Джак Макдевит
Машините на Бога (17)

16.

Академия на науките и технологиите, Вашингтон. Петък, 10 декември, 2202 г; 15.45 ч.

 

Докато разглеждаше изложбата, посветена на Куракуа, в музея „Иверс“, професор Ерик Кофтън от Джорджтаун забеляза зодиакалните знаци, издълбани на една трикрака маса. Не му трябваше много време, за да разбере, че е направил откритие, но не си даваше сметка колко е важно то. Впоследствие Академията го награди със специален диплом.

Образите бяха идеализации, без да дават каквито и да било сведения за това как изглеждат самите съзвездия. За сметка на това обаче имаше кратки надписи, поясняващи фигурите.

— Не знам дали това ще ни помогне — каза Карсън, наведен над един голям лист със снимки на знаците. — Масата е от същата част на света като Касумелската култура. За нещастие е само на неколкостотин години. Така че може да е същият зодиак, но може и да не е. Но я виж това. — Той посочи един куракуатянин с копие, щит и боен шлем. — Нарича се Воина.

— Мислиш, че е Урик?

— Е, не точно. Но е свързан с женска фигура.

— Женската фигура отделно съзвездие ли е? Или е част от същото?

— Отделно. Името му няма еквивалент на английски, но би могло да се преведе като „Красива жена майка-дева“.

— Сто на сто Лисандра — засмя се Хъч.

Той погледна в тефтера си.

— Съзвездията са подредени по професия. Или може би функция. Има дървар. Рибар с мрежа. Растението soronghilia.

— Какво?

— Дървото на живота. Символ на безсмъртието. Има и една брадва. Дори пръчкокрак.

— Ако можехме да използваме снимки на съзвездията…

— Биха били от полза. — Намираха се в кабинета на Карсън на петия етаж. Беше претъпкано със снимки и сувенири както от военната, така и от археологическата му кариера. Тя преброи три модела бойни летателни апарати плюс совалката на Храма. Стените бяха покрити с награди и фотоси. Карсън на млади години, облечен в сивата униформа на Въздушните сили, застанал до един лабрадор. По-възрастен, изправен до една ослепителна брюнетка.

— Коя е тази жена? — попита Хъч.

— Приятелка. — Лицето му за момент помръкна. — Беше.

Хъч се притесни, че е навлязла в интимна територия, и се върна на предишната тема.

— Кои са другите съзвездия?

— Ведро, щит, двойка животни…

— Око на хоргон няма ли?

— Не. И нещо, което предполагаме, че са везни.

— Интересно. Но едва ли имаме някакъв напредък.

Вместо да отговори, той й подаде един шлем. Тя си го сложи и пред очите й се появи нещо като звездна карта.

— Гледка от Оз — каза той. — Около 9000-та година преди новата ера. — Звездите бяха обсипали половината небе — като лагерни огньове на далечна армия. Зад тях се виждаше черното сърце на Бездната. Вляво и вдясно имаше по един лъч. — Те символизират двете кули, Хъч. В момента се намираш точно в центъра на града. Всеки от лъчите е насочен от твоето място към съответната кръгла кула и се пресича под определен ъгъл с другия успоредно на покривите.

Небето се въртеше, при което един от лъчите попадна на червена звезда.

— Това е от кулата с надписа — продължи Карсън. — Звездата е Орхинда. Орхидеята. Червен гигант само на девет светлинни години от Куракуа. Повече бие на виолетово, отколкото на червено. Не че това има някакво значение.

Ако предположенията им бяха верни, когато Окото на хоргона се появеше в едната част на полезрението, слънчевият диск трябваше да се появи в другата. Дискът — тя погледна другия вектор — беше замъглен.

— Не помня числовото му обозначение. Никога не сме били там. От клас G е. Шейсет светлинни години от Куракуа, сто и петнайсет оттук.

— Това тя ли е?

— Може би — каза той. — Има седемнайсет червени звезди, които се появяват на някой от векторите. Шестнайсет от тях ни дават една звезда на отсрещната страна на полезрението или много близо до нея. Проблемът е, че трябва да предположим, че кулите са потъвали с течение на хилядолетията, били са влияни от земетресения, метеори и така нататък. Така че виждаме всичко в рамките на четири градуса от района, който ни интересува.

— Как си стигнал до тази цифра?

— С налучкване.

— И колко предполагаеми звезди имаме в крайна сметка?

— Около осемдесет.

Тя въздъхна.

— Хъч, трябва да се върнем и да направим пълно проучване на Оз. Да установим до каква степен е имало разместване на планетните пластове.

— Колко време ще ни отнеме това?

— Години. В момента никой не иска да чуе нищо нито за Куракуа, нито за Оз. Освен това не мисля, че някой ще се ентусиазира толкова, че да изпрати осемдесет експедиции. Особено когато нямаме никаква представа дали коефициентът ни на грешка е верен. А той по всяка вероятност не е. — Карсън разпери ръце. — Е, поне предизвикахме малко раздвижване.

Хъч гледаше черния лабрадор на снимката.

— Казваше се Спайк — обясни Карсън.

— Странно име за женска.

— Племенникът ми я кръсти. — Той проследи погледа й. — Нещо не е наред ли?

— Животните — отвърна тя.

— Моля?

— Ти каза, че имало животни. Ами гмурец?

— Прощавай, не те разбирам.

— Гмурец. Морската птица, която била свързана с Лисандра.

— Мамка му, въобще не се сетих за това.

Небето отново се задвижи.

— Тя е с дълъг клюн — каза Хъч.

— Мислиш, че това ще бъде от полза?

— Та това е най-съществената характеристика на гмуреца. Като тоягата на Херкулес или пък стръката на Голямата мечка — нали й казват и Кола̀та. Би трябвало да е редица от звезди. Три или повече.

— Голяма оптимистка си. По-вероятно да са две според мен. Че дори и една. Знаеш как е със съзвездията.

— Не — отвърна тя. — Две няма да ни свършат работа. Можеш да прекараш права линия между всеки две звезди в небето. Ако нямаме поне три, направо си губим времето.

— Добре — каза той. — Какво можем да загубим? Окото на хоргона, гмурецът и девицата би трябвало да са близо един до друг. Ще отбележим всяка червена звезда, която е в близост до един от двата лъча, и ще търсим клюна.

 

 

Не беше от онзи род изследвания, които стигат до внезапни и ослепителни резултати. Работиха целия следобед, за да набележат звездите, които можеха да са служили като всевиждащото око: Олфинакс, на четирийсет светлинни години по ръба на Бездната; Туликар с наситения му спътник; Кампата Прайм — централна фигура в Плеядите на Куракуа. Към списъка прибавиха и Анапака, Хасан и Алфа Кви, както и три звезди, чиито единствени обозначения бяха каталожните им номера. Всяка беше придружена от по една линия звезди, които с малко повече въображение можеха да бъдат класифицирани като клюнове.

— А откъде знаем — попита Карсън, — че не е извит?

— Моля? — възкликна Хъч.

— Клюнът. Откъде знаем, че трябва да е прав?

— Не — обясни Хъч, — гледах снимки. Клюнът е прав.

Всичко беше съвсем приблизително. Границите за грешка допускаха понякога множество попадения: една-единствена кандидатка за Окото на хоргона водеше до две, три, а в един случай дори шест възможности.

Търсенето на клюна се оказа безплодно. Откриха една основна универсална истина: където и да погледне човек в небето, почти навсякъде звездите са подредени в тройки или четворки. В крайна сметка записаха повече от петдесет възможни звезди и започнаха процеса на елиминиране. Всички звезди, които не бяха от клас 0 или M, или които не бяха поне на три милиарда години, биваха изключвани. („Това си е малко произволно — каза Карсън. — Но Рим не е бил построен за един ден.“) Изключваха и системите с много звезди, защото бяха нестабилни и там едва ли би се зародил живот. Отстраниха и звездите, които вече бяха проучвани.

Към края на следобеда броят на кандидатките беше сведен до тринайсет.

— Доста добре поработихме — каза Хъч.

— Но всичко е само предположения. Много беше хубаво в доброто старо време, когато просто поръчвахме дадено проучване. Това, което правим с теб, не е много професионално. Трябва да постигнем нещо по-прецизно, да изолираме. А след това да убедим и Ед Хорнър.

Хъч изпъшка.

— Да свършваме — каза Карсън. — Работният ден приключи.

Денят бе преминал в мрачна, дъждовна вечер. Тя се чудеше дали Карсън вече се е предал, дали се надява, че тя ще види смисъла да продължат, да рискуват кариерата си заради една кауза, която повечето от хората в Академията считаха за нелепа. Но точно в това беше смисълът — даде си изведнъж сметка тя. От неговата гледна точка тя нямаше какво да губи. Тя беше пилот и кариерата й не беше заложена на карта. Каквото и да излезеше от цялата работа, никой нямаше да й се присмее. Карсън беше този, който поемаше риск, неговите колеги щяха да се усмихват снизходително, неговата преценка щеше да се обсъжда.

Пак отидоха да вечерят заедно, този път в Джорджтаун.

Към два след полунощ Хъч се събуди с подскок. Имаше още един тест, който можеха да приложат. Най-очевидния.

Щеше да се наложи Карсън да отиде при комисаря, а след това да дръпнат някои конци. Но системата можеше да заработи.

 

 

„Тиндъл Арей“, Луна. Понеделник, 24 януари 2203 г; 11:30 ч. средноевропейско време.

 

Александър Колдфийлд влезе в кабинета си, хвърли един поглед през тъмните стъкла и се настани в креслото си. Вляво от него бръмчеше Кафемашината. Стълбовете и антените на „Тиндъл Арей“ осейваха лунната равнина като паяжина.

Колдфийлд обичаше изолираните и враждебни места. Беше израснал в Бронкс, но при първата възможност забягна в Северна Дакота. Откри в себе си пристрастие към камъни и голи равнини, към добро вино и големи снегове. Самотата стана неговото мото. Любовта му към пейзажите растеше право пропорционално на неудобството, което изпитваше в компания, и резервите, които имаше към непознати.

Той беше правителствен служител. Беше работил на стражеви постове от Манитоба до Ню Брунзуик. Преломът в живота му настъпи, когато на трийсет и две години го назначиха за наблюдател и техник на обслужваната от един-единствен човек метеорологична станция на необитаемия остров Кауи, на три хиляди километра западно от Хаваите. Той реши да остане там до края на живота си и така и щеше да направи, ако не се беше появило лунното назначение.

За „Тиндъл Арей“, която беше разположена в района Циолковски, беше необходим техник-оператор. Престоят трябваше да трае една година, а освен това му беше разрешено да вземе и семейството си. Колдфийлд, разбира се, нямаше семейство. В началото това се оказа проблем. Един от служителите, от типа хора, които са на всяка манджа мерудия, се загрижи за психическото му равновесие. Но Колдфийлд беше съвсем здрав психически, доколкото това може да се каже за когото и да било, и успя да спечели мястото. Аналитиците дадоха съгласието си.

Назначението беше примамливо и с това, че Циолковски се намираше на обратната страна на Луната. Земята никога нямаше да се издигне над „Арей“.

Въпреки казаното дотук, Колдфийлд в никакъв случай не беше мизантроп. Всъщност той обичаше хората, чувстваше се доволен от познатите, които беше имал през годините, и добре оползотворяваше предавателните системи до десетина точки на Земята, за да си говори със стари приятели. Истината за него беше доста комплицирана. Ставаше дума за определена степен на съмнение в себе си, за чувство за неудобство в присъствието на непознати, както и всепроникваща неприязън към тълпите, всичко това съчетано с искрена любов към отдалечените местенца и силна склонност към медитация. (Това последното той никога не би си го признал.)

По план „Тиндъл“ трябваше да се състои от сто и единайсет напълно управляеми антени, всяка с диаметър шестнайсет метра, на територия от четирийсет километра. Само две трети от проекта бяха завършени, защото парите на правителството се бяха изчерпали. Никой не вярваше сериозно, че въобще някога ще бъде завършен. Но така или иначе тук вече имаше десетки хиляди механизми, които трябваше да се поддържат, за да функционират при екстремални условия. Не че имаше много работа, но винаги имаше достатъчно нужда от ремонт, за да се оправдае присъствието на Колдфийлд.

Задълженията му бяха съвсем прости. Когато нещо излезеше от строя, системите, а не той, откриваха повредата и обикновено единственото, което трябваше да направи, бе да проследи връзките до отказалата част и да смени някоя микроплатка или кристал.

Той дори беше навлязъл и в операционната система на „Тиндъл“. От „Харвард-Смитсониън“ го бяха помолили да вкарва данни директно в машините, а в някои случаи дори да изпълнява програмите ръчно. Въпреки че операторите отричаха, Колдфийлд разбираше, че искат да увеличат контактите му с други хора. Той беше първият човек, изпратен сам в „Арей“, и затова го наблюдаваха много внимателно.

Цяла вечер бе чел биографията на Ивлин Листър — жена, била страшно известна приживе, но сега смятана за архитекта на разпространилите се и напълно сравнили със земята старите Съединени щати катастрофални условия. Авторът въобще не се беше церемонил и на Колдфийлд му стана много приятно, докато четеше всички атаки срещу Листър. По принцип той се противопоставяше на силните на деня. Дори когато вече бяха мъртви.

„Арей“ слушаше OQ 172 — квазар на десет милиарда светлинни години от Луната. Колдфийлд вземаше работата си на сериозно и беше придобил някакво рудиментарно чувство за астрономия. Но не разбираше особената важност на квазарите, нито пък можеше да разбере кой знае колко от съобщенията с анализите. Въпреки това знаеше, че всичка това има някаква връзка със Сътворението. И тези неща му бяха любопитни. Беше израснал в семейство на религиозни скептици. Но на обратната страна на Луната свръхестественото изглеждаше съвсем възможно.

Краткото иззвъняване на комуникатора го стресна. Той се извъртя от прозорците и натисна копчето за връзка.

— Колдфийлд слуша.

На екрана се появи образът на Майкъл Сурина.

— Здравей, Алекс. Как вървят нещата при теб? — Сурина беше координаторът на проекта. Правеше си труда да се обажда поне един път дневно. Загрижеността му за самотния обитател на „Арей“ едновременно трогваше и дразнеше обекта на това отношение.

— Добре — отвърна Колдфийлд.

— Някакви проблеми?

На №17 имаше един съединител, който трябваше да се подмени, а водопроводът в една от баните нещо беше отказал. (Той имаше три бани.) Но нямаше нищо, което да бъде наречено проблем.

— Не, Майк. Всичко си е наред.

— Добре. Има малка промяна в програмата.

— Какво става?

— Искаме да слушаме един нов обект. Всъщност серия обекти.

— Кога?

— Ще завършим дейността върху квазара след малко повече от шест часа. В 19:22. След това ще пригодим цялата схема. Операцията ще отнеме няколко дни.

— Няколко дни! Ще трябва доста да се изръсим.

— Няма значение. Ще го направим.

— Какво ще кажем на Макхейл, Ейбръмс и останалите? От година и половина чакат ред.

— Ние ще се погрижим за тях. Това въобще не те засяга.

— Естествено. — Сурина беше млад и вероятно щеше да раздразни твърде много хора, ако поемеше инициативата. Сега седеше и гледаше Колдфийлд с изражение, което показваше, че той разбира, че и Алекс е наясно с това как стоят нещата при бюрокрацията. В погледа му беше изписано: не е наша работа, ако се издънят. Естествено при разговор по открита линия не можеше да даде израз на подобни чувства. — Трудна операция ще е, Майк — каза Колдфийлд.

Сурина сви рамене.

— Някой в Академията е задействал връзките си, а ние им дължим разни услуги.

Естествено. Сурина можеше да си приказва каквото си ще, но Ейбръмс и останалите щяха да се нахвърлят срещу него.

— Какви са обектите?

— В тесния обхват. Локални звезди. Ще трябва да направиш проучване за системи от радиосигнали.

Това беше необичайно. Доколкото знаеше, от „Тиндъл“ никога не бяха правили проучване на нещо по-близо от сърцевината на галактиката.

— Защо? — попита той. — Какво точно търсим?

— МЗЧ.

— Моля?

— МЗЧ. Малки зелени човечета.

Световен преглед

КОМЕНТАР

 

Европейската общност поддържа неформалното предложение да обявим своето присъствие на обитателите на подобната на Земята планета Инакадемери и да започнем преговори с цел да подпомогнем в технологично отношение местните жители и евентуално да осигурим територия за населението на слаборазвитите нации.

Може да се окаже, че сега е най-подходящият момент за подобно начинание. Инакадемери е много рядко населена, опустошена от глобална война, с изчерпани природни ресурси. Ноките имат нужда от помощ. Всъщност сред тях има групи, които твърдят, че знаят за нашето съществуване, че са виждали нашите кораби и совалки. Не е от особена важност дали това наистина е така. Важното е, че тези нещастни създания, които си мислят, че съществуваме, буквално се молят за нашата намеса.

Биха се появили някои затруднения. Хората, които се заселят там, ще трябва да свикнат с единайсетчасов цикъл на денонощието. Климатът като цяло е малко по-влажен от нашия. Но животът там е възможен.

Биосистемите на Нок са до голяма степен като нашите, така че бихме могли да живеем с хранителните им запаси съвсем прилично. Много е възможно да се окаже, че разполагаме с втора Земя и че не е необходимо да чакаме десетилетия, докато се развият подходящи условия на Куракуа.

Световният съвет трябва да обмисли това предложение много внимателно. Ако не се появят по-сериозни протести от вече изложените, то трябва да бъде одобрено, а действията да се предприемат във възможно най-кратък срок.

„Обзървър“

Сряда, 26 януари 2203 г.

Карсън й се обади на рождения й ден — 1 февруари, и каза само:

— Бета Пасифика е.

Информационен бюлетин

БАХРЕЙН ОБСТРЕЛВА ГРАНИЧНИ ГРАДОВЕ

Съветът заплашва с военни действия

 

СЛУЧАИТЕ НА ШАП В АФРИКА И СРЕДНИЯ ИЗТОК СЕ УВЕЛИЧАВАТ

Синдромът на загуба на костно вещество може да се задълбочи

Страх завладява и Запада

Фоксуърт увещава нацията: „Причини за паника няма“

 

ШЕСТИМА ЗАГИВАТ ПРИ ВЗРИВ В БАР В МАНХАТЪН

Ел Корасон поема отговорността

Изисква отменяне на забраната за емиграция

 

ЕГИПЕТСКИ ФЕРИБОТ СЕ ПРЕОБРЪЩА

110 загинали; 300 изчезнали

 

ФОКСУЪРТ ОБЕЩАВА ДАНЪЧНИ ОБЛЕКЧЕНИЯ ЗА МНОГОДЕТНИТЕ СЕМЕЙСТВА

 

ВЪЗМОЖНО Е КИТАЙ ДА КОНСТРУИРА ЯДРЕНО ОРЪЖИЕ

Хяо отрича обвиненията

Ще се противопостави на инспекцията „със силата на оръжието“

 

ГЛАДЪТ В ИНДИЯ МОЖЕ ДА Е ПОГУБИЛ МИЛИОНИ

Световният съвет моли за помощ

Призовава за прекратяване на враждебността

 

ЦЕНИТЕ ПРОДЪЛЖАВАТ ДА СЕ КАЧВАТ

Слоун: „Фоксуърт пренебрегва икономиката“

 

ПАПАТА НА ПОСЕЩЕНИЕ В БРАЗИЛИЯ

Заклеймява „Модерни начини на живот“

 

АТЛАНТИЧЕСКИЯТ КЛУБ ПРЕДРИЧА МРАЧНО БЪДЕЩЕ

„Големият глад може да е бил само прелюдия“

 

НОВА СПЪТНИКОВА ЕНЕРГИЙНА СИСТЕМА

Мрежата е почти готова

Ще осигурява почти неограничена чиста енергия за Африка и Средния изток

 

ЛЕГИОН РАЗМЕНЯ БУМ-БУМ ЗА ЧЕТИРИМА ИГРАЧИ, 5 ПРОЕКТА ЗА ИЗБОР

 

Чикаго. Събота, 6 февруари; 21:00 ч.

 

— Дължиш го на себе си.

От балкона си на трийсет и четвъртия етаж на „Тиара Марирт“ Хенри Джейкъби се наслаждаваше на спиращата дъха гледка на Чикаго. Покрай езерото летеше влак, облян в светлини.

— Не мисля така — каза той, без да се обръща.

Карсън си беше мислил, че го познава добре, и беше дошъл с пълната убеденост, че щом чуе фактите и възможностите, Хенри ще се съгласи да поеме отговорността и командването на това, което можеше да се превърне в най-великата експедиция на всички времена.

— Не — рече Джейкъби. — Този път без мен.

Защо, Хенри?

— За Бога, Карсън, нима не знаеш какво става в Академията? Само включи името ми в състава на тази експедиция и с нея е свършено. — Той се обърна. — Оценявам идването ти. И Бог ми е свидетел, че оценявам и предложението. Но този път — не. Институтът ми предлага много добра работа тук. Ще правя нещо, което ми е приятно и не е особено претенциозно.

Карсън вдигна чашата си. Ледените кубчета задрънчаха.

— Добър скоч — каза той.

— Разбери ме — каза Хенри. — Мога да преживея това, което става. Но искам да ви видя вас да успеете. Това поне ще придаде някакъв смисъл на събитията при Храма. — Очите му потъмняха. — Събрал ли си вече екип?

— Да — отвърна Карсън. — Но ми се ще да го ръководиш ти.

— Не. — Той дръпна пуловера си. — Сега това е твоя задача. Ти ще поемеш отговорността. Колко хора вземаш?

— Петима заедно с мен.

— И Ед даде съгласието си?

— Да.

— Добре. Той има нужда от нещо зрелищно, иначе ще го изхвърлят да чете лекции. — Хенри се усмихна приятелски. — На добър час, Франк. Дай им да се разберат.

 

 

Арлингтън. Понеделник, 7 февруари; 10:00 ч.

 

— Надявах се, че ще ме повикаш.

— Как може да си си мислила, че няма да го направя?

— Не бях съвсем сигурна. — Тя успя да докара най-игривата си усмивка. — Благодаря.

Бета Пасифика се намираше на двеста двайсет и пет светлинни години от Земята. На ръба на Бездната. На петдесет и пет светлинни години от Куракуа.

— Как изглежда радиосигналът? — попита тя. През цялото време бяха пазили всичко в тайна. Той дори я беше накарал да се закълне, че няма да казва нищо за бъдещата експедиция.

— Продължителни повтарящи се звуци. Понякога на всеки няколко секунди. Нито един дълъг елемент не се повтаря напълно, но има мотиви, които приличат на вариации. Идват от един-единствен предавател.

— Един-единствен?

— Да. И доколкото можем да разберем, подателят не получава отговор.

— Странно. Може би просто не можем да го уловим.

— Възможно е. Ед предполага, че е някакъв фар. А и източникът на сигналите вероятно не се намира на повърхността на планетата.

— Какво те кара да мислиш така?

— Защото е в полярна орбита. Полярна орбита, Хъч.

— Значи е бил поставен там — каза тя и го прегърна.

 

 

Парк Лангли, Мериланд. Понеделник, 7 февруари; 19:30 ч.

 

На входната врата се позвъни, екранът се включи и пред очите на Маги се появи образът на Франк Карсън. Той, разбира се, знаеше, че е следен от камера, но въпреки това не можеше да скрие напълно нетърпението си. Карсън си оставаше същият: обичаше нещата да си вървят по график и не му харесваше, когато се появеше и най-малкото отлагане. Беше облечен в жълт вълнен пуловер и тъмносин панталон с маншети. За нея той беше човек, който обръща внимание и на последната подробност, човек, който се грижи оборудването да е наред и доставките да пристигат навреме. Но цената за подобен талант беше тотална сивота. Карсън беше непоносимо скучен. Беше добронамерен и дори незаменим. Но беше истински ужас за компания. Тя набра кода за ключалката на входната врата и каза:

— Отворено е, Франк. — Отдръпна се от записките и скиците си и изгаси монитора, който се сля със стената. Беше се поувлякла. Вече беше твърде късно да почиства, но пък и стаята беше по-скоро разхвърляна, отколкото мръсна. Щеше да го преживее.

Маги нямаше никаква представа защо Карсън иска да я види. Едва ли беше светска проява или нещо свързано с надписа на Оз — тя вече беше разгадала каквото можеше. Какво оставаше тогава?

Може би искаха да намерят някакъв формален начин да й изкажат почитанията си. Ако беше така, тя нямаше нищо против да ги приеме. И може би бяха изпратили Карсън да, уреди въпроса като се опита, без да издава играта, да я накара да се появи на съответното място.

Маги още се наслаждаваше на остатъците от славата, последвала разшифроването на стиховете за хоргона. (Че е открила последните елементи от разрешението на загадката сред текстовете, които вече съществуваха в базите-данни, че материалът, изпратен от Хенри и Ричард в последния момент, беше помогнал, но можеше да се мине и без него — за всичко това тя не беше казала никому. То малко затъмняваше радостта й от постижението и я караше да чувства едва доловимо презрение, но към кого или какво тя не беше много сигурна.) Откакто се бяха върнали, тя работеше постоянно със записките си и в момента тъкмо решаваше как да продължи по-нататък. Тактиката на Академията беше да върти полевата работа с кабинетната и тя имаше няколко предложения от Оксфорд, Харвард и Института за съвременни изследвания.

— Здрасти, Маги — каза Карсън от прага.

Тя протегна ръка.

— Здрасти, Франк. Радвам се да те видя.

Открай време общуваха трудно и Маги вече усещаше напрежението във въздуха. Карсън беше майстор на непоследователността, а тя нямаше нужда от злободневни разговори.

— Съжалявам, че те притеснявам у дома.

— Няма нищо. — В помещението витаеше странното усещане за два свята, които са се срещнали случайно. Карсън беше на светлинни години от нея. Тя му посочи един стол и седна до него. — С какво да те почерпя?

— Нищо, благодаря.

— Сигурен ли си?

— Да — отвърна той. — Имаш хубав апартамент.

— Благодаря. — Тя се гордееше с жилището си. Подбрано с вкус обзавеждане, стените покрити с техническа и художествена литература, идеограми в рамки и поезия от „Нотически часове“ в оригинал.

— Вашингтон се е променил, докато ни нямаше. — Няколко минути той продължи да говори за съвсем повърхностни неща като времето, вероятността да завали, сезонните заболявания и така нататък.

Маги въздишаше и чакаше. И щом се отвори възможност, го попита какво става. Превод: „Защо си тук?“

Погледът му се съсредоточи.

— Маги — каза той, — пак тръгваме.

Това я изненада и тя попита:

— Кой точно? И къде?

— Надписът ни насочва към Бета Пасифика. В същия район е, по ръба на Ръката.

Маги се беше съмнявала, че ще успеят да определят една-единствена планета. Или поне не толкова бързо. Беше очаквала, че ще им отнеме години, докато стигнат до някакво заключение.

— А защо някой изследователски кораб да не проучи как стоят нещата?

— Защото според нас те са още там. — Той направи пауза за по-голям ефект. — Маги, засякохме радиосигнали. — Очите му бяха станали огромни.

Маги Туфу не беше особена почитателка на емоционалните изблици и особено на тези на Франк Карсън, но сега размаха юмрук във въздуха и възкликна:

— Страхотно. Искате ли ме?

 

 

Академията. Сряда. 16 февруари; 13:45 ч.

 

— Радвам се да те видя, Франк — каза Ед Хорнър. — Готово ли е всичко?

— Да. Готови сме.

— Много добре. — Ед стана и обиколи бюрото. Беше се вторачил в Карсън, сякаш се опитваше да види през него, да изчисли рисковете. — Щом има сигнал, значи ще открием нещо. Искам обаче да ти заявя категорично, че задачата ви е да установите дали там има нещо, което гарантира необходимостта от пълна експедиция. Ако те наистина съществуват, не искам никакви подробности. Разбираш ли? Искам да определиш каква точно е ситуацията там и да се върнеш с някаква препоръка. Ако са там, запомни едно: ние не знаем нищо за тях. Не спирай, за да си приказваш с тях. Не им позволявай да те видят. Влизаш и излизаш…

— Ясно — каза Карсън.

— Апропо, времето ви за тръгване е изтеглено напред. Имате на разположение четирийсет и осем часа.

Карсън отвори уста, за да протестира, но не можа, понеже комисарят продължи:

— Ще трябва да уведомиш хората си. Зная, че това много скъсява графика ви, но сме под натиск. Горе започват да задават въпроси. Не знам за колко ще успеем да задържим протеста срещу тази операция.

 

 

Хъч и Карсън отлетяха от Атланта по залез-слънце. Совалката беше пълна с пътници, предимно заможни любители на забележителности, които на другия ден щяха да се отправят към космоса на борда на „Естрата“. Междузвездният туризъм се превръщаше в доста печеливша индустрия. Хората, които бяха достатъчно заможни, че да си платят за удоволствието, можеха да се носят покрай неутронни звезди; да наблюдават отблизо смъртоносния танц на Делта Аквила и огромния й спътник; да пътуват покрай Великия Малстрьом на Бета Каринис IV; да летят над пушещите мраморни равнини на Лесър Кълхейн, Студената звезда. И да завършат пътуването с вечеря под сянката на Холцмайеровата скала на Пинакъл.

Бяха предимно двойки на средна възраст и повече, добре облечени, очаровани от гледките на Земята и Луната. Имаше няколко деца, няколко души от персонала на станцията, както и двама физици-теоретици, които работеха по проблемите на изкуствената гравитация.

Единият беше висок словоохотлив негър със сива брада и остри като нож черти. Колегата му беше мълчалив японец, който през цялото време фиксираше Хъч с многозначителен поглед.

Негърът се казваше Лаконда и напомняше на Хъч за стария й учител по алгебра в гимназията.

Тя спомена, че винаги е разбирала, че изкуствената гравитация е нещо невъзможно, и Лаконда отвърна с тирада за високоенергийни частици, водещи траектории, направлявани от магнитни полета, и локални космически изкривявания. Хъч почти веднага изпусна нишката, но разбираше достатъчно, за да попита дали ако методът проработи, може да се използва за създаването на антигравитация.

Лаконда се усмихна, доволен от бързия ум на събеседничката си, и отвърна:

— Да. Би трябвало да следва точно това. И най-важното е, че ще е нужна много малко енергия.

— Евтина антигравитация? — Карсън повдигна вежди.

Физикът засия от задоволство.

— Бъдещето идва много бързо — отвърна той, като хвърли бърз поглед към Хъч, за да види реакцията й, — и ние трябва да сме подготвени за него. — Изрече фразата бавно и отчетливо, обмисляйки всяка дума.

Хъч продължаваше да мисли върху възможностите, когато започнаха да се приближават към Колелото. Истинска антигравитация. Не бледата магия на свръхпроводимостта, а истинска евтина система, която щеше да анулира масата и съпротивлението. Енергийните нужди на човечеството щяха да отпаднат.

— Ще можеш — каза тя на Карсън — да си оправиш леглото с едно помръдване на пръста. Да се носиш над Ню Йорк без никакви превозни средства. Вече няма да сме вързани за земята и индивидуалната ни енергия ще стане неограничена. — Тя се замисли. — Ще си бъде един напълно нов начин на живот.

— Това е научна фантастика — каза Карсън. — Никога няма да стане.

Японецът вдигна поглед от компютъра си, огледа се, за да се увери, че Лаконда не може да го чуе, и каза тихо:

— Приятелят ви е прав, млада госпожице. Това са глупости. Тук става въпрос за правителствена субсидия, проектът въобще няма да проработи и Лаконда знае това много добре.

 

 

Хъч беше много щастлива да види „Винкелман“ отново. Мина по входния тунел, влезе през главния люк, прекоси мостика (един техник тъкмо изпробваше навигационните системи), стовари чантите си на палубата и тръгна на инспекция. Не че нямаше достатъчно време, за да отиде до жилищните помещения на станцията, но се наслаждаваше на усещането за сигурност и комфорт, което изпитваше в познатите помещения на кораба.

На работната й маса имаше поставена в рамка снимка на Кал, направена преди две години. Малко след като се бяха запознали. Беше със зелената си шапка за голф, която тя навремето беше намирала за много очарователна. Всъщност това не се беше променило. Тя взе снимката и я пъхна в горното дясно чекмедже. Отдавна отминало време…

Из целия кораб щъкаха техници от поддръжката. Хъч слезе в пръстен C, за да провери запасите. По списък трябваше да има храна и вода за шестима души за осем месеца. Тя провери наличните запаси и се подписа.

След два часа се видя с Карсън във „Вета Юг“. Той беше също толкова напрегнат, колкото и тя.

— Хич не ми се ще да се затворя там вътре — каза той.

— Отпусни се. Всичко ще бъде наред.

Седнаха на една ъглова маса да пийнат по нещо.

— Събитията се развиват прекадено бързо — каза той. — Трябва ни малко време, за да помислим как точно ще бъде ръководена тази експедиция, какво искаме да постигнем, къде могат да възникнат проблеми. Например какво ще правим, ако там наистина има действаща цивилизация?

— Измъкваме се колкото може по-бързо и се връщаме, за да докладваме. Нали каза, че Хорнър бил съвсем категоричен по този въпрос.

— Но ние можем да докладваме и без да се връщаме тук. Да не би да тръгваме с екип от изследователи на целия този дълъг път, само за да задействаме алармата?

— Предполагам, че той просто не иска други нещастия.

— Но как може човек да избегне риска? Слушай: ако там има същества, които са летели между звездите преди двайсет хиляди години, как ще можем да се приближим до тях, без да ни забележат? Не! Той просто иска категорични данни. Но не може да ни го каже направо в очите. Предполага, че сме достатъчно умни, за да се сетим сами. Ако там има живот и разум, ние просто донасяме достатъчно данни, за да може да се планира следваща експедиция. Но дали това е достатъчно?

— Ти за един и същи разговор ли ми говориш?

— Хъч, трябва да можеш да четеш и между редовете. Той не иска да загубим кораба или пък да им позволим да разберат за нашето съществуване. — Карсън изглеждаше по-добре от всякога. Очите му блестяха и се усмихваше като дете. — Но Хорнър има нужда от повече информация, а не само такава, с която ще се реши дали ще има следваща експедиция, или не.

„Добре де, както и да е“ — помисли си тя. Във всеки случай щеше да е интересно. И в крайна сметка това беше полетът, за който Ричард винаги си беше мечтал.

 

 

Джанет Алегри и Джордж Хакет пристигнаха малко след седем. Дойдоха заедно, хванати под ръка. Джанет изглеждаше свежа и пълна с енергия, готова за път. Беше облечена в моряшка рубашка в синьо и бяло, с избродирана емблема на експедицията на Куракуа. Беше подстригала русата си коса късо, по войнишки, но движенията й бяха все така женствени и плавни. Хъч дори се изненада, че малко ревнува.

Джордж правеше една крачка на всеки нейни две. Беше метнал на раменете си пуловер и носеше спортна чанта от имитация на кожа. Човек можеше да си помисли, че са тръгнали на излет в парка.

Хъч ги посрещна на рампата. И двамата бяха прекарали времето от връщането си от Храма извън Вашингтон, така че отдавна не ги беше виждала. Прегърнаха си и си размениха поздрави.

— Нали каза, че повече няма да участваш в теренни проучвания — обърна се тя към Джордж. — Толкова бързо ли ти омръзна спокойствието?

— Не — отвърна той усмихнато. — Но Франк ме помоли да дойда и дойдох. — Поколеба се и продължи: — Освен това разбрах, че и ти ще си с нас.

Хъч улови изражението на Джанет: „О-хо, я да видим какво става тук?“, и се наслади на момента.

Беше й приятно да разбере, че не е съвсем засенчена.

Поведе ги във „Винк“, показа им къде да оставят багажа си и им даде емблемите и отличителните знаци на настоящата експедиция. На тях беше изобразен четиримачтов кораб от осемнайсети век, с издути платна и сред океан от облаци, а над него — ярка звезда. Отгоре беше изписано „Бета Пасифика“, а отдолу — „Напред“.

След като ги настани, се разходиха из кораба. Говореха си какво са правили и за експедицията. Хъч им разказа как бяха открили Бета Пас и извади на монитора диаграмата на сигнала.

— Не виждам някаква система — каза Джанет.

— Но я има — каза Хъч.

Джордж погледа известно време и попита:

— Кой друг знае?

— Досега го пазихме в тайна — отвърна Хъч. — Почти никой, освен комисаря.

— И той ни пуска на това проучване?

— Мисля, че според него щом ние сме я проследили, е наша.

— По-вероятно е да си дава сметка, че проучването е дълго, и иска да разполага с данните, преди да спомене на някого — намеси се Джанет. — Няма смисъл отново да става смешен.

Точно тогава пристигна Карсън и още докато се здрависваха, попита:

— Маги дойде ли? Трябва ни.

— Не сме я виждали — отговори Хъч. — Защо, проблем ли има?

Той изглеждаше объркан.

— Резултатите от „Тиндъл“ са били предадени по канален ред нагоре.

— Хич не съм изненадана.

— Знам. Обаче някой си е направил труда да ги прочете и, изглежда, са си дали сметка за какво става дума. И много скоро ще ни уведомят, че нямаме работа на Бета Пас до второ нареждане. Ако това стане, той няма да има друга алтернатива, освен да ни спре.

— Ти как разбра? — попита Джанет.

— От личната му секретарка. — Карсън погледна часовника си, а след това празния входен тунел. — Та Хорнър иска да се омитаме колкото се може по-скоро.

— Няма да могат да се свържат с нас в хиперпространството — каза Хъч. — Колко време имаме?

— Не знам. Може да ни спрат всеки момент.

— Корабът е готов за тръгване. Трябват ми само няколко минути да прегледам списъка. И да получим разрешение за излитане от диспечерите.

— Виж дали можеш да се свържеш с Маги — каза Карсън.

Джанет посочи монитора и каза:

— Няма нужда.

Маги Туфу беше пред кораба с куфар в ръка.