Джак Макдевит
Машините на Бога (14)

14.

Храмът на ветровете. Петък: 09:43 ч.

 

Двете рамки бяха най-важната част от находката. Стига да успееха да ги извадят така, че текстът им да остане сравнително непокътнат. Точно поради тази причина и въпреки сериозността на положението, Ричард беше много предпазлив. Двамата с Хенри работеха бавно и внимателно по измъкването на артефактите, а после ги заизбутваха през тунела. Джордж се движеше пред тях, за да отстранява препятствия и евентуално да разширява прохода, където е необходимо.

Стигнаха до вертикалната шахта в десет без четири минути и Хенри светна нагоре и каза:

— Как мислите? Да изчакаме тук до десет? Ако има трус, докато сме в шахтата, рамките може да се повредят.

Ричард се позамисли. Един трус, докато са в шахтата, нямаше да повреди само рамките. От друга страна обаче не разбираше защо да са в по-голяма безопасност, ако останат на мястото си.

— Хайде да продължаваме — каза той.

 

 

— Мелани, имаме проблем.

Тя знаеше, че ще има проблеми. Винаги имаше проблеми, когато човек се опиташе да спре операция от подобен мащаб.

Какво има, Харви?

Той изглеждаше много притеснен.

— Хелм не отговаря.

Оставаха по-малко от две минути.

— Остави го. Обади се директно на контролните постове.

— Опитах. Сигналите са блокирани. Трябва ни парола.

 

 

— Хъч. — Беше Тръскот.

— Да?

Лицето на директорката беше почервеняло от гняв.

— Не мога да се свържа с нашите станции. Детонацията ще започне по график.

— Но тук има още хора — запротестира Хъч.

— Съжалявам. Ще се опитаме да направим нещо. Дръжте ни в течение.

 

 

Десет часът.

Южното небе се освети, сякаш точно под хоризонта се беше запалило още едно слънце.

— Ричард — обади се Хъч.

— Да.

— Започна. Виждам го оттук.

— Добре. Запази самообладание. Идваме. Имаме време.

Морето беше спокойно.

 

 

— Вече съм горе — каза Джордж. Беше стигнал до върха на шахтата.

— Добре — каза Хенри. — Почваме.

Джордж спусна въжето, те двамата с Ричард повдигнаха едната рамка и я вързаха. Хенри заплува нагоре с нея, за да я направлява.

Ричард остана долу с втората. Почисти тинята и усети под пръстите си ръбовете на буквите. Какво съкровище държеше в ръцете си!

Но беше сам в тунела и усещаше тежестта на водата. Стените бяха мрачни и задушаващи. Пред очите му минаваха малки рибки.

Въжето се върна и той го уви набързо около рамката. Над него Джордж, току-що измъкнал първата рамка от шахтата, извика:

— Давай!

В този момент водата се раздвижи. Просто леко потрепване, но едно ято риби, които наблюдаваха цялата операция, се стрелна и изчезна.

— Идва — каза Джордж. Ричард избута рамката нагоре, после се свърза с Хъч.

— Не си точно на повърхността, нали?

— Разбира се, че съм на повърхността. Как иначе ще се качите на борда?

— И аз не знам. — Той плуваше нагоре след артефакта. — Тук вече има ударни вълни. Бъди нащрек.

— Добре.

 

 

На „Винк“ Джанет Алегри мина нервно по мостика, приближи се до Маги Туфу и без да каже нито дума, я свали с един удар.

 

 

Мелани Тръскот с безпомощен гняв наблюдаваше как белите лампи светват една след друга.

— Какво да правя? — попита Сил.

Мамка му на Хелм! По всяка вероятност някои от хората на Академията щяха да загинат. И което беше по-лошо — ако взривяха ледовете само на единия полюс, това щеше да наруши, а вероятно и напълно да промени въртящия момент на планетата. Куракуа можеше да стане нестабилна за следващите няколко века.

— Кажи на Хардинг да отмени задържането. Действайте по плана.

Сил кимна.

— И когато се свържеш с Хелм, ми го дай да си поговорим.

 

 

По плана не се предвиждаше всички устройства да експлодират едновременно. Местата, където ледовете бяха пропукани, скалата под тях (там, където имаше такава), наличието на вулкани, разпределението на масата: тези, както и други фактори, определяха последователността и точните моменти на отделните експлозии. С изключение на един, всичките петдесет и осем южни взрива избухнаха в рамките на четири минути и единайсет секунди. Ударната им мощ варираше от два до трийсет и пет мегатона.

Приблизително осем процента от общата маса се изпари. Формации, просъществували десетки хиляди години, бяха вдигнати във въздуха. Огромни плаващи блокове — като този при Калага — бяха разбити и заплуваха в океана. Милиони тонове вода, изхвърлена при експлозиите, се превърна в пара. Огромни като планини вълни тръгнаха на дълго пътешествие през кръглото море.

На третата минута след първоначалната детонация избухна един погребан дълбоко в ледената покривка вулкан. По ирония на съдбата той не беше от вулканите, чиито гърла бяха заредени с бомби. Но точно той изригна първи. Следващите го направиха според плана.

Заваля горещ дъжд.

Ударни вълни започнаха да се нагъват със скорост от пет до седем километра в секунда и при зараждането си отприщваха множество трусове.

 

 

Поклащането, което Ричард беше усетил преди няколко секунди в тунела, остана почти незабелязано на повърхността — нищо повече от една малка вълничка и лек полъх във въздуха. Само след секунда обаче дойде една доста по-сериозна ударна вълна и Хъч почти заби нос в таблото.

„Алфа“ се изпълни с гласове от Храма:

— Тази си беше голяма.

— Всички добре ли са?

— Мамка му, загубихме част от нещата…

— Хъч, имаш пратка. — Беше Хенри. — Издърпай я.

Тя я издигна и първата рамка се показа на повърхността. Най-обикновена безкрайно корозирала кутия. Но Хъч знаеше от собствен опит какви чудеса може да види човек във въодушевлението си. Дано да си струваше да рискуват живота си за нея.

Качи я на борда и пусна въжето.

— Хайде, Ричард, пускай. — Това беше Джордж. — Хванах я.

Морето се люшна и водата направо възвря.

На повърхността се появи Санди и Хъч я издърпа в совалката.

— Слава Богу — възкликна Санди, — успяхме!

— Още не сме. Къде са останалите?

— Идват. Само две минутки.

— Добре. Слушай, тук ще стане малко претъпкано. Отиди при Карсън.

— Както кажеш — рече Санди и отново се гмурна в морето, за да преплува няколкото метра до совалката на експедицията.

— Франк — обади му се Хъч. — Аз ще кача останалите. Ти по-добре излитай. — Хвърли притеснено поглед към неясния хоризонт. — И проверявай за вълни.

 

 

Повечето от подводните лампи бяха угаснали. Само червените маркиращи светлини продължаваха да горят смело в мрачните дълбини на разрушения Храм.

Косата на Ричард беше паднала върху очите му, но той просто нямаше сили да я оправи. Беше изтощен. А и морето го дърпаше надолу.

Странно, че течението на дъното беше толкова силно.

 

 

— Не, Хъч — каза Франк. Беше излетял преди две минути. — Още нищо.

— Добре. Притеснява ме обаче, че виждам върха на Храма.

— Какво? Та той е на пет метра под водата. И то при отлив.

— Да, ама аз го виждам. — Тя превключи каналите. — Ей, момчета, давайте бързо. Идва вълна.

— На какво разстояние е? — Беше Хенри.

— Не знам. Много близо.

— Идваме — каза Ричард хем ядосано, хем примирено.

— Хъчинс? — Това вече беше Тръскот. — Какво става при вас?

— В момента съм малко заета. — Имаше и видеосигнал, но тя не го включи.

— Дадох заповед на моите хора да помагат. Сега са на четири часа от вас.

При нормални обстоятелства Хъч щеше да долови загрижеността в гласа й. Но не и сега.

— Малко ще е късничко. Благодаря. — И прекъсна връзката. Морето още беше спокойно.

— Хъч? — Беше пак Карсън. — Виждам я.

Побиха я студени тръпки.

— Къде?

— На двайсет километра от вас… Имате три минути.

— Момчета, чухте ли?

— Да… — Беше гласът на Джордж.

— Зарежете рамката. Излизайте! — Тя огледа хоризонта. Още не се виждаше нищо. — Франк, колко е голяма? Можеш ли да разбереш?

— Не. Прилича на предишната. Малка. Човек не би я забелязал, ако не търси специално.

— Добре. — Тя видя как една каменна стена излиза на повърхността. — Водата продължава да спада.

 

 

Джордж издърпа няколко метра от свободната част на въжето. Другите задържаха рамката, докато той я овърже. Два пъти около нея, една примка напряко. Хенри посочи към повърхността.

— Да вървим.

— Тегли, Хъч. — Джордж отпусна въжето и заплува нагоре.

Течението влачеше Ричард по морското дъно. Корпусът на совалката над него изглеждаше мрачен и някак съвсем близък в осветената от слънцето вода.

Хенри също се носеше навътре.

— Горе главата — каза той. — Отливът е голям мръсник. — Гласът му беше станал писклив.

— Дръж се, Хенри — каза Джордж. — Идвам да ти помогна.

Хъч беше изпаднала в паника.

— Да тръгваме!

Ричард докопа с една ръка въжето. Ръцете му бяха преуморени.

— Джордж — извика Хъч. — Връщай се. Ще го измъкнем със совалката. Ричард, къде си?

— С рамката.

— На въжето?

— Да.

— Добре. Нямаме никакво време. Дръж се здраво. Разбра ли? Не се пускай каквото и да става.

От едната страна на артефакта въжето малко висеше. Той го уви около кръста си и направи възел. След това, напълно изтощен, престана да се бори.

— Ето го. — Беше отново гласът на Хъч. Ричард не беше сигурен кого има предвид. Помисли си: „Тя винаги е била до мен, когато съм имал нужда от нея“. Почувства се странно. Някак разглобен.

— Отпусни се, Хенри — каза Джордж. — Измъкнахме те.

— Мамка му — изруга Хъч. — Тая мръсница е вече върху нас. — Зад гласовете той чу някакъв звук, като леко шумолене на вятър.

— Ричард?

— Да.

— Можеш ли да се вържеш?

— Вече се вързах.

— Добре. След трийсет секунди тръгваме.

— Не изпускай рамката, Хъч — каза той.

Джордж:

— Хайде, дърпай го. — Вероятно говореха за Хенри.

И Карсън:

— Изчезвай оттам, Хъч.

— Добре, хванах го. Дръж се, Ричард…

Въжето се опъна и водата стана по-светла. Усети второ дръпване, доста по-силно от първото.

Водата го носеше нанякъде.

 

 

Вълната не беше като останалите. Беше планина от вода, един течен бегемот, който ръмжеше към нея през разцепилото се море — дишащ, опръскан в бяло, зелен, жив. Образува гребен на пет километра от совалката, разби се и започна да нараства отново. Хъч беше чакала до последния момент. Не можеше да чака повече.

След тази вълна нямаше да остане и последната Кула.

Джордж най-сетне издърпа Хенри на борда и викна:

— Тръгвай!

Карсън беше пощурял:

— Хиляда и сто метра висока! Няма да се измъкнеш, Хъч…

Последната от Нотическите кули очакваше сблъсъка.

Морето се беше отдръпнало и се виждаше основата й — покрита с наноси. Ангелоподобното създание на върха й беше коленичило все така спокойно.

Разрушеният Храм проблясваше на слънчевата светлина. Хъч не виждаше никаква следа от крайбрежните маймуни:

От трюма долепя гласът на Хенри — питаше какво става с Ричард. „Малко е късно да мислиш за това“ — каза си Хъч. Вече беше на десет метра над водата и гледаше въжето, търсеше поне някакъв знак, че той още е там.

Първа от водата излезе рамката. Ричард се поклащаше под нея. Поуспокоена, тя започна да набира височина.

— Ще те заболи — предупреди го тя. И увеличи скоростта.

Той извика. Но тя продължаваше да чува дишането му.

Совалката полетя с бясна скорост към сушата, към дефилето, за да избяга в последната секунда от водната стена. Това не беше вълна като предишната цунами — целият океан се беше втурнал към сушата, закриваше небето, гасеше слънцето. Ярката дневна светлина помътня, а чудовището продължаваше да расте. На гребена му вреше бяла вода.

Совалката се люшкаше — ураганният вятър я подмяташе като листо и се мъчеше да я хвърли надолу.

Твърде бавно! Хъч се движеше прекадено внимателно, за да предпази Ричард, но на фона на чудовището инстинктите й надделяха и тя включи реактивните двигатели на четвърта скорост — най-високата, която можеше да си позволи в момента. Совалката подскочи напред, издигна се и древната речна долина се отвори пред нея, за да я приеме. Корпусът и крилата й се покриха с пяна; ревът на вълната се превърна в гръм; Джордж, макар да се опитваше да се държи геройски, изскимтя.

За момент Хъч изгуби контрол, но после „Алфа“ се издигна нагоре и още по-нагоре — в безопасност.

— Ричард — извика Хъч. — Добре ли си?

Отговор нямаше.

— Ричард?!

Холограма по комуникатора

„Здравей, Ричард. Поздрави от Нок.“ Дейвид Емъри си изправя раменете. Той е енергичен човек, с пронизителен поглед и бързи жестове — прилича малко на граблива птица. Кожата му е много тъмна; косата му е започнала да се прошарва. Носи разкопчана на врата кафява риза с къси ръкави и големи джобове с капаци.

Седнал е на един голям камък с лице към речната долина. По реката плуват бели и червени лодки и кораби. По бреговете има кейове, един лъкатушещ път и две фериботни станции. Виждат се обработени поля. Обстановката много прилича на земна. Като се изключи огромната ръбеста планета, която виси в небето, човек може да си помисли, че е в Уисконсин.

Това е Инакадемери. Нок. Единственият познат свят, освен Земята, който в момента е дом на жива цивилизация.

Цветовете бият на пурпурно: ярък, но въпреки това мрачен здрач.

Той чака, за да даде време на Ричард да се наслади на гледката. После казва: „Чух за проблемите ви на Куракуа и не мога да кажа, че съм изненадан. Изправени сме пред недостиг на провизии. Тук местното население започва глобална война, така че ще извадим голям късмет, ако не гръмнем всички във въздуха. Бомби падат денонощно. Като Първата световна война, но без бензин.

За да отговоря на въпроса ти: при нас наистина има нещо като това, което ти наричаш прекъсване. Около 400 г. от новата ера. Религиозно минало, греховен свят, отмъстително божество. Содом и Гомора, но в глобален мащаб. Според свещените текстове се е случило в рамките на една-единствена нощ. Ние не вземаме това много на сериозно, но не можем да си обясним всеобщата разруха. Бил Рийд е на мнение, че може да е вирус. Истината е може би по-земна: големи войни, съчетани с чума и глад.

Искаш да знаеш възрастта на тукашната цивилизация. Общото мнение е, че е на около шест хиляди години, или грубо горе-долу колкото нашата. Също като нас и те си имат легенда за изчезналия континент, който те наричат Орикон. Като се изключи обаче, че той наистина е съществувал, Ричард. Не знам кога е било това, но трябва да е било доста отдавна.“

Той махва с ръка към речната долина.

„Може би ще ти е интересно да разбереш, че според традиционните схващания Орикон е бил разположен в този район. Ела да го видиш, преди да са го взривили. Поздрави.“

Дейвид Емъри, Отговор СКТ144799/16

(Получен на „Винкелман“, 16 юни, 2202 г.)