Джак Макдевит
Машините на Бога (13)

13.

Сийпойнт. Четвъртък; 20:05 ч.

 

— Космическата станция има проблем — съобщи Джанет на хората на „Винк“ и на разкопките, при Храма, като предаде и картина на приближаващия към станцията обект за Хенри и Санди Гонзалес, които се намираха в контролната зала на Сийпойнт. Човек трябваше да се вслуша много внимателно, за да долови нотката на задоволство в гласа на Джанет.

Всички спряха работа. Наблюдаваха с някак болезнен интерес.

— Не може да се прецени с каква маса е. Но пък се приближава много бързо.

— Така им се пада на тия копелета — възкликна Хенри.

А Карсън добави:

— Май не са кой знае колко големи специалисти, а? Да ги улучи един от собствените им камъни.

Санди, която стоеше до Хенри, каза:

— Може би в крайна сметка ще се сдобием с удължаване на срока.

— Дали са се махнали?

— Не знам.

— Не е възможно. Продължават да говорят от станцията.

Въпреки омразата им към тераформаторите, никой не искаше те да пострадат.

— То всъщност ще ги удари ли наистина? — попита Хенри Джанет.

— Да — отвърна тя. — Няма никакво съмнение.

Следващата мисъл на Хенри беше, че „Винк“ трябва да се притече на помощ.

— Къде е Хъч?

— С вас. Някъде долу е.

Направи му впечатление, че реакцията й е малко странна. Не доволна. Не изплашена. Джанет сякаш знаеше какво ще стане.

— Добре. Свържи се с тях и им кажи, че сме готови да помогнем с каквото можем. Ще накарам Хъч веднага да излети, ако това ще помогне.

Джанет се поколеба.

— Добре. Но се съмнявам, че ще приемат помощ от нас.

— Въпреки това им предложи.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Веднага ще го направя.

Няколко секунди по-късно той вече имаше аудиовръзка с Хъч.

— Да? Какво да направя? — попита тя със съвсем невинен глас.

— Стой в готовност. Може да се наложи да те изпратим на спасителна мисия. Приближава се много бързо. Остават само няколко секунди.

Хенри я видя как профучава през последните няколко километра като блестящ бял куршум. Блъсна се в космическата станция и изчезна заедно с нея сред фонтан бели пръски.

— Удари я — каза той.

Санди ахна.

Картината бавно се изясни; развълнувани гласове разпитваха за подробностите. Невероятно — орбиталната станция беше непокътната.

След малко Джанет докладва:

— Казаха, че благодарят много. Но се справяли чудесно.

 

 

Под водата Джордж и Карсън разширяваха тунела. Намираха се под външната стена на военния параклис и се опитваха да налучкат пътя до печатарската преса. Джордж беше достатъчно консервативен и никакво пришпорване, било то от страна на Хенри, или на някой друг, не можеше да го накара да поема излишни рискове. Така че слагаха подпори навсякъде, където беше възможно, и напредваха с възможно най-голяма предпазливост.

— И аз искам да я извадим — каза той на Хенри. — Но здравият разум преди всичко.

Видяха нещо в тинята и Карсън го вдигна. Беше парче гладка плочка с ширина около осем сантиметра.

— Има нещо написано — каза той. Избърса я и я разгледа на светлината на лампата. — И на гърба има нещо. Прилича на копие.

Вдигна я към камерата, за да я видят в Сийпойнт.

— Боже — извика Хенри развълнуван. — Вижте! Та това е линеен С.

— Ура — извика Джордж, после я обърна и примижа. — Това какво е?

На обратната страна имаше нещо, което приличаше на дълъг очукан прът, малко сплескан в единия край, плътен и удебелен в другия.

— Полов орган — каза Санди с приглушен смях. — В работно положение.

От кораба долетя гласът на Маги:

— Странно как някои неща се оказват всеобщи.

— Това са най-проклетите декорации на военен параклис, които съм виждал — намеси се Карсън. — На Куракуа имало ли е бордеи?

— Да — отговори му. Санди. — На Ирк също. Навсякъде ценят породистите мъжкари, независимо от биологичния вид.

Най-важното беше, че са открили още една находка на линеен С. И може би имаше и други. Санди и Ричард се заеха с прокопаването, а Карсън и Джордж се впуснаха в търсене. Джордж не беше кой знае колко въодушевен по отношение на този лов, но Карсън изглеждаше неуморим.

За един час откриха цяла купчинка плочки, както и други предмети, повечето с неопределен характер.

Пет от плочките, заедно с първата, бяха с ясно изразено сексуално съдържание. По другите бяха изобразени дървета и морски същества, а на една имаше дори и плаващ морски съд. На всяка имаше по няколко реда символи. Бяха твърде изтъркани, за да могат да се разчетат, но вероятно можеха да бъдат реставрирани. Джордж ги показа една по една пред камерата.

Беше стигнал до средата, когато Маги се включи по канала.

— Хенри, тези са направо страхотни!

— Да — съгласи се Хенри. — Доста са добри.

— Може ли да видим тази последната още веднъж? — помоли тя. Плочката изобразяваше мъжки член в пълна ерекция, промушен през венец. По края на плочката бяха издълбани символи.

— Някои от тези вече ги знаем — каза тя. — Невероятно. — Никой не посмя да си направи майтап със съдържанието на плочката.

Джордж им показа още една.

— Много добре — прошепна Маги.

После още една.

— Я да я видим тази пак — помоли Маги. Темата отново беше сексуална, но този път всичко си беше направо и директно: просто съвкупление. — Не можахме да видим текста много добре. И от двете страни, Джордж. Дай още малко светлина.

Над любещата се двойка имаше изписана една-единствена дума.

— Какви са тези неща? — попита Карсън.

— Вероятно декорации — отвърна Маги. — Засега няма значение… Хенри, виждаш ли? Заглавната дума.

Думата в горната част на плочката присъстваше и в надписа на Оз.

— Мамка му! — Хенри беше изпаднал в екстаз. — Ричард, чуваш ли ме?

— В момента съм малко ангажиран. — Той работеше на лъчевия прожектор.

— Джордж, покажи я на доктор Уолд.

— Няма никакво съмнение — промърмори Маги с въодушевление. — Не е съвсем същата обаче. В надписа на Оз има и още един символ, а и самите букви са изписани по по-различен начин. Но това е само въпрос на стил на изписване. Мога да съм по-категорична, след като я почистим. Шест от символите пасват идеално. Дори да не е същата дума, коренът ще е същият.

— Права си — намеси се Ричард. — Страхотна е!

— Мисля си — каза Санди, — че тази сграда не е свързана с параклиса. Франк вероятно е прав за бордея. Сексът може да е бил част от ритуалите.

— Може — каза Ричард, после попита Маги: — Какво означава тази дума?

— Секс — отвърна Маги. — Или екстаз.

— Това накъде ни води? — попита Хенри. — Минете оттук, за да се позабавлявате? Това ли е съдържанието на надписа на Оз?

Ричард поклати глава.

— Не е необходимо метафоричният смисъл да е свързан със секса.

— Съгласна съм — каза и Санди. — Думата може да означава и любов. Или задоволяване. Или облекчение.

— Или всичко друго — обади се Джордж.

 

 

Станцията на „Козмик“. Петък; 00:30 ч.

 

— Влез — каза Тръскот.

Сил беше намръщен, очите му святкаха от яд.

— Какви са новините?

— Не е била „снежна топка“.

— Това вече го знаем.

— Успяхме да възстановим една част. Била е от полимер.

Тя кимна.

— И тъй като тук няма никой друг освен хората на Академията…

Тръскот се разсмя, но не с обичайното си премерено кикотене. В смеха й сега се усещаше цялото й същество. И тъй като той само я изгледа изненадано, тя го подкачи:

— Я стига, Сил, къде се е дянало чувството ти за хумор?

Той се изчерви целият.

— Не разбирам какво смешно има във всичко това, Мелани. Създадоха ни толкова неприятности. Можеха да загинат хора.

— Да. — Тя спря да се смее. — С нашите камъни в нашата градина, а?

 

 

Храмът на ветровете. Петък; 02:00 ч.

 

Копаенето не вървеше. С тинята беше дори по-трудно да се справят, отколкото със скалата. Колкото и да успееха да изпомпат, нахлуваше още. По личния канал на Ричард Карсън каза, че всичко е напразно.

Детонацията щеше да бъде осъществена след осем часа.

Твърде скоро.

В базата беше тихо. Еди го нямаше — беше заточен на „Винк“ под предлог, че услугите му вече не са необходими, но всъщност защото през цялото време молеше Хенри да се откаже и да даде нареждане на Карсън да се грижи за транспортирането на вече намерените артефакти. Хъч беше потеглила отново й щеше да стигне космическия кораб след час. Когато се върнеше, всички трябваше да я чакат в заливчето с опакован багаж и готови за потегляне. Каквото и да се случеше.

Ричард седеше в контролната зала. Мониторът приличаше на монтаж от мижава светлина, бавно придвижващи се сенки и тунелни стени. По каналите на комуникаторите се носеха ругатни и недоволно мърморене.

По някакъв вътрешен порив той се обади на „Винк“. Отговори му Томи Лофъри.

— Дали мога да се свържа с Маги? — попита Ричард.

— Тук е. Чака.

Беше го очаквал. Бяха изпратили новите плочки — общо тринайсет на брой — с „Алфа“ и тя нямаше как да не чака пристигането им.

— Добро утро, Ричард — рече тя. — Кога ще успеем да проникнем долу?

— Имаш предвид при пресата ли?

— Че къде другаде? Остава много малко време.

— Тъкмо за това исках да говоря с теб. Може и да не успеем да се доберем.

— Хенри май не е на същото мнение.

— Хенри е оптимист. Той иска пресата, Маги.

— Аз също.

— Ти вече разполагаш със стабилен брой находки. А пристигат и други. Видя новия комплект. Какво ще стане, ако трябва да си тръгнем без нищо друго? Дали това ще бъде достатъчно?

— Може би. — Тя изглеждаше изтощена. — Анализът ще отнеме време. В момента просто не знам. — Тъмните й очи бяха загрижени. — Ще ни е много по-лесно, ако разполагаме с пресата.

— Ако наистина е преса.

— Наистина е преса.

Ричард се вторачи в нея.

— Можеш ли да прецениш какви са шансовете? — И когато тя го изгледа неразбиращо, добави: — Да успеем да разшифроваме надписа. Без да разполагаме с повече находки.

— Тази вечер сме малко напористи, а?

— Съжалявам. Утре сутрин това може да се превърне във въпрос на живот и смърт.

— Ричард, трябва да я извадим. Разбираш ли? Ако наистина искаш да помогнеш, измъкни я и ми я донеси.

 

 

06:00 ч.

 

— Вече ни е в кърпа вързана. Почти стигнахме.

Ричард беше изпаднал в паника.

— Откажи се, Хенри, Давай да се омитаме.

— Тя няма да се върне още два часа. Какъв смисъл има да се моткаме на оная скала? Имаме още време. Нека го оползотворим.

 

 

07:11 ч.

 

Хъч летеше в утринната светлина, но не беше никак щастлива. В комуникатора проехтяваха жуженето на лъчевия прожектор с ниско захранване, ръмженето и ударите от вакуумните помпи. През цялата врява се процеждаха и гласове:

— Точно тук трябваше да бъде.

— Но не е. Не е тук.

— И стената я няма. Цялата проклета стая е пропаднала. Или пък се е издигнала.

— Защо не направи снимки?

— Направихме. Преди два дни беше тук.

— Мислехме, че ще можем да я видим.

— Може би просто сме я пропуснали. Възможно ли е?

— Не.

И думите, които я жилнаха, дори я вбесиха:

— Докарайте скенера. Погледнете пак. Дайте да открием къде е.

Тя задейства личния канал на Ричард.

— Няма никакво време.

— Знам. Дай ни само няколко минути. Докато открием къде се е дянало това проклето нещо.

— Ричард, приливът ще започне всеки миг.

— Хъч, влез ни в положението. Това не е по мое желание. Хората знаят какъв риск поемат. Това е прекалено важно — не можем просто да се обърнем и да си тръгнем. Хайде, ще се справиш със ситуацията.

— Започнал си да ставаш налудничав като тях — отряза го тя. И прекъсна връзката, без да му позволи да отговори. Превключи на Карсън, който чакаше при заливчето в совалката си. — Франк, имаш ли някакво влияние върху всичко това?

— Не много.

— Заради Хенри всички ще загинат.

— Не. Той няма да направи това. Каквото и да се случи, ще успее да ги измъкне навреме. Можеш да му имаш доверие за това.

Пак гласове:

— Добре, това ми е познато.

— Сигурен ли си, Джордж?

— Да. Да, няма никакво съмнение.

— Добре, да тръгваме. Къде по дяволите е проклетият прожектор?

— Хъч — каза Карсън. — Само още един час тук и може да си спестим години работа у дома. Просто имай малко търпение.

— Още един час?

— Така ми се струва. И ще можем да се измъкнем съвсем навреме.

— Хъч. — Беше гласът на Джордж. — Имаш ли кран на борда?

— Да.

— Добре. Планът е, след като се доберем до печатарската преса, да я вдигнем на нивото на Горния храм. Разполагаме с всичко необходимо, за да го направим. Ти просто спусни въжето. Щом измъкнем пресата от шахтата, ще я вържем и ще я изтеглиш. И след пет минутки и ние сме при теб.

Тя поклати глава.

— Това е лудост, Джордж. Та вие още не сте я намерили.

— Работим по въпроса.

Ричард се включи отново и каза успокоително:

— Всичко е наред. Ще успеем. И ще си имаме печатарска преса.

Тя гледаше как крайбрежната ивица се вие под нея. Беше прекрасен, окъпан в слънце ден, ясен и студен, изпълнен с айсберги, остри като игли върхове и каменисти острови. По покритите със сняг брегове се плъзгаха дълги, мощни вълни. Крайбрежните маймуни се разхождаха и си играеха по ръба на скалите.

В полезрението й се появи заливът и тя се вгледа надолу. Блестящо синя и златиста на слънчевата светлина, совалката на Храма чакаше върху скалата.

 

 

08:37 ч.

 

Лъчът от частици хвърляше зловещи синьо-бели отблясъци из помещението. Водата бълбукаше и съскаше. Джордж стреляше напосоки. В момента пробиваше едно от по принцип най-опасните препятствия — подвижна скала и пясък.

Работната стратегия се състоеше в това да подбереш една зона; която ти се струва стабилна — разбира се, ако това е възможно, — да я разделиш на отделни сектори и да атакуваш всеки от тях поотделно. Пробиваш една дупка и спираш. Ако нищо не се случи, разширяваш дупката. После слагаш подпори навсякъде и продължаваш по същия начин.

— Проблемът е — каза Джордж на Хенри, — че ще трябва да разширим тунела, за да може да мине пресата.

Джордж беше доволен от себе си. Не че някой от археолозите се отнасяше зле с него. Екипът на Храма беше задружен колектив, но като професионалист на него не се гледаше толкова сериозно — нали беше инженер. Работеше в поддръжката и съответно беше едва ли не натрапник. Когато по някакъв повод ставаха запивки, никой не вдигаше тост за него.

Но този път той беше направил откритието. Печатарската преса на Джордж! И пак той водеше напредването в Долния храм. Усещането беше много приятно. Работата му тук щеше да завърши с много успешен финал. Може би всичко беше малко страшничко. Но той се чувстваше безсмъртен, както винаги става с младите хора, а и освен това не му се вярваше, че „Козмик“ ще натисне копчето, докато долу има още хора.

Нещо повече — разчетът на времето беше направо идеален. Той беше в екстаз от Хъч, омаян от блестящите й очи и усмивката й. Всичките му сили се отприщваха, когато тя беше наблизо, а сега тя го наблюдаваше в действие. Как можеше да си позволи да устои на предизвикателството? Е, от време на време в главата му се промъкваше и мисълта за големия риск, но той я пропъждаше като си представяше бъдещата награда за геройството си.

— Успяхме да разчетем част от текста на „секс“-плочката — обади се Маги. Имаше предвид групата символи над съвкупляващата се двойка и в надписа на Оз. — По наше мнение съдържанието на думата не е сексуално.

— А какво? — попита Ричард.

— Намирали сме част от символите и на други места. Знаем корена, който може би означава продължителност или по-точно безкрайна продължителност.

— Права си — намеси се Санди. — Има връзка със секса.

— Конотацията е положителна. Значението е свързано със слънчевата светлина например. Както и с кораби при мирни обстоятелства. Склонна съм да преведа думата по-скоро като „добра съдба“, отколкото като „удоволствие“.

— Сигурна ли си? — Гласът май беше на Три.

— Разбира се, че не съм — сряза го тя. — Но има много голяма вероятност.

— Значи — каза Ричард — имаме добра съдба и един митичен звяр. Каква е връзката между двете?

Някъде отпред Джордж изключи прожектора и каза:

— Мисля, че пробихме. Направихме тунела.

Хенри и Санди се промъкнаха напред, за да поставят подпорите. Джордж почука по тавана. Надолу полетяха дребни камъчета и тиня.

— Никаква гаранция — каза той.

Хенри сви рамене, вмъкна се в дупката и каза:

— Разширявай го.

— Не и докато сте вътре.

— Действай — нареди Хенри. — На моя отговорност.

„Твоята отговорност няма да струва пукната пара, ако си мъртъв“ — каза си Джордж. Ами ако започнеше да копае и покривът се сринеше? Не биваше да позволява на Хенри дори да влиза вътре, преди да е направил проверка за сигурността. Нещата обаче се развиваха много бързо.

Той послушно включи лъчевия прожектор и започна да откъртва парчета от краищата на тунела.

 

 

Помещението се беше срутило частично. Хенри пълзеше сред разбити, късове и гниещо дърво. Лампата му беше замъглена.

— Някъде напред — каза той по микрофона на врата си. Печатарската преса трябваше да е достатъчно близо, за да бъде засечена от сензорите. Но те не показваха нищо.

Стигна до една стена, спря и опря глава в нея. Това трябваше да е. Мразеше вече това място, особено при тия нови обстоятелства: да се промъкваш между скали, да ринеш кал, да опипваш в тъмното.

Ричард се приближи зад него и вдигна лампата си нависоко.

— Ей там — каза той. — Отворът е вдясно от теб. Виж. Хенри най-сетне го видя, но в първия момент не помръдна. Отговорността да изведе хората си му тежеше. Докато той се колебаеше, Ричард се промъкна покрай него. Лампата му се движеше в мрака.

— Мисля, че я виждам — каза той спокойно.

Ръката на Санди го хвана за рамото.

— Трябва да изчакаме Джордж.

— Браво, Ричард — викна Маги. Беше изпаднала в екстаз. Хенри последва светлината, сви зад един ъгъл и заплува към малкото помещение, което помнеше от предишното си влизане.

— Намерихме я — каза Ричард и коленичи на пода. Образът му беше замъглен от неясната светлина.

Касата на пресата беше наполовина потънала в тинята. Започнаха да се промъкват около нея, заровиха с пръсти да я освободят. Откриха някаква правоъгълна печатарска рамка и под натрошените камъни нещо като кутия.

— Това е леглото на пресата — каза Маги.

Под едно срязано парче лежеше втора печатарска рамка. Скенерът на Санди засече нещо на пода и тя го изрови. Нещо като разделено на сектори чекмедже.

Хенри побутна рамките и каза:

— Има набран шрифт.

— Страхотно! — възкликна Маги. — Достатъчно е. Тръгвайте. Измъкнете я оттам.

Касата се беше заклещила здраво.

— Трябва ни пулсатор — каза Хенри.

Ричард го докосна по рамото.

— Не бива да използваме никакъв лъч тук.

Пресата беше голяма, почти два метра дълга и може би метър широка. Санди и Ричард се опираха да я размърдат. Тя обаче не поддаде.

— Така няма да стане — рече Санди. — Дори и да успеем да я измъкнем, е прекалено голяма, за да мине през тунела. Да вземем само рамките?

— Защо пък рамките?

— Защото там е нареден шрифтът.

— Няма време — намеси се Хъч. — Ако имате намерение да тръгвате, тръгвайте.

Хенри измери рамките с педя и каза:

— Пак ще трябва да разширим изхода.

— Какво ще кажете просто да направим няколко хубави холограми? — предложи Джордж.

— Не става — отвърна Маги. — Трябват ни рамките. А също и шрифтът. Ще трябва да работим доста време върху реставрацията, ако искаме да разчетем надписите.

Хенри обхождаше помещението с лампата си.

— Някъде трябва да има подредени текстове.

— Остави това. — Ричард задърпа рамките. — Санди е права. Дайте да се опитаме да вземем каквото сме открили — толкова.

— Но ако има още — намеси се Маги, — ще е хубаво да ги имаме. Шрифтът в рамките сигурно е доста изтрит.

— По дяволите, Маги! — избухна Хъч. — Като искаш шрифт, ела и си го вземи.

Общият канал притихна.

— Добре, хайде да действаме — каза Хенри. — Спрете вече. Нямаме време за приказки. — Лъчевият прожектор отново заработи.

Джордж се захвана да пробива усърдно. Успя да разклати пресата и рамките вече бяха свободни.

— Санди — каза Хенри, — иди над шахтата и бъди готова да дърпаш, когато разширим тунела. Ричард, защо не се качиш горе, за да помогнеш на Хъч? Няма смисъл да се мотаеш тук.

— Тук ще ви трябва помощ — отвърна той. — Ще почакам.

— Щом искаш. — Хенри провери колко време им остава. — Ще се справим.

— Побързайте — каза Маги. Хенри си спомни един инцидент преди много години, когато една футболна топка се беше търкулнала по заледеното езеро и големите момчета го бяха накарали да отиде да я вземе. „Бързо я вземи и ни я хвърли — така бяха му извикали, — че може да пропаднеш“.

 

 

09:35 ч.

 

Приливът обливаше Кулата. На хоризонта се виждаха два айсберга. Върховете по крайбрежието проблясваха на слънчевата светлина.

Разгневена и на ръба да се разплаче, Хъч завърза една двайсеткилограмова кръгла тежест на кабела и натисна копчето. Тежестта падна във водата, последвана от петнайсетметровия кабел. Двете совалки стояха една до друга във водата — Карсън се беше изправил на крилото на „Алфа“.

— Това е лудост — каза той. — Не мога да повярвам, че съм свидетел на такова нещо.

Денят беше направо великолепен — ясен и златист. Един час преди края на света.

Четири от летящите обитатели на Куракуа — същества, по нещо приличащи на риби — се носеха в строй в небето, отправили се на север.

— Може би — каза той — трябва да се свържем с „Козмик“.

Хъч беше зяпнала кабела.

Долу Джордж, Ричард и Хенри бяха привършили работата си и най-сетне бяха тръгнали обратно през тунела.

 

 

Станцията на „Козмик“. 09.45 ч.

 

Тръскот стоеше зад Харви Сил със скръстени ръце. Лицето й беше потъмняло от гняв.

— Някакъв напредък засега? — попита го тя.

— Никакъв. — Харви притисна още по-здраво слушалките към ушите си. — Все още са на повърхността.

— Можеш ли да разбереш какво става?

— В тунелите са. Пилотката — как й беше името — е доста разстроена. Тя самата върши нещо. Но не мога да разбера какво точно. Възможно е дори всичко това да е записано предварително, за да ни нервират максимално.

— Станал си параноик, Харви. Попита ли ги в какво положение са?

Сил поклати глава.

— Не.

— И защо?

— Защото предположих, че ще им дойдат още сили, ако разберат, че сме притеснени.

Тръскот внезапно се почувства ужасно стара.

— Харви, свържи се с тях.

— Може да не се наложи. Пристига съобщение от совалката на „Винк“. — И той включи видеосигнала. — Казвай, „Алфа“.

Жената-пилот го изгледа отгоре до долу.

— Имаме проблем, „Козмик“. Моля, свържете ме с доктор Тръскот.

Мелани пристъпи напред.

— Тук съм. Какъв е проблемът?

— В тунелите има още хора. Няма да успеят да се махнат преди крайния срок.

— И защо? — Тръскот отсичаше думите като късчета лед.

— Опитват да свършат всичко. Съжалявам. Аз не мога да направя нищо по въпроса. Можете ли да отложите старта?

Тръскот я остави да чака няколко секунди.

— С колко време?

— Един час — отвърна Хъч. Наистина беше отчаяна. — Само един час.

— Имате ли въобще представа колко проблеми означава това за нас? Колко струва?

— Моля ви — настоя Хъч. Очите й бяха влажни и зачервени. — Ако започнете, ще ги убиете.

Тръскот се постара пилотката да види презрението й.

— Един час — рече накрая. — Нито секунда повече.

Хъч кимна с облекчение.

— Благодаря.

— Това беше грешка — каза Сил след прекъсването на връзката.

— Ще спорим по-късно. Разпрати съобщение — всички да чакат в готовност. Един час.

 

 

Станция на „Козмик“ за приземен контрол — юг. Петък; 09:54 ч.

 

Първата бяла лампа светна. Ядреното оръжие в Делта Пойнт току-що беше гръмнало.

Ян Хелм седеше в дясното кресло на совалката си. Полезрението му не беше затормозено от нито един облак. Под него се простираше ледената покривка на южния полюс — от планинските вериги по протежение на границата Коранда, които маскираха линията на най-северните вулкани, до пристанището Дилмън, където преди две години бяха установили първия базов лагер. Той си спомни как беше стоял сред тишината, как му беше студено дори с Фликинджъровото поле, защото системата му за отопляване беше излязла от строя и той беше чувствал топлина по-скоро заради вълнението от момента, заради съзнанието, че той един ден ще унищожи този леден континент, ще разтопи планините и хълмовете му, за да запълни низините с изпарения и дъждове. Че ще превърне тази ненужна земя в източник на живот. Никой нямаше да го награди за това, разбира се. Кейсуей и Тръскот щяха да оберат всичките лаври. И го заслужаваха; той не им отричаше това, което им се полагаше. Беше доволен, че схемата е направена от него. Както и от това, че именно неговият пръст ще задейства детонатора.

— Ян. — Една зелена лампичка просветна на контролното табло. — Сил се е включил в системата. Иска да ти каже нещо.

От сините и бели отблясъци по вечните ледове и по морската повърхност го боляха очите. Хелм погледна пилота си и каза:

— Джейн, има ли начин да прекъснем връзката?

Тя се намръщи.

— Просто дръпни щепсела.

Той го измъкна.

— Нека всички знаят, че се притесняваме да няма фалшиви инструкции. Вкарай някаква парола. Никой не трябва да получава съобщения без нея.

— Каква парола?

Той се замисли за няколко секунди, после каза:

— Преданост.

— Тръскот няма да е много доволна.

— Опитвам се да я спася от нея самата — отвърна той.

Светнаха още две лампички. Една при Литъл Киска в близост до полюса и една при Слаш Базил във вътрешността на един вулкан.

— В крайна сметка ще ми бъде благодарна.

Библиотечни справки

Скоростта на цунами е равна на квадратния корен от гравитационното ускорение, умножен по дълбочината на водата. Дълбочините около южната ледена покривка на Куракуа са сравнително средни; може да се очаква, че скоростта на вълната ще намалее в тесните участъци, на Яката. Изчисленията показват, че вълна, движеща се с малко вероятната средна скорост от 850 километра в час, не може да достигне до Храма за четири часа. В 10:00 ч. Джейкъби е бил прав да предполага, че все още има време, докато пристигнат вълни, формирани при разтопяването на ледената маса.

Прекалено ангажирани с цунами обаче, хората от Академията загърбват една по-непосредствена опасност: ударните вълни, формирани от сриването на ледената маса, и по-точно че те пътуват със 7.1 километра в секунда и следователно могат да достигнат района на Храма за шест минути.

Не отчитат и че Голямата пукнатина изток — запад през Яката ще реагира на ударните вълни чрез отприщване на сеизмични трусове и че това вторично земетресение ще предизвика морски вълни, които ще ударят крайбрежната ивица единайсет минути след първоначалната детонация.

 

Бернхард Голдинг, „Бог на Куракуа: Експедицията в Храма (2213)“

„Еберхарт и Хикам“, Чикаго

 

„Нека смелостта ти те води като светлина, не се бой от нищо, не се замисляй за собственото си благо. Живей според закона и знай, че и в най-мрачните ти часове съм редом с теб.“

 

Фрагмент от „Нотически часове“

(Превод Маргарет Туфу)^[1]