Лесли П. Хартли
Посредникът (25)

Епилог

Като оставих писалката, исках с нея да изоставя и спомените. Те бяха имали достатъчно дни, седмици и месеци да се разсеят, но това не стана и ето как написах този епилог.

 

 

По време на моето боледуване бях като влак, който минава през поредица от тунели — понякога беше светло, друг път — съвсем тъмно, ту знаех кой съм и къде съм, ту не знаех. Малко по малко светлите проблясъци станаха по-продължителни и най-сетне излязох на открито; към средата на септември сметнаха, че съм се оправил достатъчно, за да тръгна на училище. След разкритието на тайната, станало в онази барака, споменът за случилото се в Брандъм се изличи от паметта ми. Това, както и завръщането у дома, ми се губеха напълно. Не си спомнях нищо и не исках да си спомням. Докторът каза, че ще бъде добре да облекча душата си, като се изповядам. И майка ми се опитваше да ме накара, но дори и да можех, нищо нямаше да й кажа. Когато сама предложи да ми разкрие онова, което знаеше, аз й креснах да млъкне и никога не разбрах какво точно е научила.

— Ти няма от какво да се срамуваш — ми казваше тя. — Нищо срамно няма, момчето ми. Пък и всичко вече е свършило.

Ала аз не й вярвах, а недоверието, на което едно дете толкова трудно се научава, също тъй трудно се изкоренява. Не вярвах, че всичко е свършило, не вярвах, че няма от какво да се срамувам. Тъкмо напротив, струваше ми се, че трябва да се срамувам от всичко. Аз бях предал всички — лорд Тримингъм, Тед, Мариан, цялото семейство Модсли, което гостоприемно ме бе приело в своя дом. Какви точно бяха последиците не знаех, нито пък исках да знам, за тяхната сериозност съдех по писъците на мисис Модсли, които бяха последните звуци, достигнали до съзнанието ми — защото вестта за самоубийството на Тед дойде някак негласно, като насън.

За неговата съдба знаех, за него скърбях. Призракът му не ми даваше покой. Пред очите ми беше не само ужасяващото видение на опръсканата с мозък и кръв кухненска стена, но и натрапливият спомен за чистенето на пушката. Беше особено мъчително да си представям, че е изчистил пушката, за да се самоубие, от всички неща, които навярно са му хрумнали тогава, мисълта да я насочи срещу себе си ще да е била най-невероятната. Тази ирония на съдбата бе пронизала душата ми като стрела.

И през ум не ми мина, че се бяха отнесли зле с мене. Не знаех как да съдя възрастните. Цяла поредица от събития бе възникнала и аз трябваше да се справя някак, както се бях справил с Дженкинс и Строуд. Тогава успях, обърнах тяхното язвително „сразен“ срещу тях самите. Но този път загубих, аз бях сразеният, и то завинаги.

В училище една магия ме бе спасила и в Брандъм Хол пак се осланях на магия. И тя подейства. Прекъсна се връзката между Тед и Мариан, чието продължение предвещаваше такива ужасяващи събития. Струваше ми се, че магията е изтръгнала из корен лудото биле и го е взривила право в ръцете на Тед. Сетне тя се обърна срещу мен. Като унищожих лудото биле, аз погубих Тед, а с него сигурно и себе си. Наистина ли можеше да се нарече победен онзи миг, когато лежах, проснат на земята, а от изтръгнатия корен се сипеше пръст по лицето ми?

Представих си как се бях намесил в живота на Тед — аз, непознатото момче, пришълецът от друг свят, който се бе пързалял по неговата копа сено. И ми се струваше, че от този миг насетне той бе обречен, както и аз — нашите съдби се свързаха. Не можех да го нараня, без да нараня себе си. Да, реших аз тогава, свръхестествените сили, които бях призовал, наказаха моята самонадеяност. Питах се защо, след като в училище бяха така явно на моя страна. Според мен причината беше една: в Брандъм аз бях насъскал тези сили една срещу друга, бях хвърлил в междуособен смут обитателите на Зодиака. В моите очи участниците в драмата не бяха обикновени простосмъртни, а рожби на лятото, на бъдното величие на Двадесетия век.

Накъдето и да погледнех вече — към действителния или към въображаемия свят, аз виждах само празнота. Нямах нищо общо нито с единия, нито с другия свят и лишен от живителните сокове, които преминават по тия две пъпни върви, аз се затворих в черупката си.

 

 

Когато се върнах на училище, с Маркъс се срещнахме почти като непознати. Държахме са хладно и учтиво, никога вече не излизахме заедно на разходка и не споменавахме за миналото. Никой не забеляза това. Училищните приятелства се разваляха така лесно, както се и създаваха. Намерих си други приятели, с които да играя, но в тези нови приятелства влагах малко от себе си — всъщност не ми беше останало много за влагане. Ала всекидневните бегли срещи с Маркъс, напомнящи за нашата обща тайна, бяха като удари в сърцето. С течение на времето осезателният страх, че може да чуя нещо за Брандъм, премина в безразличие — прогресивна атрофия на интереса към хората, която плъзна сякаш във всички посоки. Тогава попаднах в един друг свят, който ме и спаси — света на фактите. Аз трупах факти: факти, които съществуваха независимо от мене, факти, които не можех да променя според волята си. Скоро започнах да възприемам тези факти като истини и това бяха единствените истини, които признавах. Паскал би ги нарекъл мъртви истини; те допринасяха малко за реалния ми живот или за света на въображението, но полека-лека изместиха и двете. Всъщност светът на фактите се оказа нелош заместител на житейските истини. Фактите не ме подведоха, тъкмо напротив, те ми бяха опора и навярно ми спасиха живота, защото когато започна Първата световна война, моето умение да боравя с тях се оказа по-важно от военната служба, която навярно щях да отбивам на бойното поле. Ето защо пропуснах това преживяване, както и много други преживявания, между които и любовта. Тед не ми обясни какво е то, но ми показа нагледно и заплати с живота си, а сетне на мен завинаги ми се отщя да се занимавам с това.

 

 

Наред с реликвите от червената кутия за яки много други излязоха наяве. И аз, и мама бяхме ревностни събирачи на спомени; бях запазил всичките й писма, тя — моите, трябваше ми съвсем малко време, за да намеря кореспонденцията от времето на Брандъм Хол. Сред писмата имаше едно — запечатано, но без адрес. Какво ли бе това? Сетих се начаса — писмото, което Мариан ми беше дала за Тед в онзи следобед на рождения ми ден. И ми се искаше да го отворя, и не ми се искаше. В края на краищата се реших на компромис — сложих го до себе си: наградата, която трябваше да получа чак накрая.

Придобитото с годините уважение към фактите даде своите плодове, като ме дари с утехата, която навремето сам си бях отказал. Ето как разбрах — хронологията на събитията го потвърждаваше — че Мариан е била привързана към мене много преди да им стана посредник. По-сетне от благодарност тя удвои своята благосклонност, отплати ми се и ме натъпка с куп лъжи, ала случката със зеления костюм беше от по-напред. Сега ми стана ясно онова, което не бях разбрал тогава — главната цел на пътуването до Норидж е била тя да се срещне с Тед Бърджес. Негова трябва да е била вдигнатата за поздрав шапка, която зърнах на другия край на площада. Ала би било безкрайно несправедливо да кажа, че съм й послужил тогава само като оправдание за пътуването. Това бе страшно скъпо оправдание — не че тя обръщаше внимание на парите. Бях сигурен, че искрено се е тревожила за моето всекидневно прегряване и е искала да ми направи добро. Колкото и необяснимо да ми се вижда сега, мисълта, че тя никога не е била привързана към мене, бе най-горчивият хап, който трябваше да преглътна навремето. По същия начин любезността и благоволението на лорд Тримингъм, които толкова много бях ценил, не зависеха всецяло от ролята ми на посредник между него и Мариан. Държането на Тед ми се виждаше по-съмнително. Каква промяна настъпи в поведението му, когато му казах, че съм само гост в Брандъм Хол! И само как премина от ласкателства към заплахи, когато отказах да нося писмата! И все пак той от сърце съжаляваше за това, дори си призна, както правят добрите деца. Навярно измежду всички нас — а това важеше и за мене — единствен той бе обзет от порив на искрено разкаяние.

Успях да пресея и други факти, останали скрити навремето. Навярно Маркъс беше издал на мисис Модсли, че аз зная нещо за местонахождението на Мариан, когато тя уж бе отишла да посети старата си дойка; със своето превъзходство във френския той ме беше тласнал към онова глупаво и опасно перчене. Смятах, че всички момчета спазват сляпо, като мене, неписания ученически закон да не доносничат — както правеше и Маркъс, докато беше в училище. И през ум не ми мина, че когато попаднехме в изисканото общество, заедно със стила и речника си, ние сменяхме и нрава си или поне външните му прояви.

Ала аз, аз не бях толкова виновен, колкото се смятах през дългите месеци след гостуването в Брандъм Хол, нито пък — толкова невинен, колкото взе да ми се струва по-сетне, през дългите години, които последваха. Започнах да виждам в това гостуване причината за всички беди, дори за слабостта да приемам себе си прекалено сериозно. Не биваше да чета писмото на Мариан, не биваше да променям часа на срещата й с Тед. Първото бе печална, макар и простителна грешка, а второто, при все че бе сторено с добри намерения, имаше фатални последици. Вярно е, че сега, на повече от шестдесет и пет години, аз не бих постъпил така, ала то е само защото, за добро или за зло, отдавна съм престанал да се меся в личните работи на хората. Моята максима бе: „Никога вече посредник“.

Като се сетих за магията, с усмивка поклатих глава. Не можех да я приема сериозно. В света на фактите за нея нямаше място. Издирването на фактите, което стана за мен път към истината, имаше такова успокоително и умиротворяващо въздействие върху духа ми, че накрая случката в Брандъм Хол — тази забранена стая от замъка на Синята брада в съзнанието ми — вече не ми вдъхваше ужас. Не бе по-страшна от някое продължително и сложно библиографско изследване. Все едно че се бе случило с някой друг. С отварянето на стария шкаф вътре нахлу светлина и скелетите се разпаднаха на прах.

Фактите, които излязоха наяве, не бяха достатъчни за моята цел. То се знае, те бяха непълни. Ако исках да погледна живота в очите и да си направя равносметка — успехи и поражения, щастие и нещастие, срещи и разлъки — налагаше се да проуча още факти извън обсега на спомените, да ги подбера отвън, от живи източници. Налагаше се да разбера какво се е случило с другите участници в тази история, как им се е отразило онова премеждие. Другите! Не можех да приема охотно факта, че те съществуват: нямах нищо против да гледам написаните им имена като източник на нови факти, но тялом не ми трябваха — така бяха най-опасни.

Колкото за „другите“ от Брандъм, някак не можех да си представя, че ще продължат да съществуват, след като аз бях престанал да живея. Те бяха като на картина, рамката не ги пускаше — двойната рамка на мястото и времето — и те не можеха да излязат от нея, бяха като затворници в Брандъм Хол и в лятото на 1900 година. Нека си стоят там, затворени в двете си измерения. Защо да ги освобождавам?

Затова със спокойна душа пристъпих към това последно свидетелство от миналото — неотвореното писмо.

Любими (този път — само едно „любими“),

Нашият верен пратеник сигурно е сбъркал.

Не може да си казал шест часа. Ами да, ти ще бъдеш целият в лепки, ще имаш сламки в косата, няма да си за пред хората. Затова ти пиша. Ако можеш, ела в шест и половина, защото днес е рожденият ден на нашия мил пощальон и ще трябва да си бъда вкъщи, за да му поднеса малък подарък — най-подходящото нещо за един пощальон. Няма да ходи пеша, като разнася писмата ни, бедничкият! Давам му това писмо. Мама има други планове за него и той може да не успее да я заблуди, колкото и да е хитър, и ако не се измъкне, аз ще бъда там в шест часа и ще те чакам до седем или до осем, или до девет, или до края на света. Любими, любими…

Очите ми се напълниха със сълзи — сълзите, които сдържах, откакто бях напуснал Брандъм Хол. Ето защо ми бе подарила зеления велосипед — за да улесни моите пътешествия между фермата и Брандъм. Mets-lui de cendre! И нея си я биваше! Но нямах нищо против. Само ми се щеше да бях запазил велосипеда. Майка ми го подари някому — не пожелах да се возя на него.

Хората от картината се раздвижиха, любопитството ми се разпали отново. Реших да отида в Брандъм и да разбера какво е станало след моето заминаване. Не се поддадох на лошите предчувствия, отседнах в „Мейдс Хед“, на следващия ден поръчах кола и безразсъдно се отправих към целта си. Спомените ми за селото бяха съвсем смътни, но и да не бе така, едва ли щях да го позная. Всичко зависи от ъгъла на виждането; откакто бях там последния път, бях станал с цял фут по-висок, а селото ми се видя с много футове по-ниско отпреди. Една кола закри наполовина къщите по пътя си. Някаква жена стоеше на горен прозорец, а главата и раменете й едва се виждаха — прозорецът бе толкова нисък. Селото си беше там с всичките промени на последните петдесет години — най-несигурният половин век в историята. Дори не се чувствах като човек, завърнал се след дълго отсъствие; аз бях чужденец тук. Кое ли се бе променило най-малко? Църквата. Към църквата поех, и там отидох право в нефа. Имаше две нови мемориални плочки.

Хю Франсис Уинлав, девети виконт Тримингъм, прочетох аз. Роден 15.XI.1874 г., починал 6.VII.1910 г.

Толкова скоро! Бедният Хю! Помислих си, че неговият живот едва ли се е оказал приятен, особено от медицинска гледна точка. Изведнъж се сетих, че е бил много по-млад от мене, той, дето ми се виждаше толкова стар тогава. Бил е млад мъж на тридесет и шест години, на вид с неопределена възраст, в неговото обезобразяване човек бе имал пръст, затова лицето му не трепваше пред по-изобретателните удари на съдбата. Дали се бе женил изобщо? Искаше ми се да зная. Плочата не казваше нищо за виконтесата. Изглежда, нямаше как да разбера. О, да, ето там се виждаше и друга плоча, вградена по-встрани, в ъгъла.

Хю Модсли Уинлав, десети виконт Тримингъм. Роден 12.II.1901 г., паднал на бойното поле във Франция на 15.VI.1944 г.; и Алтея, съпругата му, убита при въздушно нападение на 16.I.1941 г.

Ако това бяха факти, то те изглеждаха много странни. Колкото и малко да си спомнях за обстоятелствата, при които напуснах Брандъм, аз бях съвсем сигурен, че лорд Тримингъм не бе женен тогава. Дори неговият годеж с Мариан не бе обявен. Как тогава се бе изхитрил да се ожени и да има син за по-малко от седем месеца?

Това, че не се сетих веднага, показва колко дълбоки следи бе оставила в съзнанието ми онази сцена в дървената барака. Не можех да си представя, че Мариан ще продължи да съществува и след това — то беше не само по-страшно от смъртта, това бе самата смърт: Мариан бе изтрита от лицето на земята.

Поклатих глава, все още озадачен и малко ядосан, защото на мен, който се бях справял с толкова много факти, не ми хареса, че фактите взеха връх. Седнах на църковната пейка, на която навярно бях седял преди петдесет години, и както вече бях правил веднъж, започнах да търся мемориалната плоча на единадесетия виконт.

Но нея я нямаше. Беше ли се прекъснал техният род? Тогава ми хрумна, че единадесетият виконт може да е още жив.

Връщайки се в миналото към своето изгубено аз, спомних си как не можех да понасям литанията и християнското учение за човешката греховност. Не ми се искаше да мисля за това. Оттогава насам бях мислил много за миналото, но не в религиозен смисъл и не като за грях. Бях се примирил със съдбата си и понякога се поздравявах за това, но когато роптаех срещу сивото й еднообразие, знаех чия е вината и моето негодувание срещу хората от Брандъм Хол бе застинало в затаено озлобление срещу целия човешки род. Аз не наричах хората грешници — тази дума липсваше в моята терминология — ала не ги обичах и не им се доверявах.

Но къде отиде онзи порив към благодарствена възхвала? Какво стана с песента, която обичах да пея с такова увлечение (пеенето бе едно от заниманията, от които се бях отказал), „Вовек ще славословя милостта ти“? Сега не бих я изпял дори да можех да взема ония високи ноти. В съвременния свят има толкова малко място за благодарствена възхвала, а от божието милосърдие, на което хората са толкова склонни да се осланят, аз отдавна се бях отказал, както и от псалмите.

На излизане в притвора видях табелка с надпис, който гласеше, че църквата е отворена за посетители и нека те се помолят за енорийския свещеник и повереното му паство, и за душите на верующите, предали богу дух, с надеждата за щастливо възкресение в деня на Страшния съд. Макар че отдавна не се смятах за богомолец, тук ми се видя неприлично да не се подчиня и когато стигнах до „душите на верующите“, не пропуснах да спомена Хю, неговия син и снаха, а сетне си спомних за Тед и при все че не бях сигурен дали е погребан в християнски гроб и дали заслужава божието милосърдие и молитва, помолих се и за него. Но още не бях удовлетворен. Спомних си всички участници в драмата, помолих се и за тях, а най-сетне и за себе си.

Като излязох от църквата, аз се поколебах накъде да тръгна. Бях дошъл тук без определен план за действие, със смътното намерение да открия някого от по-старите жители и да го помоля за по-подробни сведения. Кръчмата бе най-подходящото място да намеря такъв човек, но беше още сутрин и щяха да я отворят след не по-малко от час. Както и да е, кръчмите не обичам и рядко ми се е случвало да пристъпя прага на някоя.

Стоях в черковния двор и гледах към игрището за крикет. Беше средата на май, бяха го трамбовали, бяха окосили тревата; въобще изглеждаше готово за сезона. Явно крикетът все още процъфтяваше в Брандъм. Отсреща се виждаше павилионът и аз се опитах да открия къде точно бях стоял, когато постигнах своя исторически спортен успех, чудех се какво ли е да си играч на крикет, защото крикетът бе едно от нещата, от които ме освободиха, когато се върнах в училище.

Обърнах се и тръгнах към центъра на селото и щом навлязох в първата улица, видях един младеж, чието лице ми се стори познато. Беше около двадесет и пет годишен, никак не приличаше на човека, когото търсех, а навярно и в селото не го познаваха. За мене той положително бе непознат, а аз нямах нищо против да поговоря с някой непознат. На един въпрос той сигурно щеше да може да ми отговори. Носеше спортно сако и стари кадифени панталони, изглеждаше затворен в себе си, потънал в мислите си.

— Извинете, моля — рекох аз, — бихте ми казали дали все още някой от лордовете Тримингъм живее в Брандъм Хол?

Той ме изгледа така, сякаш явно споделяше моите предубеждения към непознатите, сякаш искаше да го оставят на мира и в същото време не искаше това.

— Да, живее — рече доста троснато. — Всъщност лорд Тримингъм съм аз.

Бях много изненадан и не свалях очи от него. Този цвят на кожата ми бе познат — приличаше на пшеничена нива, на узряла пшеничена нива през месец май.

— Изглеждате учуден — рече той и тонът му подсказваше, че моето държане е неуместно. — Оставил съм си едно ъгълче от къщата, другото вече е девическо училище.

Аз се посъвзех малко.

— О, не става дума за това, макар да съм щастлив, че живеете там. Аз, разбирате ли, гостувах в Брандъм Хол преди много години.

При тези думи държането му изцяло се промени и той ме попита кажи-речи с интерес:

— Вие сте гостували там? Значи познавате къщата?

— Спомням си някои части от нея.

— Вие сте гостували там? — повтори той. — Кога е било това?

— По времето на вашия дядо — отговорих аз.

— На моя дядо? — каза той и аз усетих, че отново застана нащрек. — Познавали сте дядо ми?

— Да — казах аз, — познавах вашия дядо, деветия виконт Тримингъм. — Тази надута фраза изплува от някое незапечатано кътче на паметта ми и се изплъзна от езика ми. — Той беше вашият дядо, нали?

— Разбира се — рече лорд Тримингъм, — разбира се. Но се боя, че никога не съм го виждал. Умрял е, преди да се родя. Вярвам, че е бил удивителен човек, ако мога така да се изразя за собствения си роднина.

— Можете, можете — усмихнах се аз. — Той беше удивителен човек.

Лорд Тримингъм бе изгубил малко от своята самоувереност, сякаш блясъкът на майската утрин бе угаснал в очите му. Той се поколеба и сетне рече:

— А моята баба? Нея познавахте ли я?

Сега беше мой ред да повторя думите му.

— Вашата баба?

— Да, наричала се е мис Модсли, преди да се омъжи.

Поех дълбоко дъх.

— О, да. Познавах я много добре. Жива ли е още?

— Жива е — рече той без особен ентусиазъм.

— И къде живее?

— Тук, в селото, в къщичката на една стара прислужница на семейството ни. Мисля, че се е казвала мами Робсън. Навярно сте познавали и нея?

— Не — отговорих аз. — Не съм я виждал никога, но съм чувал за нея… А баба ви добре ли е?

— Нищо й няма, само че е станала много разсеяна напоследък, като всички стари хора.

Той се усмихна с търпелива младежка усмивка, с която сякаш без съжаление причисляваше баба си към категорията на старците.

— Защо не я посетите? — продължи младежът. — Сигурно ще се радва да ви види. Тя е доста самотна. Не й идват много гости.

Задръжките, изграждани петдесет години, заговориха в мен и ме накараха да овладея лицето и гласа си.

— Мисля, че е по-добре да не ходя — рекох аз. — Не съм сигурен, че тя ще иска да ме види.

Той ме погледна, на лицето му се бореха доброто възпитание и любопитството.

— Е, това си е ваша работа.

Ненадейно ми хрумна, че лорд Тримингъм или не, той бе много по-млад от мене и аз, като по-възрастен, можех да си позволя да говоря свободно с него. В същото време се почувствах малко като Стария моряк^[1].

— Ще ми направите ли една голяма услуга? — попитах аз.

— Разбира се — рече той и крадешком хвърли поглед към часовника си. — Каква е тя?

— Бихте ли казали на лейди Тримингъм, че Лео Коулстън е тук и желае да я види?

— Лео Коулстън ли?

— Да, така се казвам.

Той се поколеба.

— Обикновено не ходя там. Понякога й се обаждам. Телефонът е голямо удобство. По ваше време тук имаше ли телефон?

— Не — отвърнах аз. — Ако искаше, навярно всичко щеше да бъде друго.

— Да, наистина — рече той. — Баба ми е голяма бъбрица, старите хора стават такива понякога. Но ще отида, ако искате… Аз… — Той млъкна.

— Ще ми направите ли тази голяма услуга? — повторих твърдо. — И аз не бих искал… да я сваря неподготвена.

Помислих си за последния път, когато бях сторил това.

— Много добре — рече той, превъзмогнал явното си нежелание. — Мистър Лео Коулстън, нали така? Мислите ли, че ще си спомни името ви? Паметта й вече съвсем изневерява.

— Сигурен съм, че ще си спомни. Ще ви чакам тук.

Докато го нямаше, аз се разходих напред-назад по улицата, като търсех някакво зрително доказателство, че съм бил тук. Но нищо не откликна. Видях селската община — мрачна сграда от гладки тъмночервени тухли, която изглеждаше не на място сред околните сгради от сив полиран камък. Трябваше да си спомня, че там вътре, в селския салон, бе минал сетният ми публичен успех, но не можах.

Моят пратеник се зададе по улицата и аз тръгнах да го пресрещна. Лицето му изглеждаше мрачно, а приликата с Тед бе още по-поразителна.

— Отначало не можа да се сети за вас — рече той, — а после изведнъж много добре си спомни. Каза, че с удоволствие ще ви приеме. Помоли ме да ви поканя на обяд, тъй като тя не може. Ще приемете ли?

— Да — отвърнах аз, — ако нямате нищо против.

— С най-голямо удоволствие — рече той, но не изглеждаше никак доволен. — Стига да ви хареса скромната ми трапеза. Но тя не беше сигурна, че ще приемете.

— О, защо не?

— Заради нещо, което се е случило много отдавна. Вие сте били малко момче тогава, така каза. Каза, че не е било по нейна вина.

— Вашият дядо обичаше да твърди, че една дама не може да бъде виновна.

Той ме погледна остро.

— Да — рекох. — Аз познавах извънредно добре вашия дядо. Много си приличате.

Лицето му смени цвета си и аз забелязах, че се държи на разстояние, както бе сторил дядо му при нашата последна среща.

— Много съжалявам — рече той и пламна, — че не сме се отнесли добре с вас.

Бях трогнат от това множествено число, спомних си, че неговият дядо притежаваше фатална склонност към разкаяние и рекох бързо:

— Е, вие нямате нищо общо. Не мислете повече за това, моля ви. Вашата баба…

— Да? — рече той мрачно.

— Често ли я виждате?

— Не много често.

— Казахте, че при нея не се отбиват гости, нали така?

— Не много.

— А посещаваха ли я често, когато живееше в Брандъм?

Той поклати глава.

— Струва ми се, не много.

— Тогава защо продължава да живее тук?

— Честно казано, не мога да си обясня.

— Беше толкова красива — рекох аз.

— Често са ми го казвали. Аз самият съвсем не… Нали знаете пътя към къщата?

Съзнавайки, че някога съм казвал същото, отговорих:

— Не, но мога да попитам.

Забелязах, че не ми предложи да дойде с мен; но ми обясни как да стигна дотам.

— Да ви чакам към един? — додаде той и аз обещах да отида.

Чух как кадифените панталони прошумоляха, като си тръгна. След секунда-две отново долових същия шум. Връщаше се. Когато се изравни с мен, спря и рече, без да ме погледне, с явно усилие:

— Вие ли сте онова момче, което…?

— Да — отговорих аз.

 

 

Мариан ме прие в малка стая с тежки завеси, с изглед към улицата. Слизаше се едно стъпало под нивото на тази улица. Тя седеше с гръб към светлината.

— Мистър Коулстън — обяви прислужницата.

Мариан стана и колебливо протегна ръка.

— Вие ли сте наистина…? — започна тя.

— Аз щях да ви позная — рекох. — Но не съм очаквал вие да ме познаете.

В същност едва ли бих я познал. Косите й бяха синкави, лицето бе изгубило овала си, носът й изглеждаше още по-изострен, орлов. Гримът й беше прекален, обноските — изтънчени до показност. Само в очите й, макар да бяха поизгубили цвета си, все още светеше онзи леденосин блясък. Говорихме за моето пътуване и за това, което бях постигнал в живота — и с двете теми се справихме много бързо. За поддържането на разговора едно незначително премеждие струва колкото цял куп банални успехи в живота, а в моя живот можеха да се отбележат малко премеждия. Временната загуба на паметта бе последното вълнуващо събитие в него. Тя се върна към това:

— Ти изгуби паметта си на младини — рече Мариан, — а аз губя моята на старини… Не съм я изгубила съвсем, но не си спомням добре какво се е случило вчера, също като бедничката мами Робсън. Спомените от миналото са още съвсем ясни.

Хванах се за тези думи и зададох няколко въпроса.

— Един по един — рече тя. — Един по един. Маркъс, да, той беше убит в първата война, а също и Денис. Забравих кой си отиде пръв. Мисля, че Денис. Маркъс беше твоят приятел, нали? Да, разбира се. Имаше кръгло лице. Беше маминият любимец, също и мой. Ние бяхме много задружно семейство, но Денис никога не се чувстваше като у дома си между нас, ако разбираш какво искам да кажа.

— А майка ти? — подсказах й аз.

Тя въздъхна.

— Бедната мама! Голям срам беше. Тези нервни хора. Аз го преживях. Балът не се състоя, трябваше да го отменим. Пристигна майка ти, добре я помня, много мила жена — сиви очи като твоите, кестенява коса, отривисти движения, бърз говор. Трябваше да я настаним в странноприемницата. За бала къщата беше натъпкана с гости до тавана, ти не говореше, мама крещеше всякакви проклятия. Истински кошмар! И тогава татко пое работата в свои ръце и възстанови реда. До следващия ден всички, които можеха да заминат, заминаха. Ти остана до понеделник и как си научил за Тед, така и не разбрахме. Навярно Хенри, икономът ти е казал. Той ти беше приятел.

— Откъде разбрахте, че знам за Тед?

— Ами едно от малкото неща, които чухме от тебе, беше: „Защо Тед се е застрелял? Нали беше добър стрелец?“. Разбираш ли? Отначало ти си мислеше, че той се е застрелял по невнимание, а за един добър стрелец това е немислимо. Тед си беше малко мекушав. И Едуард е такъв.

— Едуард?

— Внукът. Трябваше да почака, докато всичко се размине, както направих аз. Знаех, че ще се размине, щом веднъж стана лейди Тримингъм.

— А Хю?

— Кой?

— Хю-ю — почти изсвирих с уста.

— О, Хю — рече тя. — Той се ожени за мен. За него нямаше значение какво говорят хората. Той беше верен до смърт. Не искаше да чуе и дума против мен. Ходехме с вдигнати глави. Ако някой не искаше да ни знае, просто не му обръщахме внимание. Но всички бяха с нас. Аз бях лейди Тримингъм, нали разбираш? И сега съм лейди Тримингъм. Друга няма.

— А как изглеждаше снахата ти?

— Бедничката Алтея ли? О, такова досадно момиче. Уреждаше разни отчайващо скучни, глупави соарета… почти не ходех там. Живеех в Дауър Хаус и хората, то се знае, идваха да ме видят. Интересни хора, художници, писатели, не разни досадни провинциалисти. Даже в Норфък е пълно с досадници. Синът ми беше саможив. Приличаше на татко, цял се бе метнал на него. Но му липсваше татковата жизненост. Татко беше чудесен човек, и мама беше чудесна. Струва си да имаш такива изключителни родители.

— Не ми каза какво стана с майка ти — напомних й аз.

— О, бедната мама. Не можеше да остане с нас, нали разбираш. Трябваше да се премести, но ние често й ходехме на гости и тя помнеше всички подробности за нас и беше толкова доволна, че съм се омъжила за Хю… тя винаги бе искала това, нали знаеш. Аз в същност не исках, но бях доволна, защото хората се държаха добре с мен. Иначе нямаше да бъдат така добри.

— А баща ти?

— О, татко живя много дълго, стигна деветдесетте, но загуби интерес към търговията, след като мама ни напусна, а когато Маркъс и Денис загинаха, заряза всичко. Но често идваше да ни види в Брандъм Хол, а когато живеех в Дауър Хаус, често ми идваше на гости. Бяхме много задружно семейство, нали знаеш.

Колко щастлив е бил моят живот в сравнение с нейния, помислих си. Нямах сили да слушам повече и все пак исках цялата картина, с всичките подробности.

— Мариан, не е ли много скучно да живееш тук сама? Няма ли да ти е по-добре в Лондон?

— Сама ли? — рече тя. — Сама? Какво искаш да кажеш? Ами че маса хора идват да ме видят. Понякога трябва едва ли не да ги връщам от вратата. Аз съм нещо като място за поклонение, така е! Всички знаят за мен, знаят какво съм преживяла и естествено искат да ме видят… също като тебе.

— Радвам се, че дойдох — казах аз, — и съм много доволен, че видях твоя чудесен внук Едуард.

— Ш-шт — рече тя. — Не бива да го наричаш така. Той иска да му казват Хю, макар че Едуард е семейно име.

Спомних си за двамата Едуардовци от нефа.

— Да — казах аз, — сигурно ти е голяма утеха.

При тези думи тя сведе глава и по маската, която си бе сложила, щом влязох, се появиха пукнатини.

— Да, така е — рече тя. — Би могло да бъде така. Но знаеш ли, той не идва много, макар че сме останали само двамата от нашия род.

— О, не може да бъде! — възкликнах аз.

— Не идва. Толкова хора ме навестяват, а той — не… Искам да кажа, че не идва редовно, както аз ходех при нашата мами Робсън, когато съвсем остаря. Прилича ли ти на някого? — ненадейно попита тя.

— Ами да, да — отвърнах учуден от въпроса. — На дядо си.

— Така е, така е, на него. И, разбира се, знае… знае, каквото са му казвали, каквото са му казвали родителите, защото никога не е говорил с мен за това. И други може да са му разправяли, селото гъмжи от клюки. Мисля си, че ми се сърди… знаеш защо. Единственият човек в света, който ми се сърди. На родната си баба! Казват ми… самият той мълчи… че харесвал едно момиче… хубаво момиче, братовчедка, от фамилията Уинлав, далечна братовчедка, но все пак Уинлав, но не искал да й предложи ръката си, защото… защото онова все още го потиска. Имал чувството — поне така ми казват — че над него тегне някакво проклятие или магия, че може да се предаде на децата му. Това са направо глупости! Не ще и съмнение, че е подочул нещо — съвсем невярно, разбира се — и това ме тревожи. Ето къде трябва да се намесиш ти.

— Аз!

— Да, Лео, ти. Ти знаеш фактите, ти знаеш какво точно се случи тогава. Освен мен, само ти знаеш всичко. Знаеш, че ние с Тед бяхме любовници. Е, така беше. Но ние не бяхме като другите, не във вулгарния смисъл, не както се любят днешните. Нашата любов беше нещо красиво, нали? Искам да кажа, готови бяхме да изоставим всичко. Мислехме само един за друг, останалото нямаше значение. Всичките тези гостувания… младите ги чифтосваха като коне… с нас не беше така. Ние бяхме родени един за друг. Спомняш ли си онова лято? Не е имало по-красиво лято оттогава насам, нали? Е, кое беше най-красивото нещо тогава? Не бяхме ли ние и нашата любов? А ти не съзнаваше ли това, когато ни носеше писмата? Не усещаше ли, че всичко останало — къщата, хората, които идваха и си отиваха — е просто без значение? Нямаше ли да се гордееш с произхода си, ако беше рожба на толкова щастие и красота?

Как можех да й отговоря, освен с „да“?

— Радвам се, че и ти мислиш така — продължи ти, — защото ти беше нашият посредник — нямаше да можем да я караме без тебе. „Да я караме“ — това звучи малко смешно, но знаеш какво искам да кажа. Ти сякаш падна от небето, за да ни направиш щастливи. И ние те направихме щастлив, нали? Ти беше само едно малко момче тогава, а ние ти доверихме нашето голямо съкровище. Можеше никога да не разбереш какво е то, цял живот да не го разбереш. А пък Едуард… — Тя спря. — Кажи му, Лео, разкажи му всичко както си беше. Кажи му, че няма нищо срамно в това, че няма защо да се срамува от мен, от своята баба, която хората идват да видят от толкова далече! Нямаше нищо долно и неприлично в нашата връзка, нали? Тя не можеше да навреди на никого. Наистина преживяхме много страдания, горчиви страдания — смъртта на Хю, Маркъс и Денис убити, моят син Хю — убит, жена му — също, макар че тя не бе голяма загуба. Но вината не беше наша, виновен е този грозен век, в който живеем, който осакати всичко човешко у нас и пося смърт и омраза там, където преди имаше любов и живот. Кажи му това, Лео, накарай го да разбере, да го почувства — ще свършиш добра работа. Спомни си как обичаше да носиш нашите писма, да ни помагаш да се срещаме, да ни правиш щастливи. Добре, това е още едно любовно послание, бъди за последен път нашият пощальон. Защо според него стоя още тук? Нали за да е близо до мен той? И при все това ми се сърди, не би се приближил до мене, стига да можеше, макар че идват маса хора, които не искам да виждам. Понякога ми се струва, че той би предпочел да не живея тук, но не ми се иска да вярвам. Накарай го да си избие от главата тази нелепа мисъл, че не може да се ожени. От това най-много ме боли. Бог ми е свидетел, че не искам да се ожени и да доведе някоя ужасна жена в Брандъм Хол, макар че онова момиче сигурно е много мило. Всеки мъж трябва да се ожени, и ти трябва да се ожениш, Лео, целият си изсушен отвътре, личи си. Не е много късно, още можеш да се ожениш. Защо не го направиш? Не изпитваш ли нужда от любов? Но Едуард (само не го наричай така), той трябва да се ожени, млад е — Тед беше на неговите години, когато ти дойде в Брандъм. Целият живот е пред него. Кажи му да се откаже от тези глупави угризения, и дядо му щеше да се измъчва с угризения, ако го бях оставила. Горкият Тед, ако имаше повече ум, нямаше да си пръсне черепа. Ти ни дължиш това, Лео, ти си ни длъжник, а и за тебе ще бъде добре. Кажи му, че няма никакви проклятия и магии, че единственото проклятие е сърце без любов. Ти знаеш това, нали? Кажи му да мисли с добро за старата си баба, която живее само заради него.

За мое облекчение тя млъкна. Като видях колко много се уморява, на няколко пъти напразно се опитвах да я спра. Поговорихме още малко за незначителни неща — промените в Брандъм, промените в света — а сетне си взех сбогом, като обещах пак да я навестя.

— Бог да те благослови — рече тя, — бог да те благослови! Ти си верен приятел. Целуни ме, Лео.

 

 

Лицето й бе мокро от сълзи.

Аз бях чужденец в света на чувствата, който не знаеше техния език, но бе принуден да го слуша. Завих по улицата. С всяка измината крачка все повече се удивлявах на степента на нейната самозаблуда. Защо тогава се трогнах от думите й? Защо почти ми се искаше да мисля като нея? И защо трябваше да изпълнявам това нелепо поръчение? Не бях й обещавал и вече не бях дете, за да ми заповядват. Колата ме чакаше до една телефонна кабина. Нямаше нищо по-лесно от това да се обадя на внука на Тед и да измисля някакво извинение.

Ала не го направих. И едва се бях приближил до вратите на парка, питайки се как ще намеря думи за онова, което идвах да кажа, когато югозападната фасада на Брандъм Хол, отдавна потънала в забрава, внезапно изникна пред погледа ми.