Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Go-Between, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Лесли Поулс Хартли

Заглавие: Посредникът

Преводач: Иванка Савова

Година на превод: 1986

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Второ

Издател: „Христо Г. Данов“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1986

Тип: Роман

Националност: Английска

Печатница: „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 25.XII.1986 г.

Редактор: Спас Николов

Художествен редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Ирина Йовчева, Трендафил Николов

Рецензент: Жени Божилова

Художник: Димитър Келбечев

Коректор: Донка Симеонова, Жанета Желязкова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4073

История

  1. — Добавяне

Глава IX

От следващия ден, вторник, до събота — деня на мача — три пъти носих съобщения между Мариан и Тед Бърджес — три писма от нея, едно писмо и две устни известия от него.

— Кажи й, че това е добре — рече ми той първия път, а сетне: — Кажи й, че няма как.

Не беше трудно да го намирам, защото той обикновено работеше на полето на другия бряг на реката и можех да го видя от площадката на шлюза. Като отидох първия път, Тед караше жътварката — някаква модерна измишльотина, която косеше житото, но не го връзваше на снопи, казваше се „Спринг баланс“, добре си спомням. Вървях редом с жътварката, докато тримата или четирима ратаи, които връзваха снопите, не изостанеха, тогава той спираше коня и аз му подавах писмото.

На следващия ден неожънатият участък се бе смалил съвсем, Тед стоеше с пушка в ръка и чакаше да изскочат зайците или другите животни, които се криеха в убежищата си до последния миг; това бе така вълнуващо, че отначало забравих за писмото, а той стоеше до мен, присвил очи и явно също не се сещаше за него.

Вълнението ми се засили, защото си помислих, че това последно скривалище гъмжи от дивеч, ала сгреших; паднаха и последните класове, но нищо не се показа.

Един мъж подкара жътварката към друга нива, ратаите ни обърнаха гръб и се затътриха към живия плет, за да си приберат палтата и плетените ракитени кошници. Ние с фермера останахме сами.

Ожънатата нива изглеждаше съвсем равна и той беше най-високото нещо в нея. Както си стоеше там, кожата му с цвят на ожънато жито — нещо средно между червеникаво и златисто — аз си го представих като един изправен сноп, забравен от жътварите, които щяха да се върнат да го приберат. Дадох му писмото и той начаса го скъса, тогава разбрах, че трябва да е убил някое животно, преди да дойда, защото за мой ужас на плика се появи дълга червена ивица, която се пренесе и върху писмото в ръката му.

— О, недей така! — извиках аз, но той не отговори, погълнат от четенето.

Следващия път го намерих не на полето, а в двора на фермата и тогава той ми даде писмото за нея.

— На това няма кръв — рече ми Тед шеговито и аз се засмях, защото нещо в мен одобряваше тази кръв и й се радваше като на част от живота на мъжа, в който някой ден щях да бъда посветен и аз.

Пързалях се до насита от копата, направих го и трите пъти, когато му носих писма, това бе връхната точка на пътешествието и когато се връщах за чая, можех да казвам на всички, без да лъжа, как съм прекарал следобеда.

 

 

Това бяха златни следобеди в пълния смисъл на думата и аз разбрах колко права бе Мариан, като твърдеше, че ще ми е по-добре самичък. Разбрах го едва във вторник, когато мисис Модсли заяви в щаба си, както се изрази някой, че трябвало да отида с тях на гости у едни хора, дето имали деца. Децата не се сприятеляват така лесно, ужасно трудно е да се стопи ледът, те живеят в свой свят, дори игрите им са загадка и на мен все не ми се удаваше да разбера правилата, докато в ума ми се въртеше мисълта за по-важната работа, която бях изоставил. Навярно тяхната игра на възрастни ми се виждаше скучна, защото тук не се лееше кръв.

Аз приемах своите задължения на пратеник на боговете много сериозно, горд, че съм съзаклятник, че служа на Мариан тъй, както никой друг не е способен. Тя бъбреше с възрастните, за да минава времето, обръщаше усмихнато лице към лорд Тримингъм, сядаше до него по време на ядене, разхождаше се с него по терасата, ала макар и малък, аз долавях, когато ми подаваше писмата за Тед Бърджес, онова трескаво чувство, което тя не проявяваше към никой друг, та дори и към лорд Тримингъм. Да й служа за мен беше сладък дълг и нищо повече не исках. Все пак аз придавах на моите пътешествия до фермата и обратно някакво свое, измислено значение — в действителност няколко значения — защото не можех да намеря задоволително обяснение на тези писма. Дори в света на фантазиите всичките ми догадки губеха смисъл. „Делова работа“ казваха и двамата. За мен това беше някаква тържествена, кажи-речи — свещена дума; майка ми я произнасяше с благоговение: тя бе свързана с работата на баща ми, с изкарването на прехрана. Мариан нямаше нужда да си изкарва прехраната, но с Тед беше друго; може би тя му помагаше, може би по някакъв тайнствен начин тези писма означаваха за него пари. Може би дори съдържаха пари — чекове или банкноти и затова той ми казваше: „Предай й, че всичко е наред“ — в смисъл че ги е получил. С трепет си представях, че навярно нося пари като банков куриер, можеха да ме нападнат и ограбят. Какво ли огромно доверие имаше тя в мен, за да ми поверява тези скъпоценни послания!

И все пак само наполовина вярвах в това, защото никакви банкноти не излизаха от пликовете, доколкото успявах да видя. Навярно тя му съобщаваше нещо, нещо полезно за работата във фермата, не можех да си представя какво е то, но пък и нищо не разбирах от земеделие. А може би си разменяха съобщения, например за дневните температури, за показанията на термометъра, които тя имаше възможност да следи, а той — не. Напоследък температурите ми се виждаха задоволителни: 28°C във вторник, 29°C в сряда, близо 33°C в четвъртък и петък. (От любопитство бях сравнил моите данни с официалните съобщения за температурата и разликата се оказа незначителна.) И да не се интересуваха от температурите, сигурно имаше нещо друго, нещо равнозначно на този интерес, което навярно щях да разбера, стига да ми го обясняха. Например може би те се обзалагаха, знаех колко е важно това за възрастните. Може би се обзалагаха кога ще бъде ожъната една или друга нива.

Ами ако той бе изпаднал в беда и тя се опитваше да му помогне? Ами ако го търсеше полицията и тя се опитваше да го спаси? Ами ако беше извършил убийство (кървавата следа на писмото навяваше подобни мисли)? Ами ако тя знаеше за това и му съобщаваше за действията на полицията?

Последното предположение, като най-невероятно, беше и предпочитаното от мен разрешение на загадката. Но и то не ме задоволяваше и когато гледах как получават или ми дават някоя бележка, то ми се виждаше толкова неподходящо, колкото и всички останали предположения. Както ми се струваше, нито той, нито тя се държаха според измислените от мен обстоятелства.

Зад несъзнателното ми желание да намеря обяснение, достойно да задоволи моето въображение, се таеше скрито любопитство да разкрия истината, от което малко се срамувах. Ала то не ме подтикваше към действия. Никак не ми се щеше да се правя на шпионин. Високата чест да бъда свързан с движението на небесните тела така бе разпалила моето самолюбие, че не ми трябваха някакви си дребни доказателства за собствената ми съобразителност. При това подозирах, че ако все пак успея да открия истината, ще се разочаровам. Така и стана: разочаровах се.

Две неща се случиха в петък, в навечерието на крикет мача; и в известен смисъл едното доведе до другото. Най-напред Маркъс, отхвърлил най-сетне обвинението, че е болен от шарка, дойде при нас. Не го пускаха още навън, но се подразбираше, че за мача ще се е оправил. Знаех, че е на оздравяване, но неговото идване ме изненада: онази сутрин той за пръв път имаше нормална температура, а моята майка сигурно би ме задържала в леглото още един ден. Смятах, че лекарските предписания винаги са едни и същи. Все пак бях предоволен да го видя на закуска, защото макар да не бяхме големи приятели, неговото присъствие ми носеше незаменимото усещане за другарска близост. Можех да споделя всичко, което занимаваше мислите ми, и то на език, познат на двама ни; нямаше нужда да превеждам, нито да се заплитам в разни мисли и думи, разбираеми само за възрастните. Поне тъй смятах. Седяхме заедно и бъбрехме безспир, забравили напълно за останалите, а сетне посред яденето изведнъж ме осени мисълта, че той вече е на крака и това е много важно.

Вече нямаше да мога да нося писма. Съвсем друго беше да разнасям тази тайна поща напред-назад, когато сам си бях господар. Свободен бях да ходя където си искам и когато си искам, питаха ме само отгоре-отгоре, например как съм прекарал следобеда, и спускането от копата ми осигуряваше подходящия отговор. Но не беше толкова лесно да хвърлям прах в очите на Маркъс — тези негови доста безизразни сиви очи, които виждаха много повече, отколкото личеше от пръв поглед. Моите игри на въображението не го интересуваха много, духовният му живот не бе особено богат; той се правеше на лорд Робъртс[1], Кичънър[2], или Крюгер[3], или Де Ует[4], но само за кратко време и само при условие че англичаните ще победят: беше голям патриот, ала на бити карти не залагаше. Можех да му доверя много неща, но не и фантазиите си за Робин Худ и девойката Мариан.

Той щеше да се спусне с мен от копата веднъж-дваж, но едва ли щеше да му стане всекидневен навик — доказваше го начинът, по който приемаше честите ми подмятания за това. Едно нещо бе да заблудиш неколцина ратаи, които така и така не се интересуват какво правиш, и съвсем друго — да предадеш някое писмо на Тед Бърджес или да получиш устно известие пред очите на Маркъс. Освен това — главата ми гъмжеше от опасни предположения — той въобще нямаше да иска да говори с фермера, или щеше да бъде съвсем сдържан и можеше да се възпротиви на близостта ми с него; по въпроса за общественото положение Маркъс бе реалист, макар за разлика от мен да не пренасяше снобизма си чак в небесата. И положително нямаше да иска да се мотае из кухнята на Тед Бърджес, докато той усърдно съчинява някое писъмце.

Колкото повече си мислех за тези пътешествия в компанията на Маркъс, толкова по-неосъществими ми се виждаха те и толкова по-малко ми се нравеше мисълта за тях. И макар да имах стаж на шмекер и сляпо да зачитах училищния закон „ни’кво портене“, не се блазнех от мисълта да заблуждавам Маркъс — не от някакви си морални скрупули, защото аз тогава май не признавах други норми на поведение освен неписаните ни правила — но просто усещах, че това ще развали приятелството ни.

Така бе с една част от мен. Но друга част все още бе влюбена в приключенията и ми подсказваше колко еднообразни щяха да станат без тях цветовете на живота. В моите благоразумни планове не се предвиждаше това, не се предвиждаше духовната нищета, с която щях да бъда наказан (предвестниците й вече започваха да се прокрадват неусетно в мен, подобно на първото болезнено усещане за загуба), когато нямаше да мога да изтичам и да изпълня всяка Марианина поръка. Не съзнавах колко много се бе променил в отсъствието на Маркъс смисълът на живота ми в Брандъм Хол. Как можех да й кажа, че не възнамерявам да й служа повече, че Робин Худ вероломно е изневерил на своя дълг?

Забележките, които си подхвърляхме с Маркъс през масата, толкова наложителни, колкото и онези, които навремето са си разменяли доктор Ливингстън[5] и Станли[6] и много по-пространни, сега станаха съвсем откъслечни; с надежда и страх очаквах края на закуската. Най-сетне тя свърши и аз отново бях споходен от смесено чувство на страх и надежда, че може да ме освободят от следобедното ми задължение. По-рано Мариан ми даваше писъмцата малко след закуска, малко след като и майка й ни беше дала разпорежданията си за деня.

Както обикновено, готвех се да офейкам с Маркъс нанякъде, когато я чух да ме вика. Ами ако той тръгнеше подир мен?

— Почакай тук, добиче безсловесно — казах аз. — Принцеса Мариан желала би да побеседва с мен. Възвърна ще се начаса.

Докато той се колебаеше, аз се измъкнах бързо и я намерих, изправена до едно писалище, не мога да си спомня в коя стая беше, защото къщата бе претъпкана с писалища, но помня как затворих вратата след себе си.

— Мариан — започнах аз и тъкмо се канех да й обясня каква промяна ще настъпи в ежедневните ни дела с появата на Маркъс на сцената, когато чух как бравата щракна. Светкавично получих плика, светкавично го пъхнах в джоба си. Вратата се отвори и на прага застана лорд Тримингъм.

— Аха, любовна сцена — отбеляза той. — Чух как извика и си помислих, че е за мене, а то било за този млад щастливец. Но може ли сега да те отнема от него?

Тя се надигна с бегла усмивка и тръгна към вратата, като през рамо ми хвърли поглед. Когато излязоха, аз напипах писмото в джоба си, за да се уверя, че е на сигурно място. Джобовете ми бяха плитки и писмата обикновено малко се показваха. Често вземах тази предпазна мярка по десетина пъти, докато занеса някое. Ала този ден имаше нещо особено и в миг се досетих какво е то. Пликът не бе запечатан. Намерих Маркъс и му казах къде отивам.

— Какво! Пак ли оная копа? — провлачи той. — И в такъв ден! От тебе май ще остане само едно петно от рибено масло, лъскаво отвън, тлъсто и миризливо отвътре.

Разменихме си разни духовитости от тоя род, а сетне го попитах какво смята да прави.

— О, все ще намеря начин да си убия времето — каза той. — Може да седна в ония там чертози и да гледам как въртят любов.

И двамата прихнахме да се смеем, защото тази страна на поведението на възрастните намирахме за най-глупава. После една мисъл изведнъж ме накара да стана сериозен.

— Сигурен съм, че сестра ти не върти любов — рекох аз. — Тя има достатъчно ум в главата си.

— Не бъди толкова сигурен — заяви загадъчно Маркъс. — Колкото до това, рапон такъв, мадам Клю-клю разнася, че си лапнал по Мариан.

При тези думи го ударих и се сборичкахме, но Маркъс извика:

— Предавам се! Забравяш, че съм болен.

Опиянен от успеха си, аз го оставих и се запътих към ловното хранилище. Часът бе три. Термометърът показваше 32°C. Все още можеше да се покачи. Страстно си пожелах това и сякаш усетих как природата наоколо безмълвно откликна на моята молба. В далечината играеха крикет — чуваше се как дървеният чук звучно чуква топката, как топките чаткат, удряйки се една в друга. Долавяха се и победни и възмутени възгласи. Никакъв друг звук не нарушаваше тишината.

 

 

Вече бях навлязъл доста навътре сред дърветата, които растяха отвъд лъките, когато бръкнах машинално в джоба си и ръката ми срещна острия ръб на незапечатания плик. Без да се замислям, аз го измъкнах и го погледнах. На плика нямаше адрес (или направление, както го наричаше мисис Модсли, нямам представа защо), а и никога не бе имало. Ала се виждаше нещо написано и то в момента бе обърнато наопаки.

Сред най-затруднителните училищни норми на поведение се числеше строгото съблюдаване на Единадесетата божа заповед. Но у нас бе силно развито и чувството за справедливост, хванеха ли ни на местопрестъплението, не очаквахме да се отървем лесно. За повечето нарушения си имаше и съответни наказания и те бяха всеизвестни, можехме да роптаем срещу тях, но не ги смятахме за несправедливи — аз поне не ги смятах. Те бяха така неотменни, както законът за причинно-следствената връзка. Пипнеш ли жар, ще се опариш, хванат ли те в преписване, ще си получиш наказанието; повече нямаше какво да се говори.

Имахме слаба представа за отвлечените понятия добро и зло, но за да подлежиш на наказание, трябваше да си нарушил реда и накажеха ли ученик за съмнително нарушение, за нещо, което не бе в явен разрез с установения ред, ние се възмущавахме и той за нас бе жертва на несправедливост.

Регламентът, свързан с четенето на чужди писма, бе сравнително ясно постановен. Ако не си прибереш писмата и някой ги прочете, грешката си е твоя и имаш право да си отмъстиш. Но ако някой вземе да ти тършува под чина и в шкафчето и ти прочете писмата, вината си е негова — излага се на справедлива мъст. Дори Дженкинс и Строуд да не бяха се отнасяли така жестоко с мен, пак щях да се чувствам в правото си да ги накажа, като призова проклятия върху главите им.

В клас и навън често си подавахме бележки от ръка на ръка. Ако бяха запечатани в плик, нямаше и да си помисля да ги чета, ако бяха отворени, четях ги — всъщност такова беше обикновено и желанието на автора — да предизвика смях. Отворените писма можеха да се четат, запечатаните — не: толкова просто беше. Същото се отнасяше и за пощенските картички; отворените се четяха, останалите — никога.

Пликът с писмото на Мариан не бе запечатан, значи можех да го прочета. Тогава защо се колебаех?

Колебаех се, защото не бях сигурен, че тя е искала да го прочета. Предишните бяха запечатани. А това в бързината ми го бе дала отворено, навярно е щяла да го запечата.

Но не бе успяла.

Според нашия ученически закон фактите имаха голяма тежест, намеренията — незначителна. Или си сторил нещо, или не си, а какви са ти били подбудите няма значение. За неволните си грешки си виновен точно толкова, колкото и за преднамерените си деяния. Щом Мариан е сгрешила, значи ще си плати. Но за мое учудване не можех да мисля за нея по този начин — като за някакво примерче в логическите ми построения. Желаех й доброто, исках да съм й полезен, чувствата ми бяха здраво обвързани с нейните. Не можех да пренебрегна желанията й.

Известно време се мятах в непривичните мрежи на нравствената казуистика. Защо ли всичко не можеше да бъде леко и просто, както преди. Защо ли образът на Мариан непрекъснато изпъкваше в съзнанието ми, раздвояваше мислите ми?

И откъде знаех, че тя не е искала да прочета писмото, че не го е оставила отворено нарочно, за да разбера нещо, което ще бъде от полза и за двама ни? Не беше ли то доказателство за нейната благосклонност? Може би дори там пишеше нещо за мен — нещо мило, нещо сърдечно, което да ме накара да сияя от радост… да тържествувам…

Тъкмо тази надежда сложи край на съмненията ми, макар че прехвърлих в ума си и много други доказателства за своята добронамереност. Според едно от тях това бе навярно последното писмо — почти бях решил да не се занимавам повече с тази работа. И друго имаше — съвсем нелогично смятах, че запознаването ми със съдържанието на писмото ще ми помогне да взема решение: ако беше достатъчно важно, ако беше въпрос на живот и смърт (както ми се щеше да се надявам), ако съдбата й бе поставена на карта, ако имаше опасност да си изпати…

Е, тогава щях да продължа да им нося писмата, пък Маркъс си е Маркъс.

Ала не исках да извадя писмото от плика, щях да прочета само думите, които се виждаха и доколкото можех да забележа, както беше обърнато обратно, три от тях бяха съвсем еднакви.

Любими, любими, любими,

на същото място, по същото време, тази вечер.

Но внимавай да не…

Останалото беше скрито в плика.

Бележки

[1] Фредерик Слай Робъртс (1832–1914) — главнокомандващ английските войски в Англо-бурската война. — Б.пр.

[2] Граф Кичънър (1850–1916) — военен министър на Англия. — Б.пр.

[3] Паулус Крюгер (1825–1904) — главнокомандващ бурските военни сили по време на Англо-бурската война. — Б.пр.

[4] Кристиан де Ует (1854–1922) — бурски генерал и политик, участвал в Англо-бурската война. — Б.пр.

[5] Дейвид Ливингстън (1813–1873) — мисионер, изследовател на Африка. — Б.пр.

[6] Сър Хенри Мортън Станли (1841–1904) — изследовател на Африка, дълго търсил доктор Ливингстън, когото считали за умрял, и след като го намерил, цели четири месеца се мъчил да го убеди да се върне към цивилизацията. — Б.пр.