Лесли П. Хартли
Посредникът (7)

Глава VI

Не помня как пристигнахме в църквата и кой ми каза къде да седна. За това се бях тревожил през цялото време, защото знаех, че е важно. Но си спомням, че бяхме в нефа, разположен напречно на редиците от богомолци и с едно-две стъпала по-висок от тях. Някакъв църковен служител ми предложи молитвеник и псалтир, а аз с удоволствие му показах, че си имам и двете.

Изпитах облекчение, че най-сетне съм в църквата, сякаш бях хванал влака в последния момент. Изпървом прегледах псалмите за деня и преброих колко строфи съдържат, защото знаех, че ако са повече от петдесет, може да ми призлее и да се наложи да седна — нещо, от което се боях, защото хората се обръщаха да ме гледат, а по-рано един-два пъти се бе случвало да ме изведат и да ме оставят да си почина в притвора, докато ми помине. Доставяше ми удоволствие да бъда център на внимание, но се боях от пристъпа — от студената пот, от треперещите колене, от въпроса колко още ще издържа. Навярно това бе знак, че религията не ми понася. В онези дни богомолците бяха по-издръжливи и пееха псалмите до края.

Ала този път имаше всичко на всичко четиридесет и четири строфи, това ме успокои и се огледах наоколо за нещо, с което да се занимавам. Стената на нефа бе покрита с паметни плочи и на всяка от тях се срещаше едно и също име. „В памет на Хю Уинлав, шести виконт Тримингъм. Роден 1783, умрял 1856.“ Огледах ги внимателно. Оказа се, че всички тези виконти се наричат Хю. Бяха изписани имената на седем от тях, ала трябваше да бъдат осем, не — девет. Петият липсваше, не пишеше нищо за него. Нямаше го и деветия. „В памет на Хю, осми виконт Тримингъм. Роден 1843, умрял 1894.“ Това накърняваше моето чувство за пълнота. Още по-смущаващо бе, че двама от виконтите ни в клин, ни в ръкав се наричаха Едуард. Какво ли се бе случило с петия виконт, та нямаше паметна плоча за него? Той бе живял толкова отдавна, че навярно беше попаднал в един от онези щастливи периоди на историята, когато тя, изглежда, е минавала без дати. Осмият виконт бе умрял през 1894 година, значи трябваше да има девети. Но защо ли не пишеше нищо за него?

Изведнъж се сетих, че може да е още жив.

Това откритие или по-скоро предположение, защото не бях съвсем убеден в истинността му, предизвика прелом в моето отношение към насъбраните там виконти. Отпървом те представляваха за мен нещо като църковен инвентар, съвсем мъртви, усопши навеки, по-мъртви и по-усопши, отколкото ако имаха нормални гробове вместо тези плочи по стената. Виконтите сякаш бяха излезли от учебника по история: делата им, за които се споменаваше, бяха като от учебник по история, битките, които са водили, титлите, които са получавали, властта, която са притежавали. Нима имаше нещо по-мъртво от това? За техните подвизи можехме да научим от някой учебник, да ги забравим, да ни изпитат за тях, навярно щяха да ни накажат за забравянето. „Препиши десет пъти шести виконт Тримингъм.“

Но ако наистина имаше девети виконт, който не бе зазидан в някоя стена, ами се разхождаше наоколо, тогава цялото семейство щеше да оживее, то нямаше да принадлежи вече на историята, а на днешния ден и черквата щеше да бъде цитаделата на неговото величие — черквата с Брандъм Хол.

Замислих се над това и ми се стори, че всички членове на семейство Модсли са наследили славното име Тримингъм. Това си беше тукашна работа и те го добиваха заедно с правото на собственост върху Брандъм Хол. В такъв случай същото важеше и за гостите им, а значи — и за мен!

Сияние, по-ярко от слънцето, заля нефа. Разля се и в душата ми и като литна нагоре и на всички страни, започна да приема очертанията на Зодиака — моята любима религия.

Мисли повече за добродетелта, казваше майка ми и никак не ми бе трудно да го правя, защото притежавах някаква вродена склонност към благоговение. В училище вземах уроци по пеене и там бях научил една песен, „Вовек ще славословя милостта ти“, пеех я с упоение — чувствах, че наистина мога да съзерцавам божията милост и вовеки да я славословя, стига да не е стоешком; ала за мен тази милост беше просто един от атрибутите на Всевишния, нямаше нищо общо с човешката греховност. По същия начин не виждах и никаква особена връзка между милосърдието и нравственото поведение на хората. За мене милосърдието не бе пример за подражание, по-скоро представляваше някаква абстракция, предмет на съзерцание, част от съвършенството на Небесните тела, макар че ме привличаше не добротата им, а тяхната недосегаемост за земните злини, които ме гнетяха. Дори не помислях да сравнявам съдбата си с тяхната, виждах само контраста.

Унесен в съзерцание на абсолютното, аз пропуснах част от службата и тревожното ми предчувствие за дължината на псалмите се върна, но беше мимолетно. На четиридесетата строфа си проверих симптомите и намерих, че всичко е нормално — знаех от опит, че от още четири строфи нищо няма да ми стане.

Но ето че отекнаха застрашителни звуци, свещеникът занарежда по-бавно, долових по-плътни нотки в гласа му: „Господи, отче небесни“. Изстинах. Литанията нямаше да ни се размине. Извадих часовника си — знаех, че най-добре понасям изпитанието, гадаейки колко ще трае.

Обикновено аз напълно изключвах съзнанието си за песнопенията и чаках монотонния брътвеж на свещеника да смени ритъма си — сигурен знак, че краят наближава. Ала този път някои от думите му достигнаха до мен и „окаяните грешници“ от литанията отекнаха заплашително в съзнанието ми.

Възнегодувах в себе си. Защо трябваше да се наричаме грешници? Животът си беше живот и хората се държаха с тебе така, че навремени ти причиняваха болка. Сетих се за Дженкинс и Строуд. И те ли бяха грешници? Никога не бях ги смятал за такива, дори в разгара на гонението, те си бяха момчета като мен, поставиха ме натясно и имах нужда от цялата си съобразителност, за да се измъкна. И аз се измъкнах, платих им със същата монета. Ако ги бях смятал за грешници, нуждаещи се от божията милост, историята на моето избавление щеше да загуби цялата си прелест. Нямаше да имам никаква заслуга за собствената си победа, всичко щеше да е в божиите ръце, не в моите, и дори можеше да се наложи аз да се изповядам като грешник, задето бях направил заклинанията.

Не, помислих си аз, изпълнен с още по-силно негодувание, животът си има свои собствени закони и от мен зависи дали ще успея да се защитя от всяка случайност, без да се разкайвам лицемерно за свои или чужди грехове. И какво ползува човека, сполетян от зло, да назовава тия, що го мъчат, грешници окаяни? Или би считал себе си окаян грешник? Никак не ми се правеше приравнителната страна на тази грешническа философия, все едно да играем крикет в дъжда и всеки да има оправдание — боже, какво тъпо оправдание! — за слабата си игра. Смисълът на живота е в изпитанията, той е проверка на мъжеството, на човешката предприемчивост и изобретателност; и аз копнеех да се подложа на тази проверка, не исках да падам на колене и да се зова окаян грешник.

Ала самата представа за добродетелта ме привличаше, защото за мен тя не беше обратната страна на греха. Представях си я сияйна, абсолютна, неизменна, извор на сили като слънцето, нещо, което да боготворим, но отдалече.

Тя бе част от моята представа за цялото това общество на виконти, бе достояние и на семейство Модсли, които я притежаваха донякъде като техни наместници, но все пак в достатъчна степен, за да се различават от простосмъртните. Те бяха някаква отделна раса от свръхсъщества, недосегаеми за житейските закони, на които са подвластни малките момченца.

Тъкмо стигнах до това заключение, и обявиха последния псалм. Каква дълга служба, почти ненадминато постижение — беше дванайсет часът и петдесет и две минути. Помощниците на епитропа обикаляха и събираха лептите, един от тях се изкачи по стъпалата в нефа, а изразът на лицето му ме убеди за лишен път, че ние сме нещо специално — толкова бе почтителен.

На връщане от църква аз отново се оказах петото колело на колата, този път Мариан не тръгна с мен. Тя веднага отиде начело на нашата малка процесия, сякаш отнапред си го бе намислила. Аз се тътрех най-отзад и се стараех да прикрия самотата си, като се правех на турист, който разглежда околността. Но отново се оказа, че не съм последен. Тримингъм бе останал на входа на църквата, за да побъбри с клисаря, който имаше най-малкото угоднически вид. Бях озадачен от прекаленото внимание, което му оказваха, и още се възмущавах от това, когато той ме настигна и, да си призная, ми рече с най-любезен тон:

— Струва ми се, че не ни представиха. Името ми е Тримингъм.

Тъй като нямах опит в обществото, не се досетих, че и аз трябва да му кажа името си; май не беше много скромен и ми се стори доста глупаво, дето си въобразяваше, че не му знам името, след като то не слизаше от устата на всички.

— Как сте, Тримингъм? — отвърнах сдържано, сякаш исках да кажа: „Тримингъм си и не забравяй това“.

— Можеш да ме наричаш Хю, ако искаш — рече той, без да съм го питал. — Не вземам пари за това.

— Но името ви е Тримингъм, нали? — не се сдържах аз. — Вие самият ми го казахте. — За всеки случай, пък и с известно лукавство добавих: — Мистър Тримингъм, искам да кажа.

— Само първия път позна — рече той.

Обзет от любопитство, аз се вгледах в обезобразеното му лице, в белега на бузата, в сълзящото му око и разкривената уста, сякаш така щях да науча нещо. После заподозрях, че се шегува с мен.

— Ама нали на всички мъже казваме мистър?

— Съвсем не — отвърна той. — Ами докторите например, или професорите?

Веднага забелязах слабото място на това твърдение.

— Но на тях казваме доктор или професор. Те си имат… имат си титла.

— Е, и аз си имам титла — рече той.

Тогава истината в миг ме озари, това беше като някакъв проблясък на свръхестественото. Бавно, с усилие рекох:

— Вие сте виконт Тримингъм?

Той кимна.

Трябваше да знам всичко съвсем точно.

— Вие сте деветият виконт Тримингъм?

— Да — рече той.

Като се съвзех от изумлението, което ме накара да загубя и ума, и дума, първият ми порив бе да се почувствам обиден. Защо не ми бяха казали? Можех съвсем да стана за смях. А после още по-силно ме порази мисълта, че е трябвало сам да се досетя. То си бе очевидно от самото начало, твърде очевидно. Ама и аз бях един! За мен две и две никога не беше равно на четири, стига да можех да го направя на пет.

— Не трябва ли да ви наричам милорд? — попитах най-сетне.

— А, не — рече той, — не в обикновен разговор. Може би ако ми пишеш писмо с молба за покровителство… Но Тримингъм си е съвсем правилно, ако го предпочиташ пред Хю.

Бях поразен от неговата снизходителност. Съмнителният безмистърен Тримингъм от моите представи изчезна съвсем и на негово място се появи деветият виконт Тримингъм, който според мен беше девет пъти по-знаменит от първия. Никога не бях виждал истински лорд, нито се бях надявал да видя. Нямаше значение как изглежда, на първо място той беше лорд, а човешко същество с лице, тяло и крайници — едва ли не на последно.

— Но ти не ми каза името си — рече той.

— Коулстън — произнесох с усилие.

— Мистър Коулстън?

Аз се изчервих от това жегване, макар да бе съвсем леко.

— Малкото ми име е Лео.

— Тогава ще те наричам Лео, ако може.

Едва промълвих нещо. Боя се, че забеляза промяната — помощникът на епитропа и клисарят се бяха държали с повече достойнство от мен.

— И Мариан ли ти казва Лео? — попита изведнъж той. — Видях те да говориш с нея тази сутрин.

— О, да! — отвърнах с възторг. — Аз пък й викам Мариан, тя ме помоли. Нали е чудо момиче?

— Ами да, така е — рече той.

— Аз я наричам потресаваща, тоест направо не знам как да я наричам — завърших със запъване. — Бих направил всичко за нея.

— Какво би направил например?

Веднага подуших клопката, усетих, че са ме хванали в самохвалство. Това, което можех да сторя за нея, бе толкова незначително.

Като си помислих кое е във възможностите на едно малко момче, казах:

— Ами ако я нападне някое голямо куче, ще я спася, то се знае, бих могъл да изпълнявам и разни поръчки — да занеса нещо, да предам някое съобщение.

— Това наистина ще й бъде от полза — рече лорд Тримингъм. — Много любезно от твоя страна. Искаш ли още сега да й предадеш нещо?

— Леле божке, ама разбира се! Какво да кажа?

— Кажи й, че молитвеникът й е у мен. Забравила си го е в църквата.

Винаги доволен да потичам, припнах напред. Мариан вървеше с непознат мъж — от новопристигналите снощи. Повъртях се около тях.

— Моля те, Мариан — казах, като се стараех да не изглеждам досаден. — Хю ме помоли да ти предам…

Тя ме погледна объркано.

— Кой те помоли?

— Да, Хю ме помоли…

— Ама, Лео — рече тя любезно, ала с известно раздразнение в гласа, — кой те е помолил да ми предадеш?

Думите Хю, ти, кой затанцуваха, съвсем еднакви, в съзнанието ми и аз страшно се смутих.

— Не кой — заекнах аз, — ами Хю.

Все още изглеждаше озадачена, та добавих:

— Хю бе, нали го знаеш? Хю, виконтът.

И двамата се засмяха.

Ужасно се засрамих. Боях се тя да не си помисли, че се подигравам с малкото му име.

— Сбърках ли нещо? — попитах аз. — Той ме помоли да го наричам Хю.

Бях виждал името написано, но не помнех как го произнесе той.

— Да, но то се произнася Хю — рече тя. — Ю като… е, като юни или тю, или фю. Боже, какви думи. Все пак би трябвало да се сетя, помислих си… Та какво ти каза Хю?

— Каза, че молитвеникът ти е у него. Забравила си го в църквата.

— Да, вярно… каква съм разсеяна! Всичко забравям. Много съм му благодарна.

Препуснах обратно и му предадох нейните думи.

— Само това ли каза? — попита Тримингъм. Изглеждаше разочарован. Навярно и той като мен очакваше, че тя ще пристигне начаса, за да предяви правата си над молитвеника.

Пред входната врата бе спряла висока двуколка. Колелата й бяха боядисани в жълто и черно, имаха много тънки спици и бяха обвити с каучук. Един коняр държеше поводите на коня.

— Знаеш ли чий екипаж е това? — попита лорд Тримингъм.

Изглежда, вече се бе съвзел след отчайващата история с молитвеника. Казах, че не знам.

— На Франклин е, на доктор Франклин. Но не бива да му казваш мистър, той не е хирург.

Не ми беше съвсем ясно какво иска да каже, но се засмях послушно. Вече бях успял да се привържа към лорд Тримингъм, макар да не знаех кое точно ми харесва у него — виконтът или човекът.

— Докторите винаги идват по обед, това им е навик.

Осмелих се да попитам:

— Ами как разбрахте, че е дошъл доктор Франклин?

Той повдигна рамене.

— Е, аз познавам хората тук.

— Разбира се, всичко тук ви принадлежи, нали? — попитах аз. После изрекох нещо, което бях премислил: — Вие сте гост в собствения си дом!

Виконтът се усмихна.

— Да, за мое голямо удоволствие — каза той малко хладно.

 

 

Тъкмо се готвех да се измъкна след закуска и мисис Модсли ме повика при себе си. Винаги ми беше трудно да се приближа до нея, да прекося черния лъч на погледа й. И положително ми личеше, че отивам неохотно.

— Маркъс нещо не е добре — рече тя — и докторът нареди да пази леглото за ден-два. Не е заразно, но за всеки случай ще те преместим в друга стая. Струва ми се, че пренасят нещата ти. Тя е от другата страна на коридора, срещу сегашната ти стая — вратата е тапицирана със зелено сукно. Искаш ли да ти я покажа?

— О, не, благодаря — рекох изплашено. — Виждал съм я.

— И не влизай при Маркъс — обади се тя след мен, докато се отдалечавах тичешком.

Но скоро забавих крачка. Сам ли щях да бъда в тази стая, или щях да я деля с някого? Дали на вратата нямаше да ме посрещне някой чужд човек, възмутен от присъствието на натрапника? Той сигурно щеше да бъде от по-възрастните гости, щеше да заеме повече от половината легло и имайки странни навици на обличане и събличане, навярно нямаше да иска да го гледам.

Спрях се пред вратата и почуках по мекото сукно. Чу се тъп звук. Никой не отговори и аз влязох. От пръв поглед разбрах, че страховете ми са били напразни. Стаята бе много малка, почти като килия, а леглото — съвсем тясно: виждаше се, че е за сам човек. Всичките ми вещи бяха там — четките ми за коса, червената кутия за яки, но бяха поставени на други места, изглеждаха други, а и аз се чувствах друг. Пристъпвах на пръсти, сякаш изследвах новата си личност. Не можех да реша дали струвам повече, или по-малко отпреди, но чувствах, че ми е поверена нова роля.

Тогава си спомних какво ми бе казал Маркъс за облеклото и крадешком (в новата стая всичко вършех крадешком) започнах да събличам итънския костюм. И ето, аз поех напред като Робин Худ, пременен в зелено сукно „Линкън“, изпълнен с трепетни предчувствия за неизбежните приключения, които ме очакват. За да не ме забележат, приложих всяка разбойническа хитрост и съм сигурен, че никой не ме видя, когато напусках Брандъм.