Лесли П. Хартли
Посредникът (20)

Глава XIX

Бях казал на мама и на себе си, че телеграмата трябва да пристигне до единадесет часа и петнадесет минути. Времето дойде, но не и заповедта ми за отзоваване. Не се отчаях, по-скоро почувствах облекчение. Вярвах, че телеграмата непременно ще пристигне, а ето че сега имах и допълнителна отсрочка — удължение на отсрочката, тъй да се каже — защото никак не ме радваше възможността да съобщя на мисис Модсли вестта за внезапното си заминаване (което си бях насрочил най-късно за сряда), нито пък знаех как ще се добера до нея, като бе на легло. Там тя беше недосегаема за моето въображение, все едно че бе отишла в странство.

Ясно бе, че отговорът се бави. Щеше да дойде със следващата поща.

Прекарах по-голямата част от деня с Маркъс. Бяхме в отлични отношения. Той беше превъзмогнал раздразнението си — или поне не го показваше — предизвикано от моя последен успех: чудото не бе траяло и три дни, сега едва се споменаваше за него. Разхождахме се безцелно из парка, размишлявахме какво ще ни донесе следващият училищен срок, подлагахме на проверка словното си богатство, разменяхме си обиди и ту прибягвахме до физическо насилие, ту вървяхме ръка за ръка. Той ми разкри много тайни, защото обичаше най-безсрамно да сплетничи, нещо, което аз не одобрявах, но ми доставяше скрита наслада. Противно на поговорката смятах, че не е чак толкова лошо да си изкараш мръсното бельо на показ. Той ми разказа за предстоящия бал, като се разпростря върху неговото великолепие и взе да ме подготвя за ролята, която щях да играя. Каза, че Мариан ще ми донесе бели ръкавици от Лондон, за тях не съжалявах, ала велосипедът, зеленият домашен дух, който я следваше навсякъде — ах, как ме болеше за него! Маркъс извади от джоба си програмата за бала и ми я показа: валс, валс, кадрил, бостон^[1], селски танц^[2]. („Това е за разни старомодни чудаци като тебе — любезно ми обясни Маркъс, вече не е на мода“), валс, валс, полка. Следваше вечеря и отново валс, валс и т.н. до „Сър Роджър де Къвърли“^[3] и galop.

— Ама така ли се пише галоп? — попитах аз.

— На френски бе, crétin — последва унищожителният отговор. — Колко има да учиш още. Не съм сигурен, че ще танцуваме и „Сър Роджър“, galop: il est un peu provincial, vous savez^[4], и двата едновременно. Ще се реши в последния момент. Сигурно татко ще го обяви.

— А кога ще обявят годежа? — попитах аз.

— Може и да не го обявим — рече Маркъс. — По-скоро ще оставим да се разчуе. Мога да ти кажа, че няма да отнеме много време. Но дотогава ние с тебе ще сме в леглата. Няма да ни разрешат да останем след дванайсет от уважение към твоята крехка възраст, mon enfant. О, ти си толкова невръ-ъ-ъстен! — пропя той разнежено. — И знаеш ли какъв си още?

— Не — рекох наивно.

— Е, не се сърди, ама ти си мъничко, съвсем мъничко зеленнчък, vert, vous savez.

Аз го ударих и се сборичкахме.

Всички тези неща ми звучаха приятно и съвсем нереално, защото нямаше да взема участие в тях. Откакто бях дошъл в Брандъм, балът се приближаваше застрашително като препятствие, което трябва да се преодолее някак. Тъкмо бях започнал да се уча да танцувам, не можех да валсирам добре наляво и бях сигурен, че няма да се представя както трябва. Но да си мечтаеш за бал, на който няма да присъстваш, бе друго нещо.

Не смятах, че така мамя Маркъс, това притворство бе потребно за моите кроежи — моите кроежи, които бяха за доброто на всички. Колкото и да не ми се вярва сега, в онези дни аз бях човек на делото, човек практичен, за когото целта оправдава средствата. Все таки моята цел беше безупречна. Не можеше да се сравнява с носенето на писмата, което несъмнено щеше да свърши зле и не беше хубаво, дето Мариан и Тед се опитваха да ме мамят. Никак ли не беше хубаво? Такива думи рядко употребявах, представата за Доброто и Злото като двама гигантски подслушвачи, които следят всяко мое действие, ми беше страшно неприятна! Но сигурно нещо, което може да завърши с убийство, е зло.

И така, аз го слушах безгрижно, докато ми разказваше за бала, но когато премина от главното към второстепенното и заговори за рождения ми ден (приготовленията се пазели в най-дълбока тайна), наистина ме обзеха угризения. Не само угризения — и разкаяние. Защото се оказа, че всеки бе приготвил по нещо за мене, зеленият костюм с всичките му допълнения не влизали в сметката — тези подаръци нямали нищо общо с рождения ден.

— И за друго се притеснява мама — рече Маркъс. — За тортата. Не за самата торта, vous, savez, mais les chandelles^[5]. Мама е, как се казваше… суеверна, не обича числото 13, макар че всеки трябва един ден да стане на тринайсет, особено ти, saignant^[6] дяволска дузино!

Това ми се стори много остроумно и погледнах Маркъс с по-голямо уважение.

— Ние намерихме изход, само че е тайна, ще вземеш да раздрънкаш на всички. Обаче le clou^[7] на вечерта, ако чактисваш какво ти казвам, пън такъв, ще бъде, когато Мариан ти поднесе велосипеда. Щом часовникът удари шест, вратите ще се отворят и ще се появи тя, яхнала велосипеда и облечена в трико, ако мама й разреши, в което се съмнявам. Ще трябва да си сложи спортни панталонки.

Затворих очи пред тази приятна картина и за миг старото ми чувство към Мариан се върна. Много късно — зарът беше хвърлен. Бе шест часът следобед във вторник, а не в петък, и телеграмата щеше да пристигне всеки миг.

— Със спортни панталонки по-безопасно ли е, отколкото с трико? — попитах аз.

— Безопасно! Сили небесни! Не, ама не са чак толкова тесни.

— Ама как, не е ли по-удобно да кара с тесни панталонки?

— Ще ме съсипеш — рече Маркъс, но без да губи търпение. — Те са за ония жени, дето не са съвсем както трябва. Мъжете може да носят тесни панталони, но това е друго. И дамските панталонки преди бяха тесни, докато една наша позната не започна с тях да кара колело в Батърси Парк.

— Пак не разбирам, какво му има на трикото — признах си аз.

— Mets-lui de cendre! Отговорѝ си сам!

Опитах, ала не намерих отговор.

— И отгоре на всичко черно трико иска да облече — каза Маркъс.

— Това по-лошо ли е?

— Здрасти, умнико! Много по-лошо. Така казва мама. Pas comme il faut — entiérement défandu.^[8]

 

 

Сенките се удължиха, светлината придоби златист оттенък. Времето вече се държеше според правилата; през целия ден бе точно такова, каквото трябваше да бъде. Никакви капризи — нито заоблачаване, нито внезапни бури. Времето оправда очакванията, можеше да се разчита на него. Никога по-късно — дори в странство, дори в Италия не съм виждал толкова „Слънчево време“. Сякаш величественият стремеж на науката към съвършенство по чудо се бе осъществил в небесата. Това сигурно безоблачно спокойствие като в пейзаж на Клод оказа странно въздействие върху настроението ни. Нямаше какво повече да се желае и всеки изблик на недоволство, вместо да намери отдушник във времето, биваше нечуто сподавян от него.

Вече завивахме по главната алея с намерение да отидем в селото, когато забелязахме раздавача на телеграми в пълна униформа с червени кантове, с плоска шапчица; яхнал яркочервен велосипед, той бързо въртеше педалите и се носеше към нас. Съзнанието ми беше така завладяно от велосипеди, че този ми се видя като въплътена мечта, само дето имаше грешка в цвета му.

— Телеграма! — възкликнахме двамата едновременно и Маркъс направи знак на момчето да спре. Бях така сигурен, че е за мен, та протегнах ръка.

— Модсли? — нахално се усъмни момчето.

— Мистър Модсли — сряза го Маркъс.

Дръпнах ръка и впих поглед в лицето на Маркъс, като се питах как ще приеме новината, защото все още бях сигурен, че телеграмата е от майка ми.

Маркъс я разпечата.

— Жалко, от Мариан — рече той, сякаш нейната телеграма едва ли бе от значение. — Пише, че пристига утре с късния влак. Мама й каза, че няма да й стигне времето за всички покупки. Сигурно остава, за да ти купи велосипеда. Давай да идем да побъркаме селяците — sales types.

 

 

Колко недалновиден съм бил да чакам телеграма от майка си! Разбира се, че нямаше да прати. Това струваше шест пенса, а тя трябваше да брои нашите пенита. Навярно щеше да ме повика с писмо, което можеше да пристигне на следващия ден, ако не с първата поща, то с втората. Още една отсрочка, още един безгрижен ден, тялом в Брандъм, духом — вкъщи.

 

 

В сряда сутринта се получи „Пънч“^[9]. Трябваше да чакам да ми дойде редът, слушайки хихикането на възрастните, станало по-несдържано сега, в отсъствие на мисис Модсли; и най-сетне завладях списанието. Разгърнах го предпазливо, защото (както бе забелязал Маркъс) невинаги ми се удаваше да схвана някоя шега и трябваше възрастните да ми я обясняват като аритметична задача. Успеех ли да се справя сам, радостта ми бе двойна. За щастие беше пълно с намеци за горещината: това правеше личните ми преживявания всеобщи. Ето го и слънцето — „Големият жегобиец“ (за мое удоволствие, имаше няколко смешки на велосипедна тема), сведено ниско над кормилото на велосипеда, къдрави лъчи изскачат от главата му, на лицето му — знойна усмивка; на заден план — мистър Пънч, скрит под чадър, бърше потното си чело, докато кучето Тоби е изплезило език и изглежда съвсем умърлушено. Засмях се високо и престорено, да ме чуят, защото е важно да разбираш от шеги. Но какво бе това заглавие на първата страница — „По една вдъхновена мисъл за всяка победа през годината“.

„След всекидневни поражения, понесени от лорд Метюен^[10], Де Ует е успял да прекъсне железопътната линия на три места.“ Имаше и още все в същия дух подигравки за нашето участие във войната. Дали беше смешно? Не мислех така — смятах, че не е патриотично, както биха казали днес. Винаги вземах страна, понякога няколко страни, а тогава бях на страната на Англия. Бях ужасен и при сгода показах обидната страница на лорд Тримингъм, като изобразих подобаващо възмущение. За мое учудване и огорчение той се смя до премала. Не възнамерявах да го порицавам за това, но положително прекаляваше. Той, ветеранът от войната, да мисли, че е смешно да го вземат на подбив! Да се смееш, когато се подиграват на страната, която си представил така доблестно. Това просто не го разбирах.

Но и в сряда сутринта нямаше писмо от мама. Все пак не бях изплашен. Тъкмо напротив, сякаш цялата увереност, траяла вече двадесет и четири часа, сега се струпваше на едно място, за да избухне като бомба по време на вечерния чай. А дотогава? Как щях да прекарам деня? Вече бе много горещо; моята метеорологическа прозорливост, изострена от всекидневния опит до шесто чувство, ми подсказваше рекорд. На няколко пъти тази сутрин трябваше да се възпирам, за да не отида до ловното хранилище и да не опитам неузрелия плод на познанието.

Това беше последният ми ден в Брандъм, стига да не ме оставеха до петък като взаимна отстъпка; в такъв случай навярно щях да си получа подаръците тихомълком и без празнична торта. Доста се надявах на това, защото мисълта за велосипеда навремени пронизваше неуязвимата броня на моята решимост.

„Да не забравиш нещо?“ Този въпрос мама често ми задаваше, когато тръгвах за училище или за някъде другаде, макар че толкова рядко излизах. „Не трябва ли да благодариш?“ Това бе друг обичаен въпрос. Хората, на които трябваше да благодаря, можеха да си получат благодарностите утре или в който и ден да заминех. Мариан, Маркъс, домакинът и домакинята, слугите. Представях си как благодаря, как им благодаря за гостоприемството. Можеше да се случи да им благодаря и за подаръците. Благодарностите бяха нещо, което се оставя за последния миг, те бяха същината на сбогуването и мисълта за тях сякаш приближи деня на заминаването. Сбогом, Брандъм! Кой друг оставаше? Тогава се сетих за Тед. Нямаше за какво толкова да му благодаря, ала той ми бе изпратил писмо и жребият бе хвърлен — отиваше доброволец. Тази мисъл все още ме тревожеше. Трябваше да му кажа „сбогом“. Това нямаше да ми отнеме много време. Но как да се отърва от Маркъс? Не можехме да се сбогуваме в негово присъствие. Изведнъж ми хрумна нещо. Мама ми бе разрешила да се къпя, но никога не бях го правил, защото много скоро след това нивото на реката отвъд шлюза спадна толкова ниско, че беше плитко дори за човек, който не умее да плува. Мъжете често се къпеха във вира под шлюза, но макар че водата беше намаляла, той бе прекалено дълбок за мен.

— Маркъс — рекох аз, — il est trés ennueyeux, mais^[11].

— Изплюй го на английски, ако ти е по-лесно — милостиво ми позволи Маркъс. — Много е досадно, но…

— Тед Бърджес обеща да ме учи да плувам — казах бързо. Това не бе вярно, но лъжата е заразна, а аз се бях наслушал на лъжи, пък и Тед ми бе казал, че ще направи всичко, за да ми се отплати щедро. Обясних защо ми трябва помощта на възрастен. — Ще ми отнеме само un petit quart b’heure^[12] — завърших, доволен от себе си.

— Нима ме изоставяш? — изрече Маркъс с трагичен глас.

— Ама и ти ме изостави, като ходи у мами Робсън.

— Да, но това е друго. Тя е старата ми дойка, а той… — Не знаех епитета, но ми прозвуча нецензурно. — Е, добре, само не го оставяй да те удави.

— Добре — отвърнах аз, готов да хукна.

— Няма да имам нищо против, ако ти го удавиш.

Той имаше навик да говори лошо за хората, особено от низшите класи. Според него това беше — façon de parler^[13].

От лакея, който с намусен и обезкуражаващ вид бе винаги готов да ми услужи, получих въженце и съоръжен с него, хавлията и банския, поех към реката. Моят бански костюм се бе овлажнявал веднъж — когато Мариан разстла върху него мокрите си коси.

 

 

От площадката на шлюза видях Тед на полето да кара жътварката. Това бе последната неожъната нива, навсякъде другаде житото бе събрано на кръстци. Обикновено аз отивах при него, но това беше последен, специален случай и той сам трябваше да дойде при мен. Направих му знак, но не ме видя; като се поклащаше и подскачаше на седалката на „Спринг баланс“, той все поглеждаше надолу, за да се увери, че ножовете захващат стъблата, после вдигаше поглед нагоре към главата на коня. Най-сетне един от ратаите ме видя и му каза. Той спря коня и бавно слезе, другият зае мястото му. Преминах втория, по-малкия шлюз, за да го пресрещна, но той спря, преди да се приближи до мене, което не бе в характера му. И аз спрях.

— Не очаквах да дойдете пак — рече Тед.

— Дойдох да се сбогувам — казах аз. — Заминавам си утре или най-късно в петък.

Сякаш помежду ни зееше малка, но ясно забележима пропаст.

— Е, сбогом, мастър Коулстън, и на добър час. Надявам се, че ще прекарате добре, сигурен съм.

Гледах го, без да мигна. Не бях много наблюдателен, но странното му държане се потвърждаваше и от вида му. Някога той ми напомняше пшеничена нива, узряла за жътва, сега бе като пшеница, окосена и попарена от слънцето. Сигурно не беше на повече от двадесет и пет години. Никога не бе изглеждал млад, младите мъже в онези дни се стараеха да изглеждат възрастни. Но сега можех да различа на лицето му чертите на много по-стар човек. Макар че се потеше обилно, той изглеждаше изсушен, сякаш бе черупката на предишния мъж. Забелязах, че е затегнал колана си с още една дупка. Можех да го попитам, както той бе попитал мен: „Да не те е разстроил някой?“.

— Вярно ли е, че отиваш на война?

— Как! Кой ви каза?

— Лорд Тримингъм — отвърнах аз.

Той замълча.

— Знаеш ли, че Мариан е сгодена за него?

Тед кимна.

— Затова ли заминаваш?

Той провлачи нозе, както правят конете, и за миг си помислих, че ще се нахвърли върху мен.

— Не се знае дали ще ида — рече той, а в гласа му прозвуча нещо от прежната сила. — Тя ще каже. Не е важно какво искам аз, а какво иска тя.

Тогава си помислих, че това са думи на страхливец.

— Вижте какво, мастър Коулстън — рече той ненадейно, — не сте казали на никого, нали? Това е една делова работа между мене и мис Мариан, ама…

— Никому не съм казал — рекох аз.

Все още изглеждаше разтревожен.

— Тя каза, че няма да ни издадете, ама аз й рекох: „Още си е дете, може да се разприказва“.

— Никому не съм казал — повторих му.

— Защото не искаме да си навлечем някоя беля, нали така?

— Никому не съм казал — пак заявих аз.

— Знам, че и двамата сме ви много задължени за това, което направихте — рече той, сякаш ми поднасяше общата им признателност. — Не всеки млад джентълмен би се съгласил да си губи следобедите, за да носи чужди писма като някое момче за поръчки.

Тед сякаш остро съзнаваше социалната пропаст, която ни делеше. Подчертаваше разстоянието между нас по най-различни начини. Отпърво бях поласкан от неговото „мастър Коулстън“, но изведнъж ми се прииска да не го казва.

— Моля те, наричай ме пощальоне, както преди.

Той се усмихна мрачно.

— Още съжалявам, че ви крещях — от неделя ми е мъчно — рече той. — То си е редно за момче на вашата възраст да иска да знае тия неща и ние, по-старите, не бива да пречим. Пък и нали бях обещал, както казахте. Ама не знам, не ми се щеше… особено след като ви чух да пеете. Сега ще ви кажа, ако искате, ще си сдържа обещанието. Ама искам да знаете, че на мен много не ми се ще.

— Не бих и помислил да те притеснявам — рекох великодушно, както смятах, че трябва да говорят възрастните. — Знам един, дето ще ми каже. Всъщност дори има няколко души, дето ще ми кажат.

— Стига да не сбъркат нещо — рече той поразтревожено.

— Как така ще сбъркат? Това е нещо всеизвестно, нали?

Бях много доволен от казаното.

— Да, но ще съжалявам… Получихте ли писмото ми? Писах веднага, но е тръгнало чак в понеделник.

Казах, че съм го получил.

— Тогава всичко е наред — рече той с видимо облекчение. — Не пиша много писма, само за делови работи, ама наистина ми се видя долно след всичко, дето сторихте за нас, като си губехте времето, което е много ценно за едно момче.

Буца заседна на гърлото ми, но успях само да кажа:

— Моля, няма нищо.

Като избягваше погледа ми, той впери очи в редицата дървета, зад която се издигаше Брандъм.

— Значи утре заминавате?

— Да, или в петък.

— Е, значи може пак да се видим. — Най-сетне той прекрачи през бездната, която ни разделяше, и протегна ръка. Изглежда, още си мислеше, че няма да я поема. — Тогава сбогом, пощальоне.

— Сбогом, Тед.

Докато се извръщах, натъжен от раздялата, една мисъл ме накара да го погледна пак.

— Искаш ли да й предам нещо?

— Много си мил — рече той, — ама ти искаш ли?

— Да, само тоя път.

Помислих си, че това никому няма да навреди, а и аз щях да бъда далече, когато се срещнат, и ми се щеше да му покажа приятелските си чувства.

— Добре — рече Тед, отново през бездната, — кажи й, че утре не може, отивам в Норидж, но в петък, в шест и половина, както обикновено.

Обещах да й кажа. На площадката на шлюза спрях и се обърнах назад. Тед гледаше към мен. Той свали шапка и силно я размаха, заслонил очите си с ръка. Опитах се да сваля и аз моята и се учудих, че не мога. Сетне видях защо. В едната си ръка носех банския костюм, в другата бе хавлията, а въженцето висеше като оглавник около врата ми. Изведнъж се почувствах ужасно притеснен, движенията ми бяха сковани, вратът плувнал в пот. До този миг не бях забелязал товара си, а и Тед явно не бе видял нищо. Бях забравил за какво съм дошъл, а се сетих за нещо съвсем друго. Размахвах банския костюм, нагрят от слънцето, оглавникът жулеше врата ми, а аз вървях назад по нажежената площадка на шлюза. За какъв ли глупак щеше да ме вземе Маркъс, ако ме бе видял тогава?