Джак Макдевит
Машините на Бога (2)

2.

Принстън. Четвъртък, 6 май, 2202; 17:30 ч.

 

Хъч загаси мотора и светлините и загледа как първата вълна служители се разотива. Повечето се насочиха към гарата — издигната платформа, забулена от проливния дъжд, други забързаха да се подслонят в Тарпли Билдинг и само малцина — най-заможните — се втурнаха към колите си. Небето се бе схлупило над паркинга, осветен от уличните лампи и фаровете на колите.

В кабинета му светеше, но щорите бяха спуснати. Сградата бе грозна, блок от бетон и стъкло, и подслоняваше правни кантори, застрахователни агенти и нехранимайковци спекуланти. Не беше място, което човек да свърже с каквато и да било романтика. Но за нея самият факт, че е тук, че просто я вижда, беше вълнуващ.

Хората се трупаха на изходите, вдигаха яките си, бореха се с чадърите си. Премигнаха и няколко енергийни полета. Коли се отправяха към пътищата със светнати фарове и включени чистачки.

Хъч седеше неподвижно и чакаше лампите да угаснат, чакаше Кал Хартлет да се появи на улицата и се чудеше какво ще направи тя самата, когато се срещнат. Ядосваше се при самата мисъл, че е тук. Беше крайно време да остави нещата на самотек, но вместо това висеше тук като влюбено девойче. И все пак се надяваше той да промени решението си като я види. Знаеше, че няма да стане, но пък ако не направеше опит, щеше цял живот да се разкайва, че не е опитала.

Сви се на седалката и се загледа в дъжда и нощта.

Той й се беше обяснил в любов горе, в кабинета. Беше кандидатствала за работа и бяха останали заедно чак до зори.

Колко далечно й изглеждаше всичко това сега. Тогава имаше много полети, но дори когато свършиха, всичко изглеждаше възможно. Тогава.

Влакът се появи в далечината — нишка ярки светлини на фона на мрака. Няколко души се втурнаха бързо през паркинга. Влакът приближи с дълъг бавен завой и удари спирачки.

Кал се занимаваше с финансови анализи в брокерската фирма на „Формън & Дайър“. Много обичаше работата си, обичаше да се занимава с числа. И беше очарован от нейната професия. „Моят звезден пилот.“ Обичаше да слуша разказите й за далечни светове, беше я накарал да обещае, че някой ден ще го вземе със себе си. Поне на Луната. Имаше сиви очи, кестенява коса и красиви бръчки, причинени от смях. И я обичаше.

Лампите в кабинета му угаснаха.

Живееше на осем преки оттук и беше луд на тема фитнес, така че дори във време като това сигурно щеше да се прибере пеш.

Влакът потегли, ускори и изчезна в дъжда.

Постоянният поток от хора изтъня, докато останаха един-двама. Тя изгледа последните: няколко махнаха на чакащите ги коли, а двама се втурнаха към гарата.

И тогава той се появи на вратата. Дори от такова разстояние и в полумрака тя не можеше да го сбърка.

Пое дълбоко дъх.

Кал пъхна ръце в джобовете на мекото си кафяво сако и закрачи бързо през паркинга.

Тя се поколеба, после запали двигателя. Колата премина безшумно по настилката и спря до него. До последния момент Хъч не беше сигурна дали няма да завие и да си тръгне.

Той я видя. Прозорецът беше смъкнат и дъждът плющеше в колата. Кал изглеждаше стъписан, зарадван, но и смутен.

— Хъч? — Той се вторачи в нея. — Какво правиш тук?

— Да те откарам ли?

— Не знаех, че си се върнала.

— Върнах се. Влизай, целият ще прогизнеш.

— Да, благодаря. — Той се качи в колата. Афтършейвът му беше същият. — Как си?

— Добре. А ти?

— Чудесно. — Говореше спокойно. — Изглеждаш добре.

— Благодаря.

— Но ти винаги изглеждаш добре.

Тя се усмихна пак, този път по-топло, наведе се и го целуна по бузата. Още отначало Кал й се бе сторил доста глуповат, но пък я беше развълнувал по някакъв първичен начин. Сега обаче излъчваше увереността на шеф, и то голям шеф. Как и кога беше станала тази промяна?

— Просто се отбих. — Преглъщане. — Да те видя. — В коя приказка младоженците спяха с меч помежду си? Тя сякаш усети меча — остър и смъртоносен. И студен.

— Хъч, трябва да ти кажа нещо.

„Прям, както винаги“ — помисли си тя.

— Жениш се.

Той се ухили с глуповатата приятелска лукава усмивка, която я беше привлякла преди две години. Тази вечер тя изразяваше облекчение. Най-лошото вече беше минало.

— Как разбра?

Тя сви рамене.

— Казаха ми го само десет минути след като кацнах.

— Съжалявам. Щях да ти го кажа сам, но не знаех, че си се върнала.

— Не се притеснявай. Коя е? — Тя заобиколи една дълбока локва на изхода и сви по Харингтън Авеню.

— Казва се Тереза Пепърдил. Като теб е: използва фамилното си име. Всички я наричат „Пеп“. Учителка е.

— Привлекателна е, разбира се.

— И в това отношение е като теб. Знаеш, че съм по красивите жени. — Искаше да направи комплимент, който обаче беше много тромав и поради това болезнен.

Хъч не каза нищо.

Той гледаше встрани.

— Какво друго да ти кажа? Живее в южната част на Джърси и доколкото знам, няма намерение да се маха оттам. — Звучеше така, сякаш се защитава.

— Е, честито.

— Благодаря.

Тя сви наляво по 11-а. Жилището на Кал беше точно пред тях, в един блок, проектиран така, че да прилича на крепост. Вимпелите висяха мокри и отпуснати.

— Слушай — каза тя, — защо не спрем някъде да пийнем по едно? — За малко да добави „за доброто старо време“.

— Не мога — отвърна той. — След малко ще дойде. Трябва да се пооправя.

Хъч спря до бордюра пред входа му. Искаше да се махне, да прати всичко по дяволите, да не се поставя сама в неловко положение. Вместо това каза:

— Кал, все още имаме време. — Говореше толкова тихо, че не беше сигурна дали я е чул.

— Не. — Той не я поглеждаше. Беше очаквала гняв, може би горчивина, тъга. Нищо подобно. Гласът му бе съвсем безразличен. — Никога не сме имали време. Никога.

Тя не каза нито дума. Приближи се някакъв мъж с куче, изгледа ги любопитно, позна Кал, махна за поздрав и отмина.

— Все още можем да направим нещо — каза тя. — Ако го искаме достатъчно силно. — Задържа дъха си и с внезапно вцепенение осъзна, че се страхува той да не каже „да“.

— Хъч… — Той я хвана за ръката. — Та ти никога не си тук. Аз просто ти запълвам времето между полетите.

— Моите намерения не бяха такива.

— Но точно това се получава. Колко пъти вече сме го водили този разговор? Нощем гледам небето и знам, че си някъде там. Как по дяволите ще можеш да се установиш на едно място и да прекараш остатъка от живота си в Принстън? Че и деца да отгледаш?

— Бих могла да го направя. — Още една лъжа. Явно в момента беше включила на автопилот.

Той поклати глава.

— Дори когато си тук, не си тук. — Очите му най-сетне срещнаха нейните. Погледът му беше суров и я държеше на разстояние. — Кога е следващият ти полет?

Тя стисна ръката му, не усети никаква реакция и я пусна.

— Следващата седмица. Ще евакуирам екипа на Академията на Куракуа.

— Все същото, нали?

— Виж, Кал…

— Не — прекъсна я той. — Виждал съм очите ти, когато заговориш за онези места, Хъч. Знам какво става с теб, когато се приготвяш за тръгване. Известно ли ти е, че обикновено не можеш да дочакаш да се махнеш? Според мен ти никога няма да можеш да се установиш на едно място. — Гласът му трепереше. — Хъч, аз те обичам. И винаги е било така. Така и ще бъде, макар че повече няма да го казвам. Бих дал всичко за теб. Но ти си недостъпна. В крайна сметка би ме намразила.

— Никога!

— Напротив. И двамата знаем, че ако кажа: „Добре, хайде да започнем всичко отначало“, ти се обаждаш на еди-кой си, казваш му, че няма да заминеш за Куракуа, където и да се намира това, и веднага ще съжалиш за стореното. Веднага. Но ще ти кажа и още нещо: когато изляза от колата, а ти ми махнеш за сбогом и потеглиш, ще се почувстваш облекчена. — Той я погледна и се усмихна. — Хъч, Пеп е добра жена. Би ти харесала. Радвай се за мен.

Тя кимна. Бавно.

— Трябва да вървя. Дай една целувка за спомен.

Тя успя да докара една усмивка. Видя отражението й на лицето му.

— За спомен — каза тя и впи устни в неговите.

Няколко минути по-късно, когато зави по околовръстното на север, реши, че той не е прав. Поне за момента тя изпитваше само съжаление.

 

 

Остров Амити, Мейн. Петък, 7 май; 20:00 ч.

 

Ураганите бяха най-любимото време на Емили. Наслаждаваше се на това да сяда пред камината с чаша „Кианти“, да слуша как вятърът вие около централния купол и да гледа как дърветата се огъват. Беше влюбена в тях, макар че от година на година ставаха все по-силни и все по-лакоми, че рушаха брега и островът постепенно потъваше.

Може би тъкмо затова ги обичаше толкова: те бяха част от сложния механизъм на постоянно покачващи се морета, отдръпващи се гори и напредващи пустини, който най-накрая беше принудил неохотните политици да започнат да действат след тривековно пренебрегване на проблема. Може би твърде късно, поне за нея. Но в дълбокия гърлен рев на бурите тя чуваше гласа на планетата.

Ричард Уолд беше поразен от нея при първата им среща.

Това беше станало по времето, когато археологията се занимаваше още само с разкопки на Земята. Седяха един срещу друг на един семинар по хетска скулптура. Той беше пренебрегнал скулптурата, но пък беше преследвал Емили през цели три континента, включително в някои от най-мизерните кръчми в Средния изток.

След смъртта й не се беше оженил повторно. Не че не беше успял да се съвземе от загубата или че не беше си намирал други. Но онова, което беше преживял с нея, никога не се повтори, дори за миг. Страстта му към Емили беше намалила до минимум дори любовта му към древното знание. Не вярваше, че някога ще намери подобна жена.

Нейна беше идеята да се установят в Мейн, достатъчно далеч както от окръг Колумбия, така и от Ню Йорк. Тук той беше написал „Вавилонско лято“, книгата, която го направи известен. Тук бяха прекарали Деня на благодарността, наблюдавайки буря подобна на тази, когато дойде съобщението, че вече може да се пътува до звездите. (По онова време нито Ричард, нито Емили разбираха какво му е толкова специалното на това, а още по-малко как то щеше да промени професията им.) Беше точно две седмици преди тя да загине на път за семейството си, което искаше да посети преди празниците.

Дъждът биеше в прозорците. Смърчовете в двора и в двора на Джаксън оттатък улицата се превиваха. Вече нямаше такова нещо като сезон на ураганите. Те се появяваха по всяко време на годината. От 1 януари този беше седмият. Бяха го нарекли Гуен.

Ричард преглеждаше записките си за Великите монументи — трябваше да напише статия за „Археологически преглед“. Ставаше въпрос за дискусия по въпроса за разочарованието, че човечеството не се приближава до отговора на въпроса за Строителите на монументите след двайсетгодишни усилия. Той твърдеше, че има нещо, което обяснява защо те не могат да бъдат намерени: че без директен контакт те (Строителите) са се превърнали в митична сила. Че вече се знае, че е възможно да се създаде напреднала култура, отдадена на онези аспекти на съществуването, които правят така, че животът да си струва и дори да е благороден. И че това е начин да се обясни мотивацията за издигането на паметници с такава убедителна красота.

А може би щеше да е най-добре, ако човечеството никога не разбереше кои са те и ги познаваше само чрез изкуството им. Човекът на изкуството е винаги по-нисш от творението си. Какво в края на краищата са гръцките скулптори или Сезан и Маримото без произведенията си? Познанието от самия извор едва ли може да доведе до нещо друго, освен разочарование. И въпреки това… И въпреки това какво ли не би дал той, за да седи тази нощ тук, да слуша как бурята хлопа по вратата, да слуша Петата на Бетовен и да си говори с някое от онези същества! За какво си мислеше на върха на онзи хребет? На Хъч й се струваше, че разбира, но какво всъщност ставаше в неговата глава? „Защо дойде тук? Знаеше ли за нас? Да не би просто да се скиташ из Галактиката и да търсиш чудесата й?“

„Сама ли беше?“

Ураганът беше завихрил след себе си двестакилометрови ветрове. По моравата заплющя черен дъжд и разтърси къщата. Над покривите летяха сиви облаци, разкъсвани от сиво-синкави камшици. Металната табела на покрива на аптеката на Стафорд се мяташе и дрънчеше — сигурно пак щеше да се откачи.

Ричард пак напълни чашата си. Беше му хубаво да седи с чаша топло бургундско до очукания еркерен прозорец и вятърът да завихря мислите му. Чувстваше се много по-сам в такова време, отколкото дори на Япет. Обичаше усамотяването. Не разбираше точно как, но това беше свързано със същата страст, която го обземаше, когато се занимаваше с отдавна загинали цивилизации. Или пък слушаше мърморенето на океана по бреговете на времето…

Никъде по света нямаше ритуал за пречистване, който да върши същата работа като ураган от четвърта степен. Пенъбскот Авеню светеше мистично в здрача, сухи листа и мъртви клони се носеха над града със застинала грациозност.

Време да си стоиш вкъщи.

Удоволствието обаче бе съпроводено и от чувство за вина. Бурите постепенно унищожаваха остров Амити. Дори когато океанът беше тих, на неколкостотин метра от брега под водата се виждаше старият път номер едно.

Днес Планкетови го бяха поканили на вечеря — и да остане й за през нощта, заради бурята, но той беше отказал. Планкетови бяха мили хора и често играеше с тях бридж (който беше една от другите му страсти), но той искаше бурята, искаше да остане насаме с нея. Каза им, че работел по важен проект, и им благодари.

Важният проект беше да се загърне с одеялото и да си чете Дикенс. Беше стигнал до средата на „Студеният дом“. Обичаше човечността в книгите на Дикенс и откриваше в тях (с което много развеселяваше колегите си) паралели с Монументите. И в двете според него имаше състрадание и интелигентност, попаднали в една враждебна вселена. И двете бяха напълно оптимистични. И двете бяха създадени от един изгубен свят. А също така и двете използваха отразена светлина, за да постигнат най-ярките си ефекти.

„Откъде ти хрумна пък това, Уолд?“

Картън в „Двата града“. Сам Уелър в „Пикуик“. При Дикенс поуката винаги идва откъдето най-малко я очакваш.

Ричард Уолд беше поотслабнал в сравнение с времето, когато се беше разхождал с Хъч по онзи хребет — все пак бяха минали пет години. Сега следеше теглото си доста по-внимателно, редовно тичаше и пиеше по-малко. Единственото, което му беше останало, бяха жените. А също и Монументите.

За смисъла на Монументите се бяха провеждали безкрайни дебати от цели легиони теоретици. Експертите обаче правеха нещата толкова сложни, че чак неразбираеми. За Ричард всичко изглеждаше болезнено ясно: Монументите бяха паметници, писма, изпратени през вековете чрез единственото истинско вселенско писание. Здравей и сбогом, страннико. Или както бе казал един поет: „Велик е Великият мрак и нощта е дълбока“. Никога няма да се срещнем с теб. Е, наздраве тогава.

Лицето му беше издължено и слабо, с волева брадичка и сплескан по възможно най-аристократичния начин нос. Приличаше на онези актьори, които играят само ролите на заможни чичовци, президенти или крадци на едро.

Бурята разтърси къщата.

Съседът Уоли Джаксън стоеше до прозореца във всекидневната си, пъхнал палци в колана си, и явно скучаеше. В момента се беше задвижил един проект за укрепването на плажната ивица. Зад проекта стоеше Хари. Бурите рушаха брега и хората просто се предаваха. Цените на недвижимото имущество на острова бяха паднали с двайсет процента само за три години. Никой не вярваше в бъдещето.

От другата страна на Пенъбскот Маккачънови и Бродстрийтови играеха на карти. Картите по време на ураган вече бяха станали нещо като традиция. Когато предишната година удари Франсис — от пета степен, те бяха останали да играят и след като всички се бяха изнесли. „Водата малко се покачи“ — беше отбелязал равнодушно Маккачън, без да прикрива презрението си към малодушните си съседи. Традиция, нали разбирате, и така нататък.

В крайна сметка Маккачънови и Бродстрийтови, с все картите им, щяха да бъдат отнесени в Атлантическия океан.

Дарвин в действие.

Комуникаторът иззвъня и Ричард се потътри през стаята по чорапи, като спря, за да напълни отново чашата си. Нещо изтрополи по покрива.

Съобщение от три страници. Заглавната веднага привлече вниманието му: съобщението беше изпратено от Куракуа.

От Хенри.

Странно.

Той щракна лампата и седна на бюрото.

Ричард,

Намерихме приложеното в Храма на ветровете. Приблизителна възраст около 11 000 години. Фигура номер седем от дванайсет. Митът за Тъл. Франк предполага, че е свързана с Оз. Всичко съвпада, но лично аз не мога да повярвам. Какво мислиш?

Оз?

На следващата страница имаше графика, направена по барелеф. Стилизиран обитател на Куракуа и фигура в пелерина. Страница трета представляваше уголемен вариант на чертите на последната.

Ричард остави чашата си и се вторачи в листа. Това беше Леденото същество!

Не. Не беше.

Махна всичко от бюрото си и затърси лупа. Откъде беше това? От Храма на ветровете. На Куракуа. Оз. Структурата на куракуанската луна беше аномалия, нямаше нищо общо с Великите монументи, освен че и за нея нямаше никакво обяснение. Нито дори предположение.

И все пак… Той намери лупата и погледна. Твърде голяма прилика, за да е просто съвпадение. Съществото беше по-мускулесто, с по-широки рамене. Мъжествено без съмнение. Въпреки това сред гънките на качулката не можеше да се сбъркат чертите.

Но това нещо бе Смъртта.

Съвпадение? Навремето в един индийски храм бе видял фигура, досущ приличаща на отдавна изчезналите обитатели на Пинакъл.

И все пак нещо беше посетило Куракуа. Оз бе доказателството за това, защото куракуатяните така и не бяха достигнали технологии, които да им позволят да напуснат родния си свят.

Но защо персонификация на Смъртта?

От този въпрос го побиха студени тръпки.

Набра образа на луната на Куракуа. Беше гола, без атмосфера, два пъти по-малка от Луната. На сто шейсет и четири светлинни години от Земята. Малко по-малко от един месец път. Най-обикновен малък свят, изпълнен с кратери, равнини и скален прах. Нищо особено, с което да се различава от която и да било друга лунна повърхност. Освен това, че на нея имаше изкуствена структура. Ричард превключи на северното полукълбо, на страната, която винаги беше обърната към планетата. И откри Оз.

Приличаше на голям четвъртит град. Тежък, сив и безсмислен — и съвсем различен от творенията на Строителите.

И въпреки това мнението, че никой друг не би могъл да го постави там, беше широко разпространено. Ричард винаги беше отхвърлял това предположение като напълно абсурдно. Никой не можеше да знае кой още обитава Вселената. Но разкритието около Тъл беше пълно със смисъл.

Обади се в Академията и се свърза с Ед Хорнър. Бяха стари приятели. Тримата с Ричард и Хенри бяха единствените останали от старата гвардия, единствените, които помнеха свързаната изцяло със Земята археология преди Пинакъл. Бяха преминали през големия преход, заедно се бяха увличали по руини на милион години. Хорнър и Уолд бяха сред първите, които се заселиха на Пинакъл. Напоследък и двамата правеха всичко възможно, за да се събират поне от време на време за вечеря.

— Май няма да тичаш тази вечер, а, Ричард? — Това беше намек за бурята. Ед беше малко по-млад от него, едър, сърдечен веселяк с гъста черна коса, раздалечени кафяви очи и гъсти вежди, които мърдаха и подскачаха, когато се вълнуваше. Изглеждаше сдържан и безобиден, човек, който лесно може да бъде пренебрегнат. Но приятната му усмивка беше последното, което враговете му можеха да си спомнят.

— Няма — отвърна Ричард. — Малко е влажно.

Ед се засмя.

— Кога ще наминеш към окръг Колумбия? Мери много ще се радва да те види.

— Благодаря. Предай й поздравите ми. — Ричард вдигна чашата си за наздравица. — Не ми се ходи никъде. Но може би няма да е за дълго. Току-що получих съобщение от Хенри.

— Изпратил го е и тук. Още не съм го видял. За някакви барелефи?

— За Строителите — натърти Ричард.

— Знаеш, че се готвим да натиснем бутона за Куракуа — каза Ед малко притеснено.

Ричард знаеше. Куракуа щеше да се тераформира. Трябваше да се превърне в Нова Земя. Нито един друг свят не предлагаше надежда за поддържане на едно евентуално заселване, освен Инакадемери. Но Нок вече беше подслонил една цивилизация. Сега една голяма група мощни интереси виждаха в Куракуа лаборатория, място, където може да бъде изградена една утопия, място, на което всичко може да се започне отначало.

— Кога?

— След месец и половина. Дори по-малко. Хенри трябваше вече да се е изнесъл. Но ти си го знаеш какъв е. По дяволите, Ричард, трябва да започнем.

— Не можеш да позволиш това, Ед. Ситуацията се промени.

— Не виждам с какво се е променила. Никой не го е грижа за Строителите. Ама наистина. Може би нас двамата. Но не и данъкоплатците. Да не говорим пък за политиците. Много хора обаче силно се вълнуват от въпроса за тераформирането. Няма да има никакво отлагане повече.

— Говорил ли си с Кейсуей?

— Не. И не мисля. Тоя кучи син не би си губил ценното време с нас. Не. — Очите на Хорнър просветнаха. — Знаеш, че щях да го направя, ако мислех, че има някакъв шанс. Защо не опиташ ти?

— Аз?

— Да. За него ти си най-големият специалист в тази област. Чел е книгите ти. Винаги говори само хубави неща за теб. Попита ме защо и ние останалите не можем повече да приличаме на теб. Уолд не би поставил личните си интереси на първо място — така казва. Мисли, че ти си почтен. За разлика от мен, очевидно.

Ричард се засмя.

— Е, няма да споря с него. — Вятърът виеше около къщата. — Ед, можеш ли да ми издействаш транспорт до Куракуа?

— Защо?

— Защото остава все по-малко време. Бих искал да видя Храма. А също и Оз. Можеш ли?

— Ще има един полет, който трябва да прибере Хенри и хората му.

— Кога?

— Кога можеш да си готов?

— Щом спре бурята. Благодаря ти, Ед.

Ъгълчетата на устата на Хорнър се повдигнаха.

— Искам да направиш нещо за мен.

— Казвай.

— Всъщност две неща. Искам да си помислиш за разговор с Кейсуей. И освен това, когато стигнеш на Куракуа, направи всичко възможно Хенри да си тръгне, така че да остане достатъчно време. Окей?

ИНФОРМАЦИОННО ТАБЛО

НЕ СЕ ВИЖДА КРАЯТ НА ЗАСУШАВАНЕТО В СРЕДНИЯ ЗАПАД

До девет фалита на малки ферми на година

Квебек обещава помощ

 

ИНФЛАЦИЯТА СТИГА ДО 26%

Октомврийските цифри изчислени за храната и медицинските разходи

Наемите и енергията леко спадат

 

ОРГАНИЗАЦИЯТА „ГРИЙНХАУЗ“ НАСТРОЕНА ПЕСИМИСТИЧНО

Природните процеси вземат превес, чакахме твърде дълго, заявява Тайлър

Новоизбраният президент обявява широкомащабна програма

Как да задържим хората в градовете?

 

ЕВРОПЕЙСКОТО ГРАДСКО НАСЕЛЕНИЕ ОТНОВО СТИГА ДО МИНИМУМ

71% сега живеят в селските или крайградските райони

Подобни тенденции и в Северноамериканския съюз

(Виж и следващата статия)

 

ФОКСУЪРТ УБЕЖДАВА КМЕТОВЕ В ЗНАЧЕНИЕТО НА ТРАНСПОРТА НА ХРАНИ

Твърди, че нов срив няма да има

Ще приложи кампания по медиите, за да спре бягството от градовете

 

АНГЛИЯ И ФРАНЦИЯ РАЗКРИВАТ ПЛАНОВЕТЕ СИ ЗА НОВ ВЪТРЕШЕН СЪВЕТ

Можем да избегнем предишните грешки, казва Кингсли

Хавершъм предупреждава за възможност за Световно правителство

 

572-МА УМИРАТ ПРИ ВЪЗДУШЕН СБЛЪСЪК НАД СРЕДИЗЕМНО МОРЕ

Интензивно се търси черната кутия

 

ХОРНКАФ АРЕСТУВАН С ПРОСТИТУТКА

Холоевангелистът имал претенции само към душата й

За скандала вж. и по-долу

 

ВЛАЖНА ГОДИНА ОЧАКВА МЕКСИКО

Очаква се удвояване на валежите

Лятната сеитба в опасност

 

ГРУПА ОТ ТРЕТИЯ СВЯТ НАСТОЯВА ЗА ЗАКРИВАНЕ НА БАЗА НА ЛУНАТА

Това е обида за гладуващото население

Насрочени са демонстрации в Северноамериканския съюз, Великобритания, Русия, Германия, Япония

 

МАРК ХАЧЪР ПОГРЕБАН В ЛОНДОН

Поетът на Великия недоимък умира с шест бири в ръка

Печели „Пулицър“ през 2172 г., трийсет години прекарва в изолация

 

МИЛИОНИ ИЗМИРАТ В ИНДОКИТАЙ

Сушата обхваща целия полуостров

Съвет за обсъждане на алтернативите

 

БУНТОВНИЦИ ЗАВЗЕМАТ КАТМАНДУ

Стотици измират в уличните сблъсъци

 

НАСЕЛЕНИЕТО НА СЕВЕРНОАМЕРИКАНСКИЯ СЪЮЗ ДОСТИГА 200 МИЛИОНА

Фоксуърт обещава действия

Предлага повече предимства за бездетните двойки

 

ПАПАТА ЗА ТРЕТИ ДЕН НА ПОСЕЩЕНИЕ ВЪВ ФРАНЦИЯ

Отслужва литургия в Нова Нотр Дам

Поучава вярващите за предимствата на безбрачието

 

ПОДЗЕМНА ВОДА РАЗРУШАВА ЕГИПЕТСКИ ПАМЕТНИЦИ

Древното наследство застрашено

Мобилизират се реставраторски групи

 

ВЪОРЪЖЕН УБИВА СЕДЕМ ДУШИ В БИБЛИОТЕКА

Застрелва се когато полицията го обкръжава

Бившата му приятелка се крие сред стелажите

 

АМЕРИКАНЦИТЕ СЕ ОТВРЪЩАТ ОТ ПОЛИТИКАТА

Гласоподавателите отвратени от сексуални и финансови скандали

 

ИЗРАЕЛСКИ ВОДАЧ ОПЛЮВА ЕВАКУАЦИОННИЯ ПЛАН ЗА КУРАКУА

Ще чакаме един само наш си свят

 

СЕВЕРНОАМЕРИКАНСКИЯТ СЪЮЗ ЩЕ ПРЕКРАТИ ЗВЕЗДНИТЕ ПОЛЕТИ

поради бюджетни ограничения

(Виж и следващите две статии)

 

ГОДНИТЕ ЗА ЖИВОТ СВЕТОВЕ ИЗКЛЮЧИТЕЛНО НЕНАДЕЖДНИ

Астрономически аномалии

Комисията препоръчва ресурсите да се насочат другаде

Куракуа да бъде готов след петдесет години

Един нов свят е достатъчен, заявява Хофщатлър

 

ПЛАНИРАН ПРОТЕСТ НА НОВО-ЗЕМНОТО ОБЩЕСТВО

Не се отказвайте, предупреждава Наримата