Лесли П. Хартли
Посредникът (8)

Глава VII

Термометърът не падаше под 29°C. Това бе задоволително, но аз не се съмнявах, че още може.

Откакто пристигнах в Брандъм Хол, не бяхме видели и капчица дъжд. Бях влюбен в жегата; изпитвах към нея онова, което новопокръстеният изпитва към новата си религия. Бяхме в заговор с нея и аз почти вярвах, че тя може да стори чудо за мен.

Само преди година от все сърце повтарях жалния стон на майка ми: „Тая жега не може да трае дълго, нали?“. Онова болно същество, което така силно страдаше от жегата, вече бе непонятно за мен.

Някак си без да го съзнавам, атмосферното налягане на чувствата ми се беше променило. Дребната промяна в жизнения ми опит, която дотогава ме задоволяваше, вече не бе достатъчна. Исках да се целя още по-високо. Исках непрестанно да се наслаждавам на възвисяването на духа, което ми донесе разговорът с лорд Тримингъм, когато той ми разкри, че е деветият виконт. За да бъда в тон с всичко онова, което представляваше Брандъм Хол, аз трябваше да стана по-достоен за него, да действам с по-голям замах.

Навярно тези желания са дремели в мен с години, та най-сетне намериха израз в моите зодиакални блянове. Ала тук имаше разлика. По онова време добре знаех къде се намирам — никога не смесвах живота в училище и мечтите, с които залъгвах въображението си. Една от добрите им страни бе, че бяха неосъществими. Аз бях обикновен ученик, който усърдно и без много да му придиря се примиряваше с фактите на училищния живот. Всички ученически представи бяха и мои, във всекидневния живот аз не виждах по-далече от тях. Сетне се появи дневникът, започнаха да ме тормозят, свръхестествените сили откликнаха на моя зов за помощ и това доста поразклати земното ми чувство за реалност. Като всички любители на черната магия, аз бях склонен да вярвам, че съм се заблудил. Но не бях сигурен; а сега към величието на семейство Модсли се прибавяше и славата на рода Тримингъм, войнстващ тук, на земята, та и двете заедно бяха нарушили равновесието на моите реалистично-идеалистични представи. Без да съзнавам това, бях на път да прекося дъгата, която разделя като мост мечтата от реалното.

Все ми се струваше, че съм част от Зодиака и нямам нищо общо с училището в Саутдаун Хил, а моите чувства и държане трябваше да илюстрират тази промяна. Мечтата ми се бе превърнала в реалност — захвърлих предишния си живот като ненужна вещ.

А жегата бе средата, където стана възможна тази промяна в моето мировъзрение. Като някаква освобождаваща сила, която действа по свои собствени неведоми закони, тя бе извън моя жизнен опит. В тая горещина и най-обикновените неща променяха природата си. Стените, дърветата, даже земята, по която стъпвахме, вече не бяха студени, а топли при допир, осезанието е най-преобразяващо от всички усещания. Много от нещата за ядене и пиене, които ни се харесваха горещи, сега отбягвахме по същата причина. Неоковано в лед, маслото се топеше. Горещината не само променяше и засилваше всички миризми, но имаше и собствен аромат, градински мирис, както го наричах аз, съставен от благоуханията на много цветя и от дъха на земя, но в него имаше и нещо особено, което не можеше да се опише. Шумовете бяха по-малко и като че идваха от много далече, сякаш на Природата не й се щеше да си хаби усилията. В горещината усещанията, умът, сърцето, тялото започваха да пеят друга песен. Човек се чувстваше съвсем друг, ставаше съвсем друг.

Машинално се огледах за Маркъс. Ала го нямаше. Трябваше да прекарам следобеда сам; другите, тези спътници на Зодиака, бяха заети със своите възвишени дела. Не исках да ги търся. Нямаше и следа от прежния страх, отидех ли там, те щяха да са любезни с мен; ала навярно щях само да им преча. Освен това желаех, страстно желаех да остана сам.

Въпросът бе как по-добре да опозная горещината, как най-пълно да усетя нейната власт, да се слея с нея. По време на следобедните ни игри ние с Маркъс обикновено се навъртахме около къщата, чиито по-отдалечени и потайни кътчета ни привличаха. Сега щях да отида много по-далече. Единствената пътека водеше към мястото за къпане и аз поех по нея.

В сравнение с предишния ден в лъките бе комай съвсем сухо. Ръждивочервеникавите локви край пътя бяха пресъхнали, върбите потрепваха в сивкавата мараня. Чудех се дали фермерът пак не се къпе някъде наблизо, но го нямаше; мястото изглеждаше изоставено без викове и смях и плисък на вода, та ми се видя малко страшно като първия път — сякаш имаше някаква затаена опасност да се удавя. Изкачих се по черното скеле, парещо нетърпимо под краката ми, погледнах надолу към водното огледало, спомняйки си как предишния ден повърхността му бе набраздена от гмуркането на фермера. Сега изглеждаше безупречно гладко като потъмняло отражение на небето.

Прекосих шлюза и поех по пътеката между тръстиките, високи колкото мен. Скоро се показа втори, по-малък шлюз, който имаше две врати вместо една. Преминах и него и се намерих в полето. Неотдавна бяха жънали, снопи лежаха пръснати наоколо, други бяха струпани на кръстци. Те имаха малко по-различна форма от нашите в Уилтшър и това засили у мен усещането, че съм далече от дома.

Тук за първи път съжалих, че съм с половинките обувки, защото бяха доста отворени и стърнището дращеше глезените ми. Все пак стържещият бодлив допир на стрънта не беше неприятен. В далечината видях вратичка в една ограда и се отправих към нея, като внимавах къде стъпвам.

Излязох на селски път, прорязан от дълбоки коловози. На някои места браздите бяха толкова дълбоки и тесни, пръстта — така спечена, та когато стъпвах в тях (нямаше как да не го правя), едва си изваждах крака. Ами ако останех да се мятам насам-натам със заклещен крак като бялка в капан?

Отвъд полето пътят, изглежда, се губеше някъде сред хълмовете; нямаше и следа от него между сиво-зелените възвишения пред мен. Ала когато стигнах там, видях, че завива наляво, ограден с проредял жив плет, и продължава, лъкатушейки, към двора на една ферма и към селската къща в него.

За момчетата от моето поколение такъв двор бе истинско предизвикателство. Той бе пълен с романтика като индиански вигвам. Там можеха да те очакват най-различни приключения — някое страшно куче, което да посрещнеш храбро, копа сено, от която трябва непременно да се спуснеш — или да се признаеш за страхопъзльо.

Нямаше никого наоколо.

Бутнах портичката и влязох. Там, точно насреща ми, се издигаше копа сено с много удобна стълба, подпряна на нея. Пристъпих тихо, приведен, озъртайки се внимателно, и се заех да разузная наоколо. Копата беше стара, от нея не беше останало и половината, но имаше предостатъчно, за да се спусна. Всъщност много не ми се щеше, но нямах никакво оправдание, трябваше да спася чувството си за собствено достойнство.

Не можех да не се държа така, сякаш цялото училище ме гледа. Изпълнен с боязън, жадувах всичко да свърши по-скоро и затова забравих една много необходима и полезна предпазна мярка — нещо, което опитните любители на пързалянето от копи сено никога не пропускат, при това — без да се изложат: да постеля отдолу слама, за да смекча удара на падането. Можех да го направя — имаше толкова много сено наоколо — ала се поддадох на острото усещане за неотложност.

Стремителното спускане, подобно на полет, ме изпълни с възторг; при това бе възхитително прохладно и аз, като ревностен поклонник на горещината, не виждах нищо нелогично в насладата от всяко усещане, което ме спасява за малко от нея. Тъкмо бях решил да повторя още няколко пъти спускането и — тряс! — коляното ми се удари в нещо твърдо. Както открих по-сетне, това бе дръвникът, затрупан със сено в основата на копата, ала тогава не можех да направя нищо — само стенех и наблюдавах как кръвта блика от продълговатата рана под коляното. В съзнанието ми се мярна споменът за съдбата на Дженкинс и Строуд и започнах да се питам дали нямам нещо счупено, или пък — сътресение на мозъка!

Не зная какво бих сторил по-нататък, ала инициативата бе изтръгната от ръцете ми. През двора към мен крачеше фермерът с две кофи вода в ръце. Познах го — беше Тед Бърджес от шлюза, но той явно не ме помнеше.

— Какво, по дяволите… — започна той и в кестенявите му очи заискриха гневни пламъчета. — Какво, по дяволите, правиш тука! Такъв бой ще ти хвърля, че ще ме помниш цял живот!

Колкото и да е странно, това не ме настрои против него, помислих си, че тъкмо така трябва да приказва един ядосан фермер — сигурно щях да бъда малко разочарован, ако не беше толкова груб. Но аз бях ужасно изплашен: както бе запретнал ръкави на ръцете, които така добре познавах, той изглеждаше напълно способен да изпълни заканата си.

— Ама аз ви познавам! — казах задъхано, сякаш това щеше да смекчи гнева му. — Ние… ние сме се срещали.

— Срещали сме се?! — рече той недоверчиво. — Къде?

— При шлюза — отвърнах аз. — Вие се къпехте сам… а аз дойдох с другите.

— О! — възкликна фермерът, а гласът и държането му тозчас се промениха. — Значи ти си от Брандъм?

Кимнах с достойнство, доколкото това бе възможно в легнало положение — бях се свил о̀две, по врата ми лепнеха сламки и аз се чувствах, а сигурно и изглеждах, много малък. Като видях, че по-голямата опасност бе отминала, започнах все по-остро да усещам болката в коляното. Пипнах за опит и се намръщих.

— Май ще трябва да го превържем — рече той. — Хайде, ела. Можеш ли да ходиш?

Подаде ми ръка и ми помогна да се изправя. Коляното ми бе като вдървено, болеше ме и можех само да куцукам на един крак.

— Имаш късмет, че е неделя — каза той, — щото инак нямаше да съм тука. Носех вода на конете, като те чух как викна.

— Нима съм викнал? — попитах унило.

— Да, ама друг на твое място щеше да се разреве.

Оцених похвалата и усетих, че трябва да му отвърна със същото.

— Видях ви как се хвърлихте във водата. Страхотен сте!

Той изглеждаше доволен.

— Не бива да се сърдиш, че ти се скарах малко прибързано. Такъв съм си, пък и тези приятелчета тука само дето не ме подлудяват.

Не го презирах, задето обърна другия край, като разбра откъде идвам, това ми се видя правилно, естествено и необходимо, както бе правилно и необходимо за мен да сменя тона, като разбрах, че Тримингъм е виконт. Смесвах своите йерархически принципи с представите си за нравственото поведение на реалните хора и съвсем съзнателно се прекланях пред титли и звания.

Входната врата водеше направо в кухнята, която ме порази с мизерната си наредба.

— Повечето време прекарвам тука — рече той, сякаш да се оправдае. — Не съм това, дето му викат фермер джентълмен. Аз работя. Хайде седни, ще донеса нещо да сложим на тая рана.

Едва като седнах, разбрах колко ме е разтърсило падането.

Той донесе високо шишенце с надпис „Карбол“ и няколко парчета от стари дрехи. Взе от мивката бяла гледжосана купа и проми раната, която вече не кървеше.

— Имал си късмет — рече той, — щото панталоните и чорапите ти са здрави. Тоя хубав зелен костюм можеше да стане на нищо.

В гърдите ми нахлу облекчение, наистина имах късмет.

— Даде ми го мис Мариан — казах аз. — Мис Мариан от Брандъм Хол.

— О, така ли? — рече той, като почистваше раната. — Нямам много вземане-даване с такива знатни особи. Сега ще те парне малко.

Той напои парченце плат с карбола и леко докосна раната. Очите ми се напълниха със сълзи, но аз се постарах да не трепна.

— Ти си бил цял спартанец бе! — каза той и аз се почувствах неимоверно възнаграден. — Сега ще те превържем ето с това.

Това беше стара носна кърпа.

— Ами няма ли да ти трябва? — попитах аз.

— Имам цял куп такива.

Той, изглежда, малко се смути от въпроса ми. Стегна доста здраво превръзката и попита:

— Много ли е стегнато?

Харесваше ми тази негова полунеохотна доброта.

— Сега се опитай да ходиш така — рече той.

Закуцуках по каменните плочи на кухнята, превръзката държеше; започвах да се чувствам по-добре. Мисълта, че нещо, което е започнало така зле, завършва добре, ми подейства ободряващо. Само каква история щях да съчиня от това! Сетне отведнъж ми дойде наум, че и аз му дължа нещо; като всички деца бях свикнал други да се грижат за мен, но все пак бях достатъчно голям, за да се сетя, че съм му задължен. Нямаше да посмея да му предложа пари, дори да имах. Какво можех да сторя? Да му дам някакъв подарък? Все подаръци се въртяха в главата ми. Огледах се наоколо — единствената украса в кухнята беше „Календар на животновъда“, закачен на стената, всичко бе толкова различно от доскорошното ми обкръжение — и казах доста надуто:

— Много ви благодаря наистина, мистър Бърджес. — Бях горд, че успях да вмъкна това „мистър“. — Мога ли и аз да направя нещо за вас?

Бях съвсем сигурен, че ще ми отговори „не“, ала вместо това ме погледна втренчено и рече:

— Ами, може и да има…

Това мигновено събуди любопитството ми.

— Можеш ли да предадеш една бележка?

— Разбира се — отговорих аз, разочарован от тази нищо и никаква задача. Спомних си за поръчката на лорд Тримингъм и как тя не произведе никакво впечатление. — Каква е тя и на кого трябва да я предам?

Той не ми отговори веднага, а взе купата с водата, която бе променила цвета си, и я лисна в мивката. Върна се и се надвеси над мен.

— Ужасно много ли бързаш? — рече той. — Не можеш ли да почакаш една-две минути?

Когато говореше, сякаш цялото му тяло вземаше участие и това придаваше особена тежест на речта му. Погледнах часовника си и пресметнах:

— Никога не пием чай преди пет. Малко е късно, нали? Вкъщи чаят е по-рано. Мога да почакам… е, да кажем, десет-петнайсет минути.

Фермерът се усмихна и каза:

— Не бива да останеш без чай.

Изглеждаше така, сякаш обмисля нещо важно; после изражението му се промени и той рече:

— Искаш ли да видиш конете?

— О, да — опитах се да покажа интерес.

Бяхме стигнали до продълговатата тухлена постройка с четири врати, до всяка имаше прозорец, от който се подаваше конска глава.

— Този, белият, е Брайтън — каза той. — Най-добрият ми впрегатен кон, ама не иска да работи с еш, всичко сам върши. Чудак, а? А ето и дорестата кобила Смайлър, здравата тегли, ама след жътва ще се жреби. А тоя, сивият, е Боксър, вече поодъртя. Тоя пък ми е за езда, понякога ходя и на лов с него. Хубава глава има, нали?

Той се наведе и целуна кадифените му бърни, а конят показа своята признателност, като разшири ноздри и задиша тежко.

— И как се казва? — попитах аз.

— Вихрогон — отвърна той с усмивка и аз се усмихнах в отговор, без сам да зная защо.

Сякаш всичката следобедна жега се бе събрала там, където стояхме ние, тя засилваше миризмата на коне, на тор и всички останали миризми на стопанския двор. От това ми стана тежко, бях като замаян и в същото време ми действаше някак възбудително, та изпитах и съжаление, и доволство, когато след този преглед на конете се запътихме обратно към къщата. Щом влязохме в кухнята, той попита рязко:

— На колко си години?

— На двайсет и седми тоя месец ставам на тринайсет — казах внушително аз, като очаквах, че той ще ми отговори с едно: „Брей да му се не види!“, защото възрастните винаги проявяват интерес към рождения ти ден.

Ала вместо това ми каза:

— Бих ти дал малко повече. Едър си за годините си.

Бях поласкан от тази похвала, още повече че идеше от мъж с такова телосложение и ръст.

— Чудя се дали може да ти се довери човек — продължи той.

Бях смаян и дори малко обиден, но само малко, защото предполагах, че това е уводът към неговото признание.

Въпреки това му отвърнах доста възмутено:

— Разбира се, че може. В характеристиката ми пише, че заслужавам доверие, „благонадеждно момче“, така рече директорът.

— Да, ама все пак? — каза той, като се втренчи в мен. — Мога ли да разчитам, че ще си държиш езика зад зъбите?

Боже мой, помислих си аз, да задава такъв идиотски въпрос на един ученик. Ние всички бяхме се заклели да мълчим. Погледнах го съжалително.

— Честен кръст и клетва ли искаш?

— Можеш да правиш каквото си щеш — рече той, — но ако се изпуснеш…

Тед Бърджес млъкна, а физическата заплаха, която неговото присъствие излъчваше, сякаш затрептя из въздуха.

— Има ли нещо общо с това, дето се случи днеска? — попитах. — Бъди сигурен, че няма да ми се иска да им кажа, ама те ще ми видят коляното.

Той не обърна внимание на думите ми.

— Там има още едно момче, нали? Връстник ти е.

— Да, Маркъс, приятелят ми — отвърнах аз, — но той е на легло.

— О, значи той е на легло — повтори замислено фермерът. — Значи сам си си господар, а?

Обясних му, че ние с Маркъс обикновено играем заедно всеки следобед, но днес съм тръгнал на разходка сам. Той ме изслуша с половин ухо, а сетне рече:

— Къщата е голяма, страшно голяма и има много стаи, нали?

— Ако вземем да броим само спалните — рекох аз, — просто не знам колко са.

— И сигурно е пълно с хора, приказват си, разхождат се и тъй нататък. И никога ли не оставаш насаме с някого?

Не можех да си представя накъде бие с този разпит.

— Е, не приказват кой знае колко с мене — казах аз. — Нали знаеш, те всички са възрастни и си имат игри за възрастни, като вист и тенис, и приказки, за да се намират на приказки. — Това ми се виждаше много смешно занимание. — Но понякога разговарям с тях по малко, както беше с виконт Тримингъм тая сутрин след църква, а веднъж прекарах цял ден с Мариан — тя е сестра на Маркъс, чудо момиче, само че това беше в Норидж.

— О, значи си прекарал цял ден с нея? — каза фермерът. — Сигурно сте много близки, а?

Аз се замислих. Що се отнасяше до нея, не ми се щеше да претендирам за повече права, отколкото заслужавах.

— Тя пак разговаря с мен тая сутрин — на път за църква — рекох му аз, — макар че можеше да говори с виконт Тримингъм, ако искаше.

Опитах се да си спомня за други такива случаи.

— Тя често разговаря с мен, дори когато големите са там — никой друг не го прави. То се знае, аз и не очаквам такова нещо. Брат й Денис каза, че съм бил нейният възлюблен. Каза го няколко пъти.

— О, така ли? — рече фермерът. — Значи ли това, че понякога оставаш насаме с нея? Искам да кажа, само двамата в някоя стая и никой друг?

Говореше така възбудено, сякаш наблюдаваше самата сцена.

— Е, понякога да — отвърнах аз. — Случва се да поседнем заедно на някое канапе.

— Да поседнете заедно на някое канапе? — повтори той.

Трябваше да му разясня нещата. Вкъщи имахме две кушетки, тук — нито една, а в Брандъм Хол…

— Ами виж какво — казах аз, — там има толкова много канапета.

Той веднага разбра.

— А когато си говорите насаме?…

Аз кимнах. Случваше се да си говорим и насаме.

— Достатъчно близо ли си до нея?…

— Близо? — повторих аз. — Е, да, разбира се, но роклята й…

— Да, да — рече той и пак ме разбра веднага. — Тези рокли, като се разперят нашироко… Ама все пак е достатъчно близо, за да й предадеш нещо, нали?

— Да й предам нещо? О, да, бих могъл.

Сякаш ставаше въпрос за някаква болест — в ума ми имаше малко място и за дребната шарка.

Той рече нетърпеливо:

— Да й предадеш писмо. Без да те види някой.

Само дето не се изсмях. Да се паникьосва толкова за някаква си дреболия!

— О, да — казах аз. — Достатъчно е близо за това.

— Тогава ще го напиша, ако ме почакаш.

Докато той се отдалечаваше, една мисъл ме порази:

— Как така ще й пишеш, като не я познаваш?

— Кой ти каза такова нещо? — възрази той почти яростно.

— Ами ти. Ти ми каза, че не познаваш никого от Брандъм. А пък и тя ми каза, че не те познава, защото я попитах.

Той се замисли за миг с онзи напрегнат поглед, който имаше, когато плуваше.

— Тя ти каза, че не ме познава?

— Е, рече ми, че може да те е срещала някъде, но не си спомня.

Той въздъхна дълбоко.

— Тя ме познава в известен смисъл — рече фермерът. — Аз съм й нещо като приятел, ама не от онези, с които излиза в обществото. Това е искала да каже май… — Той млъкна. — Ние си имаме с нея една делова работа.

— Тайно ли е? — попитах нетърпеливо.

— Нещо повече — рече той.

Изведнъж ми премаля, сякаш бях на църква и псалмите имаха повече от петдесет строфи; за мое учудване (възрастните са съвсем слепи в такива случаи), той забеляза:

— Изглеждаш като пребит. Седни и си сложи краката на високо. Ето ти стол. Страхувам се, че не мога да ти предложа канапе. — И той ме настани в единственото си кресло. — Няма да се бавя.

Но се забави. Извади шише синьо-черно мастило „Стивънс“ (бях доста учуден, че няма истинска мастилница) и разчертана хартия за писма и започна да пише усърдно. Пръстите му изглеждаха прекалено големи за писалката.

— Не е ли по-добре да й го предам устно? — попитах аз.

Той вдигна глава и ме погледна с присвити очи.

— Няма да го разбереш.

Най-сетне писмото бе написано. Той го сложи в плик, облиза краищата и удари отгоре с юмрука си като чук. Аз протегнах ръка, но той не ми го даде.

— Ако не успееш да останеш насаме с нея, не й го давай.

— Какво да го правя?

— Хвърли го в онова място и пусни водата.

Нещо в мен възнегодува срещу това, защото бях започнал да виждам своята мисия в романтична светлина; от друга страна, оцених практичността на тази предпазна мярка; аз си бях роден шмекер.

— Можеш да бъдеш сигурен, ще го направя — казах.

Ето сега най-сетне ще ми даде писмото, помислих си аз, но той продължаваше да държи стиснатия си юмрук отгоре му, като лъв, който варди нещо с лапата си.

— Слушай — рече фермерът, — ще играем честно, нали?

— Разбира се — отвърнах обидено.

— Защото — каза той бавно, — ако някой друг докопа това писмо, ще стане лошо и за мен, и за нея, а може би и за тебе.

Не би могъл да измисли нищо по-подходящо, за да изпита честността ми.

— Ще го защитавам с живота си.

При тези думи той се усмихна, вдигна юмрука си и побутна писмото към мен.

— Ама ти не си написал адреса! — възкликнах аз.

— Не съм — рече той и добави в прилив на доверие, което ме трогна: — Не съм се и подписал.

— Ще се зарадва ли, като го получи?

— Да, струва ми се — каза отсечено той.

Исках всичко да е ясно.

— А отговор ще има ли?

— Зависи — рече фермерът. — Стига си питал. Не ти трябва да знаеш много.

Няма що, налагаше ми се да се задоволя с това. Изведнъж в душата ми настъпи покой, като затишие след буря. Хрумна ми, че трябва да съм закъснял. Погледнах си часовника и възкликнах:

— Божичко, аз се омитам.

— Как си? — попита той загрижено. — Как е коляното?

— Всичко е наред — казах аз, като свивах и изправях крака си. — Кръвта не е пробила през кърпата — добавих почти със съжаление.

— И това ще стане, като походиш малко.

Погледна ме със своя напрегнат изпитателен поглед.

— Видиш ми се отпаднал — рече той. — Сигурен ли си, че не искаш да те закарам донякъде? Двуколката е тука, ей сега ще впрегна коня.

— Благодаря — казах аз. — Мога и сам.

Нямаше да е лошо да се повозя, но изведнъж почувствах нужда да остана сам. Още не бях се научил да се сбогувам както трябва и се помайвах смутено, пък и щеше ми се да му кажа още нещо.

— Ето, да не забравиш писмото — рече той. — Къде ще го сложиш?

— В джоба на панталоните — отвърнах аз, като подкрепих думите с дела. — Имам няколко джоба — показах му ги, — но един човек, дето имаше познат полицай, ми каза, че този джоб е най-сигурен.

Той ме погледна одобрително и едва тогава забелязах, че е изпотен — мократа риза бе залепнала на тъмни петна по гърдите му.

— Ти си добро момче — рече, като ми стисна ръката. — А сега да ти видя гърба. И да се пазиш!

Аз се засмях — беше толкова смешно да ти наредят да се пазиш — и изведнъж се сетих какво исках да му кажа.

— Може ли пак да дойда да се спусна от твоята копа?

— Ще кажа да я срешат и подредят за тебе — отвърна той. — А сега дим да те няма.

Тед Бърджес ме изпрати до портичката, която водеше към хармана, и като се обърнах след малко, аз го видях да стои още там. Махнах му и той ми помаха в отговор.

Когато пристигнах, другите вече пиеха чай. Имах чувството, че съм се губил някъде с месеци, толкова различни бяха обстановката и преживяното там, откъдето идвах. Като видяха коляното ми, всички ме обсипаха със съчувствени възклицания и аз им разказах колко добре се бе отнесъл към мен Тед Бърджес.

— Та това е оня човек от Блак Фарм — рече мистър Модсли. — Хубавец е, а, казват, бил и добър ездач.

— Този човек исках да видя — рече лорд Тримингъм. — Сигурно ще бъде на мача в събота. Тогава ще си поговорим.

Чудех се дали това не означава някаква беда за Тед Бърджес и погледнах към Мариан в очакване да каже нещо, но тя сякаш не бе чула. На лицето й бе изписано онова „забулено“, хищно изражение, което понякога се появяваше. Усещах как писмото шумоли в джоба ми и се питах дали не се вижда. Ненадейно тя стана и ми рече:

— Най-добре е да ти превържа коляното, Лео. Вижда ми се малко замърсено.

Последвах я, доволен да се махна оттам. Отидохме в банята — доколкото си спомням, тя бе единствена в цялата къща. Не бях я виждал преди; ние с Маркъс си имахме кръгла ваничка в стаята.

— Седни тук — нареди ми тя, — а аз ще ти намеря по-добра превръзка.

Банята беше голяма, в нея имаше и мивка, което ми се видя съвсем ненужно — та защо човек ще иска и да се къпе, и да се мие? Ваната имаше външна махагонова облицовка и махагонов капак. Приличаше на ковчег. Като се върна, тя вдигна капака и ме накара да седна на ръба на ваната, събу ми обувката и чорапа, сякаш не знаеше, че съм достатъчно голям да го сторя самичък.

— Дай сега коляното тук, под чешмата.

Водата, възхитително хладна, се стичаше на тънка струйка по крака ми.

— Боже мой — каза тя, — ти наистина здравата си се ударил.

Ала за мое учудване не спомена нищо за Тед Бърджес почти до края, когато ми направи новата превръзка. Старата лежеше на ръба на ваната, смачкана и изцапана с кръв, а тя я погледна и рече:

— Негова ли е?

— Да — отвърнах аз. — Каза, че няма нужда да му я връщам. Да я хвърля ли? Знам къде е бунището.

Не че исках да й се бъркам, просто реших да й спестя труда. Зарадвах се на възможността да навестя повторно бунището — това благодатно островче на мизерията сред цялото великолепие наоколо.

— О, аз може да я изпера — рече тя. — Хубава изглежда.

Тогава се сетих за писмото, което все забравях, защото докато бяхме заедно, само за нея си мислех.

— Той ме помоли да ти дам това — казах аз, като го извадих от джоба си. — Боя се, че е доста смачкано.

Тя кажи-речи го изтръгна от ръцете ми, сетне се огледа къде да го сложи.

— Ох, тези рокли! Чакай малко.

Изчезна, като взе писмото и носната кърпа със себе си. След миг се върна и ми рече:

— Какво ще правим с превръзката?

— Ама ти нали ме превърза — отвърнах аз, като й показах коляното си.

— Боже мой, прав си. Сега ще ти обуя чорапа.

Аз се възпротивих, но не — тя искаше да го направи сама и не може да се каже, че имах нещо против.

— Ще има ли отговор на писмото? — попитах аз, разочарован от нейното равнодушие.

Ала тя поклати глава.

— Не бива да казваш на никого за това… писмо — рече Мариан, като гледаше настрани, — ама на никого, дори на Маркъс.

Бях доста отегчен от всички тези наставления да пазя тайна. Възрастните, изглежда, не разбираха, че за мен, както и за повечето момчета на моята възраст, бе по-лесно да си държим езика зад зъбите, отколкото да проговорим. По природа бях затворен, ням като риба. Отново уверих Мариан, че нейната тайна е в сигурни ръце. Най-търпеливо й обясних, че така и така няма начин да кажа на Маркъс, защото е на легло и на мен ми е забранено да го виждам.

— Но да, разбира се, че е на легло — рече тя. — Много взех да забравям нещо. Само да си посмял да гъкнеш, ужасно ще ти се разсърдя.

После, като видя, че съм засегнат и готов да се разплача, тя омекна и рече:

— Няма де, няма, но помни, че това може да ни докара страшни неприятности.