Лесли П. Хартли
Посредникът (13)

Глава XII

Все още пазя картоните за отбелязване на резултата, но докато нашите подавания си спомням с подробности, то техните, макар че цифрите са пред мен, са се изличили от паметта ми докъм средата на играта. Не ще и съмнение, причината е в това, че аз познавах лично нашите играчи, а другите ми бяха съвсем непознати, с едно изключение. Пък и победата беше толкова близка — както свидетелства броят на точките, спечелени от първите ни пет батсмани — че аз отклоних част от вниманието си; човек не може да внимава, когато победата идва с такава лекота. Вълнението, предизвикано от играта на отбора ни, бе отминало и сега ни се струваше напразно, сякаш се бяхме напрегнали с все сила да вдигнем една сламка. Спомням си, че ми беше жал за играчите от селото, като ги гледах как един подир друг напускат местата си; на връщане от вратичките сякаш се бяха смалили наполовина. Докато губех интерес към играта, гледката наоколо поглъщаше вниманието ми. Имаше две арки — арката на дърветата отвъд игрището и арката на небосвода над тях; и всяка повтаряше извивката на другата. Това удовлетворяваше чувството ми за симетрия, но високият шпил на черквата разваляше всичко. Самата черква почти не се виждаше сред дърветата, които растяха на хълм с формата на транспортир, почти съвършен полукръг. Но островърхата църковна кула, вместо да разделя транспортира на два равни сегмента, се издигаше като подострен молив вляво от центъра — на около 8°, както пресметнах. Защо ли черквата не можеше да се подчини на замисъла на природата? Трябва да има място, мислех си аз, откъдето църковният шпил ще изглежда като продължение на оста на транспортира — отвесна права, зареяна някъде в небето, двата величествени прави ъгли в основата като солидни контрафорси я държат изправена. Искаше ми се да отида да потърся това място, докато моят тим правеше на пух и прах селския отбор.

Ала скоро погледът ми, зареял се към отчайващия шпил в небесата, спря на надвисналия там огромен облак и се опита да проникне в дълбините му. Облакът — творение на жегата — бе нещо невиждано. Отгоре беше бял, загладен, плътен и лъчист като снежна пряспа, по-надолу бялото бе обляно в розово, а още по-надолу, в самото сърце на облака, розовите краски преливаха в пурпур. Дали тази алена шир не криеше заплаха, дали не бе предвестникът на буря? Не, едва ли. Облакът изглеждаше напълно неподвижен. Както и да се вглеждах в него, не успях да доловя и най-нищожната промяна в очертанията му. И все пак той се движеше към слънцето, ставаше все по-блестящ и по-блестящ. Още няколко градуса и после…

Както си представях очертанията на транспортира, откроени на фона на небето, чух глъч и тропот. Тед Бърджес излизаше да отбранява вратичката, като си подсвиркваше за кураж.

Какви ли бяха чувствата ми към него? Исках ли, да речем, да изгори след първото хвърляне? Исках ли да метне топката и шестте пъти, а сетне да излезе от игра? Бях объркан, защото до този миг чувствата ми бяха съвсем ясни — исках всички от нашия тим да печелят пробези, а всички от техния — само да губят.

Първата топка мина на косъм от вратичката му и вече бях наясно: не исках той да изгори. Това откритие ме накара да се обвиня в нелоялност, ала се утеших с мисълта, че в едно състезание е похвално да очакваш от противниците си достойна борба, пък и те бяха толкова изостанали от нас. В това тревожно състояние на неутралитет останах в продължение на няколко серии, докато Тед, към когото бяха насочени повечето топки, направи няколко несполучливи удара и един на височина, момчето от кухнята щеше да го улови, ако слънцето не блестеше в очите му.

След това спечели „четворка“, и още една; топката изсвистя над очертанията на игрището, като разпръсна зрителите. Те се засмяха и изръкопляскаха, при все че според мен никой не сметна това за особен принос в играта. Последваха още слаби удари, после той спечели една наистина знаменита „шестица“, при което топката прелетя над павилиона и падна сред дърветата зад него.

Няколко момченца се втурнаха да я търсят и през това време играчите се излегнаха на тревата; само Тед, неговият партньор и съдиите останаха прави и изглеждаха като победители на полесражението. Целият жар на играта угасна, настъпи миг на пълно отпускане. И когато един малък следотърсач откри топката и я хвърли тържествуващо на игрището, играта започна отново, но все още се отличаваше с някаква безгрижна театралност.

— Браво, Тед! — извика някой, когато топката отново улучи очертанията на игрището.

Сега, като гледам картона за отбелязване на резултата, все още не мога да си спомня кога точно взех да се питам дали показната игра на Тед няма да повлияе на резултата. Мисля, че когато той бе спечелил вече петдесет точки, усетих в това сигнал за опасност и сърцето ми яростно заби в гърдите.

Тази „петдесетка“ той спечели съвсем различно от мистър Модсли — това бе тържество на случайността, а не на разума, защото волята, та дори и желанието за победа тук липсваха. Долавях, че този контраст означаваше и нещо повече от съперничество между Брандъм Хол и селото. Това си беше така, ала то бе и борба между реда и беззаконието, между подчинението на традицията и предизвикателното пренебрежение, между обществения ред и революцията, между два съвсем различни светогледа. Знаех на чия страна трябва да бъда, но предателят в мен приемаше изхода от състезанието по свой начин, подкрепяше отделния човек, беше против целия отбор, макар това да бе собственият ми отбор, и искаше Тед Бърджес да спечели. Ала не можех да изрека гласно подобни мисли тук, в павилиона пред пълчищата мидиани^[1], които хищно бродеха напред-назад по терасата. Взорът им се беше прояснил и сега се обзалагаха за резултата, като ме поглеждаха не без лукавство, затова, зърнал едно празно място до Мариан, аз се промъкнах до нея и прошепнах:

— Нали е страшно интересно? — Чувствах, че това не е чак такова голямо предателство спрямо нашата кауза.

Но тя не ми каза нищо и аз повторих въпроса. Мариан се обърна и ми кимна; тогава видях, че не смееше да проговори от вълнение. Очите й блестяха, страните й се бяха зачервили, а устните потръпваха. Аз бях дете, живеех в света на децата и знаех тези симптоми. Тогава не се запитах какво значат, но видът на възрастен човек, така явно развълнуван от играта, засили неимоверно и моята емоционална реакция — направо не ме сдържаше на едно място, защото винаги се въртях, когато бях развълнуван. Противоречивите ми чувства се засилиха: нямах сили да приема факта, който ставаше все по-очебиен, че ми се искаше противникът да победи.

Още една вратичка падна, после — друга, оставаха им само две, а отборът на селото трябваше да спечели още 21 пробега, за да надмине нашия. Зрителите запазиха пълно мълчание, докато новият батсман излезе на игрището. Чух техния капитан да казва:

— Чарли, нека той подава.

Но се усъмних, че Тед ще склони, не беше показал и най-малко желание да поеме всички хвърляния „соло“. Беше последният удар от серията, новият батсман устоя, а Тед, обърнат с лице към нас, посрещна атаката.

Лорд Тримингъм имаше двама играчи в края на полето, друг стоеше някъде вдясно. Тед метна първата топка от новата серия право към нас. Помислих, че ще спечели „шестица“, но траекторията й бързо се скъси. Докато падаше на земята, топката сякаш набираше скорост. Един играч изтича и посегна да я хване, но тя отскочи от ръката му и се понесе застрашително към нас. Мисис Модсли слабо изписка, Мариан закри лицето си с ръце, дъхът ми спря, настъпи миг на тревожно недоумение и смут, преди да се разбере, че топката не е докоснала никого. И двете дами се засмяха на това избавление на косъм и се опитаха да омаловажат опасността. Топката лежеше в краката на мисис Модсли, удивително малка и безобидна. Хвърлих я на играча, като едва сега видях, че това е един от нашите градинари. Но той не я забеляза. Лицето му бе разкривено от болка, придържаше лявата си ръка с дясната и предпазливо я разтриваше.

Лорд Тримингъм и някои от играчите се запътиха към него и той тръгна да ги посрещне; видях как им показваше зле ударената си ръка. Взеха да се съвещават и, види се, стигнаха до някакво решение, сепне групичката се пръсна, шепата играчи се върнаха към вратичката, а лорд Тримингъм и градинарят отидоха в павилиона.

В главата ми цареше бъркотия, мислех си едновременно за най-различни неща: че мачът е свършил, че градинарят ще остане сакат за цял живот, че Тед ще бъде изпратен в затвора. Сетне чух лорд Тримингъм да казва:

— Имаме контузен играч. Полин си е изкълчил палеца; ще се наложи да прибегнем към нашата резерва.

Дори и тогава не разбрах, че става дума за мен.

С разтреперани колене го последвах в центъра на игрището.

— Трябва да го отстраним — каза той. — Трябва да го отстраним. Да се надяваме, че това прекъсване го е извадило от релси. Е, Лео, ще те сложа ляв пост. Там няма да имаш много работа, защото повечето от пробезите му са пред вратата. Но Тед понякога забива и ето къде можеш да ни помогнеш.

Каза ми нещо подобно, но аз едва го чух; нервната ми система се опитваше да се приспособи към новата роля. От зрител станах играч, каква промяна!

Страшно възбуден, проследих с поглед ръката на боулера, която ми даде знак да заема мястото си. Най-после спрях в кръга и ми се стори, колкото и да е нелепо, че това може да е магически кръг, който ще ме закриля. Две подавания към вратичката не ни спечелиха нито един пробег. Лека-полека напрежението ми се уталожи и ме обзе възторг. Бях единен с всичко наоколо, усещах зад гърба си вековната традиция на крикета. Непознато дотогава просветление изостри сетивата ми и когато Тед спечели четири точки, като отби топката, и после с още четири завърши серията, трябваше да потисна неволното си желание да изръкопляскам заедно с противниковата страна. И при все това, когато с половин око зърнах новата цифра на таблото, нямах смелост да я погледна — знаех, че само десет точки ни делят от поражението.

Следващата серия мина спокойно, без особени събития, но напрежението растеше, новият батсман спираше с крак, блокираше и „захлупваше“ преките попадения, долната половина на тялото му бе по-подвижна от горната. Но той спечели само една точка от последното подаване и пак започна да посреща топките.

Само че това не беше същото подаване, което помогна на Тед да спечели своите „шестици“ и „четворки“ в предишната серия. Като пресичах центъра, забелязах, че предстои промяна. Топката беше у лорд Тримингъм и той леко си я прехвърляше от ръка в ръка, сетне направи някои размествания на играчите; за миг се уплаших, че ще ме извади от моя магически кръг, но не го стори.

Той направи пробег със скок по средата, но топката не беше хвърлена силно и бързо започна да пада. Батсманът замахна и тя стремително литна в небето, Тримингъм се затича, Тед се затича, но преди да стигнат отбранителните линии, топката бе на сигурно място в ръцете на лорд Тримингъм. Доколко бе обичан нашият капитан свидетелстваше фактът, че дори в това критично положение улавянето на топката донесе щедри аплодисменти. Ала ръкоплясканията скоро заглъхнаха, тъй като момчето, което отбелязваше резултата, се запъти към таблото. Цифрите се появяваха мъчително бавно. Но какво бе това? Резултат — 9, вратички — 1, последен играч — 135. Зрителите избухнаха в смях. Момчето се върна и се втренчи в творението си. После, съпроводено от нови изблици на смях, то бавно размени местата на цифрите.

Ала колкото и комична да ни се стори тази грешка, тя не отслаби напрежението, а го засили, като ни подсказа, че дори математиката е подвластна на нервната възбуда. А само осем пробега — два удара отвъд линията — ни деляха от поражението.

Когато изваденият от игра батсман се срещна със заместника си, като си казаха нещо с кратко кимване, опитах се за последен път да изясня чувствата си. Но те витаеха като облак, чиято форма може да се различи отдалече, но не и като те обгърне, и в тези гъсти бушуващи химери моята мисъл скоро съвсем се заблуди. Все пак остана ми неопределеното усещане за драматичен сблъсък, изострено от смътното подозрение, че между боулера и батсмана се разиграва някаква лична драма. Наемателят срещу наемодателя, плебеят в спор с патриция, крепостният против владетеля на крепостта — това бяха участниците в драмата. Но имаше и друго, имаше нещо, свързано с Мариан, която седеше на стъпалата пред павилиона и ни наблюдаваше.

Една горда мисъл ни даваше самочувствие: докато зрителите можеха да подскачат и да крещят до прегракване, ние, играчите, не можехме, не биваше с нищо да издаваме чувствата си. Не ще и съмнение, така бе и с боулера, който имаше навик да забива пети в земята при всеки пробег, и с Тед, застанал срещу него с риза, залепнала от пот на гърба.

Лорд Тримингъм хвърли топката, която измамно се стрелна надолу, но Тед не я дочака да падне, изтича да я посрещне и я запрати отвъд защитната линия, към очертанията на игрището. Това бе великолепен удар и ме прониза като ток. Зрителите викаха и ръкопляскаха, и ненадейно равновесието на чувствата ми рязко се преобърна: тяхната победа желаех аз сега, не нашата. Не я свързвах вече с трите пробега, които ни оставаха; сякаш я чувах как долита тихо като вятъра.

Не мога да кажа дали следващият удар бе прицелен във вратичката, или не, но топката се понесе далеч отвъд нея и ненадейно Тед се извъртя с цялото си тяло към нас, а топката се устреми рязко нагоре и към мен като по жица, опъната помежду двама ни. Тед се затича, после спря като вкопан и впери в мене безумни, невярващи очи.

Светкавично вдигнах ръка и топката сякаш се заби в нея, а ударът ме събори на земята. Когато с мъка се изправих на крака, все още притиснал топката до тялото си, сякаш беше болка, пронизала сърцето ми, чух сладостния ек на ръкоплясканията и видях как играчите се пръскат, а лорд Тримингъм идва към мене. Не мога да си спомня думите му — бях обладан от твърде силни чувства — но помня неговите похвали — сдържани и недоизказани, те ми бяха дваж по-скъпи, можеха да бъдат отправени и към някой възрастен мъж; тъкмо като мъж, и то не най-последния между мъжете, се присъединих към групата, която се връщаше в павилиона. Ние вървяхме в безредна тълпа, победените и издържалите — заедно, забравили всякаква враждебност, отрупвани с повече от щедри аплодисменти. Не можех да определя чувствата си; в моето възторжено настроение обичайните ориентири, които ми помагаха да съдя за подобни неща, се губеха от погледа ми. Все още летях във въздуха, ала скелето на събитията, по което се бях въздигнал, вече бе рухнало. Но въпреки това съзнавах, че има още един елемент, който някак не може да се влее във всеобщия изблик на бурни чувства — острата болка на разкаянието, която ме прониза като с нож, когато улових топката. Вместо да намали моето въодушевление, тя някак му придаде нова сила, като горчивата жилчица в реки от амброзий, ала усещах, че ще бъда още по-щастлив, че ще придам още един лакът на ръста си^[2], ако споделя това с Тед. Нещо ме предупреждаваше, че подобно открито признание няма да е редно, личните чувства на играчите бяха скрити зад мъжествената твърдост на лицата им. Но аз направо не бях на себе си, знаех, че в последния миг изходът на мача бе зависил от мен и чувствах, че в този ден мога да пренебрегна условностите. И все пак как ли би го приел той? Какви ли бяха чувствата му? Беше ли още горд с успехите си, или бе горчиво разочарован от преждевременния край на мача? Все още ли ме смяташе за приятел, или вече бях враг, станал причина за поражението му? Това не ме тревожеше много и като го видях да върви сам (повечето от играчите бяха изразходвали целия си запас от приказки), боязливо се приближих и му рекох:

— Съжалявам, Тед. Без да искам те извадих от игра.

Той спря и ми се усмихна.

— Много си мил, благодаря. Във всеки случай изигра го дяволски добре. Хич и не мислех, че ще можеш да спасиш. Да ти кажа право, забравил бях, че си ляв пост, и кога гледам, господи мили, ето те и тебе. Сетне си викам: ще я пусна право над главата му, ама ти взе, че се разтегна на хармоника. Мислил съм, че има един куп начини да ме извадят от игра, ама и наум не ми дойде, че ще го стори нашто пощальонче.

— Без да искам — повторих аз, за да не ми отнеме правото на разкаяние.

В този миг ръкоплясканията се засилиха и някакви възторжени зрители започнаха да скандират името на Тед. Макар че всички бяхме герои на деня, той явно бе любимец на тълпата и аз изостанах, за да го пропусна напред. Неговите съотборници в павилиона бурно изразяваха чувствата си, дори нашите дами, седнали пред входа, показаха лек интерес, когато Тед мина край тях. Всички, освен една. Мариан, както видях, не вдигна поглед.

Като се върнахме в Брандъм, рекох на Маркъс:

— Ей, нашия, пусни насам картона си за малко.

— Ти защо не си попълни твоя, мутро тлъста?

— Че нали бях защитник бе, дръвник!

— Ами, келяв микроб такъв! Много ли си сигурен в това?

Наказах го хубавичко за тези думи, после измъкнах картона от ръцете му и преписах в моя пропуснатото.

— Е. Бърджес — рез.хв.т.лд. Тримингъм — 81 — прочетох аз. — Ей, можеше да сложиш и моето име тука, гадняр мръсен.

— Рез.хв.т. си е добре — заяви той. — Пък и картичката ми трябва да е чиста. Що да я цапам с името ти?