Джак Макдевит
Машините на Бога (10)

10.

На борда на „Алфа“. Сряда; 06:10 ч.

 

В рамките на един час върху Храма се стовариха три морски вълни. Първата отнесе задната стена, откърти покрива и разруши колонадата; втората, която всъщност беше най-силна, унищожи две от кулите и погреба Долния храм; а третата откърти куполите на Сийпойнт и ги отнесе на два километра навътре в сушата. Няколко зони с жилища и един център за холографски изображения си отидоха с тях. Може би най-лошото от всичко беше (тъй като Храмът и Кулите така или иначе изживяваха последните си дни), че цяла лавина от пясък и натрошени скали блокира шахтите и коридорите из целите разкопки. Военният параклис изчезна сред развалините.

Но не бяха дали нито една човешка жертва, така че Карл Пикенс просто изрази общото мнение, когато каза, че може би е по-добре да приемат намека и да изоставят всякакви действия.

Хъч, която слушаше от совалката, беше съгласна. Двамата с Карсън тъкмо се прибираха. Морето беше развълнувано, но повече цунамита нямаше да има. Карсън беше ядосан и тъжен. По линията за свръзка гласът на Хенри беше прозвучал унило, сякаш вече нищо нямаше значение.

Плаващият кей, разбира се, беше изчезнал. А от Кулите бе останала само една.

Посланието на Мелани Тръскот беше получено.

 

 

Арт Гибс и Джордж Хакет ги посрещнаха с подводницата, така че прекараха целия следващ час в прехвърляне на товара. Без кея задачата беше много по-трудна. Изпуснаха един контейнер и го гледаха как бавно потъва, докато изчезна от погледа им. Разбира се, не беше невъзможно да го извадят, но нямаха време да се занимават с това. Като цяло работата вървеше бавно и тромаво.

На Хъч й харесваше как Джордж се обърква, когато го заговори. От друга страна, сред мрачното настроение на хората на Хенри само той беше успял да запази някакво чувство за хумор.

— Прави каквото можеш — каза той — и да не ти пука за останалото. Няма смисъл да хващаш язва от неща, които не зависят от теб.

Но имаше моменти, когато и той се въсеше, и най-накрая призна, че му се искало нещата да не свършат така.

— Винаги ще се чудим какво е останало там долу — каза той. — Тези хора са живели тук хиляди години. Жалко, че просто трябва да ги погребем.

Хъч не каза нищо.

— Ще протестираме — намеси се Арт. — Обаче нищо няма да излезе. Това е най-големият проблем на тоя екип. На никой не му стиска за нищо.

— А ти какво можеш да предложиш? — попита го Джордж.

Арт се вторачи в младия гигант и бързо отвърна:

— Не знам. Не знам. Но ако бях на мястото на Хенри, щях да измисля нещо.

— Недейте да се занимавате с това — каза Карсън. — Това е работа на организаторите.

— Мисля, че трябва да си намерим добър адвокат и да ги съдим тия копелета — продължи Арт. — Поне за небрежност. Най-малкото. Не знам за другите, но аз лично си ударих гърба.

— Няма смисъл — каза Карсън. Двамата с Джордж вършеха най-много работа. Бяха скачили подводницата и совалката, но те продължаваха да се блъскат и клатушкат. Джордж беше в подводницата и подаваше контейнерите на Карсън. В най-добрия случай заниманието си беше на принципа на пробата и грешката и Хъч се изненада, че изпуснаха само един контейнер.

— Защо не? Поне всички ще разберат как действат Кейсуей и Тръскот.

— Нищо няма да излезе — каза Карсън. — Просто ще обвинят някой пилот и после иди ги гони. Никой на върха няма да пострада.

— Направиха ни на балами — намеси се Хъч.

— Така си е — съгласи се Джордж. — Но поне знаем кой ни погоди тоя номер.

— Трябва да има начин да си го върнем — каза Арт. Хич не му подхождаше да играе ролята на отмъстител. Беше нерешителен и предпазлив — напълно различен от енергичните личности, които можеха да се намерят по тия отдалечени кътчета на достъпното пространство. Приличаше на човек, който един ден просто се е качил на някой автобус в центъра на Чикаго и случайно се е озовал в Храма.

Хъч си мислеше за гангстера, когото Тръскот беше обезоръжила и убила в Нюарк. Тя не беше жена, която ще си седи и ще толерира подобно отношение.

 

 

С изключение на липсващия купол, комплексът не беше получил никаква друга голяма повреда. Хъч знаеше, че няколко модула са поддали, че някои от по-малките помещения — квартири и кабинети на Анди и Линда — са се напълнили с вода, но там работеха само двама-трима души. Останалите бяха в района на Храма.

Чудеше се дали изпускането на „снежната топка“ е директен резултат от разговора й с Тръскот. Не можеше да се сети за никакво друго разумно обяснение.

Мамка му!

По общия канал се чу гласът на Хенри.

— Джордж? Трябваш ни при разкопките.

Джордж потвърди, че е чул, и каза:

— Ще трябва да свършите товаренето без мен. Викат ме.

Хъч я полазиха тръпки.

— Да не би да имате намерение да влезете в Храма?

— Вероятно.

— Не е ли малко късничко?

Арт погледна часовника си и се ухили:

— Е, имаме цели четирийсет и три часа.

 

 

Натовариха подводницата и пак излязоха на повърхността, този път малко по-далеч от брега в търсене на по-спокойни води.

Сега товареха Еди и Арт. И двамата бяха дребнички и им беше трудно, но пък Хъч беше монтирала една тефлонова пластина от палубата на „Винк“ в совалката, за да улесни работата. Само поставяш контейнера върху нея и го плъзгаш накъдето си искаш. Вършеше добра работа и тя беше доволна.

Тъкмо свършиха и бяха тръгнали за още багаж от Сийпойнт, когато Хенри отново заговори по общия канал.

— Както много добре знаете — каза той, — евакуацията трябваше да започне много скоро. Здравият разум ни подсказва, че трябва да си тръгнем веднага. Но повечето от вас знаят, че в Долния храм намерихме нещо, което по всяка вероятност е ротативна печатарска преса. Използва подвижен метален шрифт и буквите са подредени по местата си. Маги успя да различи няколко букви от касумелски С, преди да удари вълната. За нещастие пресата е все още в Долния храм. Няма да е лесно да се доберем отново до него за времето, с което разполагаме. Но пък ако успеем, ще имаме възможност да разберем С-текста. Не е необходимо да ви казвам какво означава това. В момента правим всичко, което ни е по силите, за да стигнем до този артефакт. Искам обаче в същото време да започне транспортирането на хората оттук.

— Един момент, Хенри. — Гласът беше на жена и звучеше много потиснато. Хъч погледна Арт въпросително.

— Санди Гонзалес — каза Арт. — Тя свърши най-много работа в екипа на Оз.

— Какво има, Санди? — попита Хенри.

— Много е опасно. Нека да се откажем и да се махаме.

— Ти няма да се занимаваш с това, Санди.

„Грешен отговор“ — помисли си Хъч. Хенри би трябвало да е малко по-умен.

— Хенри, не се опитвам да отърва само собствената си кожа — изсъска Санди. — Искам да кажа, че няма смисъл да рискуваме повече. Дай нареждане за оттегляне, преди някой да е загинал.

— Добре — каза Хенри съвсем безразлично. — Някой друг иска да каже нещо?

Заговори още една жена. Гласът звучеше познато, но Хъч се сещаше коя е.

— Не искам да изкарам остатъка от живота си в чудене какво, по дяволите, е ставало въпрос горе на луната, като знам, че може би съм била много близо до отговора, но не съм направила необходимото, за да разбера.

— Линда Томас — каза Арт. — Много е способна. И много млада. Де да имах нейното бъдеще.

Всички останали също се изказаха. Дори накрая и Франк Карсън от совалката си. Хъч се изненада, когато го чу да казва, че е по-добре да напуснат. Екипът обаче беше безнадеждно разделен, а някои дори защитаваха и двете становища. Карл Пикенс искаше да остане, защото отказваше да бъде гонен насила, но в същото време беше на мнение, че Храмът е много опасен и не бива да се влиза в него.

— Аз лично не бих слязъл. И никой не бива да го прави. Дори доброволци.

Джанет, която вече беше заявила желанието си да остане, каза:

— Надявам се, че мотото ни не е „Безопасността преди всичко“.

— Ричард? — намеси се Хенри. — Ти какво мислиш?

— Моето мнение не е важно — отвърна Ричард монотонно. — Каквото и да решите ти и твоите хора, ще го подкрепя.

„Не, по дяволите — помисли Хъч. — Кажи му, че трябва да се омитат.“

Нея обаче не я попитаха.

— Добре — рече Хенри, — засега оставаме. Джордж, не поемай никакви рискове. — На Хъч това не й се хареса особено. Не беше взето никакво решение, а на тези хора очевидно им трябваше малко по-авторитарен ръководител. — Междувременно започваме изтеглянето. Хъч, колко души можеш да качиш? Освен себе си.

— Четирима на „Алфа“. В совалката на Храма трима.

Бяха шестнайсет души заедно с Ричард и нея.

— Кога е следващият ви полет?

— След около два часа. Щом натоварят совалките.

— Добре. Вземи Маги. И Фил. — Това бяха филолозите. За тях нямаше значение дали работят в Храма, или на „Винкелман“. — А също Карл и Джанет. Ще помисля за останалите…

— Възразявам — намеси се Пикенс. — Аз не казах, че няма да помагам. Казах само, че това е лудост. Това не означава, че имам намерение да се спотайвам.

Джанет също се възпротиви и „съвещанието“ завърши почти със скандал.

 

 

— Хъч. — Ричард я гледаше в очите. — Не става въпрос за обикновени разкопки. Хенри и хората му са изградили кариерите си на това място. И сега, когато са съвсем близко до откритието, някой се опитва да им го отнеме.

Тя го гледаше, без да казва нищо.

— Чуй ме. Хенри е прав. Трябва да останат и да извадят печатарската преса. Да тръгнат ще е равносилно на предателство.

Тя пак не каза нищо.

Ричард се усмихна нежно.

— Искам да направиш нещо за мен. Познаваш ли Дейвид Емъри?

Познаваше го. Веднъж го беше засякла на някаква сватба. Деликатен африканец с оксфордски акцент. Специалността му беше свързана с извънземните религии. Беше написал няколко книги в тази област.

— Да — отвърна тя, — познавам го.

— Той е на Нок. Искам да му предадеш едно съобщение.

— Разбира се.

— За прекъсванията. Искам да разбера дали това са случайни събития, или има някаква определена последователност. Може би има планетарен или пък социален механизъм. Нещо биологично да речем. Нещо, което се задейства периодично. — Той захапа устната си, сякаш се наслаждаваше на неспособността си да разбере загадката. — Бих искал да знам дали е попаднал на някакво доказателство за нещо подобно на Нок.

— Защо не го попиташ сам? Сийпойнт разполага с междугалактическа връзка.

— По нея нищо не може да остане скрито. Засега предпочитам това да остане между нас.

— Добре. Ще се свържа от „Винк“.

— Благодаря. И го помоли за бърз отговор.

Тя понижи гласа си до заговорнически шепот.

— И аз искам да те помоля за нещо.

— На твоите услуги.

— Мелани Тръскот.

— Да?

— Какво ще стане с нея, когато всичко това свърши?

— Ще я повишат — каза притеснено Ричард. — Зная как се чувстваш, Хъч. Но ние ще отправим протест, „Козмик“ ще напише доклад, ще ни изпрати копие, ще ни се извини и с това всичко ще приключи. — Той сви рамене. — Може би ако някой беше загинал…

 

 

Джанет Алегри беше доволна, че Хенри не се беше отказал от прокарването на тунел в Долния храм, но и ядосана, че ще е сред първите евакуирани.

Въпреки това не се оплакваше. Прибра се, за да си събере багажа. Преди три години беше донесла със себе си само няколко лични вещи, но беше успяла да натрупа и известен брой артефакти. Това, разбира се, беше незаконно. Всичко трябваше да се предава на Академията. Но Академията разполагаше с достатъчно неща, за да запълни цял склад, така че всеки си беше заделил по няколко сувенира. В известен смисъл това си беше традиция.

Единият — любимият й — представляваше слънчев медальон, наречен така заради изгряващия слънчев диск и надписа „Живей за светлината“. Харесваше й, защото това звучеше съвсем човешки. Имаше си и една урна с надпис, датираща от късната мезатична епоха, чиито символи никой не беше успял да разчете; а също така и една монета с образ от Куракуа от едната страна и един храст от другата. След много години тези спомени щяха да са сред най-ценните й притежания. Неща, които щяха да й напомнят за два изгубени свята: този на Куракуа и на собствената й младост.

Тя ги загъна внимателно в дрехите си и ги прибра в чантата.

Чаршафите щяха да останат, хавлиените кърпи също.

Свали поставените в рамки снимки по стените — на брат й Джоел и семейството му във всекидневната им на Коледа, на шестима души от екипа на Куракуа на брега до фрагмента Зета (който беше открит от Джанет и беше дал на Маги първите прозрения за разчитането на касумелските езици). Тя беше изкарала доста време на Куракуа. Беше се утвърдила в професионално отношение. Беше преживяла няколко връзки. Болеше я при мисълта, че всичко тук скоро ще се превърне само във вода и кал.

Издърпа багажа си в коридора и почти се сблъска с Ричард.

За миг той се стресна, после попита:

— Мога ли да ти помогна?

Не беше имала много възможности да говори с него, откакто беше пристигнал. А и репутацията му я притесняваше.

— Да, благодаря.

Той я гледаше втренчено.

— Добре ли си?

— Да. Защо?

— Виждаш ми се бледа. — Той погледна чантите. — Не се притеснявай, ще има и други места.

Понесоха багажа през общото помещение, после към долното ниво и накрая към подводницата. По-късно Джанет щеше да си спомня, че си бяха говорили, но нямаше да си спомня какво е казал той. Всъщност какво да каже — случайните неща, каквито без съмнение са небрежните реплики, за които отскоро познаващите се хора са неизбежно глухи. Но нямаше да забрави, че той беше мил с нея.

 

 

Маги Туфу беше може би най-добрият екзофилолог на Академията. Имаше доста високо мнение за себе си, но пък наистина имаше за какво. Беше се сдобила с репутацията си на Нок, където беше разчела както древни, така и по-нови надписи. За разлика от повечето от най-изявените имена в нейната област, Маги беше и доста кадърен учител. В Университета на Пенсилвания за нея се носеха легенди.

Беше постигнала успех във всичко, на което държеше, с изключение на две неща: брака й и неспособността й да направи каквото и да било по отношение на няколкото надписа, оцелели на Пинакъл.

Сега беше изправена пред трети възможен провал. Никой от екипа на Джейкъби не беше схванал по-бързо от нея колко е важно да се разшифрова линейният С. Също като Ричард, и тя вярваше, че това в крайна сметка може да ги отведе до Строителите на монументите и до мистерията около Оз. Маги беше от малцината, които вярваха, че в Оз освен загадка има и отговор. Повечето от колегите й споделяха мнението на Франк Карсън, че лунният артефакт просто е построен от чуждопланетни същества — и толкова.

Тъкмо затова, когато пристигна стъписващата новина, че Академията напуска Куракуа, че археологическите й съкровища ще бъдат пожертвани заради създаването на един обитаем свят, тя загърби всички останали проекти и се отдаде изключително на проблема на линейния С.

Бяха възстановили около петстотин писмени находки на основния език от десетина основни разкопки. По принцип те се състояха само от няколко групи символи. Контекстът често се ограничаваше до знанието (или твърдението), че находката е свързана с правителствена сграда, библиотека или статуя на животно.

Долният храм беше потенциален извор на информация. Маги се беше сдобила с няколко плочки, изписани на различни касумелски езици. Бяха придружени от пиктограми, символизиращи тропически бури, бушуващо море, военни подвизи или луната, така че тя можа да поотгатне нещичко. Беше възстановила една първична азбука, както и няколко производни, и беше започнала да прави речник. Но така или иначе, в момента страшно й трябваха още находки.

Отговорът беше в печатарската преса. Чрез нея щеше да се сдобие поне с две-три хиляди знака под формата на текст. Великолепна находка. Ех, ако можеше да се добере до нея!

Тази сутрин се беше чудила над една плочка, намерена преди две години при разкопки на няколкостотин километра навътре в сушата. Беше я сканирала и индексирала, но не я беше изпратила в Академията с редовната годишна пратка.

Парчето беше овално, широко колкото ръката й и около двайсет сантиметра на дължина. Изобразяваше героя от Куракуа Малинар като дете, в ръка с чиния, от която храни едно жестоко, подобно на мечка животно с бивници и огромни очи, а отстрани едно дете наблюдава цялата сцена. Тя знаеше този мит: животното беше хоргон, адски звяр, който имаше способността да вижда всичко. Хоргонът беше едно от класическите чудовища на местната митология, същество, символизиращо провала на божественото, с което много напомняше на сатаната. Никой не можеше да се скрие от него. Никой не можеше да го надвие. Но по традиция то щадеше децата, защото това дете се беше приближило безстрашно до него с чиния в ръка, за да отвлече вниманието му от сестра си. Хоргонът беше възнаградил Малинар за смелостта му и след това събитие никога повече не беше нападал деца. Идеограмата на безстрашието, която се състоеше от три стрелки, затворени в кръг, беше изрисувана в горната част на гравюрата. Освен нея имаше и шест реда текст. Маги беше почти сигурна, че е разшифровала няколко термина: глаголите „виждам“ и „предлагам“, както и съществителните „Малинар“ и „хоргон“.

А освен това в текста имаше доказателства за някои от синтактичните й предположения.

Маги не беше изпратила плочката във Вашингтон, защото беше разчела символите, съставящи думата „хоргон“, на базата на друго откритие: тя беше част от надписа на Оз.

 

 

При нормални обстоятелства Академията би положила максимални усилия, за да спаси оборудването си, конвейерите, подводницата, самия Сийпойнт. Решението за евакуиране обаче беше взето много внезапно и без Хенри да бъде включен в него. И следователно беше останало много малко време, така че хората от екипа (както и ръководителите им във Вашингтон) трябваше да направят избор между това да успеят да изнесат скъпото оборудване и това да спасят артефакти с неизвестна стойност. Артефактите, разбира се, бяха взели надмощие. Карл беше дежурен, когато изпратиха нареждане до Хенри да зареже личните вещи в Сийпойнт, за да може на борда на совалките да остане допълнително място за складиране. Хенри беше изкарал тук достатъчно дълго време, за да си даде сметка и сам, че това е най-правилното решение. Но Карл забрави да предаде заповедта.

Карл беше в подводния залив. Там беше само Джанет с багажа си. Той мина по пътеката покрай басейна, пусна чантите си до нейните и каза:

— Готов съм. — Всичко наоколо беше запълнено с контейнерите на Еди. Бяха над сто. — Наистина ли трябва да вземем всичко това?

— И още много. — Джанет се усмихна уморено. — Карл, какво ще правиш, когато се върнеш вкъщи?

— Имам място в Института по археология. — Опита се да го каже като нещо естествено, но и двамата знаеха, че мястото е доста престижно.

— Честито — каза тя. — Представа си нямам аз какво ще правя. — Преди около месец беше дошъл списък със свободните работни места. Академията възнамеряваше да задържи на работа няколко души от екипа, а за другите… Някои, като Карл, щяха да се върнат към преподавателската си практика. — Искам да продължа с полевата работа — каза тя. — Но и двата списъка — както за Нок, така и за Пинакъл — са вече прекалено дълги.

— Две години е последното, което чух — отвърна Карл. Алегри беше адски добра археоложка. С невероятен опит. Беше си в стила на Академията обаче да прахоса таланта й, като й предложи да преподава на студенти първокурсници.

— Може би все пак ще направят някакво изключение за работилите тук. Помоли Хенри да каже някоя добра дума за теб където трябва.

— Жалко за всичките усилия — каза тя. — Хенри заслужава много повече.

— Може би има още шансове — каза Карл. — Той иска линейния С. И мисля, че може и да се добере до него.

Библиотечна справка

Като повечето митични герои Малинар може да е имал далечна историческа основи. Но дори да е така, действителността е безнадеждно преплетена с легендата. Този герой се появява в епохи, които се намират на хиляди години една от друга. Без съмнение това се дължи на изключително дългата история на Куракуа, както и на липсата на технологичен прогрес след изразходването на незаменимите природни ресурси на планетата, което е довело до телескопичен ефект върху по-ранни епохи и така всички те много са си заприличали.

Въпреки че времето на Малинар предхожда построяването на Нотическите кули с почти десет хиляди години, се предполага, че той е посетил светото място, за да се допита до Божеството. По онова време Храмът се е издигал върху скала на голяма височина над морето. Разполагаме с плочка, която според специалистите изобразява точно това събитие.

За жалост по-голямата част от цикъла на Малинар липсва. Не знаем нито каква е била причината за допитването, нито какъв е бил резултатът от него. Знаем само, че жителите на Куракуа не можели да се примирят с мисълта, че техният велик герой не е посетил внушителното светилище на северното крайбрежие.

Линда Томас, „В Храма на ветровете“

Харвард, 2211 г.