Джак Макдевит
Машините на Бога (5)

5.

Луната на Куракуа. Неделя, 6 юни; 07:34 ч.

 

Куракуа имаше един-единствен спътник, два пъти по-малък от Луната, пепелявосив, очукан, без никаква атмосфера. Сега го виждаха като светложълт полумесец, приятелски настроен, блестящ. Гостоприемен. Но имаше и нещо, предизвикващо смущение. Преди шест години един пилот беше забелязал нещо като град, разположен в северната част на спътника.

— Ричард?

Той беше потънал в една начертана на ръка схема, разтворена върху коленете му и доста голяма част от командното табло. Махна с ръка, за да покаже, че е чул, и каза:

— Съобщи на Хенри, че сме пристигнали. И давай към Оз.

 

 

Под червеното слънце Белатрикс и закритата от облаци Куракуа совалката на „Винкелман“ „Алфа“ („Бета“ нямаше) се носеше над лунния пейзаж. Върхове, клисури и кратери се сливаха със светлини и сенки. Совалката прекоси една ниска планинска верига и се понесе над море от плоски лъскави скали. Както винаги в такива случаи, Ричард седеше безмълвно, наведен напред, и гледаше ненаситно през прозореца. Хъч не беше особено доволна от настоятелността му да дойдат най-напред тук — тя би предпочела да завърши приготовленията за евакуацията. Трябваше да се товари багаж, винаги имаше и проблеми, възникващи в последния момент, така че искаше всичко да бъде готово предварително. Представи си как Ричард не може да се откъсне от аномалията и как създава допълнителни затруднения и сви устни.

— Много време имаме до единайсети — каза той. — Цели пет дни.

Едно било се засили срещу тях и след миг изчезна. Повърхността беше обсипана с кратери. На дисплея пред Хъч се изписваха данни.

— Някои от тези кратери са на два милиарда години — каза тя.

Ричард само кимна, но едва ли я чуваше. Той не се интересуваше от геология.

Просветна една сензорна лампичка.

— Кораб в обхвата. Совалката на Хенри.

— А, добре. — Той почти се усмихна.

— На двайсет минути зад нас е. — Хъч включи на ръчно управление и отбеляза разположението си на навигаторските дисплеи.

— Хубаво ще е да се видим. — Погледът му просветна. — Сигурно му е много трудно. Мислехме, че ще копаем вечно на Куракуа. Никой не вярваше, че ще ни наредят да я напуснем. Оказва се, че сме били прекалено предпазливи. Трябваше да се гмурнем веднага. Като Шлиман.

Хъч се беше срещала два пъти с Хенри. Той беше странен сбръчкан дребосък и първия път го бе видяла на лекция по времето, когато се опитваше да научи достатъчно археология, за да убеди Академията, че може да бъде полезна. Две години по-късно летяха заедно до Луната, за да сменят един екип, и тя се изненада, че я помни. Помнеше даже името й — Присила.

Равнината започна да се насича от каньони. Минаха покрай верига тънки като игли върхове.

— Какви са били? — попита тя. — Обитателите на Куракуа.

— Живеели са много години. Всеки един поотделно искам да кажа. — Той зарови в якето си. — Тук някъде трябва да имам една скица… сигурно съм я оставил в каютата. Или пък… вкъщи. — Той продължи да рови по джобовете си. — Приличали са на космати алигатори. Но са били топлокръвни…

— Не. Имам предвид какво са правили? Знам, че са имали два пола и че са живели дълго. Какво друго?

— Имали са много мрачни епохи. Не толкова варварски, колкото на Земята, нито толкова войнстващи. А в стагнация. Никакво политическо развитие. Никаква наука. Нищо. Освен това явно лесно са забравяли наученото. Знаем например за три случая, в които са откривали, че Куракуа не е център на вселената.

— Защо? Откъде всичките тия мрачни епохи?

— Кой знае? Може би и ние ще минем през тях. Ние просто не съществуваме от толкова дълго време. Куракуатяните може просто да са били жертва на голямата продължителност на живота. Неподходящи хора успяват да вземат властта и не умират. Поне за доста дълго. — Той се позасмя. — Помисли си само, че трябва да си имаш работа с Харт през следващите шейсет години. (Ейдриън Харт беше настоящият председател на борда на попечителите на Академията, дребнав и отмъстителен човек, мижав менажер без никакви идеи.)

Една тъмножълта лампичка започна да премигва.

— Приближаваме — каза Хъч.

Слънчевите лъчи играеха по скалите пред тях и отраженията пробягваха из цялата равнина.

Ричард се наведе още по-напред.

Светлината изведнъж се втвърди. Превърна се в стена, бяла като кост стена на фона на сивия лунен пейзаж, простряла се от една ниска верига хълмове на юг до хоризонта на север. Хъч намали и се спусна към повърхността.

Стената стана по-голяма и започна да скрива небето. Беше огромна и Хъч се сети за начина, по който беше представена Троя в един стар учебник. Тя задейства мониторите, за да я видят на тях: скалата изглеждаше монолитна.

Но и надупчена. Големи късове се бяха откъртили, а на някои места стената изглеждаше като набита с чук в земята. В основата й лежаха дребни камъчета.

— Погледни — каза Ричард. Материалът беше покрит със сажди, изпепелен.

— Наистина изглежда така, сякаш някой се е опитвал да я събори.

— Да.

— Какъв огън би могъл да гори тук?

— Не знам. — Той скръсти ръце и наклони глава. — Не бях прав да пренебрегвам това място толкова години. То е невероятно.

— Та какво се е случило тук?

— Нямам представа. — Той помълча няколко секунди, после каза: — Фрост.

— Я пак?

— Робърт Фрост. „Има нещо, което стената не обича…“. — Ричард се отпусна назад, събра пръстите на ръцете си и се остави на момента да го завладее. — Великолепно — прошепна. — Една напълно върховна мистерия. Всъщност нищо повече от една скална скулптура в едно място без въздух. Защо е била построена? И кой би тръгнал да я руши?

Тя се издигаше високо над тях.

Единственото разумно обяснение беше, че е била ударена от рояк метеори. В района наистина имаше метеоритна скала. А също и множество кратери. В опита за рушене обаче имаше нещо целенасочено.

— Вероятно е само илюзия — каза Ричард, който сякаш винаги четеше мислите й. — Това е единствената изкуствена структура наоколо, така че няма с какво да я сравним, освен с произволния хаос на лунния пейзаж. Въпреки това… — той поклати глава, — трудно ми е да разбера как да я възприемам.

Хъч знаеше, че стената е била построена преди единайсет или дванайсет хиляди години.

— Възрастта й пасва с поредицата за Тъл.

— Да — отвърна той. — Може да има някаква връзка.

Гледката беше зловеща и Хъч се усети как оглежда равнината за нечии огромни следи.

Стената беше висока 41,63 метра, а всяка страна беше дълга по 8,32 километра. Беше във формата на идеален квадрат.

— Дължината на страната — прочете Хъч на монитора — е точно две хиляди пъти по-голяма от височината.

— База десет — каза Ричард.

— Колко пръсти са имали обитателите на Куракуа?

— Не са били точно пръсти. Но четири.

— Строителите са имали по пет.

Совалката се приближи съвсем до стената и полетя покрай нея.

— Кацаме ли?

— Не, не тук.

Когато египетските пирамиди тепърва са се строели, стената вече е била на солидна възраст. Хъч караше покрай нея и усещаше преходността на собственото си съществуване на еднодневка — нещо, което никога не й се беше случвало на Япет или пък на другите древни места. Чудеше се откъде идва тази разлика. Може би е окуражаващо да знаем, че красотата все пак оцелява. Но пък да те надживее такава първична лудост…

— Това нещо — каза Ричард — е толкова различно от всичко, което са оставили. Ако наистина е тяхно творение. Монументите са леки, изящни, елегантни. Расата, която ги е създала, е обичала да бъде жива. Това нещо е мрачно. Ирационално. Грозно. Страховито творение… Да се издигаме.

Тя се подчини, без да си дава много зор.

Ричард отново разви темата си.

— Какво знаем за строителните материали? Откъде е дошъл камъкът?

Тя се зарови в доклада на инженерите.

— Всичко е местно. На няколко места са били открити каменоломни, но нито една не е на по-малко от шест километра.

— Не са искали да развалят пейзажа, като го надробят на каменоломни. Това поне е сходно с всичко останало, което сме открили.

— Предполагам. Както и да е, трябва да са видоизменили камъка. Според една от теориите са го преработили, като са използвали нанотехнология. Наоколо има доста разпръснати фелдшпат и кварц, очевидно отпадъчен материал. Самата стена е нещо като разширен калцит.

— Мрамор.

— Да. Но с по-добри качества. По-издръжлив. С повече отражение.

— Искали са да се вижда от Куракуа.

— Очевидно. — Вече бяха близо до върха.

Приближиха се до един участък, който беше изгорен.

— Хенри смята — каза Ричард, — че нараняванията са от около деветхилядната година преди новата ера.

— Та тя е била построена по това време — каза Хъч.

— Някой е дошъл тук веднага след това, нали?

— Може самите Строители да са се спречкали. Скарали са се за малкия си увеселителен парк.

— Едно от многото предположения.

Тя отново се вгледа в екрана.

— В почвата има значителни количества триоксиметилен. Формалдехид. Но само тук. В близост до Оз.

— На мен това не ми говори нищо. Познанията ми по химия са пълна скръб. Какво следва от това?

— Това нещо — тя побутна с пръст екрана — не предлага никакви теории.

Зад стената се появи псевдоградът: мрачна картина от тъмни пресечени щрихи от широки булеварди, навъсени обширни сгради и просторни площи. Град в бездната, творение от камък и сенки. Инстинктите на Хъч изискваха светлина и движение.

— Невероятно — отрони Ричард.

Беше огромно. Тя издигна совалката и едновременно пусна отоплението по-силно. Също като стената, градът беше целият в руини.

— Погледни улиците — прошепна Ричард.

Бяха подредени така, че образуваха съвършено правилни квадрати. Километри наред. Навсякъде до и по протежение на дъгообразния хоризонт. Оз беше място със спираща дъха математическа точност, която стъписваше дори в сегашното му състояние на разруха. Улиците се пресичаха точно под прав ъгъл. Блоковете на града бяха разположени така, че да образуват същата идеално изработена геометрия.

— Нямали са кой знае какво въображение — каза Хъч.

Чуваше се как Ричард диша.

— Ако има нещо по-несъвместимо с духа на Великите монументи, не мога да си представя как ще изглежда.

Нямаше нищо, което да намеква за някаква изобретателност. Нито нотка на спонтанност. Наричаха го Оз. Но това беше погрешно название. Ако Оз, оригиналният Оз, беше място на чудесата и мистерията, това място си беше чист камък. До последния детайл.

Хъч успя да се откъсне от гледката и се взря в таблото. Измервателните уреди, копчетата и лампичките бяха познати и уютни.

 

 

Предназначението на Оз явно никога не е било да дава подслон. Постройките, които отдалеч приличаха на къщи, обществени сгради и кули, бяха от монолитен камък, без какъвто и да било намек за врата или прозорец. Екипите на Хенри не бяха открили никакви машини, никакви съоръжения или оборудване от какъвто и да било сорт.

Носеха се по протежение на дългите улици над покривите на мраморните блокове. Повечето бяха идеални кубове. Други бяха продълговати. Всички бяха от плосък излъскан камък, без никакви чупки или стрехи. Най-различни по размери.

Преди разрухата всички бяха стояли изправени. Нито една извивка не се прокрадваше сред паралелните и перпендикулярни линии. Нито една улица не свиваше внезапно наляво или надясно. Нито един покрив не беше под наклон. На нито едно място не се виждаше декоративен елемент.

Спуснаха се още, почти на нивото на повърхността. Блоковете се издигаха над тях зловещи и мрачни. Минаха през едно кръстовище. За първи път Хъч разбра значението на думата чужд.

— Размерите на блоковете са кратни едни на други — каза тя и обясни на Ричард, че всеки блок в цялата конструкция може да се раздели на кубове с дължина на страната 4,34 метра. По този начин всичко можеше да се измери като еди-колко си части високо и еди-колко си широко. Улиците и откритите площи можеха да бъдат разделени по същия начин и със същите мерки.

Комуникаторът иззвъня.

— Доктор Уолд?

— Чувам те, Франк. Здрасти, Хенри.

Хъч включи видеоекрана. Появи се само един мъж — на около петдесет, възпълен. Изгледа я преценяващо и заговори на Ричард:

— Хенри не е тук, сър. Нещата малко се ускориха и не може да се откъсне от работата.

Ричард кимна.

— Нещо ново около Строителите? Някакви нови образи?

— Не, сър.

Ричард сякаш беше изпаднал в транс.

— Някой да има представа какво означава всичко това?

— Не, сър. Надявахме се, че вие ще можете да ни кажете.

Ричард вдигна пред монитора схемата за проекта „Надежда“. Трябваше да разтопят вечните ледове някъде около петък.

— Надявам се, че „Козмик“ не е променил нищо.

— Крайния срок ли? Не. — На лицето на Карсън се изписа отвращение. — Всеки ден правят поредната промяна с някое ново предупреждение и изчисление на оставащото време.

Хъч погледна инстинктивно към часовниците на кораба. Не оставаше много време.

— Хенри ме помоли да предам извиненията му. Много искаше да дойде, но в момента се случват страшно много неща. — Говореше с военна отсеченост. — Какво бихте искали да видите?

— Какво ще кажеш да започнем с центъра? После приемам всякакви предложения.

— Добре. Предполагам, че пилотът ви ме държи в обхвата.

Хъч кимна.

— Тогава ме последвайте.

Тя даде знак, че е приела, въздъхна, пое след него и помоли Уолд:

— Кажи нещо за Карсън.

— Ще ти хареса. Офицер от запаса. Един от онези талантливи аматьори, без които археологията не може. Като теб. Тонът му беше шеговит, но тя разбра, че говори сериозно. — Работи по административната и изпълнителната част за Хенри. — Погледна я в очите. — Освен това е негов пилот. Ако Франк го нямаше, Хенри щеше да трябва да върши работата на мениджъра. Истината е, че Франк върши рутинната работа, а Хенри се занимава с археологията.

— И Карсън няма нищо против?

— На Франк му е удобно така. Малко е чепат и има склонност да реагира прекалено силно. Но с него се общува лесно и той може да бута нещата, без да наранява никого. Работата му харесва.

Пред тях Карсън започна да се спуска.

— Центърът на Оз — каза Хъч. Блоковете тук бяха малко по-високи в сравнение с тези до стената. С изключение на това обаче еднаквостта беше направо смразяваща.

Имаше един централен квадрат с по една мрачна кула или по-точно с развалините й в четирите ъгъла. Всяка от страните му беше дълга около половин километър. В идеалния му център беше издигната пета кула, която беше с един елемент по-ниска от останалите. Самите кули бяха четириъгълни както всичко в Оз.

Ричард почти беше станал от мястото си, за да вижда по-добре.

— Наклони го малко това нещо, ако обичаш. Към мен…

Хъч се подчини.

От две от кулите бяха останали просто купчини дребни камъни… Третата, тази, която беше на югозапад, беше овъглена. Четвъртата беше почти непокътната.

— Там — каза Ричард и посочи почернялата, — кажи му да се приземи там.

Тя предаде съобщението и Карсън потвърди.

— Какво се опитваме да намерим? — попита Хъч.

Ричард изглеждаше доволен.

— Какво знаеш за симетрията на това място, Хъч?

— Почти нищо. Само, че я има. Какво друго може да се знае?

— Покажи на екрана няколко квадратни километра.

— Няма проблеми. — Тя хвана на екрана изглед със средната кула.

— Тук. Избери си едно място. Което и да било.

— Добре. — Тя взе на мушка една група продълговати сгради, образуващи буквата Н. Намираха се приблизително на около два километра на север.

— Прекарай една линия директно от групата през централната кула. И я продължи.

На противоположната страна на екрана чертата докосна друга група под формата на Н. Със същия обхват.

— Огледален образ — каза тя.

— Изненадана ли си? — Ричард не можеше да прикрие усмивката си.

— Да.

В данните, които беше прегледала, това не беше споменато.

— Може би всичко това има някаква религиозна стойност. Някое общество на високите технологии изразява покаянието си. Схващаш ли?

— Аз лично не.

Совалката на Карсън почти докосваше повърхността.

Хъч насочи теснообхватните скенери към комплекса.

— Централната кула е висока девет елемента, ако приемем, че единицата ни за елемент е един каменен блок с дължина на страната четири цяло и трийсет и четири метра. Външните кули са от по десет елемента. Като всичко останало тук, и те са от монолитен камък. Няма никаква причина да смятаме, че имат някакво вътрешно пространство. — Карсън се приземи, след което и тя започна да се спуска. — Странно: човек очаква, че средната кула ще е по-висока от останалите. А не по-ниска. Те просто не мислят като нас.

Карсън беше кацнал близо до ръба. Светлините на Хъч докоснаха совалката на Храма. Имаше аеродинамична форма, конструирана за употреба при трудни атмосферни условия, което обаче намаляваше товарния капацитет. Различаваше се от „Алфа“ и в друго отношение: Академията беше започнала да боядисва космическите си кораби в стремеж да повдига духа на хората си, които работеха на отдалечени обекти. Покривът на тази беше в яркосиньо и златистожълто. Цветовете на Академията. Може би поредното решение на Ейдриън Харт.

Хъч завъртя совалката така, че да насочи люка на пътника си навътре, към центъра на покрива, и да даде на разсеяния си шеф колкото може по-малка възможност да падне от него. Карсън излезе и замаха с ръка. Хъч премигна със светлините и кацна с лекота, броня до броня.

Ричард откопча коланите си и се пресегна към Фликинджъровия си скафандър. Хъч се намъкна в своя, провери кислородните резервоари, задейства енергийното поле, помогна на Ричард да направи същото и щом бяха готови, започна да намалява налягането в пилотската кабина.

Военното минало на Карсън си личеше от пръв поглед. Той беше облечен в здраво пристегната сиво-кафява униформа и носеше бейзболно кепе с избродиран надпис „Кобра“ и емблема, изобразяваща навита на спирала змия и светкавица. Името му бе изписано в горната лява част на куртката му. Беше едър, с широки рамене, но около кръста му бяха започнали да се натрупват тлъстини. Гладко избръснат, с късо подстригана черна коса, тук-там започнала да посивява. Чакаше ги, застанал с разтворени крака и ръце, сложени зад гърба.

Налягането стигна до нулата и двата люка се отвориха широко. Не че Ричард беше много тромав, но „Алфа“ сякаш беше конструирана за атлети. За да слезе, човек трябваше да стъпи на крилото, след което да се смъкне по корпуса, като се крепи единствено на ръцете си. Различията в гравитацията са способни да объркат всеки пасажер, а Ричард, освен че бе в напреднала възраст, така или иначе никога не беше бил особено пъргав.

Карсън застана под крилото, но не направи нищо, за да помогне на по-възрастния от него човек. Това беше много благоразумно, защото Ричард не обичаше да му се помага. Но Карсън стоеше там просто за всеки случай и Хъч одобри постъпката му.

Щом Ричард стъпи здраво на земята, тя скочи до него с лекота, омота едно въже около лявата си китка, след което го захвана и за совалката. Не искаше да поема никакви рискове на покрива в условията на такава гравитация.

Ричард вече се беше подпрял на коляно и изследваше овъгления камък.

— Какво се е случило тук? — попита той Карсън. — Някой да има някаква представа?

— Никаква. Никой не успя дори да предложи смислена хипотеза.

— Може би корабът на Строителите се е взривил — предположи Хъч.

Карсън се навъси.

— Уврежданията не изглежда да са били причинени от един-единствен взрив.

Ричард се изправи и тръгна замислено към ръба на покрива. Карсън се придвижваше с него толкова бързо, колкото му позволяваше слабата гравитация. Хъч ги следваше малко по-отзад.

— Призрачно място — каза тя.

Карсън се усмихна. Изражението му показваше, че ред бира защо човек може да се чувства така.

Ричард направи нещо, което човек прави винаги, когато се намира нависоко — наведе се и погледна надолу. Едно падане на улицата, дори от такава височина, нямаше да има фатален край, освен ако не си паднеше на главата. Но пък беше абсолютно сигурно, че ще си строши кокалите.

— Внимателно — предупреди Карсън.

— Има ли екип, който да работи тук? — попита Ричард.

— Не. От няколко месеца няма. Изтеглихме всички, когато получихме крайния срок за Храма.

Ричард се загледа към града.

— Намерили ли сте нещо разбито? Някаква следа кой е идвал тук?

Карсън поклати глава.

— Въобще нещо да е останало? Следи от стъпки? Следи по повърхността? Нищо няма. Щеше ми се да има, докторе. — Карсън погледна Хъч, после отново се обърна към Ричард. — Искате ли да видите каменоломните? Местата, откъдето са взети камъните.

— Не, благодаря. Какво друго си струва да се види тук?

— Има един надпис.

— Надпис ли? — Интересът на Ричард видимо се покачи. — Защо не ми спомена за него? В „Резюметата“ не се споменава за това.

— „Резюметата“ са отпреди една година. Бяхме прекалено заети, за да се занимаваме с актуализиране на информацията.

Ричард отвори уста да каже нещо и рязко разпери ръце — и изведнъж полетя към ръба. Хъч и Карсън скочиха да го хванат. Тежаха толкова малко в условията на слабата гравитация — около една десета от стандартното си тегло, че всички щяха да полетят надолу, ако не беше въжето на Хъч. Започнаха да махат с ръце и да ритат, за да си възстановят равновесието, и когато успяха да се закрепят на ръба; Ричард, сякаш нищо не беше случило, каза само:

— Благодаря, Франк. — И веднага се върна на темата. — Какво пише в него? Успяхте ли да го разчетете?

— Нито дума — отвърна Карсън така, сякаш се извиняваше. — Но няма да съжалявате, ако му отделите малко време.

Хъч реши, че Ричард е прав. Карсън наистина й хареса. Не се беше поколебал да рискува живота си. Това я впечатли.

 

 

Отлетяха на запад и с двете совалки.

С отдалечаването им от центъра височината на отделните блокове постепенно намаляваше, макар и без никаква закономерност. В близост до стената на града (Хъч не можеше да не го възприема точно така) сградите от по един елемент бяха толкова много, че всичко по-високо изпъкваше силно.

Минаха над едно място, където се беше отворила бездна. Земята беше пропаднала няколко метра. Улиците се бяха разбили, а блоковете се бяха килнали.

— В Оз има няколко кратера — каза Карсън по връзката. — Повечето са се появили след изграждането, но в този случай кратерът вече го е имало, така че те са строили върху него. Запълнили са го, но по някое време земята е поддала. Има още няколко места, където кората просто се е сринала под тежестта на блоковете.

— А метеорите, които са паднали върху града? Успяхте ли да определите кога е станало?

— Не. Не можем да дадем някаква точна дата. Знаем обаче, че кратерите в рамките на и около аномалията са значително по-млади, отколкото другаде.

— Колко по-млади?

— В по-голямата си част процесът на образуване на кратери е протекъл преди един до два милиарда години. Но местните дупки са най-много по на петдесет хиляди години. Разбира се, тези в града трябва да са се образували след деветхилядната година преди новата ера. Не можем да разберем откъде са дошли белезите от изгорено, но знаем със сигурност, че каквато и да е била природата на огъня, той е дошъл два пъти.

— Два пъти?

— Девет хиляди години преди новата ера и втори път хиляда години преди нея.

Ричард сбърчи вежди и каза с някаква наслада:

— Много интригуващо.

— Има и още нещо — продължи Карсън, — макар че би трябвало да е някакво съвпадение.

— Какво?

— Датите съвпадат с дезинтегративни процеси, обхванали големи площи на Куракуа. Цели народи са изчезнали завинаги, сринали са се държави и така нататък.

— Аха — отрони Ричард и потъна в мълчание.

Мрачният сив пейзаж на града се стелеше под тях. Отпред просветваха в червено и бяло навигационните светлини на Карсън, жизнерадостни и смели на фона на общата призрачност. Хъч отново включи Карсън на екрана и попита:

— От колко време си тук, Франк?

— От шест години.

Доста време.

— Така си е. — По лицето му не беше изписана никаква емоция.

— Къде е домът ти?

— В Торонто. Роден съм в Единбург, но не си спомням нищо оттам.

— Връщал ли си се въобще, за почивка или нещо такова?

— Не, много съм зает.

Хъч знаеше, че това е необичайно.

Служителите на Академията имаха право на шест седмици отпуска в годината плюс времето за пътуване. Карсън явно беше работохолик.

— Чудя се — каза Ричард, който замислено наблюдаваше блоковете, — защо всички са изсечени с еднакви размери? Възможно ли е да са имали само един непроменяем диапазон на инструментите, така че да са можели да изсичат камъните само в един размер? И после да ги съединяват.

Хъч хвана на екрана един от блоковете.

— Не — рече Карсън. — Нещата не стоят така. По-големите блокове не се състоят от по-малки. Просто са изсечени така, че да са три или осем пъти по-големи. Или колкото и да е. Както и да е, пристигнахме. Погледнете вляво от вас.

Сред общата картина на ниски четвъртити сгради се издигаше една кула. Тя обаче беше видимо различна: беше кръгла. Беше ниска, тумбеста, висока около четири елемента. Издигаше се самичка в средата на един квадрат.

Закръглеността й беше забележителни. И този спиращ дъха пейзаж от паралелни линии, прави ъгли и съвършени пресечни точки нейната простичка закръгленост беше истинско чудо, шедьовър на изобретателността.

Кацнаха. Ричард едва изчака налягането да спадне и люковете да се отворят. Хъч сложи ръката си на рамото му, за да му напомни, че трябва да е много предпазлив.

Кулата беше овъглена от северната страна.

Карсън отвори вратата за товарното отделение и извади малка стълба. Ричард обаче не я използва, а се спусна по корпуса на ръце — този път по-ловко. Площадът беше покрит с плътен слой прах.

Хъч усети тежестта на времето, на празните улици и фалшивите къщи, на побърканата геометрия и дългите сенки, които бяха чакали тук през цялата човешка история.

Карсън знаеше какво точно търси. Той се приближи до кулата, подпря стълбата на нея, нагоди я, изпробва я лично и после застана встрани и покани Ричард да се качи, като го предупреди:

— Внимателно.

На около пет метра височина върху мрамора изпъкваха четири реда символи. Ричард се изкатери по стълбата и ги освети.

Символите нямаха нищо общо с изискаността на тези на Япет. Тукашните бяха тежки, стабилни, с тъпи ъгли. Докато той ги преценяваше, Карсън пусна една истинска бомба:

— Това е език от Куракуа.

Ричард се заклати на стълбата.

— Я пак? Доколкото знам, никой на Куракуа не е успял да осъществи пътувания из космоса.

— Това е така, доктор Уолд. Не знаем кой знае колко за тамошните жители, но сме сигурни, че никога не са развили такива технологии.

Хъч отстъпи малко назад, за да вижда по-добре.

— Може би някаква друга технология тогава. Нещо, което ние не познаваме.

— Като какво например?

— Нямам представа. Ако можех да ти кажа, щях да го познавам.

— Добре де, няма значение — прекъсна я Карсън нетърпеливо. — Знаем, че по времето, когато са говорили на този език, са се придвижвали с коне.

Ричард разглеждаше символите с лупа.

— Кога трябва да е било това?

— Деветото хилядолетие преди новата ера.

Същият период. Хъч огледа тежките блокове и дългите безмълвни улици. По гърба й полазиха тръпки.

— Дали хората, които са говорили на този език — попита Ричард, — са същите, които са вписали образа на Строителя в Храма?

— Да — отвърна Карсън. — Езикът е линеен касумелски С. Бил е използван само в рамките на четиристотин години.

Все още покачен върху стълбата, Ричард се наведе назад и се вгледа във върха на кулата.

— Заради това ли Хенри се труди така упорито в Храма?

Карсън кимна.

— Можете ли да си представите какво е да имате надпис от това място и да не можете да го прочетете? — Той поклати глава с отвращение. — Куракуатяните, които са говорили на този език, са обитавали земите около Храма на ветровете. А по някое време дори са били на власт в Храма. Надяваме се да открием розетски камък. Или ако не успеем, да имаме достатъчно мостри от това писмо, за да можем да го дешифрираме.

— Въобще не мога да разбера това — намеси се Хъч. — Ако обитателите на Куракуа никога не са идвали тук, как са могли да оставят надпис на своя език? И сигурни ли сте, че това е той?

— Абсолютно — отговори Карсън. — Всичко пасва идеално.

— Тогава въпросът е…

— Бих казал — намеси се Ричард, че строителите на тази… чудовищност са оставили послание за обитателите на Куракуа. Да го прочетат, когато дойдат тук.

— Но послание за какво? — Хъч едва удържаше нетърпението си.

— Покана да се присъединят към галактическия клуб — предположи Карсън.

— Или пък обяснението за Оз — каза Ричард и тръгна да слиза. — Кой знае…

— Франк, колко от тези древни езици можем да четем? — попита Хъч.

— Няколко. Не много. Почти нищо всъщност.

— Нищо? — Тя тръсна глава. — Пак не разбирам. Ако не можем да четем на нито един от тези езици, какво значение има дали ще намерим розетски камък, или не? Искам да кажа, че няма да можем да разчетем и него. Така ли е?

— Това няма да има значение. Ако намерим един и същ текст на три или повече езика, можем да дешифрираме всичките. При условие че попаднем на текст с прилична дължина, разбира се. — Ричард вече беше слязъл на земята. — Ако няма какво повече да гледате тук — каза Карсън, — има още нещо, което може да ви заинтригува.

— Добре.

— Трябва да се издигнем над кулата. Можем да използваме моята совалка.

— Има ли подобно нещо от другата страна на Оз — попита Ричард, докато се издигаха.

— Друга кръгла кула ли? Да, има.

— А друг надпис?

— Не, друг надпис няма.

— Интересно. — Ричард погледна надолу и възкликна: — Ей, покривът не е равен! Това е първият наклон, който виждам тук.

— Има още един — каза Карсън.

— Другата кула?

— Да. — Сега се носеха точно над върха.

— Франк. — Сребристите вежди на Ричард Уолд се сключиха. — Другата кула огледален образ ли е на тази?

— Не.

Ричард изглеждаше доволен и Хъч разбра защо.

— Така се нарушава закономерността — каза тя. — Правата линия, прокарана между двете кръгли кули, не минава през централната.

— Уникално явление на Оз. Франк, на друго място това наблюдава ли се?

— Аз поне не знам да има такова.

— Добре. Значи трябва да се съсредоточим само върху тези кули. — Той се завъртя, за да се опита да засече всички ориентири. — Къде е центърът на града?

Карсън му показа.

— А другата кула?

— На север. — Той посочи. — Защо?

— Не знам още.

— Франк, измерили ли сте наклона на покрива?

— Не. Мисля, че никой не го е направил. Че защо ни е?

— Не знам точно. Погледни го обаче. Най-ниската му част е от страната, която е най-близка до центъра на града. Като погледнеш към стената, наклонът се увеличава.

— Не схващам.

— Всичко това са само предположения. Важи ли същото и за другата кула?

— Не съм сигурен, че разбирам въпроса ви.

— Ти каза, че там покривът също е под наклон. Дали и той е най-нисък от страната, която е най-близко до центъра на Оз?

— Не си спомням. — Личеше, че не разбира защо някой би се интересувал от подобно нещо. — Искате ли да се смъкнем надолу, за да поогледате покрива?

— Не, мисля, че видях достатъчно, благодаря. Трябва да направим още нещо и после бих искал да дойда с теб до Храма.

— Ричард. — Хъч, която беше предусетила, че ще стане така, се опита да използва най-сериозния си тон, да му намекне хич да не си прави оглушки. — Не забравяй, че от нас се очаква да отведем тези хора оттук. А не да ги подстрекаваме към обратното.

— Зная, Хъч. И няма да забравя. — Той стисна ръката й. Фликинджъровите им полета просветнаха.

— Внимавай — предупреди го тя.

— Какво друго трябва да свършим?

— Трябва ни възможно най-точно измерване на наклона. На двете кръгли кули. Освен това трябва да проверим дали най-ниската част на всеки от покривите се намира по посока на централния квадрат. — Той й намигна и се засмя. — Може би вече разполагаме с нещо.

6 юни, 2202 г.

Скъпи Дик,

… Слава богу, че ги има кръглите кули и наклонените покриви. Това са единствените неща, които придават нотка на разум в цялата работа.

Щеше да се изненадаш, ако ни беше видял как се държим.

Съвсем тихи. Говорехме с приглушени гласове, сякаш всички се страхувахме, че някой ни подслушва. Дори Франк Карсън. Ти не го познаваш. Франк е човек, който не би отстъпил пред нищо, но дори той се оглеждаше през цялото време. Истината е, че по тези улици се усеща някакво присъствие. Човек просто не може да не го усети.

Бедната Хъч. Тя не вижда никакво обяснение и поради тази причина към края на пътуването ни беше на ръба на умопобъркването. Дори аз, който имам известни прозрения (и съм сигурен, че знаеш за какво се отнасят те), също се чувствам доста объркан. Оз не е място за хора, чието въображение не е достатъчно развинтено…

Ричард

Ричард Уолд до братовчед си Дик

Получено в Портланд, Орегон, 24 юни