Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Go-Between, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Лесли Поулс Хартли

Заглавие: Посредникът

Преводач: Иванка Савова

Година на превод: 1986

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Второ

Издател: „Христо Г. Данов“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1986

Тип: Роман

Националност: Английска

Печатница: „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 25.XII.1986 г.

Редактор: Спас Николов

Художествен редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Ирина Йовчева, Трендафил Николов

Рецензент: Жени Божилова

Художник: Димитър Келбечев

Коректор: Донка Симеонова, Жанета Желязкова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4073

История

  1. — Добавяне

Глава XIII

На вечерята в селския клуб бяхме удостоени с присъствието на разни местни знаменитости, както и на играчите от двата отбора; струваше ми се, че това е най-великолепното празненство, на което бях присъствал някога. Видът на празничните гирлянди и флагчетата, горещината, завладяващият дух на другарство (нещо, което ценях високо) — всичко това ме удари в главата като бялото рейнско вино, което наляха в чашата ми. Навремени губех представа за себе си като за отделна личност, духът ми се рееше към високия таван на селския клуб, сред драпериите, британското знаме и хартиените серпентини, като небесно тяло, спътник на звездите. Имах чувството, че съм изпълнил своето предназначение в живота; нищо повече не ми оставаше да правя, можех да си живея завинаги от капиталите на постигнатото. Моите съседи по маса, и двамата играчи от селския отбор (защото бяхме подредени шахматно; на това празненство цареше демократичен дух и не се смяташе за редно двама души от замъка да седят един до друг), трябва да са ме сметнали за лош събеседник, защото, макар че общувах свободно с тях наум, почти нямах какво да им кажа на глас. Не че те имаха нещо против — бяха заети с вечерята си и от време на време си подхвърляха разни забележки над главата ми, сякаш не бях там. Често не ги разбирах, но думите им предизвикваха всеобщ смях; всяко кимване или изсумтяване минаваше за духовитост, докато в моето зашеметено съзнание целият свят закънтя от смях.

След вечерята мистър Модсли държа реч. Очаквах, че ще се запъва час по час, защото не го бях чувал да казва повече от пет-шест думи наведнъж. Но той говореше невероятно гладко. Едно подир друго изреченията се лееха така, сякаш на книга ги четеше, и точно както при молитвите гласът му беше равен и монотонен. По тази причина, пък и заради бързината, с която приказваше, някои от шегите му нямаха успех, но онези, които достигнаха до публиката, се оказаха още по-сполучливи поради сдържания му тон. С находчивост, която ми се стори направо несравнима, той успя да вмъкне името на всеки играч и да открие по нещо забележително в неговото представяне. По стар навик аз си правех оглушки за речите; причислявах ги, както и молитвите, към нещата, предназначени за възрастни, но тази наистина я слушах с надеждата, че ще чуя и своето име. Не бях разочарован.

— И накрая, последен по ред, но не и по значение, нашият млад Давид, Лео Коулстън, който срази Голиата от Блак Фарм, ако мога да се изразя така, не с прашка, а с топка.

Всички обърнаха очи към мен, поне така ми се стори, а Тед, който седеше отсреща, юнашки намигна. Пременен с костюм, с висока колосана яка, той още по-малко приличаше на себе си, отколкото във фланеленото си сако. Колкото повече дрехи си слагаше, толкова по-малко приличаше на себе си. Докато облеклото на лорд Тримингъм винаги изглеждаше като неделима част от самия него, в своята премяна Тед бе същински селяндур.

Речите сънно бръмчаха в ушите ми — сякаш дочувах безшумния летеж на времето — сетне всички пожелаха да слушат песни. На подиума в другия край на залата имаше пианино, а пред него бе поставено въртящо се столче, тапицирано с плюш, което сякаш те подканяше да седнеш. От всички страни се понесе шепот, чието значение най-после достигна и до мен: къде беше акомпаняторът? Извикаха името му, но никой не се появи. Скоро всичко се изясни. Бил пратил съобщение, че е неразположен, ала неизвестно защо то не е било предадено. Вълна от разочарование заля множеството в салона. Какво бяха крикет мачът и вечерята без песни? Огорчението попари като слана повишеното ни от виното настроение, пък и виното свърши, та нямаше с какво да я стопим. Беше рано; вечерта се бе проточила пред нас като безкрайна пустота. Нямаше ли някой да си предложи услугите, та да запълни времето? Разногледите очи на лорд Тримингъм, които винаги проблясваха властно, сега обходиха залата и всички ги отбягваха така усърдно, сякаш той беше аукционист; бях забил поглед в покривката на масата, защото Маркъс знаеше, че мога да свиря малко на пиано. Но изведнъж, когато всички сякаш се бяхме сраснали с местата си, неподвижни, решени да не мръднем, да не вдигнем очи, докато се търси акомпанятор, някой се раздвижи, дрехата му прошумоля, когато се изправи, сякаш се вдигаше знаме, и преди нашите напрегнати тела да се отпуснат с облекчение, Мариан вече бе прекосила салона и сядаше на столчето пред пианото. Колко прекрасна изглеждаше на светлината на свещите в синята си рокля в стил Гейнсбъро[1]! Оттам като от трон тя ни изгледа отвисоко, развеселено и малко присмехулно, сякаш искаше да ни каже: „Аз свърших своето, ваш ред е!“.

Както по-сетне разбрах, по обичая първите певци трябваше да бъдат измежду играчите от двата отбора; всички бяха приканени да пеят, някои ги караха едва ли не насила, но добре се знаеше кой ще се отзове с готовност и кой не. Както се оказа, изпълнителите си бяха донесли и нотите, сякаш ги извадиха изпод земята, някои гузно, с известно неудобство, други наперено, ала всички до един изпитваха страхопочитание към пианистката, заставаха колкото може по-далече от нея. Нейното изпълнение ме заплени, слушах по-скоро пианото, отколкото песните. Можех да видя белите й тънки пръсти (дори в този пек тя бе успяла да ги запази бели), които се плъзгаха по клавишите, а какъв прелестен звук изтръгваше тя от това старо, раздрънкано пиано. Можех да се досетя колко неравни са клавишите му, но руладите се лееха като струйки течаща вода. Колко плам имаше в бурните пасажи, колко нежност в спокойните! Като по чудо тя успяваше да изправи клавишите, които хлътваха и заяждаха, и да ги изравни. Тактичен и умел акомпанятор, Мариан следваше певеца, не се опитваше да го накара да пее по-бързо или да забави; ала нейното изпълнение бе от много по-висока класа и двете неща не си подхождаха: сякаш чистокръвен жребец бе впрегнат заедно с товарен кон. Публиката оцени това и аплодисментите бяха едновременно почтителни и гръмки.

Когато Тед Бърджес бе призован на сцената, не му личеше да е чул и аз си помислих, че наистина не е чул нищо. Но щом неговите приятели започнаха да скандират името му от всички краища на салона, като го насърчаваха с шеговити подвиквания: „Давай, Тед! Не бъди толкова вързан! Всички знаем, че можеш!“, той не направи и опит да стане, седеше си на мястото с упорито, неловко изражение. Това развесели компанията; виковете се засилиха и вече се чуваше цял хор от гласове, при което долових как той промърмори доста нелюбезно, че не му се пее. И лорд Тримингъм се присъедини към останалите:

— Хайде, не ни разочаровай, Тед — рече той. (Това „Тед“ ме изненада; навярно беше снизходителен от приятелски чувства.) — На игрището не ни накара да те чакаме, нали?

Сред всеобщия смях, който последва, съпротивата на Тед сякаш рухна, той сковано се надигна с дебел свитък ноти под мишница и се запрепъва към подиума.

— Внимавай де! — извика някой и отново избухна смях.

Мариан сякаш не обръщаше внимание на всичко това. Когато Тед се приближи към нея, тя вдигна очи и му каза нещо, а той неохотно й подаде нотите. Тя ги прелисти набързо, избра една песен и я сложи на пюпитъра, забелязах как подгъна страницата, нещо, което не бе правила преди.

— „Две сияйни очи“ — обяви Тед така, сякаш това беше последното нещо, което можеше да му дотрябва.

А някой изшептя:

— Горе главата, не сме на погребение!

Отпървом гласът на певеца беше по-недоловим от дишането му, но постепенно се засили, стана по-сигурен, увлечен в танцовия ритъм на мелодията, придоби тембър, тъй че накрая това беше вече едно достойно представяне, което публиката оцени още по-високо поради треперливото му начало. Всички викаха „бис“ — за първи път тази вечер. Пак трябваше да се посъветва с Мариан, двамата доближиха глави, изглежда той отново се дърпаше, а после рязко се отдалечи от пианото и се поклони в знак на отказ. Ала аплодисментите се засилиха, публиката харесваше неговата скромност и бе решена да го накара да я превъзмогне.

Следваше сантиментален романс от Балф[2]. Днес едва ли го помнят още, но тогава ми хареса, хареса ми и как пееше Тед, и трепетът, който се прокрадваше в гласа му.

Любими устни в тръпна страст

шептят, ала на друг…

Зовът „любима“ губи власт

при нелюбим съпруг.

Спомням си печалните изражения на околните, заслушани в това смирено, сладкозвучно предсказание за бъдни изневери, неподозиращи скритата му горест; навярно и на моето лице се бе изписала тя, защото ми се струваше, че вече ми е добре известно как „любими устни в тръпна страст шептят, ала на друг“ и знаех колко е тъжно това, и все пак колко е прекрасно; пък и мисълта за тръпната страст не ми бе непозната. Но с какъв житейски опит свързвах всичко това съвсем не ми бе ясно. За мен то беше настроение, породено от едно произведение на изкуството, от музиката на думите, които ми харесваха, думи, дошли от света на възрастните, за мен изпълнен с поезия, но и с реалност — с реалния смисъл на тези думи, които бях съгласен да приема на доверие. Песните бяха все за такива неща. И през ум не ми минаваше, че могат да възникнат враждебни чувства, когато „любими устни в тръпна страст шептят, ала на друг“, нито пък че това може да се случи и другаде, не само в концертна зала под акомпанимента на пиано. Още по-малко свързвах подобни прояви с деянието „да се любиш“: това направо би ме ужасило. Седях в самозабрава, сякаш слушах небесна музика, и когато в края на песента влюбеният не искаше нито повече от своята любима, освен да си спомня за него, докато кокетничи с друг или други, сълзи на щастие нахлуха в очите ми.

Щом песента свърши, извикаха на „бис“ пианистката и Мариан стана от столчето, за да приеме аплодисментите заедно с Тед. Полуобърна се и му стори лек поклон. А той, вместо да й отвърне по същия начин, два пъти рязко врътна глава към нея и пак се извърна като комедиант или клоун, който остроумничи със своя партньор. Публиката се засмя, а лорд Тримингъм отбеляза:

— Не е много галантен, нали?

Моят съсед се изрази по-ясно:

— Какви го прихващат нашия Тед — прошепна той над главата ми, — та е толкова вързан с дамите? Тя е от замъка, затова!

Междувременно Тед се бе съвзел достатъчно, за да отвърне на Мариан с поклон.

— Това е друго нещо — отбеляза моят съсед. — Да не беше разликата, каква хубава двойка ставаха.

Тед сякаш ясно съзнаваше тази разлика, той слезе от подиума, изчервен като рак, и веднъж седнал на мястото си, обърна смръщено мрачно лице към приятелите си, които му ръкопляскаха и подхвърляха остроумни закачки.

Неговото смущение ме поразтревожи, но ми беше и приятно, защото поддържаше настроението на компанията, подсоляваше веселбата, като й придаваше нещо пикантно, злобничко. Тед шутът бе толкова обичан, колкото и Тед героят, дори още повече, защото продължителното обожание на ближния подлага на пределно изпитание собствената суетност. Хумористични или сантиментални, следващите песни минаха незабелязано, певците правеха грешки, които Мариан успяваше да замаскира как да е; но тези грешки не затрогнаха въображението на публиката, защото бяха грешки само на едната страна; дори намалиха веселието на цялата вечер и тя заприлича на урок по музика. В това също имаше своего род пикантност, защото потвърждаваше превъзходството на Брандъм Хол, и аз започнах вече да му се наслаждавам и да го прибавям към другите си вълнуващи преживявания, когато по време на паузата подир последната песен чух лорд Тримингъм да казва:

— Ами нашата резерва? Няма ли и Лео да ни изпее нещо? Последният училищен шлагер и прочие. Хайде, Лео.

За втори път бях приканен да заменя привилегиите на детството със задълженията от света на възрастните. Беше като смърт с надежда за възкресение, но на третия път възкресение нямаше да има. И докато ставах от мястото си — и през ум не ми мина да откажа — усетих как устата ми пресъхва от вълнение, знаех, че трябва да стана това, което съм бил, тъй както бях сигурен, че третия път ще бъде грешка. Не носех ноти, но песен знаех — лорд Тримингъм бе прав. Знаех няколко песни. Една от тях бях пял на училищен концерт и чак като се качих на подиума, ми хрумна, че няма как да я изпълня без акомпанимент.

— Е, Лео — рече Мариан, — казвай коя ще бъде.

Тя се обърна към мен както обикновено, сякаш в салона нямаше никой друг, а и да имаше, това не бе важно. Като си представих как се връщам обратно на мястото си, съкрушителната липса на аплодисменти, усещането за позорния ми провал пред очите на всички, рекох безпомощно:

— Ама аз не си нося нотите.

Тя ми отвърна със сияйна усмивка, която си спомням до ден-днешен, и рече:

— Сигурно ще мога да ти акомпанирам и без тях. Коя ще бъде?

— „Малкият бард“.

— Любимата ми песен — каза тя. — До коя октава стига?

— До ла на трета — отвърнах аз, горд от високия тон, който можех да взема, поизплашен, че няма да успее да го изсвири в тази гама.

Тя не ми отговори, а свали един пръстен от пръста си и доста демонстративно го сложи на пианото. Сетне се настани на столчето, шумоленето на копринената й рокля се разнесе наоколо, леко като дъх на парфюм, и тя изсвири първите акорди.

Струва ми се, че нямах причини да й бъда благодарен за това повторно избавление от нещо, което за мен бе по-страшно от всичко: да стана глупак в очите на обществото. За първото избавление й дължах благодарност — беше си дала доста труд, за да ме облече прилично. Но не на нея трябваше да бъда благодарен за второто, а на музикалния й талант. Все пак си мисля, че ценях повече втората й намеса, защото не нейната доброта ме бе спасила, а едно от изяществата й. Навярно не бих тръгнал на бой заради ничия любезност, но за изящност бих го сторил — и го сторих. Докато гласът ми се извисяваше в салона, не се съмнявах кой се излага на опасност и защо. Това бях аз — заради нея. Тя беше моята Земя на Песента. Никога още воин не бе отивал по-храбро на смърт, очаквах я с цялото си сърце, не исках да ме отмине. А моята арфа — нямах търпение да скъсам струните й. Никога няма да звучи в клетка, заклех се аз, и чистосърдечно мога да заявя, че останах верен на клетвата.

Толкова добре знаех песента, че нямаше нужда да се старая да внимавам, мислите ми можеха да се реят свободно и макар че, за разлика от другите певци, които гледаха все в нотите, аз се обърнах с лице към публиката, все пак виждах Марианините пръсти върху клавишите, долавях блясъка на белите й ръце и шия и си представях как умирам не един път за нея. И всяка смърт, то се знае, бе съвсем безболезнена — корона без кръст.

По мълчанието в салона разбрах, че песента се приема добре, но съвсем не бях подготвен за бурята от ръкопляскания, които поради ограниченото пространство отекнаха по-силно и имаха по-шеметно въздействие от онези, с които бях възнаграден на мача. Тогава не знаех — научих го по-късно — че и през ум не им бе минало да ме помислят за глупак, задето бях излязъл явно неподготвен и без ноти, компанията бе приела това като спортсменски жест. Забравил да се поклоня, стоях на подиума, докато те тропаха с крака и все по-силно викаха „бис“. Мариан не се присъедини към мен, остана си до пианото, леко склонила глава. Отново в недоумение, аз отидох при нея и с труд привлякох вниманието й. Казах глупаво:

— Искат пак да пея.

— Коя друга песен знаеш? — попита тя, без да вдигне очи.

— Ами — рекох аз — знам една, казва се „Светли ангели незрими“. Ама тя е църковна песен.

За миг печалното й лице се смекчи в усмивка, сетне тя каза с присъщия си отривист тон:

— Боя се, че не мога да ти помогна. Не знам акомпанимента.

Земята се разтвори под краката ми, защото аз копнеех да повторя триумфа си и градусът на душевните ми вълнения бе толкова висок, че не ми бяха останали жизнени сили да срещна разочарованието. Но докато се стараех да изглеждам безразличен, някой от публиката рече със силен местен акцент:

— Май чи ги имам тука.

В следващия миг той бе на подиума с някакъв оръфан, увит в хартия свитък, на който, още си спомням, имаше надпис: „Любими мелодии“.

— Да прескочим ли началото? — попита Мариан, но аз й се примолих да ме остави да го изпея.

По-страшно от смъртта! Води ме, страж,

към мъките, към пламъка дори;

за тази милост бих благодарил.

Така се казваше в речитатива, който завършваше с характерния за Хендел пом… пом… Бях горд, че мога да го изпълня, защото звучеше в най-недостижими минорни тонове, а интервалите бяха много сложни; пък и аз бях достатъчно музикален, за да зная, че без речитатива нежната мелодия, която следваше, нямаше да е така ефектна. Обичах да я изпълнявам, защото мисълта за нещо „по-страшно от смъртта“ разпалваше въображението ми; малкият бард бе отишъл на смърт, ала героинята на тази песен я заплашваше нещо „по-страшно от смъртта“. Какво бе то, нямах представа, но при моята любов към крайностите аз го съзерцавах в захлас. Пък и това бе песен за жена и аз чувствах, че понасям тези жестоки изпитания не само заради Мариан, но и заедно с нея… Заедно посрещахме съдбата, по-страшна от смъртта, заедно литвахме към нашия апотеоз:

Светли ангели незрими,

мой покров сте, серафими!

Пее дивният ви сонм

химн за дева в бял висон,

химн за дева в бял висон…

Цялата ми душа пламтеше, изпълнена с безкраен низ от видения на ангели, одеяния и девствена белота, с усещането за полет, което бавното извисяване на мелодията така осезаемо извикваше у мен. Но мисля, че гласът ми с нищо не издаде това, защото смятах пеенето за нещо като тренировка, подобна на крикета: въобще не биваше да показваш чувствата си.

Мариан продължи да седи пред пианото и ме остави сам да приемам аплодисментите. Но като станаха много настоятелни, тя изведнъж се изправи, взе ръката ми и се поклони на публиката, а сетне ме пусна, обърна се към мен и направи дълбок реверанс.

Върнах се на мястото си, но не и към предишното си „аз“; прекалено бързо трябваше да се приспособя. Имах чувство, че моят успех (за мен това несъмнено бе успех) малко ме е отчуждил от другите; никой не ми проговори, докато не ме попитаха дали ще ставам професионален певец. Бях малко разочарован от това, защото пеенето като умение не се ценеше много високо в училище и сега, след като вече бях показал своето майсторство, склонен бях да го подценявам.

— По-скоро бих станал професионален спортист — отвърнах аз.

— Браво, а̀ така! — отбеляза някой. — Пази се, Тед!

Тед не прие предизвикателството. Той ме погледна замислено и рече:

— Ония високи ноти ги взема фантастично. И момчетата от църковния хор нямаше да го изпеят така. Игла да паднеше, щеше да се чуе. Все едно бяхме в църква.

Така си и беше; след моята църковна музика никой нямаше желание да пее светска песен. В своето убежище сред зрителите аз се отпуснах след преживяното и ми се доспа. Трябва да съм задрямал, защото следващото, което чух, бе гласът на Мариан, запял, „Дом, свиден дом“. След музикалните премеждия на тази вечер, след майсторските удари на игрището, след успеха, изтръгнат от лапите на поражението, след преживените страхове за себе си и за другите, бе истинско блаженство да слушам възхитителния глас, който възхваляваше радостите на домашното огнище. Спомних си за моя дом, помислих си, че трябва да се върна там след тези удоволствия и разкош, помислих си и за Марианиния дом и за това колко не му подхожда описанието „обител скромна“. А тя пееше с толкова чувство! Наистина ли копнееше за душевен мир в селска колиба? Това бе нелепо. Ала знаех, че има места, много по-пищни от Брандъм Хол; навярно това обясняваше всичко. Тя навярно си мислеше за някоя от ония големи къщи в околността, където ходехме на гости. Много по-късно се сетих, че това бе песен по желание.

Единствено Мариан не се отзова, когато я извикаха на бис. Ръкоплясканията, които обикновено сближават певеца и публиката, в нейния случай имаха обратен ефект; колкото по̀ й ръкопляскаха, толкова по̀ се отдръпваше в себе си тя. Не се обидих от това, нито изпитах съжаление, а навярно така бе и с другите. Тя не беше като нас от плът и кръв, беше богиня и не биваше да мислим, че като я боготворим, ще се принизи до нашето ниво. Ако тогава ни бе казала: „Там ви е мястото, червеи!“, щях да ликувам заедно с другите. Денят, вечерта преливаха от щастие, нищо не ни липсваше и навярно никога по-рано не бяхме съзирали висините на блаженството, преди Мариан да ни откаже този последен дар.

 

 

— Ей, жабуняк! — рече Маркъс, когато тръгнахме да се връщаме заедно. — Все пак добре го даде!

Помислих си, че е много джентълменско от негова страна да ме похвали за успеха, и казах великодушно:

— Ей богу, мухоморски, и ти на мое място щеше да се справиш, даже по-добре от мене.

Той отвърна замислено:

— Вярно е, че в някои моменти щях да се помъча да не приличам на умряла крава.

— В какви моменти? — попитах непредпазливо аз. — Все пак е по-добре, отколкото да приличаш на заклан шопар.

Маркъс не обърна внимание на тези думи.

— Ами мислех си за онзи момент, когато някой, дето не е много далече оттука, беше съборен от топката по гръб и риташе с крака във въздуха, като показваше задните си части на всички зяпльовци от Брандъм, Долни Брандъм, Горни Брандъм и Кралски Брандъм.

— Не е вярно, цукало шкембесто!

— Да бе, така е, а пък като пееше „Малкият бард“ — и ти си ми един бард! — обели очи като умряла крава. Така е, Лео, пееше като крава, дето я напъва да повърне. Тра-ла-ла — запя той, подражавайки театрално на онова, което за мен бе физически неосъществим подвиг. — А аз седях с мама и се правех на селяндур. Горкичката, никак не ги трае около себе си — и направо се тресеше от яд, пък и аз също и няма да ти кажа какво щях да направя за малко.

— Мога да се сетя, пикльо подмокрен — отвърнах аз. Това бе непозволен удар, но на мен наистина ми кипеше отвътре. — Ако не беше такъв жалък болник, с колене като дроб, с пилешки мускули, щях да ти дам…

— Да, да — рече Маркъс миролюбиво, — ти не се представи чак толкова зле. Не ме посрами чак толкова, колкото мислех — дори ни отърва от оня гад Бърджес. Макар че това беше най-страхотният късмет, за който съм чувал. Господи, като го видях с Мариан до пианото, тръпки ме побиха.

— Защо? — попитах аз.

— Мен не питай, питай мама. Най-добре хич не я питай, защото и тя се отнася към простолюдието като мен. Както и да е, казахме им сбогом за цяла година. Забеляза ли как вонеше в салона?

— Не.

— Така ли?

— Ами не особено — отвърнах аз, защото не исках да изглеждам нечувствителен. — Струва ми се, че беше малко душно.

— У-у, на три пъти едва не се издрайфах. Трябваше да си държа устата с две ръце. На теб носът ти сигурно е като на носорог. А-а, сега виждам, наистина е такъв: същата форма, същите две буци отстрани и е също такъв люспест. Сигурно си бил много зает да мучиш, да се блещиш и да поглъщаш аплодисментите. Ей богу, ти направо беше възхитен от себе си.

Реших, че мога да си позволя да не му отговарям.

— И се правеше на божа кравичка. Ама ти си бил преструван бе, Лео, страшен преструван. И като пееше онова, религиозното парче за ангелите, всички гледаха като утрепани. Все едно виждаха скъпите си и непрежалими покойници, а пък Бърджес направо щеше да се разциври. То се знае, много е трудно да разбереш какво изпитва Тримингъм, защото лицето му е такова едно, но той направо те превъзнасяше пред мама. Сега вече можеш да си го водиш на верижка.

След като ми отпусна тази капчица признание, Маркъс млъкна. Наближавахме Брандъм — сигурно откъм югозападната страна, защото селото лежеше в тази посока, но все още не мога да се сетя как изглеждаше фасадата му, макар да помня ярката луна. Отпред чувахме гласове, но зад нас нямаше никой, ние си тръгнахме последни, защото се помайвах; исках да получа още поздравления, което донейде бе причината Маркъс да бъде кисел или да се прави на такъв. Преструваше се, че разглежда храстите и чакаше да изостанем достатъчно назад, за да не ни чуват.

— Можеш ли да пазиш тайна? — рече той, като изостави училищния жаргон.

— Знаеш, че мога — отвърнах аз.

— Да, но това е страшно важно.

Дадох извънредни клетви да пазя тайната — да пукна на място, гласеше най-безобидната.

— Добре, ще ти кажа, макар че обещах на мама да мълча като гроб. Абе ти не можеш ли да се сетиш сам?

Маркъс явно се страхуваше, че неговото разкритие няма да произведе впечатление.

Не можах да се сетя.

— Мариан е сгодена за лорд Тримингъм. Ще го обявят официално след бала. Радваш ли се?

— Да — рекох аз. — Да, наистина се радвам.

Бележки

[1] Томас Гейнсбъро (1727–1788) — прочут английски живописец. — Б.пр.

[2] Майкъл Уилям Блаф (1808–1870) — ирландски композитор. — Б.пр.