Джак Макдевит
Машините на Бога (16)

15.

Академия на науките и технологиите (Отдел „Симулации“), Вашингтон. Вторник, 19 октомври, 2202 г.; 17:00 ч.

 

Хъч стоеше на ръба на скалата и гледаше надолу към звездите и потрепващите пръстени на Шола. Самият газов гигант беше зад гърба й, ниско в небето. Чувстваше се доста несигурна. Не беше като да се катериш по корпуса на кораб. Тя се усмихна на реакцията си и коленичи, колкото за да огледа ръба на скалата, толкова и за да възстанови равновесието си.

Ръбът не беше назъбен и груб, както можеше да се очаква, а равен, като че отрязан с прецизността на бижутерски инструмент.

Наистина извънземно място, място без предназначение, място, което нямаше нито естетически, нито практически смисъл. Но определено, разбира се, след Оз, място с някаква скрита загадка и послание. Зад нея се простираше каменна равнина, полирана и излъскана. Беше равна като маса за билярд, нашарена само тук-там от няколко кратера и плетеница пукнатини. Равнината не свършваше с хоризонт; по-скоро на много близко разстояние гладката скала просто свършваше и човек инстинктивно си даваше сметка, че скалата се спуска надолу до безкрай. Небето беше заобиколило Хъч, просто я притискаше от всички страни. Наоколо беше пълно с огън, светлина и полумесеци. Приличаше на огромен часовников механизъм, чиито сфери и звезди тиктакат с неизменния си ритъм.

Това я потискаше. Във въздуха се усещаше някаква заплаха. Беше страшно по начин, който не можеше да си обясни.

Четири от обектите в небето се движеха в кръг около големия свят, който обитателите на Нок наричаха Компаньона. С еднакви размери. Навремето и на еднакво разстояние. Два от тях бяха силно овъглени.

Овъглени. Отново като на Оз.

Какво представляваха тези неща?

Тук нямаше загадъчни символи, както беше случаят с кръглата кула. Но въпреки това послание имаше, някакъв вик на протест може би в цялата тази спартанска геометрия.

Тя свали шлема си и лампите светнаха. Постави го на масата до себе си и погледна в далечината към очертанието на Арлингтън върху небесния фон.

Déjà vu.

Къмбърланд, Мериланд 19.10.02 г.

 

Скъпи Хенри,

Вече разполагам с превод: „Сбогом и добра съдба. Търсете ни по светлината на окото на хоргона.“ Хоргонът е митично чудовище на Куракуа. Не ме питай обаче какво означава това.

Маги

На годишнината от публикуването на най-важното изследване на Ричард Уолд „Памет и мит“ роднините и приятелите му направиха честване, посветено на целия му живот. Избраха едно възвишение в Арлингтън, откъдето можеше да се вижда Академията, и издигнаха малка тента. Беше мрачен ден, малко преди Деня на благодарността, сив, с постоянно ръмящ дъжд и оня тип хлад, от който не можеш да се предпазиш с никакви дрехи.

Хъч получи покана, но реши да не се отзове. Не беше от хората, които могат да си сложат фасада, че утвърждават живота, когато знаят прекалено добре какво всъщност е в главите на всички. Още изпитваше много силна болка, почти до мозъка на костите. Може би след години щеше да е в състояние да си седи удобно, потънала в спомени, но засега единственото, което си спомняше, беше отпуснатото тяло, което се поклащаше под совалката.

Обаче когато уреченият ден дойде, тя взе талисмана, който й бе подарил Ричард, и отиде на честването. Спонсорите на събитието бяха издигнали малък подиум върху възвишението, а под заслона на смърчовете имаше маса, отрупана със сувенири, артефакти и снимки. Имаше копия от книгите на Ричард, плочки от Пинакъл, арбалети от Куракуа и материали за Монументите. Печатът и флагът на Академията бяха изложени на централно място.

Напитки имаше в изобилие. Хората забелязваха стари приятели и се струпваха на групи за оживени разговори. Хъч стоеше встрани от всички.

По обед на подиума се качи млад мъж, който приличаше по нещо на Ричард, и изчака глъчката да утихне.

— Здравейте — каза той. — Познавам част от вас, но не всички ви. Казвам се Дик Уолд. Аз съм — всъщност бях — братовчед на Ричард. Щеше да е доволен, ако можеше да види колко много от вас днес са тук. И освен това щеше да ме помоли да изразя благодарността му. — Той направи пауза и огледа тълпата. — Той често казваше, че е доволен от живота си и че има късмет откъм приятели. Имахме навик да си правим много шеги за „мъртвите“ с него. Днес тук има много археолози и знам, че те също трябва да се примирят с подобен род хумор. Знаете какво имам предвид — че всички, които той познавал, били мъртви От повече от осемстотин години. За това, че говори само мъртви езици. Е, в областта, с която се занимават археолозите, има много неща, свързани със смъртта, но е болезнено, че в крайна сметка тя спохожда и самите археолози. — Той направи пауза и вятърът раздвижи дърветата зад него. — Бих искал да поканя Бил Уинфийлд да каже няколко думи. Бил е преподавател на Ричард по шумерски 101.

Един по един разни хора се качваха на платформата, за да говорят за Ричард. Благодаряха му за това, че е поставил началото на кариерите им, че им е помагал със средства, съвети или ги е окуражавал. Че е служил за пример. Някои цитираха любимите си пасажи от книгите му или случайни реплики, подхвърляни по време на ветровитите вечери:

„Разликата между история и археология е като разликата между обществена политика и маса за кафе. Едната е теория, анализ, понякога дори зрелище. Другата е късче живот.“

„Има нещо като археология на съзнанието, при която закопаваме стари рани и вражди, затрупваме ги с разни неща и ги пазим близко до сърцето си. В крайна сметка, също като хилядолетен въздух, затворен в някоя гробница, те ни отравят. Това ме кара да се чудя дали на историята не й се придава прекалено голяма стойност.“

„Винаги съм чувствал нещо сходно между себе си и гробарите в «Хамлет». Гробарите са първите археолози.“

„Историята няма нищо общо с действителността. Тя е просто една гледна точка, един опит да се поставят в определен ред събития, които са по принцип хаотични.“

И наблюдението от едно есе за Пинакъл, което на Хъч й се щеше той да беше взел на сериозно по отношение на себе си: „Вселената има чувство за хумор. Преди две години един човек в Чикаго карал към сватбеното си тържество, когато един метеор паднал върху колата му. Бъдещата съпруга схванала поличбата и напуснала града. Когато условията не позволяват извършването на някоя прекадено амбициозна разкопка, за археолозите ще е по-добре да схванат поличбата.“

Дик Уолд попита дали още някой иска да каже нещо. Хъч инстинктивно се срамуваше да излиза пред публика, но днес не можеше да си позволи това. Без да знае какво точно ще каже, тя отиде до платформата, качи се и се обърна към тълпата. Много от хората тук я познаваха и тя чу началото на аплодисменти.

Започна да търси подходящите думи.

— Само бих искала да кажа — започна тя, — че за него винаги беше приятно да се работи. — Спря. Беше започнало да се изяснява и небето беше синьо и далечно. — Той умря, докато вършеше това, в което вярваше. Той умря, струва ми се, както би искал. — Огледа се отчаяно. Главата й беше съвсем празна. Съвсем несъзнателно хвана талисмана си и го вдигна на слънчевата светлина. — Любов и благоденствие — каза тя. — Той ми даде това. В надписа му, който е на един от езиците на Куракуа, се казва, че любовта и благоденствието ще бъдат мои спътници, докато го нося. Всъщност те бяха мои спътници, докато познавах него.

По-късно тя се запозна с Дик. Той й каза, че Ричард често говорел за нея. От съвсем близо приликата му с Ричард беше поразяваща. А и гласът му беше почти същият. Тя можеше да затвори очи и да повярва, че Ричард се е върнал.

Академията беше дошла малко насила. Хенри се появи — акт, който вероятно му беше коствал доста смелост, защото много хора, включително и Хъч, го обвиняваха за смъртта на Ричард. Той се беше състарил за тези няколко месеца. Лицето му изглеждаше сиво, а освен това той се движеше доста несигурно.

— Как си? — попита го Хъч като му подаде ръка.

Той я пое, но стискането му беше механично.

— Добре — отвърна той. — Радвам се да те видя, Хъч. — Погледът му се движеше между нея и подиума, който сега беше празен. — Макар че бих предпочел това да беше станало по по-приятен повод.

Последва неловка тишина. Хъч знаеше, че общественото мнение се е обърнало срещу Хенри. Целият свят вече знаеше за това. Той беше обявил, че се пенсионира, а освен това беше изправен пред перспективата да стане централна фигура в един исторически правен диспут по въпросите на съдебната юрисдикция извън Слънчевата система.

— Между другото, аз така и не ти благодарих — каза той. — За всичко, което направи.

— Радвам се, че успях да помогна — отвърна тя.

— Ще ми се всичко да беше станало иначе. — И той започна да отстъпва. Личеше, че му се иска да изчезне.

— На мен също — каза тя съвсем тихо.

Принстън, Събота, 27 ноември, 2202 г.

 

Скъпа Присила,

 

Само две думи, за да те осведомя, че Карл Хартлет се ожени днес. Знам, че вече сме водили този разговор, и се надявам, че няма да ме разбереш погрешно, но това е още един от добрите хора, които можеха да бъдат твои. Това момче направо те беше издигнало в култ. Срещнах булката, хубавичка е, но не е от твоята класа.

Моля те, помислѝ за бъдещето. По-млада няма да станеш.

Мама

Хъч стъпи с единия крак на възглавничката, сръбна от кафето си и се загледа в каменната равнина. Вече беше доста далеч от ръба, а Шола стоеше вдясно от нея. Въпреки че газовият гигант закриваше почти цялото небе, светлината му беше доста слаба. Над главата й нямаше никакви звезди. Тя гледаше право в Бездната. Ако човек се вторачеше достатъчно дълго и упорито, можеше да види и другата страна, далечното потрепване на Ръката на Стрелеца.

Кафето имаше приятен вкус.

Портланд, Орегон Понеделник, 29 ноември, 2202 г.

 

Скъпа госпожице Хъчинс,

Приложената към това писмо холограма пристигна преди няколко седмици, още преди да се върнете от Куракуа. Всъщност пристигна още преди да разбера за смъртта на Ричард. Не бях сигурен на кого трябва да я изпратя и си помислих, че може би Вие ще знаете. Помислих си също, че някой в Академията може да се заинтересува от нея.

С най-добри пожелания,

Дик Уолд

 

(ПРИЛОЖЕНИЕ)

Холограма по комуникатора

На заглавната страница пише „ЛИЧНО ЗА РИЧАРД УОЛД“

 

Дейвид Емъри в кабинета си.

— Ричард — казва той, — трябва да е някаква ирония на съдбата, че ме помоли да ти кажа нещо за това само преди няколко дни. Открихме Орикон. Помислих си, че ще пожелаеш да разбереш с каква информация разполагаме, но моля те, дръж си я за тебе, докато не излезе публикацията.

Развалините са разположени под един модерен град, така че не са достъпни за директни проучвания. Или, за да сме по-точни, не можехме да се сдобием с нито едно истинско парче от тях, за да можем да определим датата им, и нямаше как да докажем каквото и да било.

Скенерите показаха около развалините някакъв метален периметър, по който имаше изпъкнали линии. Издигна се теорията, че това е някаква защитна конструкция. — Той сяда на един стол и кръстосва ръце пред гърдите си, очевидно доволен от развоя на събитията. — Този свят е подложен на големи приливи заради близостта си до Компаньона. Построени са морски диги, които трябва да озаптяват океана. Но те са отскоро. Орикон е бил разположен върху група острови, които в момента представляват възвишения. При отлив са се откривали мочурища. Така че въпросът винаги е бил следният: как е било възможно за обитателите да пътуват от една част на града до друга при тези обстоятелства? Това въобще не е малък подвиг, между другото. Говоря за острови, които са се простирали върху хиляда и двеста квадратни километра. И освен това: как са поддържали постоянен достъп до океана, когато е трябвало да пътуват по повърхност, която понякога е била океан, а понякога блато?

Отговорът: имали са еднорелсова железопътна линия. Областта е осеяна с планини и ние тръгнахме на обиколка из някои от върховете, за да намерим доказателства. Вчера открихме едно: парче бетон, забито странично в една урва. Вече имаме и други доказателства. Изглежда, са били побивани между 18 000-та и 16 000-та година преди новата ера. И излиза, че тукашната цивилизация е три пъти по-стара, отколкото предполагахме преди.

Орикон живее, Ричард.

Хенри свали шлема. Слънчевата светлина стопляше стаята. Хъч гледаше към Сутрешното езеро, музея „Иверс“, парка „Елта“ и съвсем в далечината — Монумента на Вашингтон.

— Много мило от твоя страна, че си го донесла — каза той. — Мога ли да направя копие?

— Разбира се. — Тя очакваше някакъв знак от негова страна, знак, че е съгласен с нейната преценка за важността на документа.

— Добре. — Той скръсти ръце и се отпусна назад. — Как вървят нещата при теб?

— Чудесно — отвърна тя.

— Да не би да има нещо? — попита той. — Виждаш ми се напрегната.

— Хенри, не изглеждаш много изненадан.

Изражението на подобното му на пергамент лице не се промени.

— А теб какво те изненадва, Хъч?

— На Нок има второ прекъсване. По две на всяка от планетите. Това говори за някаква закономерност.

— Предполагаш, че Орикон е пострадал при едно от тези събития?

— Разбира се. Как иначе ще обясниш изчезването на една цивилизация, която е била способна да построи еднорелсов железен път?

— Хъч, ние не говорим за установени факти. Даваме си ясна сметка за събитията на Нок. Ти трябва обаче да си дадеш сметка, че Емъри има навик да прави прибързани заключения. Въпреки това наистина има много любопитно съвпадение. Той казва, че най-новите артефакти са от около 16 ООО-та година преди новата ера…

Тя не разбираше накъде бие.

— Събитията на Куракуа — продължи Хенри — са отделени едно от друго с осем хиляди години.

— … а на Нок от шестнайсет хиляди. Два пъти повече. Но какво може да означава това?

Той сви рамене.

— Кратни на осем. Каквото и значение да има това. — Той изглеждаше стар; движенията му бяха сковани и сякаш изискваха съвсем съзнателно усилие от негова страна.

— Кратни на осем ли? Можем ли да разберем дали на Нок е имало някакво събитие около 8000-та година преди новата ера?

— Вероятно не. Сегашният цикъл на цивилизацията е започнал три хиляди години по-късно. — Той огледа бюрото си. — Не ми са проблем съвпаденията във времето. Проблемът е другаде.

— Къде?

— В приликата между Оз и кубичните луни.

— И какво ще правим сега?

— Аз се пенсионирам — отвърна той. — И се надявам, че ще ми останат малко пари, след като адвокатите свършат с мен.

— Хенри, не можеш просто да си тръгнеш…

— Нищо не може да ме спре „просто да си тръгна“. Слушай… — Лицето му почервеня и той се наведе напред. — Имаш ли някаква представа какво означава всичко това за мен? На път съм направо да ме изритат. Обвинен за смъртта на стария си приятел. — Устните му потрепериха. — И Бог да ми е на помощ, защото те може би са прави.

— Но ние имаме нужда от теб.

— И аз имах нужда от теб. Ние минахме през ада там долу и там аз взех едно решение, с което ще трябва да се съобразявам през останалата част от живота си. Ти сега се опитваш да ме обвиниш. Къде беше ти, когато се опитвахме да се доберем до няколко отговора? Единственото, което правеше, беше да висиш на другия край на проклетия си комуникатор и да паникьосваш всички. Наистина ли си мислеше, че не знаем пред какво сме изправени? Слязохме долу с отворени очи, Хъч. Всички, до един.

„Но не всички успяхте да се върнете.“ Но тя не каза нищо. Хенри се взираше ядно в нея, после енергията му сякаш се изпари и той потъна в креслото си.

— Съжалявам, че виждаш така нещата — каза тя. — Направих каквото трябваше.

— Аз също.

 

 

Заболя я от гнева на Хенри. Дали и другите мислеха по същия начин? Боже мой, дали Ричард беше посрещнал смъртта разочарован от нея? През душата й премина хладен повей.

Не можеше да се върне в апартамента си тази нощ.

Пошля се из някои от местата, които посещаваше редовно, и в крайна сметка спря в „Сребърната танцьорка“ — любимо нощно заведение за хора от въздушните линии, в което вероятно никога не беше стъпвал археолог. Изпи няколко рома с ко̀ла, но те въобще не й подействаха. Някъде към полунощ окуражи с поглед един срамежлив млад стюард и се прибра с него.

За него това беше нощта на живота му.

 

 

Хъч искаше да забрави всичко. Но не можеше. И така, през една хладна и ясна вечер, седмица след разговора си с Хенри, тя се срещна за вечеря с Франк Карсън в един италиански ресторант на крайбрежието на Арлингтън.

— Аз лично не бих се притеснявал за това — каза той. — Хенри е склонен да се разстройва, а и доста му се насъбра. Между другото той ми каза, че е говорил с теб.

Карсън беше добър човек. Отнасяше се с нея като с дъщеря, но тя можеше да му прости това. Беше й дори приятно в известен смисъл.

— Той ме презира — каза Хъч.

Карсън я помоли да се поясни и когато тя свърши, се опита да я разубеди.

— И аз правех същото — рече той. — Бях в постоянна връзка с Хенри и непрекъснато им давах зор. Това, че искаше да се махнат възможно най-бързо, не е грешка. На твое място и Хенри би направил същото. Той и на мен ми се сърди.

Тъкмо се беше стъмнило. Пиеха „Кианти“ и гледаха как едно корабче докарва пътници от Александрия в пристанището.

— А ти какво мислиш? — попита тя. — За прекъсванията.

Той не се поколеба нито миг.

— Мисля, че в момента не може да се каже нищо категорично. Дори да се окаже, че преди осемнайсет или двайсет хиляди години на Нок е имало някакво бедствие, пак не мисля, че това ще означава кой знае какво.

— Ами „Божиите Пътища“?

— Моля?

— „Ще дойде Този, Който ходи по зората / и стъпква слънцето с нозете си / и съди ще душите на човеците. / По покривите Той ще крачи / и ще покаже Пътищата Божии.“ Това е от един молитвеник от Куракуа. Арт мислеше, че може да е предсказание за Второто прекъсване. Времето е определено много точно.

— Предсказания винаги има — каза Карсън.

Вечерята им пристигна — спагети и кюфтета за двама.

— По-добре ли се чувстваш? — попита я той, след като тя раздели храната на две.

— Да. Поне така ми се струва.

— Добре. Имам вести за теб: успяхме да проследим историята на хоргона.

Тя вдигна поглед от блюдото си.

— И какво открихте?

— Ами, доста е интересно. Знаеш, че това е митично чудовище. Само нокти и зъби, с жестоки очи, покрито с броня, двукрако. Огнедишащо. — Той направи пауза. — Освен това е виждало на триста и шейсет градуса.

— Окото на хоргона — прошепна тя.

— Да — каза Карсън доволно. — Така си помислихме и ние. Звярът се асоциира с детето-герой Малинар, а също и с Урик — нещо като Херкулес на Куракуа. Малинар спасил сестра си, когато тя била заплашена от съществото, като отклонил вниманието му с поднос с храна. Чудовището съжалило детето и го пощадило. А също и момичето. Знаем, че има цяла поредица митове за Малинар, но единственият, с който разполагаме, е историята за хоргона. Урик е може би най-известната от всички митични фигури на Куракуа. Важното в случая обаче е, че той със сигурност е бил познат и на хората на Куракуа от периода на линейния С.

— Значи част от нещата пасват — каза Хъч.

— Да. — Той набучи едно кюфте и го опита. — Ммм, вкусно! И така, Урик е живял в началото на тяхната цивилизация, в един свят, изпълнен с магии, тъмни прокоби и възмездия от страна на божествата върху всички, които излизали от правия път. В този сценарий участва само един бог — обичайното мъжко божество с типичния избухлив нрав и поведение, което не допуска никакво неподчинение. Между другото, монотеистичните системи били по това време на мода на Каракуа. Има няколко доказателства и за политеистични вярвания, но оригиналните истории трябва да са били предавани в продължение на хилядолетия, за да отразяват правилните схващания. Освен това има и друга всеобща тенденция.

— И каква е тя?

— Монотеистичните религиозни системи обикновено са доста нетолерантни. — Той й се усмихна топло и гласът му зазвуча по-меко. — Това всъщност е много приятно. Да вечеряш с най-прекрасната дама в Арлингтън, Вирджиния.

Хъч оцени комплимента, протегна ръка през масата и стисна леко неговата.

Карсън се върна отново към работата и каза:

— Имали са проблеми с хоргона. Той потискал всички и по принцип създавал пълен хаос. Така че призовали Урик.

— Добре.

— Единственият начин, по който можели да убият чудовището, било да го промушат с копие в сърцето.

— Доста директно — каза Хъч.

— Позната история — обясни той. — Хермес и Аргус.

— Моля?

— Древногръцки мит. Историята на един ловец. Опитващ се да победи най-трудната жертва, същество, което е изключително смъртоносно, така че не можеш просто да се скриеш в храстите. Освен това не можеш да се изправиш лице в лице с него. Така че трябва да измислиш някакъв трик. В историята за Урик се разказва как в рамките на няколко поколения цяла поредица герои се опитват да убият чудовището. Прилагали какви ли не трикове, за да се приближат до него. Опитвали са да го заслепят с отражението на слънчевата светлина в идеално полирани щитове; опитвали да се промъкнат до него, преобразени като женски хоргон; опитвали дори да го приспят с вълшебен тромбон.

Хъч се усмихна.

— Вълшебен тромбон?

— Е, не съвсем. Но става въпрос за някаква мистична свирка. Във всеки случай опитите винаги се проваляли. Героят оставял за малко свирката, за да хване сабята си, хоргонът се събуждал и го опичал. Това е техниката, използвана от Хермес, между другото. При него обаче свършила работа. Една жена също си опитала късмета. Казвала се Хаска и докарала цяла армия пажове, които да я обливат с вода. Хоргонът опекъл набързо пажовете, но Хаска извадила голям късмет и отървала кожата. Тя била единственият герой с такава съдба, докато не се появил Урик. Сега, тук важното е, че Урик се захванал с цялата работа заради любимата си Лисандра, която била отвлечена от демони. Местният мъдрец му казал, че може да я намери само с помощта на окото на хоргона.

— Ха така!

— Да. Който и да е направил надписа, със сигурност е бил запознат с митологията на Куракуа. За нещастие обаче различните източници не са на едно мнение по отношение на истинския брой на очите на съществото. Но както и да е. Приятелят от детинство на Урик — Калипон — тръгнал с него и двамата решили да отклонят вниманието на хоргона като му дадат храна.

— Крава ли?

— Режимът на хоргона очевидно бил ограничен само до човешко месо.

— Оо.

— Или пък е било така само във въображението на героя. Калипон се жертвал. Двамата решили стратегията да се състои в това той да тръгне челно в атака. Урик трябвало да стои в засада, докато атаката се провали и чудовището се позасити.

— Това не е ли малко странно за куракуатяните? Те не са били много склонни към самоубийство, нали?

— Хъч, не забравяй, става въпрос не само за една култура. Също като нас обитателите на Куракуа са имали голямо разнообразие от модели на поведение. Според някои от тях самоубийството понякога е било единственото разумно действие. Но ние не знаем почти нищо за периода, в който са се появили легендите за Урик. Това е важно, защото не знаем кой знае колко и за по-късната цивилизация, която е построила Храма на ветровете. Така че всъщност не мога да отговоря на въпроса ти. По стечение на обстоятелствата, въпреки че Калипон е бил сам по себе си герой, той е станал безсмъртен заради саможертвата си. В крайна сметка един народ е бил наречен на негово име.

Тя повдигна вежди.

— Вторият става първи.

— Да. Заради самоотвержеността и саможертвата си. Още нещо всеобщо, Хъч. Можеш да го срещнеш навсякъде. На Нок има няколко варианта. При нас също. Патрокъл например.

— Другият младеж, как му беше името… Урик, защо не пожелал той да стане основното ястие? В края на краищата нали били тръгнали да спасяват неговата приятелка?

— Е, тогава за кого да спасяват девойката? Не, Калипон участва в разказа единствено с цел да направи саможертвата. При това да я направи с желание. Ето това придава особения смисъл на историята. Всеки е длъжен да зачете по-голямото добро.

— И разбира се, нещата се подредили чудесно?

— Да, Хъч. Подредили се. Калипон загинал, Урик довършил хоргона и взел едното му око. В крайна сметка, с помощта на една свещена морска птица — гмурец — успял да спаси и прекрасната Лисандра. В чест на начина, по който получила свободата си, тя нанизала окото на златна верижка и го носела на врата си до края на живота си. В различните изображения винаги е съпровождана от гмурец. — Той подпря брадичка на ръката си и я загледа. — Така че въпросът е къде ни води всичко това?

— Това е всичко? — възкликна тя.

— Всичко. — Карсън вдигна чашата си. Електрическите свещи проблясваха в напитката.

— Значи я спасил и заживели щастливо за вечни времена — каза Хъч.

— Не. — Той поклати глава. — Това не е краят. Нищо не свършва така. Не и за героите от епосите. Трябва да има окончателно валидизиране на мита, признание от божество и от общността за значимостта на геройската постъпка. И трябва да има нещо нагласено. Нагласеното в случая е, че докато героят отсъства заради някакъв боен поход, някакви насилници нападат дома му. Лисандра умира, за да защити сина им. Урик залавя бандитите и им дава да се разберат, но в сблъсъка е смъртно ранен. И тогава боговете получават възможността да му окажат божествена чест. Наградата за Урик — Калипон въобще не се споменава — е да бъде приет в компанията на воините на Бога, един безсмъртен отряд, който бива призоваван в моменти на голяма нужда. Членовете били увековечени, като били възнасяни на небето.

— Интересно — каза Хъч. — „Търсете ни по светлината на окото на хоргона.“ Дали така Строителите не ни показват къде живеят?

— Може би.

— Ако е така, окото на хоргона е звезда. Може би родната им звезда.

— Точно това си помислих и аз — съгласи се Карсън.

Хъч си бодна спагети.

— Възможно ли е да търсим всъщност съзвездие?

— Струва ми се, че да.

— Кое точно? Знаем ли кои са съзвездията на Куракуа?

— Не и от онази ера.

Тя въздъхна.

— Значи нищо не знаем. Как можем да открием съзвездие, което прилича на едър обитател на Куракуа с копие в ръка? И след това как ще можем да сведем всичко до една-единствена звезда?

— Аз мисля, че не търсим Урик. Не е той този, който се свързва с окото на хоргона. А Лисандра. Тя го е носила.

— Няма значение — каза Хъч. — И Лисандра ли е получила съзвездие?

— Урик и Лисандра са били любовници. В митологичните системи любовниците — ако са с много важен статус — никога не се разделят отвъд областта на физическото. През целия митичен цикъл те двамата били в постоянна връзка, така че трябва да очакваме да ги намерим заедно и в небесата.

— И въпреки това нещата са доста безнадеждни. — Хъч вдигна ръце. — Някога успели ли сте да снимате звездите? Как въобще ще я разпознаем?

— Уместен въпрос. Ако имаш някакво предложение, ще се радвам да го чуя.

— Представа си нямам.

— Може би не е чак толкова безнадеждно. Имаме един жокер: окото на хоргона е червено.

Библиотечна справка

Те пият за Делата ми из залите на Ка

и благославят мечовете си със мойто име.

Но аз вървя през снеговете

в лунен здрач

и ни за миг не спирам да отдъхна.

 

Къде е Калипон, другарят мой?

 

Високо се ветреят знамената

на поста при Хастер.

О, смели багри! Сиво, синьо — камък и море.

Това са моите цветове,

все още ярки в гаснещата светлина.

Аз кимвам, но не спирам.

 

Къде, най-сетне, е Лисандра?

 

Из „Урик по заник“

(Превод: Филип Маркоти)