Лесли П. Хартли
Посредникът (18)

Глава XVII

На път да навестя с малко закъснение бунището срещнах Маркъс.

— Bon soir^[1], печални рицарю. Где си се запътил? — попита той.

Казах му къде отивам.

— О, хайде да не ходим там. Je le trouve trop ennuyeux^[2] — каза той. — Дай да измислим нещо друго.

Въздъхнах дълбоко. Неизбежният разговор на френски. Това беше един от малкото училищни предмети, в които Маркъс ме превъзхождаше. Бе имал френска гувернантка и говореше с много добро произношение, за разлика от мене той бе ходил и в странство, та знаеше думи и изрази, дето гувернантката не би му казала. Имаше досадния навик да ме поправя веднага щом произнесях някоя дума неправилно. Ала не беше чак толкова взискателен и бе лустросал чистия си френски език с някои от ония изкуствени френски изрази, които употребявахме понякога. Аз му бях гост, а задължение на госта е да се съгласява. Трябва да призная, че беше много мило от негова страна, дето не бе настоявал по-рано да водим такъв разговор, в който той блестеше, а аз — не. Навярно и сега нямаше да държи на това, ако не беше раздразнен от моя успех в неделя. Смяташе, че все още имам нужда да ми смачкат фасона, не знаейки, че това вече е сторено, и то както трябва; несъзнателно усещах неговите намерения и вече негодувах. Нашите разговори често се превръщаха в словесен двубой — ние пристъпваха по острия ръб между обичта и кавгата, но този път скритата неприязън май бе излязла на повърхността.

— Je suggere que onus visitons les^[3] бараки — изрекох с усилие.

— Mais oui! Quelle bonne idée! Ce sont des places deiicieuses^[4].

— Мислех, че place значи площад — забелях аз.

— Bon! Tu chauffes!^[5] — рече той, разбивайки надеждите ми, ала за мое облекчение премина към друга реч, която не приличаше толкова на урок по френски. — Et que trouvons-nous là?^[6]

— Le лудо̀ билѐ най-напред — рекох с надеждата да го изтикам към английския.

— Vous voudriez dire la belladonne, n’est-ce pas?^[7]

— Oui, atropa belladonna^[8] — отговорих аз, като измъдрих някаква френско-латинска комбинация.

— Mets-lui de cendre^[9] — отвърна той, но знаех, че съм спечелил, защото неговото „Mets-lui de cendre“, макар и иронично, бе признание, че е впечатлен и за малко се върнахме към матерния си език или по-скоро към някои негови средновековни и остроумни разновидности.

Кажи-речи всеки срок някои думи и изрази се разпространяваха мълниеносно в училище и придобиха едва ли не магическо значение. Всички ги употребяваха, но никой не знаеше кой ги е измислил. Напротив, други думи наглед съвършено безобидни се превръщаха в табу и тяхната употреба предизвикваше най-големи подигравки. Трябваше да внимаваме да не ги произнесем. Все още чувам как моите съученици съскат „сразен“. Подир някоя седмица думите излизаха от мода и си възвръщаха нормалното значение. „Tu chauffes!“ („Загря!“), „Mets-lui de cendre“ („Тури му пепел!“) бяха два израза от последна мода.

Имаше десет минути път до изоставените бараки. Те бяха придатък към една стара зеленчукова градина, засадена, както е обичайно, на доста голямо разстояние от дома. Пътечката, настлана със смес от пръст и сгур, минаваше през рододендронов гъстак и аз си представих, че по време на цъфтежа тя често е била навестявана, ала сега тук бе мрачно, неприветливо и малко страшно, в което отчасти се криеше нейната привлекателност. Няколко пъти бях тръгвал нататък, за да видя лудото биле отново и се бях връщал, преди да стигна, обзет от безпричинен страх; но единственият човек, когото срещнах веднъж там, бе Мариан. В присъствието на Маркъс тревогата ми понамаля и се превърна в приятния трепет на първооткривателя.

— Je vois l’empreinte d’un piedl^[10] — възкликна той, връщайки се към френския.

Спряхме и се наведохме. Пръстта бе спечена, тревата прегоряла, покрита с прах, ала наистина се виждаше нещо като следа от стъпка — от много малък крак. Маркъс нададе вик, който трябваше да представлява индиански боен зов.

— Mets-lui de cendre. Je dirai à Maman que nous avons vu le следа de Петкан.^[11]

— Ou Mademoiselle Петкана̀^[12] — предположих духовито.

— Tu chauffes! Certes, c’est la patte d’une dame. Mystérel Que dira Maman? Elle a un grand peur des voleurs!^[13]

— Майка ти ми се видя много храбра жена — рекох с негодувание. — По-храбра даже и от моята — добавих аз, не желаейки разговорът да се отклонява много от личните ми работи.

— Mais non! Elle est trés nerveuse! C’est un type un peu hysterique — рече той с безпристрастието на лекар. — En ce moment elle est au lit avec forte migraine, le résultat de tous ces jours^[14]… на напрежение.

Бях доволен, че Маркъс не издържа на последната дума, но ми дожаля за майка му.

— Ама защо да е напрежение? — попитах аз. — Толкова много хора й помагат. — Като днешните домакини, и аз си мислех за напрежението, свързано с домакинската работа.

Той поклати глава и вдигна важно пръст.

— Ce n’est pas seulement ça. C’est Marianne.^[15]

— Мариан ли? — казах аз, произнасяйки името на английски.

— Mais oui, c’est Marianne. — Той понижи глас, — il s’agit des fiançailles, vous savez? Ma mère n’est pas sure que Marianne…^[16]

Не разбирах.

— … дали няма да развали годежа, ако трябва да ти се каже на английски.

Бях слисан не само от новината, но и от неговата недискретност. Почти бях сигурен, че ако не беше се увлякъл във френския и от желанието да се държи като французин, да се перчи пред мене, щеше да бъде по-внимателен. Какво подозираше той? Какво подозираше майка му? Доколкото знаех, той й беше любимецът; тя не се интересуваше от Денис и рядко разговаряше с мистър Модсли, поне в мое присъствие. Навярно се доверяваше на Маркъс, както ми се доверяваше и мама — тези неща ме озадачаваха. Навярно всички жени са склонни понякога да се изпускат. Но колко знаеше тя? Една мисъл ме порази.

— Vous avez vu votre soeur chez mademoiselle Робсън?^[17] — изтърсих на един дъх, след като размислих внимателно.

— Robsòn — повтори Маркъс, като постави подчертано ударението на втората гласна. — Mais non! Quand je suis parti, Marianne n’était pas encore arrivée. Et la pauvre Robson était bien fàcheuse^[18], защото тя разправя, че Мариан почти не идва да я види — рече бързо Маркъс. — Казвам го на чист роден език заради тебе, говедо неграмотно.

— Но лорд Тримингъм ми призна — рекох аз важно, пренебрегвайки обидата, — че според Мариан мами Робсън е… е, perdu sa memoire^[19] — завърших малко тържествено.

— Perdu sa дрън-дрън! — отвърна язвително Маркъс, като отново измени на френския. — Sa memoire est aussi bonne que la mienne et cent fois meilleure que la vòtre, sale type de^[20] заплес такъв.

За тези думи го цапардосах по главата, ала новината ме разтревожи.

— Лорд Тримингъм ми каза също, че Мариан утре отива в Лондон — рекох аз. — Pourquoi?^[21]

— Pourquoi? — каза Маркъс с много по-добро френско произношение. — En part, parce que, comme toutes les femmes, elle a besoln des habits neufs pour le bal; mais en grand part, à cause de vous, vous…^[22] — Не можа да намери думата и изду бузи.

— A cause de moi — рекох аз. — Заради мене ли?

— Tu chauffes! — прозвуча бързият му отговор. — Да, заради тебе! Тя ще отиде да ти купи нещо, дето може и да го разбереш, ако го нарека cadeau.

— Подарък! — възкликнах аз и в миг ме обзе разкаяние. — Ама ти ми даде вече толкова много подаръци!

— Това е много специален подарък за рождения ти ден — рече Маркъс бавно и много високо, сякаш говореше на някой глух или на идиот. — Entendez-vous, coquin? Comprenez-voust nigaud?^[23] Ама никога няма да се сетиш какво е.

Обхванат от радостна възбуда, аз забравих за опасенията, които ми внушаваха Марианините подаръци и за данайските й подбуди.^[24]

— А ти знаеш ли какво е?

— Да, ама на les petits garçons^[25] не казвам.

Хванах го за раменете и го разтърсих с все сила, докато не извика: „Предавам се!“.

— Хайде, закълни се, че няма да изпортиш — рече Маркъс. Явно бях успял да изтръскам и малко от френския му.

— Заклевам се.

— Закълни се на френски, si vous le pouvez^[26].

— Je jure.^[27]

— И се закълни, че като ти го поднесе, ще се правиш на сащисан… макар че ти изглеждаш такъв от рождение.

И той направи гримаса, която трябваше да изобразява лицето ми.

— Je jure — издекламирах аз, без да обръщам внимание на кривенето му.

— Ще се опиташ ли да схванеш нещо, ако ти го кажа на френски?

Не отговорих.

— C’est une bicyclette.^[28]

За едно днешно дете това би било разочарование; за мен тези думи отвориха вратите на рая. Това, което най-много желаех на този свят, бе велосипед и това, което най-малко се надявах да получа, бе също велосипед, защото знаех, че не е по кесията на мама. Отрупах Маркъс с въпроси — за модела, големината, гумите, фара, спирачките.

— C’est une bicyclette Ornbraire^[29] — рече Маркъс с такова подчертано френско произношение, че отпървом не разпознах прочутата марка. Но на другите ми въпроси отговаряше само: „Je ne sais pas“^[30] с подлудяващо напевен тон.

— Je ne l’ai pas vue — рече най-сетне той. — C’est un type qui se trouve seulement à Londres^[31], дето се намира само в Лондон бе, дръвнико. Обаче мога да ти кажа нещо, което не си ме питал.

— Какво е то?

— Sa couleur или както ще речеш ти — цвета му.

— Какъв цвят е?

— Vert — un vert vif.^[32]

Много бавно схванах какво ми казва, но чух verre вместо vert, зяпнах го учудено и несъмнено глупаво като говедо, недоумявайки как едно колело може да има цвят на свежа трева.

— Зелен, зелен, mon pauvre imbécile^[33], яркозелен. — И тъкмо когато това зелено видение започна да ми се явява в цялото си великолепие, Маркъс добави: — Et savez-vous pourquoi?^[34]

Не можех да се сетя.

— Parce que vous etes vert vous-même^[35], ти самият си зелен, както казват горките стари англичани — преведе ми той, за да няма никакво съмнение. — Такъв си, Мариан ми го каза.

И той започна да танцува около мене, като припяваше: „Зелен, зелен, зелен“. Не е по силите ми да опиша колко мъка ми причини това разкритие. То мигновено ми развали цялото удоволствие от обещания велосипед. Повечето от неговите подигравки минаваха покрай ушите ми, но с това „зелен“ ме улучи право в сърцето. И както останалите разкрития от този ден, то хвърли сянка върху миналото, което доскоро изглеждаше така безметежно. Зеленият костюм, този подарък на щастието, зеленото сукно „Линкън“, цветът на зелената дъбрава, на Робин Худ — това е било коварна обида, нанесена с цел да изглеждам още по-голям глупак.

— Наистина ли ти каза така?

— Mais ouil Vraiment!^[36] — И той продължи да припява монотонно и да танцува в кръг около мене.

Навярно днешните ученици не се държат така, ала някога го правеха и това бе много мъчително и влудяващо преживяване за жертвата. За миг намразих Маркъс, намразих и Мариан — разбрах за колко зелен ме смяташе тя и как се бе възползвала от това. Реших да му го върна, и то на френски.

— Savez-vous ou est Marianne en ce moment-ci?^[37] — попитах аз предпазливо.

Маркъс се закова на място и втренчи поглед в мене.

— Не — рече той и думите му ненадейно прозвучаха съвсем по английски. — Ти знаеш ли къде е?

— Oui — отвърнах аз, доволен, че неговият френски се обърна против него. — Je sais bien.^[38]

Това съвсем не беше вярно; нямах представа къде е тя, макар да предполагах, че е някъде с Тед.

— Къде е, къде е? — попита той.

— Pas cent lieues d’ici^[39] — отговорих аз, като не знаех френската дума за „миля“ и неволно намекнах, че тя е някъде наблизо.

— Ама къде бе? Къде? — повтори той.

— Je ne dis pas ça aux petits garçons — върнах му го аз на свой ред и започнах да танцувам около него, припявайки: — Petit garçon, petit garçon, ne voudriez-vous pas savoir?^[40]

— Предавам се — извика Маркъс най-сетне и аз престанах да подскачам около него.

— Ей богу, наистина ли знаеш къде е? — попита той.

— Mais oui, mais oui, meis oui^[41] — бе всичко, което благоволих да му кажа.

Ако се бях сетил какъв издайник е Маркъс, никога нямаше да разгласявам предполагаемите си сведения за местонахождението на Мариан; при все че колкото и да е нелепо, предателството ми се виждаше по-малко грозно поради собственото ми незнание. Нито пък щях да се издам, ако говорехме на английски — щях да си държа езика зад зъбите. Ала моята френска persona ме отведе твърде далече. Докато се опитвах да се състезавам с Маркъс на френски, аз се чувствах друг човек, както несъмнено е било и с него. Когато разговаря на чужд език, човек все трябва да каже нещо, за да не изглежда глупав, даже ако е далеч по-добре то да си остане не казано. Ала това, което натежа най-много, бе чувството, че съм й направил лоша услуга. Като казах къде е тя, излях част от озлоблението си, а моето незнание бе като балсам за гузната ми съвест.

Ние с Маркъс се разхождахме мълчаливо, като от време на време подрипвахме, за да се освободим от напрежението и лошите чувства, и изневиделица аз видях нещо, от което кръвта застина в жилите ми. Пред очите ни бяха старите пристройки, където растеше лудото биле — и лудото биле се подаваше от една врата. За миг си помислих, че е било надарено със способността да се движи и че идва към нас. Сетне явлението се изясни: от последното ни идване насам храстът бе пораснал толкова много, че бараката не можеше да го побере.

На прага, чийто пазител бе лудото биле, спряхме и надзърнахме вътре. Маркъс искаше да се промъкнем край храста и да влезем.

— Не, недей! — прошепнах му аз и той се отдръпна с усмивка — това бе нашият миг на помирение.

Храстът беше разперил клони удивително нашироко, извисил се бе над стените, защото нямаше покрив да му пречи, напираше в цепнатините им, търсейки излаз, тласкан от някаква тайнствена взривна сила, която направо щеше да ги срине. Той сякаш бе избуял от жегата, прегорила всичко наоколо. Неговата хубост, която добре виждах, изглеждаше твърде дръзка, непреклонна. Зловещите му натежали пурпурни съцветия сякаш искаха нещо, което не можех да им дам, налетите черни лъскави плодове предлагаха нещо, което не желаех. Всички други растения, помислих си аз, се развиват за окото, те стават съвършени за погледа ни: тайнственият природен закон на растежа се проявява в тях, тайнствен и все пак естествен. Ала това растение сякаш кроеше нещо, сякаш по някакъв съмнителен начин разполагаше със себе си против законите на природата. То излагаше на показ всичките стадии на развитието си наведнъж! Беше и младо, и възрастно, и старо. То не само раждаше цветовете и плодовете си едновременно, а и листата му бяха странно несъразмерни: някои изглеждаха колкото кутрето ми, други се бяха разперили, по-дълги от ръката ми. Лудото биле те привличаше да го разгледаш и те отблъскваше, сякаш таеше някаква мрачна тайна, ала искаше да ти я разкрие. Навън падаше здрач, а вътре бе нощ, нощ, която лудото биле властно притегляше към себе си. Раздвоен между омаята и отвращението, аз се дръпнах назад и тъкмо тогава доловихме гласовете. Всъщност това бе само един глас или поне така се чуваше. За разлика от Маркъс веднага го познах; това бе оня глас, който бе пял „Любими устни с тръпна страст шептят, ала на друг“. Аз дочух само тих настойчив полушепот с паузи за отговор, който все не идваше. Той имаше някаква особена хипнотична власт: настойчивост, увещания и безкрайна нежност се сливаха в едно и заедно с тях някъде дълбоко вибрираше сдържан смях, готов да избухне всеки миг. Това бе гласът на мъж, който силно желае нещо и е сигурен, че ще го получи, ала същевременно му се иска да умолява за него с цялото си същество.

— Някой отнесен си говори сам — изшептя Маркъс. — Да идем да видим, а?

В този миг се дочу и друг глас, равен, непознат, но ясен. Очите на Маркъс блеснаха.

— Mets-lui de cendre. C’est un couple — каза шепнешком той. — Un couple qui fait le cuiller.^[42]

— Fait le cuiller? — повторих глупаво аз.

— Правят любов бе, идиот. Айде да идем и да ги изръгаме оттам.

Бях еднакво ужасен от мисълта да хвана другите или да бъда хванат от тях и внезапно ми дойде вдъхновение.

— Mais non! — прошепнах аз. — Ca serait trop ennuyeux! Laissons-les faire.^[43]

Тръгнах решително по пътеката към къщата и Маркъс, след като хвърли не един поглед назад, неохотно ме последва. С лудо разтуптяно сърце, изпълнен с благодарност за избавлението, аз се поздравих за успеха. Думата „ennuyeux“ бе свършила работа: Маркъс я бе употребявал пренебрежително за бунището; в неговия богат речник тя изразяваше най-силно презрение. Преждевременно зрял за годините си, той знаеше, че в това общество да бъдеш досаден е непростителен грях.

— Дяволско нахалство, така му викам аз — рече гневно Маркъс, щом се отдалечихме. — Как намериха точно пък тук да се заврат? Питам се какво ли ще каже мама за това.

— О, аз не бих й споменал, Маркъс — рекох бързо. — Недей! Обещай ми, че няма! Jurez, jurez, je vous en prie.^[44]

Ала той отказа да го направи дори на френски.

Приятелството бе възстановено и ние ту вървяхме спокойно, с открити, простодушни лица, ту се блъскахме рязко един в друг. Мислех си за много неща едновременно.

— Колко траят годежите? — попитах аз.

Маркъс не можеше да не знае.

— Cela dépend^[45] — съобщи ми той загадъчно. — Сигурно предпочиташ да ти отговарям на английски, а? — рече ненадейно Маркъс. — Този език е по-подходящ за хилавия ти мозък.

Направих се, че не съм чул.

— Ами за конярите, градинарите, прислугата и разни такива — рече Маркъс — край може да няма. За хора като нас обикновено не трае дълго.

— Колко?

— Е, да речем, около месец. Deux mois, trois mois.^[46]

Замислих се над това.

— Понякога може да се развали годежът, нали?

— Ей това не дава мира на мама. Ама Мариан никога няма да бъде толкова folle^[47] (за тебе fou, в мъжки род — тази дума те определя много точно, напишете я сто пъти, моля), — толкова folle, че да остави Тримингъм plante’là^[48]. Какво казах, Коулстън?

— Plante’là — повторих плахо.

— Моля, преведи го.

— Насаден.

— Насаден, няма що. Седни си. Ти, ти, ти, ти, ти. Никой ли не може да преведе правилно plante’là?

— Е, какво значи де? — попитах аз.

— Plante’là означава… означава… ами едва ли не всичко друго освен „насаден“.

И това преглътнах: мислите ми отново бяха литнали надалече и сега се рояха като пчели около гърне с мед. Зеленият велосипед! Даже да искаха да ме обидят с това — а аз не се и съмнявах — щях да преглътна обидата. Можех ли да си наложа да не я преглъщам, в това бе въпросът. Велосипедът вече ми беше по-скъп от всичко друго, което притежавах. Бях сигурен, че ако замина преди рождения си ден, няма да го получа. Те щяха да се обидят и да го върнат в магазина или да го дадат на Маркъс, макар че той вече си имаше колело. Представих си как яздя на зеления велосипед по улиците на нашето село — станало по-отчетливо и близко в съзнанието ми през последните няколко часа — как скачам от седлото и подпирам велосипеда на една от колонките на декоративната ни ограда пред къщи. Как щяха да ми се възхищават всички! Не можех да карам велосипед, но бързо щях да се науча. Мама щеше да ме придържа отзад за седлото, а също и градинарят… нагоре-надолу щях да се нося по склоновете на хълма, да летя, да се рея…

И все пак не бях спокоен. Сигурно някъде имаше клопка; и макар да не познавах добре израза „подкуп за мълчание“, неговото значение пърхаше като прилеп дълбоко в съзнанието ми.

Ала бях прекалено изморен, за да се съсредоточа за дълго върху една мисъл, дори върху зеленото видение на велосипеда. Бях толкова доволен от себе си, задето успях да се справя с положението при изоставените бараки, та взех да се питам дали не е било по-добре вместо да шепна на Маркъс, да извикам силно, за да ги предупредя.

— Vous êtes très silencieux — рече Маркъс. — Je n’aime pas votre voix^[49], който е противен и мазен и заслужава да се чуе само на селска вечеринка. Et quant á vos sales pensées, crapaud, je m’en fiche d’elles, je crache на тях. Mais pourquoi avez-vous perdu la langue?^[50] Тоя дълъг, тънък, лигав, гаден змийски език.

Пред вратата на неговата спалия се разделихме. Имаше много време до обяд и аз се промъкнах долу в салона, за да погледна пощенската кутия. Моето писмо бе още там, опряно на стъклото, а отзад се виждаха и други писма. Дръпнах леко вратичката и тя се отвори. Писмото бе в ръката ми; само да го скъсам, и велосипедът е мой. Последва миг на мъчително раздвоение. Сетне пъхнах писмото в пощенската кутия и се изкачих по стълбите на пръсти, с разтуптяно сърце.