Джак Макдевит
Машините на Бога (8)

8.

На борда на „Джак Краус“. Вторник; 14:22 ч.

 

„Снежната топка“ се тътреше бавно на слънчевата светлина и малко по малко се уголемяваше на екраните му. На нейния изкривен и очукан фон влекачът изглеждаше съвсем малък. От единия й край беше откъртено голямо парче. Наистина беше доста големичка. Джейк Хофър намали скоростта и избра допирната точка. Някъде по средата на оста на въртене. Ето там. Над един пласт равен, пропукан лед.

Наблюдаваше данните, които се появяваха на контролното му табло. Всъщност се приземяваше върху някакво плато, чиито склонове се спускаха до един бог знае къде. Куракуа се въртеше високо в небето. Докато той гледаше, се появи луната, а слънцето бързо се спусна към скалистия „хоризонт“. Явлението неизбежно причиняваше слаб световъртеж. Той изключи екрана на пилотската си кабина и загледа мониторите. Числата примигваха едно след друго, лампичките просветваха с готовност. След няколко минути „Джак Краус“ докосна повърхността с лек подскок и шиповете му се забиха стабилно в леда.

Лампичките просветнаха в тъмножълто.

Програмата за преадаптация се задейства. Сензорите изчислиха разпределението на масата и ротационната конфигурация, след което прецениха курса и скоростта. Първата смяна от спомагателни двигатели прогърмя.

След четири часа той вече караше „снежната топка“ към временната й орбита около Куракуа.

След седмица-две той и другият пилот на влекачи, Мери Купър, щяха да започнат истинската фаза на тази операция: да запращат повече от двеста въртящи се по орбита късове лед към повърхността на планетата, да ги прицелват, както правеше той сега, като се вкопават в тях и след това ги завличат към мишените им. А щом това последно спускане започнеше, щяха да използват лъчи от частици, за да ги превърнат в дъжд. Правеше му удоволствие мисълта, че този масивен айсберг в крайна сметка ще падне като нежен летен душ върху съсухрената равнина.

Комуникаторът му избибипка.

— Джейк?

Той разпозна дрезгавия глас на Харви Сил и включи монитора.

Сил тъкмо даваше наставления на някого извън камерата. Обикновено офисът на шефа беше спокоен, но днес се чуваха гласове, мяркаха се техници — изобщо раздвижване. Датата приближаваше.

Сил се почеса по слепоочието.

— Джейк, на две-седемнайсет ли си се заклещил?

— Две-деветнайсет.

— Както и да е. Хвана ли я?

— Да…

— Добре. Искам да я пуснеш.

Хофер се наведе напред и настрои картината.

— Не те чух добре.

— Искам да я пуснеш в Южното море. Яката.

Това не можеше да е вярно.

— Харви, та там са хората от Академията.

— Знам. Пусни я на около хиляда и шестстотин километра от Храма. Можеш ли да го направиш с приблизителна точност?

— Мога. — Хофър беше ужасен. — Но не искам.

Изражението на Сил не се промени.

— Въпреки това го направи.

— Харви, това ще ги убие. Какво ви става там бе, момче; та, да не сте си загубили ума?

— За бога, Хофър, става въпрос само за един къс. Никой няма да пострада. Освен това ще се погрижим да ги предупредим навреме.

— Искаш да я нарежа на парчета?

— Не. Пусни я, както си е.

— Ами ако не се измъкнат навреме? Или просто не успеят? Кучи сине, това е цяла планина! Не можеш просто ей така да я пуснеш в океана.

— Та те са под водата, да му се не види! Нищо няма да им стане.

— Съмнявам се.

— Ами тогава, имаш ли нещо по-малко?

— Разбира се. Почти всичко останало е по-малко.

— Добре. Избери си едно и го пусни. И не се притеснявай — докато стигне до долу, ще загуби голяма част от масата си.

— Ами! Ще си падне почти цяло. Защо го правим, Сил?

— Виж какво, Джейк. Тия хора ни играят лоши игрички. Точно в момента май имат намерение да останат след изтичане на крайния срок. Така че ги предупреждаваме. Върши си работата и не задавай много въпроси.

— Добре. Кога?

— Сега. Колко време ще отнеме?

— Трудно е да се каже. Около десет часа.

— Добре. Дръж ме в течение. И, Джейк…

— Да?

— Гледай да се пльокне хубавичко.

 

 

Храмът на ветровете лежеше наполовина заровен в океанското дъно — един полигон от кули, портали и масивни колони. Стените се срещаха под странни ъгли и тръгваха в бъркотия от посоки. Стъпала водеха към горните зали, които вече не съществуваха. (Стъпалата бяха пригодени за нормален човешки ръст.) Всяко налично пространство беше обсипано с древни символи. Навсякъде бяха разпръснати арки и балюстради. Един относително непокътнат покрив с формата на хипербола стигаше почти до морското дъно, придавайки по този начин изгледа на коруба на костенурка на цялата конструкция.

— Като цяло — каза Ричард на Хъч, докато приближаваха с джетовете — тази архитектура предполага една доста еснафска религия. Излъчва предпазливост и прагматизъм и говори за вяра, която използва боговете главно за да се грижат за дъждовете и да благославят браковете. Били са загрижени вероятно най-вече за домакинството и селското си стопанство, за разлика от космологията на Нотическите кули. Би било интересно да се проследи историята им през този период, от Кулите до Храма, и да се открие какво се е случило.

Спряха двигателите на джетовете и се понесоха към главния вход.

— Архитектурата изглежда така, сякаш е била проектирана от колектив — каза Хъч. — Има пълно разминаване в стиловете.

— Не е бил построен наведнъж — отвърна той. — Първоначално Храмът е бил една-единствена сграда. Параклис за военна база. — Те покръжиха пред огромната колонада, която охраняваше главния вход. — С годините са прибавяли едни елементи, унищожавали са други, променяли са решенията си. В резултат се е появила мрежа от стаи, коридори, балкони и ниши, които обграждат централния кораб на Храма. По-голямата част са се сринали, макар че самият централен кораб все още се държи. Един бог знае как. Опасен е, между другото. Може да се срути всеки момент. Карсън ми каза, че били на ръба да отложат работата, за да извикат инженери, които да го поукрепят.

Хъч огледа каменните стени със съмнение.

— Може би е добре, че ни гонят оттук. Преди някой да загине.

Ричард я погледна с фалшиво презрение.

— Зная, че си тук достатъчно дълго, за да не кажеш нещо такова на тези хора.

— Не се безпокой — увери го тя. — Няма да ги притеснявам.

Между покрива и колонадата имаше разстояние и сред стълбовете проникваше слънчева светлина. Спряха, за да разгледат издълбаните символи. Беше трудно да се видят през натрупаната тиня и общото разрушение, но тя видя нещо, което приличаше на слънчев изгрев. И нещо, което беше или морски звяр с пипала, или дърво. Ако не друго, Храмът на ветровете със сигурност беше доста солиден. Масивен. Построен за векове. Подобната му на гръб на животно структура щеше да му придава доста аеродинамична форма, ако беше останал на сушата. Хъч се зачуди дали това не е било свързано с предназначението му.

— Кой му е дал името? — попита тя.

— Всъщност — каза Ричард — той е имал доста имена през различните векове. Наблюдателната кула. Крайпътния. Южен шлем, което е дошло от едно съзвездие. И може би още някои, за които не знаем. „Храм на ветровете“ е едно от последните. Открила го е Елоиз Хапуел и тя е направила избора. Между другото идеята е да се внуши преходността на живота. Трептяща свещ през ветровита нощ.

— Чувала съм някъде това.

— Тази представа е често срещана сред земните култури. А също и сред някои на Нок. Това е универсален символ, Хъч. Поради тази причина църквите и храмовете обикновено се строят от камък, който да служи като контрапункт. За да се намекне, че те поне са твърди и постоянни, или по-точно вярата.

— Потискащо е — каза тя. — Всички се занимават прекалено много със смъртта, не е ли така? — Мотивите на преходността присъстваха много силно във всички култури, които познаваше, независимо дали бяха земни, или не.

— Ще се окаже — продължи Ричард, — че всички важни неща се споделят от цялата вселена. Поради тази причина никога няма да има истински „извънземни“.

Тя помълча малко, после попита:

— Това е на колко, на две хиляди години? — Имаше предвид колонадата.

— Някъде толкова.

— Защо е имало два храма?

— Какво искаш да кажеш?

— Нотическите кули. Те също са били място за поклонение, нали? Дали всичко това е било част от един и същи комплекс?

— Едва ли, Хъч. Но всъщност засега не знаем много. — Той посочи един мрачен вход. — Натам сме.

Тя го последва навътре. Маркиращи пътя светлини проблясваха в мътната вода — червени и зелени, тъмножълти и сини. Двамата включиха фенерчетата на китките си.

— Дали Храмът и Кулите са принадлежали на една и съща религия?

— Да. В смисъл, че и двете са признавали едно всемогъщо божество.

— Тук няма пантеони.

— Няма. Но не забравяй, че не се срещаме с тези народи в началото на историята им. Културите, до които можем да се докоснем, вече се били схванали същината на единството на природата. Нито една съвкупност от богове не може да надживее подобно познание.

— Ако добре съм разбрала Франк, тук някъде има древна електроцентрала.

— „Някъде“ е най-подходящата дума. Те не знаят къде точно. Хенри е открил части и парчета от генератори, контролни табла и проводници из целия район. Може би знаеш, че това място е било пресечната точка на няколко пътя няколко хиляди години. Единият е идвал от вътрешността и се е свързвал с един главен път по крайбрежието точно където се намираме сега.

— Да — каза тя, — видях.

— Преди да стане главен път, там е имало река. По онова време трябва да е бил по в ниското, отколкото е сега. Та реката се е вливала в морето, а електроцентралата трябва да е била построена някъде по бреговете й. Но това е било преди много време. Двайсет и пет хиляди години. А може и повече. — Тонът му се промени едва доловимо. Тя знаеше как работи мозъкът му, знаеше, че усеща присъствието на миналото, гледа в него, вижда древната река, представя си крайморски град, осветен от електрически лампи… Бяха спрели до един алков. — Тук — каза той, — виж това. — И вдигна фенера си към стената.

В нея се вторачи каменно лице. Беше дълго — от темето на крокодила до основата на челюстите му, — колкото беше висока Хъч. Беше се вторачило покрай нея, някъде над рамото й, сякаш гледаше някой, който си тръгва.

Очите бяха разположени в дълбоки кухини под ясно очертаните вежди. Муцуната и устата бяха широки; черепът беше плосък, широк и гладък. Върху челюстите стърчаха туфички козина. Съществото излъчваше тъга, съзерцание, може би съжаление.

— Съвсем пасва на всичко — каза Хъч. — Потискащо е.

— Хъч, това е реакция на турист.

— Кой е това? Знаем ли?

— Да. Бог.

— Не е същият като този в Долния храм.

— Не. Това е мъжкият вариант. Но се е появил хиляда години по-късно.

— Универсалните божества…

— Какво?

— … май никога не се усмихват. В нито една култура. Какъв е смисълът да си всесилен, ако не се наслаждаваш на това?

Той стисна рамото й.

— Ти наистина си гледаш на нещата от твой си ъгъл.

Спуснаха се на приземното ниво, като последваха една линия от зелени лампи.

— Какво се е случило с индустриализираното общество? — попита тя. — Онова с електроцентралата?

— Свършил му е бензинът. Буквално. Изразходвали са природните си горива. И не са създали други, с които да ги заменят.

— Не са имали атома.

— Не, вероятно никога не са се и опитали. Може би трябва да използваш много тесен промеждутък от време, за да го направиш: вече не можеш да задвижваш двигателите си и съответно ти е необходимо някакво голямо, организирано събитие. Може би трябва да провокираш голяма война в най-подходящия момент. — Той се замисли. — На Нок също не са успели.

Все още се намираха в централния кораб на Храма. Покривът спираше пътя на светлината и вътре беше тъмно, въпреки маркиращите светлини. От време на време до тях се докосваха морски създания.

— Ужасно е да се загуби всичко това — каза Ричард.

Спираха се периодично пред издълбаните символи. Цели стени бяха покрити с тях.

— Мислим, че това са някакви истории — каза Ричард. — Така или иначе, всичко е превърнато в холограми. В крайна сметка ще успеем да ги разчетем. А тук се намира това, което търсехме.

До краката им зееше отворът на някаква шахта. Зелените лампи се спускаха надолу у придружени от двойка трептящи дебели тръби.

— Изтегляме пясък — каза Ричард и стъпи в шахтата.

Теглото му го понесе надолу. Хъч изчака няколко секунди и го последва.

— Сега ще влезем в Долния храм — каза той. — Добре дошла в деветхилядната година преди новата ера.

Шахтата беше прокопана през сивкава скала.

— Ричард — попита тя, — мислиш ли, че наистина има някаква възможност да се намери розетски камък? На мен ми изглежда доста възможно.

— Не е задължително. Не си забравила, че това е бил кръстопът, нали? Много е вероятно да са издълбали молитва или някаква възхваляваща история на някоя стена, и то на няколко езика. Всъщност Хенри е убеден, че са го направили. Големите въпроси обаче са дали някоя от тях е оцеляла и дали ще имаме време да я открием, ако съществува.

Хъч все още не можеше да види дъното.

— Каменната стена зад теб — продължи Ричард — е част от външната ограда. В момента сме извън военния пост. — От шахтата тръгваше тунел. Зелените лампи и тръбите продължаваха в него. — Това е точно над приземното ниво през военната епоха. — Той заплува към галерията. — В момента изпомпват утайките. Това си е една постоянна борба — тинята е вездесъща и щом я изпомпат, нахлува пак.

Тя го последва. Пред тях се виждаха някакви бели светлини и движещи се сенки.

— Джордж? — Сега Ричард говореше по общия канал. — Ти ли си?

Една огромна фигура клечеше над черна кутия. Раздвижи се и се обърна към тях.

— Ужас — каза фигурата. — Мислех, че сте смяната. Как я караш, Ричард?

Хъч чуваше тихото жужене на машини и плискането на вода.

— Хъч — каза Ричард, — това е Джордж Хакет. Инженер на проекта.

Хакет сигурно беше почти два метра. Беше се навел над нещо, което може би беше помпа, и се опита да поздрави, без да откъсва поглед от него.

— Къде е партньорът ти? — попита Ричард.

Хакет посочи тръбите, които продължаваха в един страничен коридор, и отвърна:

— На другия край.

— В момента сме точно над военния параклис — каза Ричард на Хъч. — Опитват се да почистят долните помещения.

— Какво има в тях? — попита тя.

— Не знаем още — отвърна Джордж. — Не знаем нищо, освен че са разположени в западната част. Вероятно са били бараки. Но може да са и части от първоначалния параклис.

— Мислех, че вече сте разбрали — каза Хъч. — Това е мястото, където сте открили барелефите на Тъл, нали?

— Успяхме да влезем само в част от него — каза Джордж. — Сигурно има още. Вероятността да е точно тук е много голяма.

Тинята им стигаше до глезените. Навсякъде около тях имаше кабели, кофи за събиране на отпадъците, прътове, кирки и камъни.

— Защо е толкова важен параклисът? Освен че в него има останки от касумелската серия.

Джордж говореше по личния си канал — сигурно на човека на другия край на тръбите. След това, очевидно доволен, се обърна към нея. Налягането в тръбите намаля.

— Това е било стражева охрана на една от основните цивилизации, Хъч. Но ние не знаем нищо за тези хора. Не знаем какво е било най-важно за тях, как са възприемали себе си, какво биха мислили за нас. Параклисите и храмовете обаче са места, които често разкриват най-важните ценности на цивилизациите, към които принадлежат.

— Шегуваш се — каза Хъч.

— Не. Ако искаш да разбереш какво е важно за един народ, прочети митологията му. Какви отговори дават на основните въпроси. — Той се усмихна и й се стори, че я оглежда, но не беше сигурна.

— Хъч — обади се Ричард — Хенри е право нагоре, в едно от преддверията. Там, където са намерили барелефите на Тъл. Искаш ли да ги видиш?

— Мисля, че ще ги пропусна — отвърна тя. — Нямам никакво време.

— Добре. Знаеш ли как да се върнеш?

— Разбира се.

Ричард отплува, а Хъч, заслушана в слабото съскане на кислородния си контейнер, попита:

— Как вървят нещата?

— Не много добре — усмихна се Джордж.

— Очаквах да намеря екипа тук. Къде са изчезнали всички?

— Франк и Линда са с Хенри. Останалите са в Сийпойнт. Наистина не може да се направи кой знае какво, преди да сме почистили тук долу. След това ще направим проучване за още надписи на касумелски С. Когато Маги… Знаеш ли я Маги?

— Не.

— Маги Туфу е нашият екзофилолог. Имаме неколкостотин надписа на линеен касумелски С от този район. Но повечето са къси, само по няколко думи. Когато тя ни каже, че разполага с достатъчно, за да може да го разчете, това ще бъде сигналът да се изтеглим.

Имаше добри очи — тъмни и своенравни, но изглеждаше уморен. Тя виждаше, че му е приятно да стои при него. Изглеждаше по-млад, отколкото беше предположила в началото: по челото му нямаше нито една бръчка, а в поведението му се долавяше някаква натраплива невинност. Беше красив, както са красиви само младите мъже. Но очите и усмивката му придаваха още нещо.

— Опасно ли е тук? — попита тя.

Коридорът май му беше тесен. Той промени позата си, за да се чувства малко по-добре.

— При нормални условия бихме отделили доста време, за да укрепим всичко, но сега много бързаме. Нарушаваме всякакви правила дори само с това, че сме тук. Ако нещо тръгне да се срутва, може да има жертви. — Той се свъси. — А отговорността е моя.

— Твоя?

— Да.

— Ами тогава нареди да тръгваме.

— Не е толкова лесно. Може би наистина трябва да го направя, но… Но Хенри е отчаян.

 

 

Еди Джулиана нямаше време за губене.

— Първо червените етикети — каза той. Хъч огледа натрупаните сандъци — повечето бяха празни, дългите редици артефакти: глинени съдове, инструменти, машини, големи късове камък с издълбани по тях символи. Някои сандъци бяха запечатани и на тях имаше етикети: червени, жълти или сини.

— Добре — каза тя, без да е съвсем наясно какво трябва да прави с тези с червените етикети.

Еди се движеше из склада като заек при пожар. Приклякаше зад щайгите, даваше енергични нареждания по комуникатора си и търчеше насам-натам да проверява нещата по списъка си.

Спря се и се вторачи в Хъч.

— Дошла си да помагаш, нали?

Хъч въздъхна.

— Кажи ми какво искаш да свърша.

Той беше кльощав, с червена коса и писклив глас. Изглеждаше възбуден от събитията повече от всички. Хъч така и не го видя да се усмихне, да се отпусне. Правеше й впечатление на един от онези нещастници, които виждат във всичко само лошата страна. Беше млад, но тя не можеше да си го представи да се зарадва истински на нещо.

— Подводницата чака — каза той. — До вратата има една натоварена количка. Вземи я. Карсън ще я разтовари, а ти се върни. Трябваш ми тук.

— Добре.

— Ти наистина си дошла с „Винк“, нали?

— Да.

— Това е добре. Не им повярвах, че няма да си изменят решението и да изпратят нещо съвсем малко за евакуацията, за да спестят пари.

Тя огледа редиците с артефакти.

— Това всичко ли е?

— Има още три склада. Претъпкани.

— Добре — каза тя. — Място имаме много. Но не съм сигурна, че ще има достатъчно време.

— Мислиш, че не знам ли? — Той се вгледа мрачно в един корозирал цилиндър. — Знаеш ли какво е това?

— Не.

— Радиоприемник на десет хиляди години. — Пръстите му минаха над радиото, но без да го докосват. — Това е кутията. Колоната е тук. Вакуумните тръби се отзад. Бил е поставен върху масичка. — Кафявите му воднисти очи се вторачиха в нея. — Безценно е. — Той въздъхна скръбно, като човек, изправил се лице в лице с пълната глупост. — Тези сандъци са пълни с подобни артефакти. Моля те, много внимавай с тях.

Хъч реши да не се обижда и след като откара количката до носа на подводницата и я предаде на Карсън и на един мускулест студент, който се казваше Томи Лофъри — и чу мнението на Карсън, че Еди не е наред — се върна долу и каза:

— В подводницата има място за още два пъти по толкова.

— А твоята совалка колко може да побере?

— Два пъти повече от подводницата.

— А нашата ще побере наполовина. — Той се огледа притеснено. — Ще трябва да направим няколко курса. Надявах се, че при теб ще може да се натовари много повече.

— Съжалявам.

Няколко купчини дъсчици с надписи върху една от масите спряха погледа й. Бяха покрити с някакви символи.

— Можем ли да ги разчетем? — попита тя.

— Не — отвърна той.

— Колко са стари?

— Шест хиляди години. Това са талисмани за късмет. Направени са от смес от животинска мас и глина, след което са изпечени. Както виждаш, доста са издръжливи.

На Хъч й се прищя да помоли за един сувенир, но това беше в разрез с правилата, а Еди изглеждаше като човек, който приема правилата много сериозно.

— А това? — Тя посочи една сива керамична статуетка, която изобразяваше двукрако сухоземно животно, подобно на бъчва, нещо като Буда с бивни. Имаше огромни кръгли очи и сплескани уши, прилепени до черепа като на слон. Тялото беше доста очукано.

Еди й хвърли яден поглед — как така не разбира колко малко време имат! Но пък си беше и вярно, че обича да говори за артефактите си.

— Приблизително на осемстотин години. — Предметът беше изработен много изкусно. — Собственикът му вероятно е бил някой от последните свещеници. — По острите му черти премина сянка. — Помисли си само: Храмът, или някаква негова разновидност, е бил тук от незапомнени времена. Но някъде към края на четиринайсети век са го затворили. Заключили портите и изгасили лампите. Можеш ли да си представиш какво е означавало това за последното поколение свещеници? — Вентилаторите жужаха зад тях. Еди се беше вторачил в статуетката. — Това не е свещен предмет. Имал е някаква лична стойност. Намерихме няколко подобни. Този специално до главния олтар.

— Да прави компания на умиращия бог — предположи Хъч.

Той кимна и тя си даде сметка, че какъвто и да е Еди Джулиана, той е и ще си остане непоправим романтик.

След два часа тя вече беше във въздуха, на път за „Винк“.

 

 

— Джанет, чуваш ли ме? Обажда се Хъч.

— Не, Хъч, Джанет спи. Аз съм Арт Гибс.

— Приятно ми е, Арт.

— С какво мога да ти бъда полезен?

— Ами, нищо. Просто ми доскуча.

— Къде си?

— Гоня си кораба. Но няма да го догоня в близките няколко часа. — Пауза. — Ти какво точно правиш в тази експедиция, Арт?

— Предимно копая. Съжалявам, че те изпуснах днес. Чух, че си страхотно парче.

Хъч се усмихна и включи видеото.

— За да разсея илюзиите — каза тя. — Но е приятно да го чуя.

— Слуховете не казват и половината истина — рече галантно Арт.

Беше към петдесетте, плешив, с коремче. Попита я дали вече е била на Куракуа, какво толкова е направила, че така да впечатли Ричард Уолд, и какво мисли за Храма на ветровете. Както всички останали, и той беше доста повлиян от наближаващата евакуация.

— Може би ще оцелее — каза тя. — Под водата е. А Нотическите кули изглеждат доста солидни.

— И дума да не става. Няколко часа след като бутнат вечните ледове в океана, ще се вдигнат огромни вълни и…

При нея слънцето беше изчезнало и сега тя се плъзгаше в тъмнина. Прозорецът вляво от нея гледаше към Бездната. Тя зърна космическата станция на „Козмик“ — самотна ярка звезда.

— Някой друг — продължи Арт — ще дойде тук след няколко хиляди години, за да си опита късмета. Ще бъде интересна загадка според мен: високо технологични останки в един не толкова високо технологичен свят.

— Арт, бил ли си на Оз?

— Да.

— И как ти се стори?

— Мисля, че никога няма да разберем какво е.

— Не ти ли се струва странно, че е бил обгорен по същото време, когато е бил разрушен военният пост?

— Обгорен е през същата ера — каза той. — Не забравяй, че укреплението е изчезнало през една епоха на всеобхватно разрушение.

— Точно за това ти говоря. Дали не е възможно да има някаква връзка?

— Не разбирам как би могло да има. — Той изду бузата си с език и се намръщи. — Наистина не знам.

— Франк Карсън спомена, че може да има връзка между събитията на Оз и мащабните разрушения на Куракуа.

— И каква? Може, но в най-общ план, Хъч. Прекъсванията са се случвали през много големи периоди. Но не е задължително да са били по едно и също време. Само през една и съща ера. Има разлика и мисля, че влизаме в капан, когато направим разлика между Куракуа и Оз. Ти май се интересуваш от прекъсванията, а?

— Да.

— Тогава ще ти кажа нещо. Става въпрос за съвпадение, разбира се.

— Какво?

— Имаме едно преведено стихотворение. Чакай да го намеря. Аха, ето го. Чувала ли си за Архиварите?

— Не.

— Властвали са в този район приблизително между 1400 година преди новата ера и падането на Източната империя около четиристотин години по-късно.

— Архивари?

— Наричат ги така, защото са пазели архиви за всичко. Подробни счетоводни сметки, списъци със стоки, медицински картони, статистика за целия живот по онова време. Били са доста напреднали. — Той се усмихна. — В бюрократично отношение. Много са приличали на нас. Изглежда, дори са имали застрахователни полици. И сега, тяхната гибел, падането на Източната империя и Второто прекъсване — всичко това, изглежда, се е случило горе-долу хиляда години преди новата ера.

— Ясно. — На монитора на Хъч се бяха появили десетина реда от някакъв текст.

— Ако се съди по комерсиалния характер на документите, които са останали от тях, Архиварите явно не са били нито философски, нито религиозно настроени. По тяхно време Храмът е бил сведен просто до исторически куриоз. Но пък открихме една книга с молитви в един от техните градове. Валдипаа. Не е много далеч оттук. Следващата спирка по търговския път на запад. Поемата на екрана ти е от тази книга.

По улиците на Хау-каи чакаме,

нощта настъпва, идва зима.

Изстиват светлините на света.

И в тази тристотна година

от възхождението на Билат

ще дойде Този, Който ходи по зората

и стъпква слънцето с нозете си,

и съди ще душите на човеците.

По покривите Той ще крачи

и ще покаже Пътищата Божии,

като взриви Машините на Бога.

Тя го прочете два пъти.

— Какво означава „Пътищата Божии“? А „Машините на Бога“?

Арт сви рамене.

— Какъв е смисълът тогава?

— Билат. Герой. Известно време са го използвали за маркиране на началото на ерата на Архиварите. Завзел е властта някъде около 1350 година преди новата ера по нашия календар. Хау-каи между другото е бил нещо като Йерусалим, свещен град, символ на най-доброто на този свят, на което можели да се надяват вярващите.

Хъч прочете стиха отново и каза:

— Триста години. Второто прекъсване. Предполагаш, че някой е предсказал събитието, така ли?

— Уточнили сме датата на книгата. Тя е една от най-старите, с които разполагаме. Не можем да прочетем кой знае колко, пък и това, което все пак разчитаме, са предимно молитви.

— Кой е направил превода?

— Маги Туфу. Познаваш ли я? Както и да е… Та тя направи времевите аналози. „Човеци“ всъщност се отнася до всички обитатели на планетата, както мъже, така и жени, както в миналото, така и в настоящето. А глаголът, даден като „съди“, се използва както за съдник, така и за някой, който изпълнява присъдата, тоест за палача. — Арт, изглежда, едновременно обясняваше и на нея, и на себе си.

— Пророчеството е коварна игра — каза Хъч. — Сред религиозните групи е много популярно да се предсказват катастрофални събития. Направете достатъчно предсказания и все някое ще се окаже вярно.

Арт кимна.

— И аз мисля така. Но някои хора се зачудиха дали онова нещо на луната не маркира по някакъв начин, че този свят е обречен на периодично разрушаване.

 

 

В 19:00 ч. совалката беше натоварена и готова да последва „Алфа“. Карсън провери всичко, за да е сигурен, че контейнерите няма да се разместят, и загледа отдалечаването на подводницата. Еди седеше в мехура си, без да мърда, със скръстени ръце, и гледаше право пред себе си.

Карсън включи захранването и уведоми пазача, че тръгва.

Слънцето се беше скрило зад върховете, задуха силен вятър. Плажът светлееше, около кулите се разбиваха вълни. На Карсън много му се щеше да е далеч оттук, да се върне в окръг Колумбия и да се разхожда на слънце, без Фликинджъров скафандър.

И все пак беше много ядосан. Когато преди шест години беше дошъл тук, беше възприемал Храма с неговите каменни стени като вечен. Дълго след като той се пренесеше в един по-щастлив свят, Храмът щеше да е тук. За всички тях той беше символ на стабилност. На представата, че нещата, които са наистина важни, не умират.

Той дръпна лоста и совалката се понесе през облаците.

Нотическите кули изчезнаха в здрача.

Библиотечна справка

През 2187 година Александър Лаплант завършил първата фаза от разкопките в Содом и стигнал до извода, че градът е бил опожарен — съдба доста популярна в библейските времена. Но той предложил две хипотези, които предизвикали бурни дебати:

(1) че мястото е много по-старо, отколкото се предполагало, т.е. датирало от около 5000-та година преди новата ера;

(2) че според компютърната реконструкция, градът е разрушен от нещо близко до съвременните оръжия.

Отпуснатите на Лаплант средства били спрени през 2189 година. Втора експедиция, ръководена от Оливър Касъл и Ариан Аджани, проверила и двете предположения. Експедицията потвърдила по-ранната дата, но не намерила убедителни доказателства в подкрепа на онова, което било станало известно като „бомбената теория“.

Лаплант е уволнен от Университета в Пенсилвания през 2195 година и понастоящем преподава в университета „Радисън“ в Лондон.

Марджъри Голд

Разкопки в Мъртво море

Обединено кралство, Ню Йорк, 2199 г.