Франсис Брет Харт
Кларънс (7)

Глава ІІІ

На другия ден Брант бе извикан на военен съвет в щаба на дивизията и му остана много малко време да размишлява за странната гостенка, ала една забележка на дивизионния командир, че предпочита общият план на разискваното придвижване да бъде запомнен наизуст, вместо да бъде изложен в писмени заповеди според обичайния ред, сякаш му подсказа, че командирът все още подозира съществуването на шпионин. Затова му разказа за последната си среща с госпожица Фокнър, предполагаемото й заминаване и поемането на задълженията й от съседката мулатка. Командирът на дивизията изслуша тези сведения с равнодушие.

— Те са твърде умни, за да използуват някакво си там момиче, което се издава на всяка крачка, било като шпионка, било като куриер на шпиони… а мулатите са твърде глупави, да не говорим вече за вероятната им вярност на нашата кауза. Не, господин генерал, ако сме наблюдавани, то ще е от орел, а не от козодой-присмехулник. Най-лошото у госпожица Фокнър е нейният език и няма човек с негърска кръв в целия Юг, който би рискувал бесилката заради нея или някой от своите господари и господарки!

Може би затова на връщане в своя щаб той отстъпи от обичайната си строгост, когато я видя да върви сама по пътеката пред него. Явно беше се унесла в полунеспокоен и полумрачен размисъл, от който не можа да я изтръгне дори тропотът от копитата на неговия кон и на ординареца. От време на време тя шибаше миртовия жив плет край пътеката с голямото цвете, което висеше безсилно в ръката й, или го поднасяше до лицето си да вдъхне уханието му. Брант отпрати ординареца по странична пътека и продължи тихо напред, обаче за негова изненада, без да се обърне или да покаже, че е доловила присъствието му, девойката тръгна по-бързо и дори като че се оглеждаше на двете страни, за да му се изплъзне. Може би само за да оправи положението, той се видя принуден да я настигне и тогава скочи от коня, преметна поводите през ръката си и закрачи до нея. Първо тя извърна леко поруменялото си лице от него, а после вдигна очи, като се престори на стресната.

— Боя се — заговори той блато, — че аз пръв нарушавам собствената си заповед никой да не ви се натрапва. Но исках да ви попитам дали не мога някак да ви помогна в замислената от вас промяна.

Говореше искрено, беше трогнат от нескритата й тревога и въпреки безпощадната си мъжка критичност, умееше да почувствува женското страдание, нещо, което само по себе си беше женствена черта.

— Искате да кажете, че бързате да се отървете от мен — отвърна тя кратко, без да вдигне очи.

— Искам да кажа само, че имам желание да свърша една работа, която, мисля, е неприятна за вас, но с която, вярвам сте се нагърбила от безкористна преданост.

Немногословното изразяване на един сдържан човек понякога е по-привлекателно за жените от най-оживеното красноречие. Може би имаше и някакво меланхолично съчувствие в държането на този саркастичен офицер, което й подействува, защото тя вдигна глава и рече поривисто:

— Така ли мислите?

Но Брант посрещна изпитателния и поглед с известна изненада.

— Разбира се — отговори той по-сдържано. — Мога да си представя какво чувствувате, когато виждате дома на вуйчо си в ръцете на вашите неприятели, и че присъствието ви под семейния покрив съвсем не е добре дошло. Едва ли мога да повярвам, че това ви е приятно или че бихте се нагърбили с такава задача заради самата себе си.

— Ами ако съм го направила само за да разпаля отмъстителността си — отвърна тя язвително; — какво, ако съм знаела, че това ще ми придаде смелост да насъскам нашите да запалят войната в домовете ви; да накарат вас, северняците да почувствувате това, което чувствувам аз, да вкусите от нашата горест?

— Лесно бих могъл да разбера и това — забеляза той с равнодушна студенина, — макар и да не признавам отмъщението за чисто удоволствие, дори и за жена.

— За жена! — повтори тя с възмущение. — Във война като тази няма разлика между мъже и жени.

— Ще развалите цветето си — подхвърли той спокойно. — То е много хубаво и е тукашно, не е пришелец, нито дори е присадено. Мога ли да го видя?

Госпожица Фокнър се поколеба, поотдръпна се за миг и ръката й затрепери. После неочаквано и рязко промълви с истеричен смях:

— Вземете го тогава! — и кажи-речи го тикна в ръката му.

Цветето наистина бе хубаво, наглед приличаше доста на лилия, с подобна на камбанка чашка и тичинки, покрити с фин червен прашец. Когато го вдигна до лицето си да вдъхне аромата му, от нея се изтръгна лек вик и тя го грабна от ръката му.

— Ето на! — каза тя със същия нервен смях. — Знаех си, че ще го направите. Прашецът се маха толкова лесно и оставя петно. И сега имате от него на бузата си. Вижте! — продължи тя, като извади кърпичка от джоба си и избърса бузата му. — Ето! — На тънката батиста беше останала кървавочервена резка. — То расте в блатото — обясни тя със същия възбуден тон, — ние го наричаме драконови зъби, като онези от гръцкия мит за Кадъм. Като деца го търсехме и си червяхме лицето и устните. Наричахме го нашето червило. Малко остана да го опитам пак, когато го намерих току-що. То ми напомни толкова много старите времена.

Като следеше по-скоро държанието й, отколкото думите, и когато тя изведнъж обърна лицето си към него, Брант беше склонен да помисли, че вече го е направила, толкова алена беше бузата й. Но тя пак пребледня под студения му внимателен поглед.

— Трябва да ви е мъчно за старите времена — каза той спокойно. — Страх ме е, че сте намерили много малко останало от тях, освен тези цветя.

— Май и те не са останали — откликна тя с огорчение. — Вашите войски намериха път през блатото и изпотъпкаха храстите.

Лицето на Брант се помрачи. Той си спомни, че потокът, чиито води бяха почервенели през сражението, се губеше в блатото. Това не повиши симпатиите му към красивото, но заслепено от ожесточение същество до него и моментното му съжаление към нея бързо угасна. Тя беше непоправима. Те вървяха няколко минути в мълчание.

— Вие казахте — подхвана тя най-сетне с по-благ и дори нерешителен тон, — че жена ви е била южнячка.

Той трепна и едва успя да сдържи раздразнението си.

— Мисля, че казах — рече той студено, сякаш съжаляваше за това.

— И разбира се, я научихте на вашето евангелие, евангелието на свети Линкълн. О, зная — забърза тя, сякаш бе доловила раздразнението му и се опитваше да го уталожи. — Тя е била жена и ви е обичала, и е мислила с вашите мисли, и е виждала само с вашите очи. Да, така е с нас, мисля, че ние всички го правим — додаде тя огорчено.

— Тя имаше свои, собствени схващания — отсече съвзелият се вече Брант.

Въпреки това държането му толкова решително изключваше всякакви по-нататъшни разисквания, че за девойката не остана друго, освен да мълчи. Но тя прекъсна това мълчание подир няколко минути със старите си презрителни тон и държане:

— Моля ви, не си правете труд да ме придружавате нататък, генерал Брант. Освен, разбира се, ако се боите, че може да се натъкна на някои от вашите… вашите войници. Обещавам ви, че няма да ги изям.

— Боя се, че ще трябва да търпите моето общество още малко, госпожице Фокнър, именно поради същите тези войници — отговори мрачно Брант. — Може да не знаете, че този път, където ви намерих, води през кордон от застави. Ако сте сама, ще бъдете спряна, разпитана и понеже не знаете паролата, ще бъдете задържана, изпратена в караулното помещение и… — той млъкна, заби очи в нея и добави: — И обискирана.

— Вие не бихте посмели да обискирате една жена! — възкликна тя с възмущение и руменото й лице пребледня.

— Вие току-що казахте, че не може да има мъже и жени в такава война — нехайно възрази Брант, без да откъсне от нея изпитателния си поглед.

— Значи война, а? — бързо рече тя с многозначителен тон и пребледня.

В изпитателния му поглед се прочете озадаченост. Но в същия миг в живия плет блесна щик, един глас извика „Стой“ и на пътя излезе войник.

Генерал Брант пристъпи напред, прие поздрава на поста с няколко официални думи и когато на пътя излязоха още един войник и един сержант, посочи хубавата си спътница:

— Госпожица Фокнър е нова в нашето разположение и без да иска бе преминала линията, когато я видях. — Той загледа внимателно съвсем бледото и сега лице, но тя не отвърна на погледа му. — Ще я заведете по най-краткия път в щаба — заповяда той на сержанта — и ако тя някога пак се загуби, пак ще я заведете до къщата, но без да я задържате и да ми докладвате.

Той и свали шапка, качи се пак на коня и замина, а младата девойка с горд и независим вид тръгна по пътя със сержанта. Един конен офицер мина край Брант и го поздрави — беше от неговия щаб. Някакво странно чувство подсказа на Брант, че офицерът е бил свидетел на сцената, и някакво също толкова странно чувство го подразни. Но той продължи по пътя си, провери една-две застави и след голям кръг се върна в щаба. Когато се качи на верандата, видя госпожица Фокнър в дъното на градината да говори с някого през живия плет. С помощта на далекогледа можа да познае стройната фигура на мулатката, която бе видял по-рано. Но пак с неговата помощ откри и това, че и тя носеше точно същото цвете, както онова, което госпожица Фокнър все още държеше в ръка. Дали е била заедно с госпожица Фокнър на пътеката и ако е била, защо е изчезнала при неговото приближаване? Подтикнат от нещо по-силно от обикновено любопитство, бързо слезе в градината, но тя, изглежда, го беше забелязала, защото също толкова бързо изчезна. Понеже не желаеше да срещне отново госпожица Фокнър, Брант се върна, с решението при пръв удобен случай лично да разпита тази нова посетителка. Защото, щом тя щеше да заеме мястото на госпожица Фокнър като нейна довереница, тази предпазна мярка очевидно беше в кръга на неговите права.

Той се върна в стаята си и седна пред чакащите го донесения, заповеди и доклади. Откри обаче, че работи почти машинално и все се връща към скорошния си разговор с госпожица Фокнър на пътеката. Ако тя е имала някакво намерение да действува като шпионка или да използува положението си при него като средство за влизане във връзка с линиите на неприятеля — мислеше си той, — сигурно много я е уплашил. И сега за първи път бе склонен да възприеме мнението на своя началник. Тя беше не само непохватна и неопитна, но й липсваше и каквато и да било въздържаност на един шпионин. Нервното й възбуждение на пътеката се дължеше на нещо по-тревожно, отколкото на това, че е попречил на тайния й разговор с мулатката. Във въпроса й: „Значи война, а?“ се криеше в най-добрия случай заплаха, а това го караше да се колебае. Той си спомни странния й намек за жена му; дали това беше само плод на собственото му глупаво признание при първия им разговор, или скрито иронично подмятане. Обаче убеден, че тя надали би могла да му попречи в изпълнението на обществения му дълг, беше го яд на себе си, че продължава да мисли за това. Но макар все още да изпитваше породената от нея неприязън, даваше си сметка, че започва да чувствува някакво странно очарование.

Най-после пропъди с усилие мисълта за нея, довърши работата си, стана и отключи един килер, откъдето извади малко ковчеже за документи, като възнамеряваше да сложи още няколко от по-важните заповеди и бележки. Когато го отвори с ключе, закачено на верижката му за часовника, лъхна го лек аромат, сякаш излизаш отвътре, аромат, който си спомняше. Дали беше дъхът на цветето, което бе държала госпожица Фокнър, или парфюмът на кърпичката, с която беше избърсала бузата му, или смесица от двете? Или го преследваше някаква магия да мисли за тази непоносима девойка и омайващото и цвете? Той се наведе над ковчежето и изведнъж трепна. Върху външната обвивка на едно донесение имаше чудновата кървавочервена резка! Той внимателно я разгледа: беше петно от прашеца на лилията, същото, каквото беше видял на кърпичката й.

Не можеше да има никаква грешка. Той прокара пръст по петното — все още се усещаше хлъзгавият ситен прашец. Нямаше го там, когато бе затворил ковчежето сутринта, не можеше да се озове там, освен ако ковчежето е било отваряно в негово отсъствие. Прегледа отново съдържанието на ковчежето — всички документи бяха вътре. Нещо повече — бяха книжа, които нямаха никаква важност, освен лично за него; нямаше планове, нито ключ за някаква военна тайна — беше твърде разумен, за да повери такова нещо на случайностите в тази чужда къща. Дебнещият съгледвач не беше спечелил нищо! Но без съмнение, е бил направен опит! И съществуването на шпионин в пределите на къщата бе също напълно ясно.

Той повика дежурния офицер от съседната стая.

— Влизал ли е някой тука през време на отсъствието ми?

— Не, господин генерал.

— Някой да е минавал през хола?

Вече беше предугадил отговора, когато офицерът каза:

— Само прислужничките.

Брант се върна в стаята си и затвори вратата. Тогава отново внимателно прегледа ковчежето, масата, книжата на нея, стола отпред и дори китайските рогозки на пода, като търсеше други следи от прашеца. Виждаше му се почти невъзможно някой да е могъл да влезе в стаята с цветето в ръка, без да поръси от издайническия прашец другаде — цветето беше твърде голямо, за да се забоде на гърдите или затъкне в косата. От друга страна, никой не би се осмелил да се бави в стаята толкова, че да има време да прегледа съдържанието на ковчежето, с дежурен офицер в съседната стая и постоянно минаващ сержант. Ковчежето е било изнесено и прегледано другаде!

Хрумна му една мисъл. Госпожица Фокнър все още не се беше върнала, мулатката очевидно си беше отишла. Той бързо се качи по стълбите, но вместо да влезе в своята стая, изведнъж свърна настрана, в запазеното за стопаните крило. Първата врата се отвори леко, щом натисна дръжката, и той влезе в стаята, която веднага позна, че е „будоарът на младата господарка“. Но калъфите на мебелите бяха махнати, прахът избърсан и всичко беше подредено — личеше, че стаята се използува. Ала, макар всичко да показваше безпогрешно, че тя се използува от изтънчена жена с добър вкус, той с изненада забеляза, че в отворения вграден гардероб висяха дрехи, каквито носят черните прислужнички, а на хубавата копринена кувертюра лежеше пъстра кърпа — от тези, каквито се използуват за тюрбани. Той не се забави с тези подробности, а обиколи стаята с бърз поглед. Тогава очите му се спряха върху изящна писмена маса, която стоеше до прозореца. Защото в хубава ваза на гладкия й плот имаше кичур от същите онези цветя, каквито беше носила госпожица Фокнър.