Франсис Брет Харт
Кларънс (11)

Глава VII

Нито дума не бе проронена, докато не стигнаха долната площадка и кабинета на Брант. След като направи знак на дежурния офицер и ординареца да излязат, Брант се обърна към пленниците си. Лагранж бе изгубил оживената си непринуденост, но не и самообладание; очите на капитан Фокнър гледаха по-стария другар развеселено и озадачено.

— Боя се, че мога само да повторя, господин генерал, че дръзката ни приумица ни докара до стълкновение с вашите часови — заговори Лагранж с известно високомерие, сменило предишното му оживление — и бяхме съвършено правилно взети в плен. Ако приемете моята дума, не се съмнявам, че нашият командир ще вземе мерки да ни размени срещу двамата ваши храбреци, които имах честта да срещна в нашите позиции и от които вероятно имате по-голяма нужда, отколкото, боя се, нашите командири от нас.

— Каквото и да ви е довело тук, господа — отговори Брант сухо, — радвам се за вас, че сте с униформи, при все че за съжаление това не ме освобождава от едно неприятно задължение.

— Струва ми се, че не ви разбирам — забеляза Лагранж студено.

— Ако не бяхте с униформа, вероятно сте щели да бъдете застреляни като шпиони, без някой да си дава труда да ви взима в плен — спокойно обясни Брант.

— Вие искате да кажете, господин генерал… — започна Лагранж сурово.

— Искам да кажа, че съществуването на шпионин на конфедератите между този стан и щаба на дивизията ни е достатъчно добре известно, за да оправдае най-строгите мерки.

— А как може това, моля ви се, да засяга нас? — надменно попита Лагранж.

— Не е нужно да осведомявам един толкова стар военен като полковник Лагранж, че подпомагането, съучастието и дори получаването на сведения от шпиони в разположението на противника е не по-малко опасно.

— Може би бихте искали да проверите, господин генерал — подхвърли полковник Лагранж с ироничен смях. — Моля, не се колебайте заради униформите ни. Обискирайте ни, ако желаете.

— Не и след като сте влезли в моето разположение, господин полковник — сериозно и многозначително му отговори Брант.

Лагранж се изчерви. Но веднага се овладя и с официален поклон промълви:

— Може би тогава ще ни съобщите какво смятате да правите?

— Мой дълг е, господин полковник, да ви държа в строг арест, докато ми се удаде случай да ви препратя на командира на дивизията с доклад за обстоятелствата, при които сте били задържани. Това и смятам да правя. Колко скоро ще ми се представи такъв случай и дали изобщо ще го имам — продължи Брант и многозначително погледна Лагранж с ясните си очи, — зависи от случайностите на войната, което вероятно вие разбирате не по-зле от мен.

— На нас и през ум не би ни минало да предугаждаме действията на офицер с такива неограничени възможности като генерал Брант — забеляза иронично Лагранж.

— Без съмнение вие ще имате възможност да изложите вашия случай на командира на дивизията — продължи Брант, без мускул да трепне на лицето му. — И — продължи той, като за първи път се обърна към капитан Фокнър — когато вие кажете на командира за това, че ако съдя по името ви и по приликата, сте сродник на младата дама, която е прекарала три седмици в тази къща със свободен пропуск от Вашингтон, ще можете, без съмнение, задоволително да обясните как сте се озовали толкова близо до моята линия.

— Сестра ми Тили! — възкликна младият офицер импулсивно. — Но тя вече не е тук. Тя мина през нашите линии на път за Вашингтон вчера. Не — добави той с лек смях, — боя се, че това извинение няма да важи за днес.

Внезапното намръщване на старшия офицер, добавено към пълното простодушие в думите на Фокнър, убеди Брант не само в това, че си е изяснил истината, но и че госпожица Фокнър е успяла да изпълни поръчението му. Обаче той беше искрен в забележката, че близостта й с младия офицер щеше да склони командира на дивизията да погледне снизходително на грешката му, защото щеше да му достави особено удоволствие да може да й се отплати. В истинската цел на двамата офицери той нямаше никакво съмнение. Те бяха „приятелите“ на жена му, които са я чакали пред неговата линия. Чиста случайност я беше спасила от арестуването заедно с тях, а след това и разкриването на предателството й пред неговите подчинени, които засега нямаха доказателства за нейната вина, нито някакви подозрения за истинската и самоличност. Същевременно възможността да я преведе със сигурност през своите линии нямаше нищо общо със случката; пленниците не смееха да открият каквото знаеха за нея и той изпитваше някакво мрачно задоволство при мисълта, че ще може да уреди бягството и без тяхна помощ. Ала нищо от това не пролича по лицето му, което по-младият офицер наблюдаваше с някакво момчешко любопитство, докато полковник Лагранж гледаше в тавана и учтиво потискаше прозевките си.

— Съжалявам — заключи Брант, като повика началника на караула, — че ще трябва да лиша всеки от вас от обществото на другия, докато сте тук, но ще се погрижа да не ви липсва нищо, макар и да бъдете държани поотделно.

— Ако това се прави с оглед на единичен разпит, аз мога да се оттегля още сега, господин генерал — каза Лагранж и се изправи с иронична вежливост.

— Вярвам, че имам всички необходими сведения — отвърна Брант с невъзмутимо самообладание.

След като даде необходимите нареждания на своя подчинен, той отговори със същото спокойствие на официалния поздрав на двамата пленници, когато ги отвеждаха, и се върна бързо в спалнята горе. Спря инстинктивно за миг пред затворената врата и се ослуша. Отвътре не се чуваше нито звук. Брант отключи вратата и я отвори.

Вътре беше толкова тихо, че в момента, без да погледне леглото, той хвърли бърз поглед към прозореца, за който дотогава не беше помислял и който, както си спомни, излизаше на плоския покрив-веранда. Но той си беше затворен и когато се доближи до леглото, Брант видя жена си да лежи все там, в същата поза, в която я беше оставил. Но очите й бяха леко замъглени и около тях имаше сенки, сякаш от скорошни сълзи.

Може би това обстоятелство смекчи гласа му, в който още се долавяха заповедни нотки, и Кларънс каза:

— Предполагам, че знаете тези двама офицери?

— Да.

— И че аз ги лиших от възможността да ви помогнат?

— Зная.

Имаше нещо тъй странно покорно в гласа и че той пак я изгледа с подозрение. Но беше потресен, когато видя, че тя е съвсем пребледняла и огънят е угаснал в тъмните й очи.

— Тогава мога да ви кажа какъв е моят план да ви спася. Но първо трябва да намерите тази мулатка, която е играла ролята на ваш двойник.

— Тя е тук.

— Тук ли?

— Да.

— Откъде го знаете? — попита той с жива изненада.

— Тя трябваше да остане тук, докато разбере, че благополучно съм минала в нашето разположение. Имам някои приятели, които са ми верни. — Тя помълча и добави: — Тя вече беше тука.

Брант я изгледа слисано.

— Не е възможно… аз…

— Вие заключихте вратата. Да! Но тя има друг ключ. А и да нямаше, има друг вход откъм килера. Вие не познавате тази къща: били сте тук две седмици, а аз прекарах две години от живота си като момиче в тази стая.

Обзе го неописуемо усещане — спомни си какво бе изпитал, когато се беше настанил тук; след това го обзе остро чувство на срам, като си помисли, че оттогава досега е бил не повече от безпомощна марионетка в ръцете на врага и че стига да е искала, е могла да избяга и сега.

— Може вече да сте подредили плановете си? — рече той намръщено.

Тя го изгледа с укор, чуден дори при нейното покорство.

— Казах и само да бъде готова да разменим дрехите си и да ми помогне да си боядисам лицето и ръцете, когато стане време. Останалото оставих на вас.

— Тогава моят план е такъв. Промених само една подробност. И вие, и тя трябва да напуснете къщата едновременно, през различни врати, но едната от тях трябва да бъде неизвестна на моите хора. Знаете ли такава?

— Да — отговори тя, — зад помещенията на негрите.

— Добре — каза Брант, — това ще бъде вашият път. Тя ще излезе оттука, открито, през парадния вход, с пропуск от мен. Ще бъде настигната и спряна от първия часовой до караулното помещение. Там ще я забавят и ще я проверят, обаче за нея ще бъде по-лесно да мине, отколкото за вас. За известно време това ще отвлече вниманието им. В същото време вие ще напуснете къщата през задния вход и ще вървите в сянката на живия плет, докато стигнете до потока, където се влива в блатото. Това — продължи той, като я загледа с остър поглед — е единствената слаба позиция на местността, която нито се наблюдава, нито се охранява. Но може би — добави той пак мрачно — вие вече го знаете.

— Това е блатото, където растат цветята, близо до пътеката, на която срещнахте госпожица Фокнър. Аз бях прекосила блатото, за да й предам писмо — отговори тя бавно.

Горчива усмивка се появи на устните на Брант, но и веднага угасна.

— Достатъчно — спокойно рече той. — Аз ще ви пресрещна до потока и ще мина през блатото заедно с вас, докато стигнем на разстоянието на човешки глас до вашите линии. Аз ще бъда с цивилни дрехи, Алис — продължи той бавно, — защото ще ви придружава не командирът на тези части, а вашият съпруг и без да опозорява униформата, ще падне до вашето равнище; понеже в момента, когато преоблечен прекоси своите линии, той ще стане като вас шпионин и ще подлежи на съответните наказания.

Очите и изведнъж рязко се вдигнаха към неговите с това странно изражение на пробуждане и възторг, каквото бе забелязвал и преди. И напълно обладана от подсъзнателен порив, тя скочи от леглото, без да обръща внимание на голите си ръце и рамена и разпуснатата коса, и застана изправена пред него. За миг съпругът и съпругата се гледаха открито, както в спалнята си в Роблес.

— Кога да тръгна?

Той погледна през прозореца и видя, че вече става по-светло и скоро ще съмне. Караулът щеше да се смени подир няколко минути, моментът изглеждаше благоприятен.

— Веднага — каза той. — Ще изпратя Роза при вас.

Но жена му вече беше влязла в килера и чукаше на някаква вътрешна врата. Той чу скърцане на панти и шумолене на рокля. Жена му се появи отново, събрала завесите на килера в ръка, и каза:

— Върви! Когато тя дойде в кабинета ти за пропуска, ще знаеш, че съм тръгнала.

Той се обърна.

— Чакай! — каза тя едва чуто.

Брант се върна. Изражението й пак се беше променило. Лицето й беше смъртно бледо, тя като че ли някак странно се разтрепери. Пръстите й отпуснаха завесата. Прекрасните и ръце леко се протегнаха напред: стори му се, че още един миг и ще ги простре към него. Но тя бързо пророни: „Върви! Върви!“ и се скри пак зад завесата.

Той живо слезе по стълбите, когато звукът на тежки крачки по пътя и припряна команда подсказаха завръщането на групата разузнавачи. Офицерът нямаше нищо особено да доложи, освен факта, че сутрешната мъгла, спуснала се над долината, пречела на каквито да било по-нататъшни наблюдения и имало изгледи да прекъсне собствените им съобщения със стана. Всичко било тихо, макар че неприятелят като че ли е отдръпнал линиите си покрай билото.

Брант го изслуша нетърпеливо, защото му беше хрумнала една нова идея. Хукър беше в групата и беше единственият човек, на когото можеше донякъде да се довери и да получи дрехи за преобличане. Той веднага се запъти към интендантските фургони, един от които, както знаеше, Хукър използуваше. Каза му набързо, че иска да провери заставите, без да бъде познат, и го помоли да му услужи с широкополата си шапка и с фрака, а му остави собствената си куртка, фуражка и сабя, но се отказа от колана и пистолетите, които Хукър го караше непременно да вземе. На излизане от фургона му се видя забавно, че старият му другар, както си му беше в характера, разглежда оставените от него неща със смесено чувство на възхищение и завист, но не знаеше, когато излезе от стана, че господин Хукър спокойно ги пробвате пред счупено огледало, закачено във фургона.

Сивият здрач на лятното утро беше вече толкова рядък, че за да не бъде открит, Брант бързо се гмурна в сянката на дола, който се спускаше към потока. Топлата мъгла, забелязана от разузнавачите, сега лежеше като спокойно море между него и заставите в ариергарда на врага и сякаш заливаше и се притискаше на влажни раздърпани валма — като разчепкана вълна — към билото и наполовина закриваше очертанията му. Отвъд долината тя вече пълзеше като тънка бяла ивица нагоре по склона и приличаше на напредваща призрачна колона, която с безмълвието си неволно будеше у него някакъв суеверен страх. Топло ухание, изнемощяващо и предателско, като на блатна магнолия, като че ли се издигаше от полускритото тресавище. Злокобната тишина, която заедно с мъглата забулваше всичко под ясното опалово небе, толкова малко приличаше на тишината на покоя и мира, че Брант кажи-речи жадуваше за залпове от мускети и екот на атака, които да я разпръснат. Всичко, което някога бе чувал или си бе представял за измамния Юг с неговите омаломощаващи коварства на климата и хората, като че ли го беше заградило тук.

Но след миг той видя тази, която причакваше, да се прокрадва към него от сянката на дола под жилищата на негрите.

Дори в тази несигурна светлина не можеше да сгреши високата фигура, пъстро раираната рокля и тюрбана на главата. И тогава у него настъпи чудноват прелом в чувствата, много типичен за емоционалната страна на изключителния му темперамент. Той се сбогуваше с жена си — мечтата на неговата младост, — може би завинаги! Не биваше да се сбогуват скарани както в Роблес, трябваше да се сбогуват с нежност, която да заличи миналото в паметта на двамата — само бог знаеше дали тази раздяла сега нямаше да ги събере във вечността. В този миг на екзалтация дори му се стори, че това е негов дълг, не по-малко свещен, не по-малко себеотрицателен от дълга, на който бе посветил живота си. Ставаше по-светло, до него долитаха гласове от най-близката застава и нечия кашлица в нахлуващата мъгла. Той направи нетърпелив знак на приближаващата се фигура да го последва, затича напред и най-после спря в прикритието на тамарисков храст. Все още загледан напред през блатото, той протегна предпазливо ръка назад, когато шумоленето на роклята дойде по-близо. Най-после тя докосна ръката му, но още при този допир той се сепна и рязко се обърна.

Това не беше жена му, а Роза! Нейният двойник, мулатката!… Лицето й беше сковано от страх, блестящите и очи, като маниста обкръжени с порцелан, го гледаха втренчено, зъбите и тракаха. И все пак тя понечи да проговори.

— Шшшт! — пошепна той и стисна жестоко ръката й. — Нито дума!

Тя държеше нещо бяло в пръстите си; той го грабна поривисто. Беше бележка от жена му — не с подправения почерк на първото й предупреждение, но с почерка, който помнеше, като да беше глас от тяхното минало!

Прости ми, че не те послушах, за да те спася от плен, позор или смърт, която би могла да те постигне там, където отиваш! Аз взех пропуска от Роза. Няма защо да се боиш, че честта ти ще пострада от това, защото, ако ме спрат, ще кажа, че съм го взела от нея. Не мисли повече за мен, Кларънс, а само за себе си. Ти си в опасност.

Той смачка писмото в ръка.

— Кажи ми — яростно зашепна той, като я стисна за лакътя — и говори тихо. Кога се раздели с нея?

— Ей сега — само с дъха си промълви уплашената жена.

Брант я бутна настрана. Може би още имаше време да догони и спаси жена си, преди да е стигнала линията на заставите. Той затича нагоре по дола и после по открития склон към първия пост. Но до него долетя познатият повик и сърцето му спря да бие:

— Кой върви там?

Настъпи мълчание, дрънчене на оръжие… гласове… пак мълчание… Брант стоеше и слушаше, спрял дъха си. После гласът прозвуча отново бавно и ясно:

— Да се пусне мулатката!

Слава богу! Тя беше спасена! Но мисълта едва бе проблеснала в ума му, когато му се стори, че заслепяващ пукот на искри избухна по протежение на целия склон под стената, в ушите му прозвуча характерен крясък, който познаваше толкова добре, и люшнала се редица прашни фигури като сиви вълци наизскача от мъглата срещу неговите постове. Той чу виковете на отстъпващите и стрелящи войници, резките гласове на няколко офицери, бързащи към постовете, и разбра, че е бил безнадеждно изненадан и заобиколен!

Втурна се към дезорганизираните си войници. За негов ужас никой като че не му обръщаше внимание! Тогава се мярна споменът, че е преоблечен. Но имаше време само да захвърли шапката и да сграбчи сабята на един паднал лейтенант, когато пред очите и през косата му мина някакъв пърлещ блясък и той падна като отсечено дърво пред своя офицер.

 

 

Някаква болка под превръзката на главата, където един куршум бе разсякъл кожата, и невъобразим шум на гласове в ушите бе всичко, което долавяше, когато бавно идваше в съзнание. Но още в същия миг разбра, че това е измама, защото лежеше в собствения си лазарет, обаче заобиколен от офицери от дивизионния щаб, а самият командир на дивизията стоеше до него и го гледаше с мрачен, но не неприязнен вид. Ала раненият инстинктивно усети, че това не се дължи на физическото му състояние и внезапно го обхвана чувство на срам, което не се разсея от думите на началника му. Защото генерал-майорът даде знак на другите да се отдръпнат, наведе се над леглото му и заговори:

— Допреди няколко минути се знаеше, че сте били взет в плен при първия пристъп на ариергарда, който бяхме натиснали, за да го атакувате вие, а когато са ви вдигнали преди малко от склона с цивилно облекло, не са ви познали. Едното нещо изглеждаше толкова невероятно, колкото и другото — добави той многозначително.

Жалката истина проблесна в ума на Брант. Хукър трябва да е бил взет в плен, облечен с неговите дрехи — може би в някой лекомислен щурм, — и в бъркотията собствените му офицери не го бяха познали. Въпреки това той вдигна очи към командира:

— Получихте ли бележката ми?

Челото на генерала се помрачи.

— Да — каза той бавно, — но като ви намерих така неподготвен… Тъкмо сега си мислех, че сте били измамен от тази жена… или от други… и че това е била груба фалшификация. — Той замълча, но като видя безнадеждното объркване в изражението на ранения, добави по-меко: — Но няма да говорим за това при сегашното ви състояние. Лекарят казва, че след няколко часа ще бъдете пак добре. Съберете сили, защото не искам да губите време… заради самия вас… да се явите във Вашингтон.

— Да се явя… във Вашингтон! — бавно повтори Брант.

— Такава беше снощната заповед — отсечено, по войнишки, каза генералът. После избухна: — Не го разбирам, Брант! Вярвам, че сте били неправилно разбран, неправилно представен, може би наклеветен… и ще се заема да я разбера тази работа докрай… Но такива са заповедите от министерството. А колкото засега, със съжаление трябва да ви съобщя, че сте освободен от командуването.

Той се обърна и Брант затвори очи. Стори му се, че с това е сложил край и на кариерата си. Никой никога нямаше да разбере обясненията му, дори и да се съблазнеше да даде такива, а той знаеше, че никога няма да се съблазни. Сега всичко е свършено! Дори този проклет куршум не беше го ударил честно и бе докарал съдбата му до такъв незаслужен край! За миг си спомни последното предложение на жена си да избяга с него отвъд моретата, далече от тази жестока несправедливост, но дори като си го спомни, разбра, че подобно бягство би значило най-лошото — полусамопризнание! Но тя беше избягала! Хвала богу и за това! Пак и пак в безнадеждната си обърканост той се връщаше към тази утеха — беше я спасил, беше изпълнил дълга си. И като повтаряше тази мисъл, със странния си фатализъм най-после си каза, че тъкмо за това е живял, за това е страдал, за това е сложил край на кариерата си. Може би сега му е съдено да прекара остатъка от живота си забравен в изгнание… също както баща му… баща му!… Дишането му се ускори при тази мисъл… Бог знае! — може би също така лъжливо обвинен! Може това да е бил пръстът на провидението, че тя не беше му родила дете, което на свой ред да получи такова страшно наследство.

По лицето му се четеше нещо от това странно и съдбовно примирение, когато след няколко часа му помогнаха да се качи на кон. Но в очите на неколцината другари, които съчувствено се сбогуваха с него, можа да прочете смътен, наполовина потиснат страх пред някаква негова неопределена слабост, който се смесваше със съжалението, че се разделят с доблестен воин. Но дори и това сега не го трогваше. Той хвърли поглед към къщата и стаята, където се беше разделил с жена си, към склона, по който тя бе минала, и подкара коня.

И тогава, когато фигурата му се скри по пътя, те дадоха воля на сдържаното си учудване, на предположения и критика:

— Трябва да е имало нещо много лошо, защото голялото началство, дето се кълне в него, изглеждаше доста разтревожено. А пък и дяволски странна беше тази размяна на дрехи с някого тъкмо преди изненадата!

— Глупости! То ще е нещо много по-старо! Не го ли чухте големия началник да казва, че заповедта да се яви в министерството дошла от Вашингтон снощи? Не! — Говорещият сниши глас. — Стрейнджуейс казва, че той редовно давал сведения на една от тия проклети конфедератски шпионки! Пак същата история както с Марк Антоний!

— Като си помисля сега — обади се един от младшите офицери, — много беше лапнал по една от тия квартеронки или мулатки, против които издаваше заповеди. Разбира се, това е било за параван пред нас! Спомням си първия ден, когато я видя — веднага поиска да знае всичко за нея.

Майор Къртис кратко се изсмя:

— Тая мулатка, Мартин, беше бяла жена, боядисана с горена тапа! Тя се опита да избяга през линията снощи и падна от една стена или някой от постовите я цапардоса по главата с карабина. Когато я донесоха, доктор Симонс се залови да мие кръвта от лицето й, тапата се изми и цялата работа стана ясна. Но Брант укри всичко… и жената — в своята си стая! Сега се предполага, че тя е избягала някак в щурма!

— Тая работа започва много по-рано, господа — авторитетно заяви адютантът. — Казват, че жена му била запалена конфедератка; преди четири години, в Калифорния, била замесена в съзаклятие и той трябвало да се махне заради това. А я си помислете как се сдуши той с тая госпожица Фокнър, преди да й помогне да си отиде!

— Това е твоята ревност, Томи, тя е разбрала, че както и да погледне, той е най-големият човек тук и много повече от това, а ти не можа да се проявиш!

Последвалият смях приключи тази възхвала на Брант и той бе забравен. Но когато лейтенант Мартин си тръгваше, един навъртащ се наблизо сержант му козирува:

— Вие говорихте за тия бродещи мулатки, господин лейтенант. Нали знаете, че генералът даде пропуск на една тая сутрин?

— Чух за това.

— Май че тя не стигна много далече. Беше тъкмо по времето, когато ни удариха с първия залп, и ми се струва, че и тя закачи нещо от него. Ако нямате нищо против, да минем оттук, господин лейтенант!

Лейтенантът нямаше нищо против, макар и да тръгна с известно безразличие. Когато стигнаха горния край на дола, сержантът посочи нещо, което приличаше на парче раирана басма, увиснала на трънка в дерето.

— Това е тя — каза сержантът. — Познавам роклята, аз бях на пост, когато я пуснахме. Погребалната команда, която вдигна нашите хора, още не е стигнала до нея, но тя не се е помръднала от два часа насам. Искате ли да слезете и да я видите?

Лейтенантът се подвоуми. Беше млад и не обичаше много-много излишните неприятни преживявания. Каза, че щял да почака погребалната команда да я донесе — тогава сержантът можел да го повика.

Мъглата се вдигаше от блатото като великолепен златен ореол. А когато Кларънс Брант, забравен вече, яздеше унило през нея към Вашингтон, скътал в сърцето си единственото утешение за великата си жертва, жена му Алис Брант, заради която я беше направил, лежеше в дерето мъртва и непотърсена. Може би това беше част от непоследователността на жените — бе пронизана от куршумите на тези, които бе обичала, и бе облечена с дрехите на расата, спрямо която е била несправедлива.