатерила през стената, но паднала и си ударила главата. Донесли я в караулното помещение в безсъзнание.

— Много добре. Ще отида да я видя — каза Брант с чувство на облекчение.

— Един момент, господин генерал. Сметнахме, че може би бихте предпочели да я видите насаме — каза лекарят, — защото, когато се мъчех да я свестя и бърсах с гъба лицето и главата и, за да проверя дали няма увреждания, боята се махна! Тя е бяла жена, боядисана и преоблечена като мулатка.

За миг сърцето на Брант се сви. Това беше госпожица Фокнър.

— Познахте ли я? — попита той, поглеждайки от единия към другия. — Виждали ли сте я тук преди?

— Не, господин генерал — отговори адютантът. — Но няма вид на проста жена, жена от обществото, бих казал.

Брант си отдъхна.

— Къде е сега? — попита той.

— В караулното помещение. Сметнахме, че е по-добре да не я пренасяме в лазарета сред войниците, докато не получим нареждане от вас.

— Добре сте постъпили — сериозно каза Брант. — И засега ще запазите това в тайна, но се погрижете да я донесат по-скоро тук и по възможност без всякаква гласност. Сложете я горе в моята стая, която й отстъпвам, и някой да я наглежда, ако има нужда. Но добре да я гледате, докторе, и ще ми съобщите, когато дойде на себе си.

Той се отдалечи. Макар и да не придаваше голямо значение на тайнственото съобщение, било изпратено от госпожица Фокнър, било произлизащо от самата непозната, и което почиваше — както разсъждаваше той — само върху данните от първия план на нападението, Брант все пак бързо изпрати малък отряд разузнавачи в посоката, от която би могло да дойде нападението, със заповед да се върнат и веднага да докладват. Подтикнат от малко ироничен спомен, той избра Джим Хукър да придружава отряда като доброволец. След това се върна в къщата. Лекарят го пресрещна на вратата.

— Признаците на сътресение минават — каза той, — но като че ли страда от изтощение след някаква силна нервна възбуда. Можете да влезете, вероятно ще се съвземе всеки момент.

С тези изкуствени стъпки и тайнствено сдържан дъх, с каквито обикновено се влиза при болен, Брант се запъти към пострадалата. Но някакъв инстинкт, по-силен от проявата на човечност, го накара изведнъж да спре, обзет от страх. Стаята сякаш вече не беше негова, беше си възвърнала този строг вид на манастирска килия, който го бе поразил при първото влизане. И той се поколеба — друг странен повей, почти като смътен спомен, го облъхна като някакъв задържал се парфюм, далечен и покъртващ със своята чезнеща близост. Почти плахо обърна очи към леглото. Одеялото бе дръпнато до шията на лежащата, за да замести раираната памучна рокля, изцапана с кръв и прах, която е била набързо смъкната и захвърлена на един стол. Бледото лице, почистено от кръвта и преобразяващата го боя, дългата коса, още влажна от гъбата на лекаря, лежаха неподвижно на възглавницата. Внезапно от този мъж с железни нерви се изтръгна слаб вик и с лице, бяло като това на възглавницата, той падна на колене до леглото. Защото това беше лицето на жена му!

Да, нейното! Но в прекрасната коса, с която се беше гордяла, косата, която някога, на младини, беше падала на рамото му като благослов, край хлътналите слепоочия с изпъкнали сини вени се виждаха побелели нишки; тези ясни очи под изящно извитите вежди бяха обиколени с черни кръгове от дългите дни страдания и само сякаш изваяният профил с повелителни устни и нежна ноздра бе запазил цялата си предишна красота. Покривката се беше смъкнала от рамото й — познатият му студен контур го стресна. Кларънс си спомни как в ранните дни след женитбата им беше чувствувал някаква святост в този подобен на Диана образ и в спокойната, подобна на нимфа недосегаемост, с която се отличаваше тази чудна бездетна жена. Стори му се дори, че усеща отново тънкия особен парфюм на дантелите, бродериите и финото й бельо там, в нейната спалня в Роблес. Може би от напрегнатия му поглед, може би от магнетизма на присъствието му, но устните й се поотвориха с лека въздишка или стон. Макар очите да бяха още затворени, главата инстинктивно се обърна към него. Той се изправи. Очите й бавно се отвориха. Когато в тях премина първоначалното учудване, тя срещна неговия поглед със старата враждебност. Първото й движение бе трогателен женски жест — с две ръце да оправи разпилялата се коса. Така, видяла белите си пръсти, измити от боята, тя мигновено разбра всичко, което се бе случило, и тутакси ги мушна обратно под завивката. Брант не проговаряше, а стоеше със скръстени ръце, загледан в нея. И не неговият, а нейният глас пръв наруши мълчанието.

— Ти ме позна? Е, предполагам, че знаеш всичко. — В гласа й прозвуча леко предизвикателство.

Брант кимна. Струваше му се, че още не може да се довери на гласа си и й завидя, че тя може.

— Мога да седна, нали? — С явно усилие на волята тя успя да се надигне в седнало положение. После, понеже завивката се хлъзна от голото й рамо, дръпна я и каза с тръпка на погнуса: — Забравих, че вие събличате жените, вие, северните войници! Но забравих също — добави със саркастична усмивка, — че ти си и мой съпруг и аз съм в твоята стая.

Презрението, вложено в думите й, разпръсна и сетната сянка от видението на Брант. С тон, сух като нейния, той каза:

— Боя се, че ще трябва да помните също, че аз съм северен генерал, а вие южна шпионка.

— Тъй да бъде — рече тя мрачно. После импулсивно: — Но не съм шпионирала вас!

Ала в същия миг захапа устна, сякаш признанието се беше изтръгнало от нея неволно, сви с безразличие рамене и се отпусна обратно на възглавницата.

— Това няма значение — отсече студено Брант. — Вие сте използували тази къща и хората в нея, за да предавате доносите си. Не е ваша грешката, че не сте намерили нищо в отвореното ковчеже.

Тя му хвърли бърз поглед. След това отново сви рамене.

— Трябвало е да се досетя, че ме е издала — отвърна тя с горчивина, — че ще я подлъжете, както сте подлъгвали и други. Добре, тя ми е изменила! Срещу какво?

Лицето на Брант се изчерви. Но той с усилие се въздържа.

— Издаде ви не тя, а цветето! Цветето, червеният прашец от което бе паднал в ковчежето, когато сте го отворили на писалището пред прозореца в оная стая… цветето, което стоеше на прозореца като сигнал… цветето, което сам аз отместих и с това провалих жалкия план, скалъпен от вашите приятели.

На лицето и се изписа изумление, примесено с ужас.

— Вие сте променили сигнала! — повтори тя замаяно, после с по-нисък глас: — Това обяснява всичко! — Но в следващия миг отново се нахвърли яростно върху му: — И искате да ме уверите, че тя не ви е помогнала… че не ме е продала… мен, вашата жена… на вас… и срещу какво? Поглед… целувка!

— Искам да кажа, че не е знаела за отместването на сигнала и че самата тя го е сложила пак на мястото му. Вината, че не съм сега тука пленник, не е нито нейна, нито ваша.

Тя замаяно си потърка челото.

— Разбирам — промърмори. И веднага пак избухна гневно: — Глупак! Тебе изобщо никой нямаше да те пипне! Мислиш, че Лий би тръгнал да гони тебе, когато дивизионният ти командир е много по-ценна плячка? Не! Тези резерви е трябвало да го подмамят да ти се притече на помощ, а главната колона да направи пробив в центъра му. Да, можеш да ме зяпаш, Кларънс Брант. Ти си добър адвокат… казват, че си също блестящ офицер. Никога не съм те смятала за страхливец, даже когато проявяваш нерешителност, но ти воюваш с мъже, обучени на военно изкуство и стратегия, докато ти си бил още изоставено хлапе в равнините. — Тя млъкна, затвори очи и после добави уморено: — Но това е било вчера… а днес, кой знае? Всичко може да се е променило. Въпреки всичко резервите може да те атакуват. Затова се забавих да ти напиша тая бележка преди един час, когато сметнах, че трябва да си отида оттук завинаги. Да, направих го! — продължи тя с уморен, но упорито настойчив тон. — Няма защо да не знаеш всичко. Бях подготвила бягството си. Мои приятели, които ме чакаха отвъд вашите линии, трябваше да отвличат вниманието на заставите ти. Но се забавих, когато те видях да идваш… забавих се, за да ти напиша тая бележка. И… закъснях!

Но Брант беше наблюдавал променящото й се изражение, искрящите очи, чудноватото мъжко владеене на военната наука, войнишката фразеология — всичко толкова ново за него, че кажи-речи, не забеляза чисто женския край на тирадата. Тя му приличаше сега не на Диана от младежките му представи, а на Атина Палада, която го гледаше от възглавницата. Никога досега не беше напълно вярвал в себеотрицателната й всеотдайност на каузата, която сега като че я лишаваше от всичко женско. В най-фантастичните си представи за нея никога не я бе виждал като някаква Жана д’Арк и въпреки това лицето й беше такова, каквото би могъл да срещне екзалтирано и вдъхновено на самото бойно поле. Той с усилие се овладя.

— Благодаря ви за желанието да ме предупредите — каза по-меко, макар и не толкова нежно — и бог ми е свидетел, че съжалявам за неуспеха на бягството ви. Но и така предупреждението ви е излишно, защото резервите вече са стигнали дотук: те са тръгнали по втория сигнал и са се отклонили да нападнат дивизията ни отляво, а мен са ме оставили на мира. А хитростта им да накарат нашия командир да ми се притече на помощ нямаше да сполучи, понеже я подозирах и му изпратих бележка, че нямам нужда от помощ.

Това беше истина — туй беше единствената цел на бележката, която бе пратил по госпожица Фокнър. Не беше искал да открие саможертвата си, ала толкова голяма бе все още странната власт на тази жена над него, че нещо го тласкаше да й докаже превъзходството си. Тя го загледа в очите.

— И госпожица Фокнър занесе съобщението ви? — произнесе тя бавно. — Не го отричайте! Никой друг не би могъл да мине през нашите линии, а вие й дадохте свободен пропуск през вашите. Да, трябвало е да се досетя за това. И ми бяха изпратили тая твар за съюзница и довереница!

За миг Брант бе поразен от налагащия се контраст между двете жени. Но той каза само:

— Не забравяйте, аз не знаех, че шпионката сте вие, нито пък вярвам тя да е подозирала, че сте моя жена.

— Че отде ще подозира — възкликна тя почти с ярост. — Аз съм позната на тия хора само под името Бенъм, моминското ми име. Да! Можете да ме изведете и да ме застреляте под това име, без да опозорите своето. Никой няма да знае, че шпионката на южняците е била жена на северния генерал! Както виждате, помислила съм дори и за това!

— И като сте помислила и за това — бавно отвърна Брант, — сте се поставила… не бих казал в моя власт, защото сте във властта на всеки човек в този лагер, който може да ви познае или дори да чуе гласа ви. Добре, хайде да се разберем докрай. Не зная колко велика жертва изисква от вас предаността ви към вашата кауза, но зная какво тя като че ли иска от мен. Чуйте ме тогава! Аз ще направя всичко, което е по силите ми, да ви защитя и да ви изведа непокътната оттук, но не сполуча ли, казвам ви го открито, ще тегля куршума и на вас, и на себе си.

Тя знаеше, че наистина щеше да го направи. Въпреки това в очите й блесна внезапно нова, пробуждаща се светлина, тя пак прибра косата си и наполовина се повдигна от възглавницата, за да вижда мургавото му непоколебимо лице.

— А понеже не ще допусна ничий друг живот да бъде поставен в опасност — продължи той спокойно, — и преоблечен ще ви придружа лично отвъд линията, двамата ще се изложим на еднакъв риск… или на куршумите на постовите, които може да ни спестят и на двамата всякакви по-нататъшни затруднения. След един-два часа ще се уреди и това. Дотогава отпадналото ви състояние ще послужи за извинение никой да не ви тревожи и да не влиза тук. Мулатката, ролята на която понякога сте играли, може да е още в къщата; ще наредя да се грижи за вас тя. Предполагам, че можете да й се доверите, защото ще трябва да се представите пак в тази роля и да избягате с нейните дрехи, а тя да остане на вашето място в тази стая като моя пленница.

— Кларънс!

Гласът и неочаквано се беше променил: нямаше в него горчивина и не беше рязък, а нисък и вълнуващ, както я бе чул да му говори тогава, вечерта във вътрешния двор на Роблес. Бързо се обърна. Тя се беше навела от леглото, тънките и бели ръце бяха протегнати умолително към него.

— Хайде да избягаме заедно, Кларънс — заговори възбудено. — Да напуснем това ужасно място… тези зли, жестоки хора… завинаги. Ела с мен! Ела с мен при мойте хора… с моите убеждения… в моя дом… който ще бъде и твой! Ела с мен да го защищаваш с верния си меч, Кларънс, срещу тези подли нашественици, с които нямаш нищо общо и които са кал под краката ти. Да, да! Аз го зная!… Аз извърших неправда спрямо теб… Лъгах те, когато говорих против твоето умение и сила. Ти си герой — роден за водач! Аз го зная! Не съм ли го чувала от мъже, които са се сражавали срещу теб и въпреки това са се възхищавали и са те разбирали, да, по-добре, отколкото твоите хора! Доблестни мъже, Кларънс, възпитани за войници, които не са знаели какъв си ти, нито колко горда бях с теб, макар и да те мразех! Ела с мен! Помисли какво бихме направили заедно… с еднаква вяра… еднаква кауза… еднакъв стремеж! Помисли си, Кларънс, Няма нещо, което не би могъл да достигнеш! Ние не се скъпим за награди и почести… у нас няма наемни гласоподаватели, пред които да угодничим… ние познаваме приятелите си! Дори и аз… Кларънс… аз — имаше нещо странно трогателно в обзелото я като че ли изведнъж самоунижение — и аз получих моята награда и познах силата си. Бях изпратена в чужбина с поверителна задача от най-високопоставените… при най-високопоставените! Не ми обръщай гръб. Аз не ти предлагам подкуп, Кларънс, а само заслуженото. Ела с мен. Напусни тези псета и заживей като герой, какъвто си!

Той обърна към нея пламтящ поглед.

— Ако ти беше мъж… — заговори страстно и млъкна.

— Не! Аз съм само жена и трябва да воювам по женски — прекъсна го тя с горчивина. — Да! Аз моля, умолявам, придумвам, лаская, раболепнича, лъжа! Аз пълзя, където ти стоиш прав — влизам през врати, пред които ти не би навел глава. Ти носиш знаците на своето достойнство на раменете, аз крия моите под роклята на една робиня. И въпреки всичко съм се трудила, борила, страдала! Слушай, Кларънс — гласът и отново прозвуча умолително минорно, — аз зная какво вие, мъжете, наричате „чест“, това, което ви кара да държите на случайно изречена дума или на празна клетва. Нека да е така! Аз съм уморена, аз съм дала моята дан на това дело, ти си дал своята. Да избягаме двамата, да оставим сражението на онези, които ще дойдат подир нас, и да отидем заедно в някой далечен край, където тътенът на топове или кръвта на нашите братя няма вече да ни призовават към отмъщение! Има и хора, които живеят тук, аз съм срещала такива, Кларънс — забързано продължи тя, — които мислят, че е грешно да вдигаме ръка в тази борба и да убиваме свои братя, но които не могат да живеят под игото на Севера. Те са — в гласа и прозвуча съмнение — добри мъже и жени… те са уважавани… те са…

— Те са отстъпници и роби, пред които ти, макар да си шпионка, се издигаш като кралица! — буйно я прекъсна Брант. Той млъкна и се обърна към прозореца. След като помълча, се върна пак при леглото и тогава заговори по-ниско: — Преди четири години, Алис, в пациото на къщата ни в Роблес, можех да се вслушам в това предложение и — изтръпвам като си го помисля — можех да го приема! Аз те обичах, бях тъй слаб, тъй себичен, тъй неразсъдлив. Животът ми бе тъй безцелен — като изключа любовта ми към теб, — както на хората, за които говориш. Но повярвай ми сега поне, че съм предан на моята кауза така, както ти на твоята — нещо, което никога не съм ти отрекъл! Защото онази вечер, когато ме напусна, у мен се събуди съзнанието за собственото ми нищожество и падение… Може би дори трябва да ти благодаря за това събуждане… И прозрях горчивата истина. Но тогава, вечерта, намерих истинското си призвание… моята цел, моето мъжество…

Горчив смях се чу от възглавницата, на която тя бе отпуснала глава:

— Струва ми се, че ви оставих там с госпожа Хукър… Спестете ми подробностите.

Кръвта нахлу в лицето на Брант и тозчас се оттегли пак.

— Вие ме напуснахте заедно с капитан Пинкни, който ви беше съблазнил, и когото аз убих! — разярено отвърна той.

Двамата се загледаха с ожесточение. Изведнъж той рече „Шшт!“ и се устреми към вратата при звука на бързи крачки, отекнали в коридора. Но закъсня: тя се отвори и на прага се появи офицер от караула.

— Двама конфедеративни офицери са задържани, когато са се навъртали около нашите засади. Искат да говорят с вас.

Преди Брант да успее да попречи, двамата мъже с кавалерийски наметки в сив конфедератски цвят влязоха в стаята с оживен, самоуверен вид.

— Не „искат“, господин генерал — каза първият, висок, личен мъж, вдигнал ръка с изящен жест на протест. — Всъщност много съжаляваме, че ви тревожим с въпрос, който има значение само за нас. Малко перчене, когато бяхме излезли след вечеря, ни вкара в разправия с вашите постови и разбира се, трябваше да си понесем последствията. Така ни се падаше и голям късмет е, че не са ни теглили по един куршум. Бога ми! Боя се, че моите войници нямаше да бъдат толкова внимателни! Аз съм полковник Лагранж от Пети тенесийски полк, младият ми приятел е капитан Фокнър от Първи кентъкийски. Ако може да има прошка за младеж като него… не за мен! Аз…

Той млъкна, защото очите му внезапно се спряха на леглото и на лежащата в него. И той, и другарят му се сепнаха. Но освен естественото, непресторено изумление на един джентълмен, нахълтал без да иска в спалнята на една дама, бързото око на Брант забеляза и по-дълбоко безпокойство. Полковник Лагранж веднага се съвзе и двамата свалиха фуражките си.

— Хиляди извинения — рече той и бързо отстъпи към вратата. — Но едва ли е нужно да кажа на колега-офицер, господин генерал, че нямахме никакво намерение тъй грубо да натрапим присъствието си! Чухме някаква фантасмагория, че сте били зает… били сте разпитвали някаква избягала или бягаща негърка… иначе никога не бихме накарали да ни доведат при вас.

Брант погледна бързо жена си. Лицето и явно се беше сковало при влизането на двамата мъже, очите и бяха безстрастно забити в тавана. Той се поклони официално, посочи с ръка вратата и каза:

— Ще изслушам историята ви долу, господа.

Той излезе подир тях от стаята, спря се, спокойно превъртя ключа в бравата и с жест ги покани да слязат пред него по стълбата.