Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Go-Between, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Лесли Поулс Хартли

Заглавие: Посредникът

Преводач: Иванка Савова

Година на превод: 1986

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Второ

Издател: „Христо Г. Данов“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1986

Тип: Роман

Националност: Английска

Печатница: „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 25.XII.1986 г.

Редактор: Спас Николов

Художествен редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Ирина Йовчева, Трендафил Николов

Рецензент: Жени Божилова

Художник: Димитър Келбечев

Коректор: Донка Симеонова, Жанета Желязкова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4073

История

  1. — Добавяне

Глава XV

По време на закуската в главата ми постоянно се въртяха части от разговора с лорд Тримингъм. Две неща биеха на очи: първо, че каквото и да се случи, една дама никога не е виновна, и, второ — че може да ти се наложи да убиеш някого дори без да го мразиш. За мен това бяха нови представи и тяхната възвишеност ми допадна.

В жадувания миг, когато възрастните спряха да ядат праскови и започнаха да се оглеждат наоколо, вместо да се перчат (разговорите им винаги ми приличаха на начин да се покажат), аз улових погледа на Маркъс и ние офейкахме, както обикновено. Но едва се бяхме поотдалечили, и той ми рече:

— Страхувам се, че няма да дойда с тебе днес следобед.

— Защо бе, канализационен плъх? — попитах аз, страшно разочарован.

— Ами ето какво. Мами Робсън, нашата стара дойка, живее в селото, а не е много добре и Мариан ми рече дали няма да ида да прекарам следобеда с нея. Каква полза от мен, понятие си нямам. По дяволите, брат ми, при нея е една воня. До бога! Но няма как, ще трябва да се иде. Мариан каза, че идва и тя след чая. Значи, приятел, смятай, че си извадил рядък късмет, щом си нямаш сестра.

Като се стараех да скрия разочарованието си, попитах:

— Ще кажеш ли на дойката ви за годежа?

— Боже господи, не. Цялото село ще научи. И ти не казвай на никого. Ще те накълцам на тонинки парченца, ако кажеш.

Отвърнах му в същия тон.

— Ами ти какво ще правиш сега? — попита вяло Маркъс. — С какво ще занимаеш глупавата си глава? Към кое местоназначение ще помъкнеш вонящия си труп? Да не би пак към оная шантава копа сено?

— О, не — отвърнах аз. — С това е свършено. Сигурно ще се помотая около бунището, а после…

— Е, гледай да не те откарат с боклукчийската кола по погрешка.

Хвана ме яд, че му позволих толкова лесно да отбележи точка и се сборичкахме.

 

 

След като цяла седмица го бях пренебрегвал, бунището изведнъж възвърна притегателната си сила. Обичах да си пилея времето из тия зловонни околности, да оглеждам горните пластове, да проучвам дълбините му, за да открия някои случайно изхвърлени съкровища, каквито, както ме бе уверил някой, много, да не кажем всички боклукчии откривали при своите обиколки, след което имали възможността да се оттеглят и да живеят от състоянието си. Ала отпървом се запътих към ловното хранилище. При все че се усещах много самотен, моят утринен възторг не бе намалял, той даде нов живот на мисълта ми, както слънцето направи с паяжинките; и не за пръв път аз се порових в съзнанието си за някой обект на съзерцание, който да стори мислите ми още по-възвишени. Знаех, че някои от тези мечтания могат да избледнеят, защото възможностите на фантазията ми все пак бяха ограничени, дори мачът, дори песента ми на концерта вече ме бяха дарили с пълна мяра възторг. Паметта и въображението не можеха повече да ги разкрасяват. Но аз винаги успявах да открия нови страни в характера на Мариан и ето че имах още една подръка — нейната доброта към старата й дойка. Мама обичаше да ми чете от някаква книга, наречена „Милосърдна младеж“, за две знатни девойки — мисля, че се казваха Ан Клифърд и лейди Гъртруд — които се занимавали с благотворителност и носели избавление на сиромасите. Към тези две девойки въображението ми прибави още една — Мариан — и аз започнах да й търся място в поучителния разказ; едва ли е нужно да казвам, че тя стана най-знаменитата в това трио — както с красотата си, така и с добрите си дела.

27,2°С показваше термометърът. От вчера имаше напредък от близо три градуса, но ми се струваше, че слънцето може да се представи по-добре, да ни изпече още по-хубавичко, и се оказа, че съм прав.

Мислите ми се върнаха назад. За да може Мариан да има по-високо обществено положение от лейди Гъртруд, бях изхитрувал, избързах със сватбата й. „И накрая последна поред, но не и по заслуги, пристигна виконтесата (девета в рода Тримингъм) и слезе от коня пред портичката на бедняшката хижа, носейки чиния димяща супа.“ Тъкмо съчинявах това и се чудех как ще носи чинията, като язди на кон — защото в своите мечтания се ловях за дреболиите, а главното не виждах — когато нечий глас зад гърба ми ме накара да подскоча.

— Здрасти, Лео! Тъкмо тебе търсех…

Ето я и нея, сякаш излязла от моите видения, дори се учудих, че не носи нищо в ръцете си. Е, носеше, сега го видях — писмо.

— Ще ми направиш ли една услуга? — рече тя.

— О, да, разбира се. Каква?

— Само да занесеш това писмо.

Толкова малко я свързвах с Тед, че казах:

— На кого?

— На кого ли? Ами че във фермата, глупчо — отговори тя нетърпеливо, с усмивка.

Въздушните ми кули рухнаха; стоях като втрещен.

Най-различни мисли обсебиха съзнанието ми, но само една се настани там и тя бе зашеметяваща: Мариан бе сгодена за лорд Тримингъм, ала не бе се отказала от Тед, продължаваше да се държи прекалено приятелски с друг мъж. Нямах представа какво точно значи това, но знаех докъде ще доведе: до убийство. Тази ужасяваща дума ме разтърси целия, пред нея бях беззащитен; и почти без да се замислям, извиках:

— О, не, не мога!

— Не можеш? — повтори тя удивено. — А защо не?

Много заплетени въпроси са ми задавали през живота, но само на един ми е било по-трудно да отговоря. Светкавично си представих целия низ от предателства, които щях да извърша, ако й кажех причините. Желязната завеса на дискретността, която инстинктивно исках да запазя непокътната, щеше да стане на решето. Не биваше да й отговарям и щях да я напусна безмълвно, ако един по-силен страх — страхът, че може да се случи нещо ужасно, не ме принуди да заговоря:

— Заради Хю.

— Заради мене? — повтори Мариан. Усмивка смекчи лицето й, тя отвори широко сините си очи.

Спомням си, че затворих моите, стиснах ги силно. Ако имах достатъчно съобразителност да се съглася бързо с нея, тази история можеше да завърши по друг начин, ала единствената ми грижа, единствената цел, към която се устреми волята ми, бе да я накарам да произнесе името му; и баналното, но влудяващо обстоятелство, че пак не го е чула добре, ме обърка още повече.

— Не заради тебе, а заради Хю-ю. — Опитах се да свирна с уста, да изфуча, както го правеше тя.

Лицето й помръкна.

— Хю? — рече тя. — Какво общо има тук Хю?

Погледнах я отчаяно, идеше ми да хукна да бягам и да оставя поне ловното хранилище между нас. Но трябваше да издържа; хората не хукват да бягат, когато им задават трудни въпроси. Сетих се за една дума, казана от лорд Тримингъм, и промълвих:

— Той ще бъде съкрушен.

Очите й засвяткаха гневно. Тя пристъпи напред и се надвеси над мене: готова да връхлети, орловият й нос се изостри.

— Какво общо има той? — повтори Мариан. — Казах ти, че това е една делова работа между мене и… и мистър Бърджес. Няма нищо общо с когото и да било в целия свят. Разбираш ли сега, или си толкова тъп?

Втренчих се в нея ужасен.

— Идваш в нашия дом като гост — развика се тя, — ние те приемаме, не знаем нищо за тебе, глезотим те колкото си щеш — вярвам, че няма да отречеш това, аз съм го правила — и после те помолвам за нещо съвсем дребно, дето и някое улично хлапе ще ми го свърши, само да поискам, а ти имаш дяволското нахалство да ми откажеш! Разглезих те. Никога повече няма да те помоля за нещо, никога! Думица няма да ти проговоря!

Направих някакво движение с ръце — за да се опитам да я спра, да я отблъсна, да я привлека към себе си, но в гнева си тя посегна да ме удари. Помислих си — и за миг изпитах облекчение — че наистина ще го стори. Внезапно държането й се промени, тя сякаш се вкамени.

— Искаш да ти платя, ето какво искаш — рече хладно. — Знам.

Извади кесийката си отнякъде и я отвори.

— Колко искаш, малък Шейлок такъв?

Чашата преля: грабнах писмото, което тя бе смачкала в ръка, и хукнах с всички сили, колкото може по-далеч от нея.

 

 

Отпърво бях така отчаян, че за нищо не можех да мисля. Сетне ведно с внезапната болка и огорчението започнах да съзнавам колко много значи за мен изгубеното приятелство на Мариан; струваше ми се, че съм изгубил всичко скъпо и това ме нарани дори по-дълбоко от жестоките й думи.

Не бях свръхчувствително дете. Бях свикнал да ми се карат и за мен бе въпрос на чест да не обръщам внимание. Бях слушал и много по-обидни думи, без да ми мигне окото, и то от хора, за които съм бил сигурен, че ме обичат. Аз самият бях много вещ в оскърбленията. От всичките обиди, с които ме бе обсипала Мариан, най-силно ме засегна „Шейлок“, защото не разбирах какво значи и не можех да я опровергая. Не знаех дали е лична обида като лошата миризма, която си приписвахме в училище, или просто — някаква поучителна дума. А опасението, че всички ще вземат да ме разнасят като някакъв си Шейлок и ще ме презират и мразят за това, ме направи още по-злочест.

Но ако в царството на реалния живот бях доста издръжлив, то в царството на мечтите не бях. Мариан обитаваше това царство, тя бе неговото най-прекрасно украшение, Девата от Зодиака беше така реална в моите блянове, както и в живота, даже още по-реална. До пристигането ми в Брандъм Хол светът на въображението бе обитаван от измислени същества, които се държаха както аз исках; в Брандъм Хол той бе населен с хора, които владееха и двата свята; на живо те можеха да дадат храна на въображението ми, а в усамотените си блянове аз ги дарявах с чудодейни качества, но иначе не ги идеализирах. Нямаше нужда. Мариан значеше много за мен, тя не беше само момичето от зелената дъбрава. Беше приказната принцеса, която бе обикнала едно малко момче, бе го облякла, бе го приласкала, превърнала го беше от посмешище в признат член на нейното общество, от грозно патенце — в прекрасен лебед. С един замах на вълшебната си пръчица тя го бе преобразила на концерта от най-малкия и най-незначителния в чаровник, пленил всички. Преобразеният Лео от последните двадесет и четири часа бе нейна рожба, тя го бе сътворила — уверен бях в това — защото го обичаше.

И сега, пак като магьосница, тя си бе взела всичко обратно и аз отново бях там, отдето започнах — не, стоях още по-ниско. Тя ми беше отнела всичко не чрез гнева и грубите слова — тях от личен опит знаех как да понасям — а по-скоро с това, че напълно ме лиши от своята благосклонност. Докато разстоянието между нас се увеличаваше, уплахата ми се уталожи, но на сърцето ми стана по-тежко. Защото сега разбрах — беше ми неумолимо ясно — че във всичко, което тя бе сторила за мен, имаше скрити подбуди. Тя изобщо не ме обичаше. Преструваше се, че ме обича, за да ме подлъже да им нося писмата. Всичко бе нагласено. Когато това разкритие достигна до съзнанието ми, аз спрях да тичам и избухнах в плач. Не бях стоял толкова дълго в училище, та да загубя тази способност; плаках много и това ме успокои. Отново започнах да съзнавам къде се намирам: едва сега забелязах, че съм на пътеката, водеща към шлюза. На площадката на шлюза спрях по навик. Никой не се виждаше на полето, забравил бях, че е неделя. Трябваше да отида до фермата. В миг бях обзет от непреодолимо желание да не мръдна по-нататък, казах си, че ще се промъкна обратно в къщата, ще се заключа в спалнята си, може да ми оставят малко храна пред вратата и няма да е нужно да виждам никого. Погледнах надолу към водата. Още беше спаднала. Водната повърхност бе все така синя, но много повече речни камъни се виждаха на дъното, призрачно сиви, като трупове на удавници. А от другата страна, по-плитката, личеше още по-голяма промяна. И преди там имаше безпорядък, но сега цареше безумен хаос — купища сплъстени водорасли, сухи и оголени, а сред тях стърчащи купчинки жълтеникав чакъл като лиси петна по човешки череп. Стройните редици на пухкавия сиво-зелен папур, които с бухналите си като пискюли върхове ми напомняха армия копиеносци с развени стягове, сега бяха много по-високи от човешки бой и цял ярд над водната повърхност стъблата им бяха покрити със сив тинест налеп — кал. Повечето се бяха повалили на земята; изоставени от родната стихия, прекършени от собствената си тежест, те лежаха в безреда, нарушили бойния строй. Армията на копиеносците бе разгромена. Техните другари по оръжие, тревистозелените тръстики, се бяха стопили и изострили като шпаги, но избегнали гибелта и запазили цвета си, те също бяха полегнали, прекършени.

Докато стоях и ги наблюдавах така, опитвайки се да си спомня как бе изглеждала реката, преди да се случи това, и от възбуда пристъпвах от крак на крак като своенравен кон, чух как писмото прошумоля в джоба ми и се сетих, че трябва да вървя. По целия път през полето спомени за Марианиното притворство час по час ме жегваха, всеки със своето отделно жило. В това мрачно настроение аз си внушавах, че всяко нейно благодеяние, дори подаряването на зеления костюм, е било направено с една и съща цел. Тя ме беше освободила от следобедните семейни екскурзии под претекст, че ще скучая, докато всъщност просто бе искала да съм свободен, за да й бъда пощальон, бе ме поканила да им гостувам още седмица по същата причина, а не защото съм й мил — на нея или пък на Маркъс; по същата причина и този следобед се беше отървала от Маркъс — не от любов към старата си дойка. Ето че всичко си заставаше на мястото. Дори бях сигурен, че ако не беше Тед, тя нямаше да ми акомпанира на пианото, нито да ме хване за ръка, нито да направи реверанс на концерта.

Сълзите бликнаха отново от очите ми, но все пак не можех да си наложа да я мразя, нито дори да мисля лошо за нея, защото това щеше да ме направи още по-злочест. „Една дама никога не греши“ — бе казал лорд Тримингъм и аз се хванах за тази утешителна мъдрост. Но все пак някой трябваше да е виновен — явно това бе Тед.

Бремето на моята мисия стана още по-тежко, но когато стигнах до коларския път, дето се изкачваше по склона на хълма до фермата, случайно намерих начин да го облекча. Спънах се в един камък, той се търкулна и аз започнах да го ритам, като тичах насам-натам по набраздената повърхност. Беше нещо като игра — да ритам камъка, преди да е спрял или паднал в някой коловоз, и да го намирам, когато отлетяваше в крайпътната трева — нелека задача, защото тревата бе изсъхнала и кафява като него. Разгорещих се много, камъкът удряше пръстите ми, обели бомбетата на моите драгоценни половинки, това беше облекчение и аз почти се надявах да се нараня така, че да не мога да продължа. Имах странно усещане, почти илюзия, че някаква част от мен се е разположила далече отзад, навярно сред пояса от дървета отвъд реката, и оттам можех да наблюдавам себе си — приведена фигурка, дребна като бръмбарче, сновяща насам-натам по тясната лента на пътя. Навярно това бе онази част от мене, която нямаше да занесе писмото. Това двойствено видение остана в съзнанието ми и ме раздвояваше, докато стигнах портите на фермата.

Бях си позволил да плача още, защото никой не ме виждаше, и си мислех, че мога да престана, щом пожелая. Но макар че успях да спра сълзите, аз още продължавах да хълцам, а бях и запъхтян от тичането — това влошаваше нещата. Затова се помотах около портата, като се надявах Тед да излезе и да ме види. Тогава щях да му подам писмото и да си плюя на петите, без да му кажа и дума.

Ала той не се появи и трябваше да се опитам да го намеря. И през ум не ми мина, че мога да се върна, без да предам писмото; душевното ми състояние не пречеше на чувството за дълг. Тъй че прекосих хармана и почуках на вратата на кухнята. Никой не ми отговори и аз влязох. Той седеше на един стол зад масата, стискал пушката между коленете си, така погълнат от нея, че въобще не ме чу. Дулото беше съвсем близо до лицето му, цевта бе притисната до голата му гръд и той се взираше в нея. Чу ме и подскочи.

— Охо — възкликна Тед, — ето го и нашия пощальон.

Опря пушката на масата и се приближи към мене, а кафявите му кадифени панталони, които носеше и в най-голямата горещина, прошумоляха. Като забеляза колебанието и студенината, изписани на лицето ми, той рече:

— Не бива да се явявам пред гости в тоя вид. Голяма жега, знаеш. Имаш ли нещо против? Да си сложа ли риза? Тука няма дами.

Един от начините му да ме спечели бе да се съобразява с мене.

— Н-не — започнах аз, но ридание задави думите ми.

Той ме погледна внимателно, приблизително така, както бе гледал в цевта на пушката.

— Как, ти си плакал! — рече Тед. — На твоята възраст човек не бива да плаче.

Не можах да разбера дали според него бях прекалено голям, или прекалено малък, за да плача.

— Е, хайде, какво има? Някой те е разстроил. Сигурно жена — хич няма да се учудя.

При тези думи аз отново заплаках, а той измъкна носна кърпа от джоба си и преди да успея да го възпра, започна да ми бърше очите. Колкото и да е странно, нямах нищо против; инстинктивно долавях, че за разлика от другите хора от моята класа, на него плачът ми нямаше да му направи лошо впечатление.

Сълзите спряха и аз се поуспокоих.

— Е, какво да направим сега, та да се развеселиш? — рече той. — Искаш ли да видиш Смайлър и жребчето й?

— Н-не, благодаря.

— Искаш ли да се спуснеш от копата? Сложил съм още малко сено отдолу.

— Не, благодаря.

Той се огледа из стаята, явно търсейки нещо друго, с което да ме разсее.

— Искаш ли да изнесеш пушката вънка и да гръмнеш веднъж — заувещава ме настойчиво Тед. — Тъкмо щях да я чистя, ама може и после.

Поклатих глава. Нямаше да се предам в никакъв случай.

— Защо не? — рече той. — Все някога ще трябва да се научиш. Пушката рита, ама това е нищо в сравнение с оная топка, дето я хвана на мача. Ех, беше просто прелест, така си е! Още не съм ти простил.

Като спомена за крикет мача, нещо се пречупи в мен и аз се почувствах по-добре.

— Е, не искаш ли да излезем вънка да видиш как ще улуча нещо? — предложи той, сякаш моето избавление зависеше от стрелбата.

По някаква причина си представях, че стрелянето е дълготрайно занимание, свързано с търпеливото очакване на определен психологически момент, но едва се бяхме показали навън, и той опря пушката на рамото си. Изстрелът ме свари съвсем неподготвен. Стреснах се здравата и май точно от това имах нужда. Полузашеметен, наблюдавах как птицата бавно се премята надолу и пада на няколко ярда от нас.

— Е, свърши — рече Тед, като я вдигна за краката, самият той — пълен с живот, тя — съвсем мъртва, и я хвърли в буренака.

Над главите ни се разнесе тревожен гневен грак. Вдигнах поглед нагоре: враните се рееха в небето и все повече се отдалечаваха.

— Няма да бързат да се върнат — отбеляза Тед. — Хитри са и още как. Имах късмет, че улучих тая.

— Винаги ли улучваш?

— Боже мой, не, ама съм доста добър стрелец, макар че сам си го казвам. А сега искаш ли да гледаш как се чисти пушка?

Никой не е същият, след като са му изтрещели с пушка в ухото; в кухнята аз се върнах друг човек. Моята мъка бе прераснала в цупене и самосъжаление — сигурен знак, че се съвземам. Това кърваво деяние сякаш бе скрепило някакъв завет помежду нас, беше ни свързало като древен жертвен обред.

— Сега взимаш тоя шомпол и тая работа тука — рече той, като вдигна един оръфан, изцапан със смазка бял парцал — и го прокарваш през дупчицата на шомпола, все едно че вдяваш игла.

Като присви очи, защото кухнята не беше добре осветена, той потвърди думите си с дела. При най-слабото движение мускулите в долната част на ръцете му играеха под кожата, от един възел над лакътя те се надигаха и отпускаха като бутала в цилиндър.

— После го пъхваш в цевта, ей така, и няма да повярваш колко мръсотия ще излезе.

Той прекара няколко пъти нагоре-надолу теления шомпол.

— Ето, нали ти казах, че ще бъде мръсно? — възкликна Тед и победоносно ми поднесе парцала, който беше достатъчно мръсен да задоволи и най-невероятните очаквания. — Ама сега цевта е съвсем чиста, я погледни тука, а ето и другата, дето не съм я чистил. Съвсем ясно се вижда разликата.

Говореше така, сякаш аз твърдях, че никаква разлика няма да има. Като занесе пушката до прозореца, той ме накара да погледна хубаво. Държеше я в хоризонтално положение с една ръка, докато аз едва ли бих могъл да я удържа и с двете. Това съприкосновение, притискането на цевта към рамото ми, хладният допир на стоманата в дланта ми ме изпълниха с особен трепет.

— Наведи се още малко, ако можеш, мерникът да е по средата, все едно че стреляш наистина.

Така и направих и моето усещане за сила нарасна. Подложих на изтребление разни неща, които се виждаха през кухненския прозорец, сетне бавно извъртях дулото и започнах да се целя в предмети из стаята, които можех да пръсна на парчета, докато накрая го насочих право към Тед.

— Ей, не така — рече той. — Така не се прави! Никога не насочвай пушка към човек — дори да е празна!

Чувствайки се едва ли не като истински убиец, аз му я върнах.

— Само да изчистя и другата цев — каза той — и ще ти направя един хубав чай.

Трябваше ли да приема поканата? В Брандъм Хол ме очакваше чай… Видях крикетната бухалка, опряна в един ъгъл, и казах, за да спечеля време:

— Трябва да си смажеш и бухалката.

Беше ми приятно да давам наставления, след като самият аз бях получил толкова много.

— Благодаря, че ми напомни. В събота пак ще ми потрябва.

— Може ли аз да ти я лъсна?

— Добре, добре. Стара е, но си я бива. Вчера беше най-големият ми успех. Друг път едва ли ще направя цяла „петдесетка“.

— Защо не?

— Ами ако ти си наблизо…

Засмях се.

— Лорд Тримингъм ми даде да пазя топката — казах аз, като се питах дали няма да пребледнее при това име.

Той само рече:

— Ще ида да сложа чайника. Тук е много горещо, за да палим огън. Ще донеса и лененото масло.

Държах бухалката с благоговение, сякаш беше лъкът на Одисей, и се питах коя от вдлъбнатините по силно набраздената повърхност се е появила при онзи знаменит удар на топката, който спрях аз. Лененото масло пристигна в непозната опаковка: „Велосипедна смазка Прайс“ — пишеше на тенекиената кутия, а имаше и рисунка на дама и господин, които яздеха бодро на велосипеди по междуселски път и гледаха към мене и в бъдещето с изненадани, но доволни и уверени изражения на лицата.

Сипах няколко капки масло на бухалката и започнах леко да разтривам с пръсти; дървото го пое жадно, признателно, сякаш и то страдаше от засухата. Ритмичното движение хем ме възбуди, хем ме успокои, като че ли имаше въздействието на ритуал, сякаш силата, която вливах в бухалката, щеше да премине обратно в своя притежател. Сега вече размишлявах по-спокойно: принадлежах на настоящето, а не на някакво опустошено минало и изпълнено със заплахи бъдеще. Поне така се чувствах.

Ненадейно той влезе и ми рече:

— Ей, пощальоне, има ли писмо за мен?

Дадох му го. Съвсем бях забравил.

— Да не си спал на него бе! — рече Тед, взе го и излезе.

Върна се с покривка за маса и чайни прибори.

— Днеска сам се оправям — каза той. — Жената, дето съм я взел, не идва в неделя.

— О, всеки ден ли идва? — попитах учтиво, не без скрит намек за многобройните слуги в Брандъм Хол.

Той ме стрелна с поглед и рече:

— Не, нали ти казах, в неделя не идва, а в събота е само до обяд.

Не знам какво ме накара да се сетя за Мариан. Ненадейно почувствах, че не мога да остана на чай, че трябва да се върна и да понеса храбро последиците, за което сега имах повече сили.

— Ти ще й пишеш ли нещо? — попитах аз.

— Да — отвърна той. — Ама искаш ли да го предадеш?

Бях съвсем неподготвен за този въпрос и усетих как очите ми отново се наливат със сълзи.

— Не съвсем, ама тя ще се разсърди.

Ето че го казах. Нямах такова намерение, ала изненадващият интерес към моите желания ме накара да се поддам.

— Значи тя е виновна — рече той и запали цигара. За първи път го виждах да пуши. Не зная какво се готвеше да каже, но каза само едно: — Не е честно да те караме да го вършиш за нищо. Какво мога да сторя за тебе, та да ти се отплатя за услугите?

— Нищо — би трябвало да му отговоря и това, което трябваше да отговоря половин час по-рано, беше пак „нищо“. Ала оттогава насам много впечатления се бяха натрупали в съзнанието ми, вече преуморено и напрегнато от прекалено силни преживявания. Тед още веднъж се бе наложил с пушката си, с крикетната си бухалка, с цялата си самонадеяност, с доспехите си, изтъкани от мъжки достойнства и завоевания. Самият факт, че не изглеждаше ядосан, не ми даваше право да се съпротивлявам. Като повечето необразовани хора той беше по-склонен от другите да говори с децата на равна нога, неговата възраст бе като физическа бариера, но не ни пречеше да общуваме. Заедно с желанието да го зарадвам се върна и част от старата привлекателност на моята мисия; всички доводи против нея се стопиха и изглеждаха далеч по-неубедителни. Вместо да отговоря „нищо“, аз се бавех, не отблъснах неговия подкуп, както бях отблъснал парите на Мариан. При това си спомних нещо.

— Последния път като бях тук, ти обеща да ми кажеш нещо — рекох укорително аз.

— Така ли?

— Да, обеща да ми кажеш какво значи да се любиш. Донякъде и за това дойдох.

Не беше истина. Дойдох, защото Мариан ме беше накарала, ала и то бе добър довод.

— Тъй беше, тъй. Тъкмо отивах да донеса чашки за чая — добави той и на бърза ръка се върна с тях.

И сега ги виждам. Бяха дълбоки и кремави на цвят, с равна златна линия по външния ръб, а на дъното имаше златно цвете, олющено от много бъркане с лъжичката. Видяха ми се съвсем прости. Странно ми бе да гледам как мъж подрежда масата, макар че в Брандъм Хол лакеят го правеше.

Тед си прочисти гърлото и рече:

— Ти наистина много хубаво пя на концерта.

— И ти също — отвърнах аз.

— А, моето беше нищо. Никога не съм вземал уроци, просто си отварям устата и готово. Станах за смях, така си е. Ама ти пя просто като… е, като славей.

— Ами, упражнявал съм ги тия песни в училище — рекох небрежно. — Много ни е добър учителят по пеене. Той е R. L. A. M.[1]

— Аз нямам кой знае какво образование — рече Тед, — ама когато бях хлапе горе-долу като тебе — (това, дето ме посочи като пример за дребен ръст направо ме стресна), — майка ми ме заведе по Коледа да слушам химните в Нориджската катедрала и там има такива хитрини.

— Много благодаря — рекох. — Но ти обеща да ми кажеш за ходенето по любов.

— Така е, така е — повтори той, като разместваше чиниите по масата с несръчни пръсти. — Но сега не съм толкоз сигурен, че трябва да ти кажа.

Колкото и да бях поласкан от това сравнение, усетих, че ме залъгва — големите винаги прибягват към това.

— Защо не? — настоях аз.

— Това може да развали всичко.

Повъртях тази мисъл в уморения си мозък и изведнъж се ядосах.

— Ти обеща! — извиках аз.

— Знам — рече той, — ама това е по-скоро работа на баща ти. Само той трябва да ти каже.

— Баща ми е починал — казах аз, а в гърдите ми кипна презрение към това глупашко забавление — и никога не е правил любов.

— Ако не беше правил любов, тебе нямаше да те има — рече Тед мрачно. — И съм сигурен, че знаеш повече, отколкото показваш.

— Не е вярно, не е вярно — извиках възбудено, — ти наистина обеща да ми кажеш.

Той ме погледна нерешително и рече:

— Ами значи да прегръщаш някое момиче и да го целуваш. Това е.

— Знам това — възкликнах аз, като треперех и подскачах на стола, възмутен от неговото коварство. — Има го на пощенските картички. Ама има и нещо друго. Кара те да чувстваш нещо.

— Е — рече той с усилие, — кара те да се чувстваш на седмото небе, ако знаеш какво значи това.

Знаех: така беше миналата вечер и тази сутрин. Но знаех, че не е същото удоволствие като любенето и му го казах.

— Какво обичаш да правиш най-много? — попита ме изведнъж той.

Трябваше да помисля, това бе справедлив въпрос и аз се притесних, че не мога да му отговоря.

— Ами нещо, дето става в сънищата, като летене или плуване, или…

— Или какво?

— Или да се събудиш и да разбереш, че някой, дето си го мислил за умрял, е всъщност жив.

Няколко пъти бях сънувал така мама.

— Никога не съм сънувал такова нещо — рече той, — ама ще свърши работа, дава представа. Помисли си за това, прибави още малко и тогава ще знаеш какво значи да се любиш.

— Ама… — започнах аз. Но моите възражения бяха заглушени от силна шумотевица — дрънчене, клокотене, свистене.

— Чайникът изкипя — извика Тед и скочи. Върна се с чайника в ръка, а в другата — чиния кейк със стафиди. Слюнките ми потекоха; щях да остана при едно условие…

— Ти още не си ми казал — рекох аз — какво значи да се любиш.

Той внимателно остави чайника и чинията и рече търпеливо:

— Казах ти, че е като да летиш, да плуваш или да се събудиш и да намериш до себе си някого, за когото си сънувал, че е умрял. То е онова, което обичаш да правиш най-много, и още нещо.

Аз бях твърде раздразнен, за да забележа колко раздразнен е и той.

— Да, ама какво още? — извиках аз. — Сигурен съм, че ти знаеш и няма да ти нося писма, додето не ми кажеш.

Някакъв примитивен инстинкт ми подсказа, че съм го притиснал до стената и ме предупреди, че съм отишъл много далече. Той се надвеси над мен, изопнат и опасен като пушката си. Видях как в очите му блесна ярост, също като в деня, когато ме хвана да се спускам от копата. В мускулестата броня на своята голота, той пристъпи заплашително към мен.

— Хайде, дим да те няма — рече Тед. — Инак ще съжаляваш!

Бележки

[1] Лисансие на Кралската музикална академия. — Б.пр.