Джак Макдевит
Машините на Бога (4)

4.

„Винкелман“. Сряда, 12 май; 14:10 ч. средноевропейско време

Земята и Луната останаха назад.

Хъч седеше на мостика на „Йохан Винкелман“ и наблюдаваше как познатите глобуси се смаляват до ярки звезди. Отново на път! Образът на Кал вече чезнеше, ставаше мъгляв, сякаш съществуването му беше нещо като ефекта на Шрьодингер и зависеше от нейното присъствие. Може би той беше прав за нея.

Ричард беше в задната част, разопаковаше багажа си, настаняваше се. Хъч беше доволна от промяната в плана в последната минута, защото тя я беше спасила от самотния полет до Куракуа. А нейният пасажер беше идеалният спътник: познаваше го достатъчно добре, за да може да му каже всичко, а и той нямаше да й позволи самосъжаление.

Бяха закусили, преди да потеглят, а после той се беше заровил в безкрайните си записки. Беше въодушевен от нещо, но пък той винаги си бе такъв. Ричард винаги беше на поход. По някое време щеше да се появи, може би когато огладнееше, защото не обичаше да яде сам. И тогава щеше да обясни всичко.

Тя, разбира се, знаеше за загадката Оз. Радваше се, че Ричард ще може да го разгледа, а освен това с нетърпение очакваше да чуе идеите му по проекта.

Но вече бяха в космоса от седем часа, а той още не се беше появил, така че тя го предупреди, че след малко ще направят откъсването.

— Десет минути — каза тя по бордовия комуникатор. — Остават двайсет и пет дни до Куракуа.

— Благодаря, Хъч. — Гласът му бе пълен с отвращение. Вероятно защото нямаше търпение да започне работа. Но на втория ден щеше да почне да пълзи из кораба, да я предизвиква да играят шах и да се оплаква от невъзможността да започне работа по-бързо. Щеше да стои на мостика и да гледа как трансизмерните мъгли летят покрай тях, докато „Винк“ се придвижва с привидната скорост на товарен шлеп.

След малко дойде с пакет канелени кифлички и попита:

— Как сме?

— Чудесно. Сядай.

Той седна, затегна мрежата и й предложи кифла.

— Радвам се да те видя отново.

Пълнообхватният визор беше отворен. Звездите бяха ярки и красиви. Мекият им отблясък осветяваше мостика. Вътрешното осветление беше изключено, светеха само лампичките на уредите. Лесно можеха да си представят, че са някъде навън, на някоя тераса например.

Ричард поговори няколко минути за дреболии. И когато Хъч усети, че е дошъл подходящ момент, се зачуди на глас за Оз.

— Той всъщност не е направен от Строителите, нали? Искам да кажа, че въобще не е като всичко останало.

Изражението му са промени.

— Допреди няколко дни и аз мислех, че е така. Вече не съм сигурен. — Той й подаде съобщението на Хенри.

Сходството беше доста явно.

— И казваш, че това е отпреди единайсет хиляди години?

— Да. Какво мислиш?

— Че е един от тях. — Тя се захили. — Слезли са долу и са ги снимали. Да пукна, ако не е така. От друга страна, трябва да са те. Дето са построили Оз де. Че кой друг съществува?

Ричард изглеждаше разочарован.

— Не знаем със сигурност, нали, Хъч? Така или иначе, ако трябва да съм откровен с теб, Оз винаги е бил място, на което съм предпочитал да не обръщам внимание. Към него не може да се приложи нито един разумен сценарий.

Хъч се вгледа в образа на смъртта. Той докосваше някаква струна дълбоко в сърцето й.

— Е — каза Ричард, — сигурен съм, че хората на Хенри ще имат поне няколко идеи.

Една тъмножълта лампичка започна да премигва.

— Приближаваме се към прехода — каза Хъч тихо. Съединителите се задействаха. — Десет секунди.

Ричард се облегна назад в мрежата си.

— Ако са наистина те, трябва да са преживели някакъв много остър спад. — Очите му се затвориха. — Надявам се да не е така.

Двигателите прогърмяха и звездите изчезнаха. Това беше единственият физически ефект от скока в трансизмерното пространство. Липсваше каквото и да било усещане за движение. Някои твърдяха, че усещали леко виене на свят, но Хъч беше на мнение, че това са хора, които по принцип са си изнервени и лабилни.

В известен смисъл приличаше на минаване през тунел. Когато тунелът останеше назад — процес, който можеше да продължи от половин минута до почти час, идваше сивата мъгла.

Системите светнаха в зелено и тя затвори предния визор.

— Хич не ми се ще в крайна сметка да са полудели.

— Не е ли малко силно казано? — Преди малко беше оставила кифличката. Сега си наля кафе и я взе.

— Полудели? Няма да мислиш така, след като видиш Оз.

Библиотечна справка

КЪДЕ Е ОТПЛАТАТА?

 

… Имането, което трябваше да се натрупа от междузвездните полети, така и не се материализира. Разполагаме с нищожни технологични предимства, които можеха да бъдат постигнати и по други начини и при много по-ниска цена. Разбрахме, че интелигентни видове са съществували на две отдалечени планети и че вече не съществуват; а също така и че на една трета планета един друг вид в момента започва глобална война. Човек може да си рече, че тези резултати (съчетани с нашата собствена неспособност да откликнем на влошаващите се условия на Земята доказват, че единственото, което наистина сме разбралите, че интелигентността е много по-рядко срещана, отколкото предполагахме. Има причина да мислим, че това ще претърпи промени.

Годишните разходи по поддържането на междузвездната програма на сегашното й равнище биха били достатъчни, за да се нахранят всички мъже, жени и деца в Пакистан и Индия. В момента има около осемнайсет хиляди изследователи в станции извън Слънчевата система. Голяма част от тези станции са по настоящите си места от трийсет години, от зората на Междузвездната ера. Освен това разполагаме с големи количества езотеричен материал, който описва климатичните условия и тектониката на другите планети. Земята няма проблеми с натрупването на научно познание. Но е време, крайно време, да се удари чертата на баланса.

В много затруднено положение сме. Не можем да изхранваме, приютяваме или по някакъв начин да се грижим за значителна част от населението на планетата. Онези, които се присмиват на ноките и техния конфликт в стил Първа световна война, могат да обърнат внимание на факта, че ежедневният брой жертви на нищетата и недохранването в Китай е по-висок от общия брой на загиналите във войната на ноките през цялата минала година.

Междувременно се води пропаганда за повече средства, с които да се строят повече кораби. Време е да кажем — стоп.

Бележка на редакцията, „Бостън Глоуб“

22 май, 2202 г.