Лесли П. Хартли
Посредникът (2)

Глава I

Осми юли беше неделя, а на другия ден, в понеделник, напуснах Уест Хетч — нашето селце край Солсбъри — и потеглих за Брандъм Хол. Както бе уредила майка ми, лондонската ми леля Шарлот щеше да ме преведе през града. От вълнение дори получих колики, а между пристъпите им тръпнех от нетърпение.

Ето как дойде поканата. Модсли никога не ми е бил близък приятел, както се вижда от това, че съм забравил малкото му име. Може и да се сетя по-късно: то сигурно е от нещата, които паметта ми болезнено отбягва. Ала в онези дни учениците рязко се обръщаха един към друг на малко име. То отиваше в графа „пасив“, макар да не беше „тежък пасив“, а когато ставаше въпрос за бащиното име — него бе чисто безразсъдство да разкриеш. Модсли беше бледо, тъмнокосо момче с кръгло лице и издадена напред горна устна, изпод която се показваха предните му зъби; с една година по-малък от мене, той не се отличаваше с нищо особено нито в учението, нито на игрището, но все пак успяваше да избута, както е думата. Познавах го доста добре, защото беше от нашата спалня и тъкмо преди шумната история с дневника двамата отрихме, че изпитваме лека симпатия един към друг; гледахме да сме заедно, когато ни извеждаха на разходка (тогава ходехме в редица по двама), сравнявахме някои от нашите момчешки съкровища, излагахме се на риск, като споделяхме по-съкровени неща, отколкото е прието между съученици. Тайно си разменихме и адресите; той ми каза, че неговият дом е Брандъм Хол, а аз му открих, че моя го наричат „Резиденцията“ и това му направи по-голямо впечатление, отколкото на мен, понеже, както по-късно видях, той бе голям сноб, докато аз още не бях станал такъв, ако не смятаме света на Небесните тела — там бях суперсноб.

Самото название „Резиденцията“ го предразположи към мен, както навярно бе станало и с майка му. Но те се заблуждаваха, защото „Резиденцията“ беше най-обикновена къща, разположена малко навътре в селската уличка зад декоративна ограда от метални халки, с която доста се гордеех. Е, къщата не може да се нарече съвсем обикновена, защото една част минаваше за старинна, казваха, че някога е била временна резиденция на солсбърийските епископи, та оттам дошло и името. Зад къщата имаше акър градина, пресечена от поток; един градинар идваше за нея три пъти в неделята. „Резиденцията“ далеч не бе дворец, както сигурно си я представяше Модсли.

Все пак на майка ми не й беше много лесно да поддържа къщата. Баща ми, мисля, бе чудак. Той притежаваше остър, педантичен ум, който пренебрегваше всичко извън интересите му. Без да бъде мизантроп, той бе необщителен и особняк. Имаше си своите оригинални теории за образованието и според една от тях не биваше да ме пращат на училище. Доколкото можеше, той ме обучаваше сам, с помощта на един частен учител от Солсбъри. Ако баща ми бе постигнал своето, никога нямаше да стана ученик, но майка ми винаги бе искала това, а също и аз; и веднага щом бе възможно след неговата смърт, тръгнах на училище. Възхищавах се от него и уважавах убежденията му, но по характер по-скоро приличах на майка си.

Той отдаваше всичкото си време и способности на своите любими занимания: библиофилството и градинарството; вместо да направи кариера, бе избрал скучна работа и беше напълно доволен от положението си на банков чиновник в Солсбъри. Майка ми се дразнеше от неговата непредприемчивост, ставаше сприхава и го ревнуваше от заниманията му, които го правеха затворен — като всички хобита — и които според нея доникъде не бяха го довели. Оказа се, че не е права, защото той бе колекционер с вкус и далновидност и за неговите книги получихме удивително добра цена при разпродажбата; всъщност на тях дължа избавлението си от по-насъщните житейски грижи. Ала това стана много по-късно, по онова време на майка ми, за щастие, и през ум не й минаваше да продава книгите му, тя пазеше като зеницата на окото си нещата, които са му били скъпи — донякъде поради чувството, че е била несправедлива към него — и ние живеехме с нейните пари, пенсията, давана от банката, и малкото, което той бе успял да скъта.

Мама бе чужда на светския живот, но светът я привличаше; чувстваше, че при други обстоятелства би могла да заеме мястото си в обществото, но поради това че баща ми предпочиташе предметите пред хората, такъв случай рядко й се удаваше. Обичаше клюките, обичаше да се явява на празници в обществото, облечена както подобава; влияеше се много от общественото мнение в селото, а получеше ли покана за прием в Солсбъри, винаги изпадаше в трескава възбуда. Да се разхожда сред елегантни люде по някоя гладка зелена морава, над която се извисява катедралната кула, да поздравява и да бъде поздравявана в отговор, да разменя клюки с тях и сегиз-тогиз да дава плахия си принос в политическите спорове — това я изпълваше с трепетно задоволство, чувстваше подкрепата на чуждото присъствие, имаше нужда от светска среда. Когато ландото пристигнеше (в селото имахме „Карети под наем“), тя пристъпваше вътре, скритом засияла от гордост и доволство, което тъй се отличаваше от обичайното й неспокойно, плахо държане. А ако бе успяла да придума баща ми да я придружи, тя направо бе на седмото небе.

След неговата смърт и неголямото ни светско влияние се бе стопило, пък и едва ли някога е било такова, че да даде повод на някой с по-тънък усет към нюансите на общественото положение да го свърже с името „Резиденцията“.

То се знае, аз не бях казал на Модсли за това — не от желание да го скрия, но нашите училищни норми на поведение не насърчаваха подобни самоизлияния. Не че нямаше кой да се перчи с богатството и знатността на родителите си, но Модсли не беше такъв. В някои отношения той бе зрял не за годините си, ръбовете му явно са били загладени още преди да дойде в училището. Така и не го разбрах напълно, пък и нямаше нищо особено за разбиране, само някакъв вроден усет за посоката на общественото мнение, някакво savoir faire^[1], което му даваше възможност винаги да се оказва на страната на победителите, без да се издава, че се стреми към това.

По време на историята с дневника той не взе ничия страна — най-многото, което човек би могъл да очаква от приятелите си. (Не бих го нарекъл цинизъм, моите приятели бяха по-малки на възраст и едва ли биха успели да помогнат.) Но когато станах победител, той не криеше задоволството си от успеха ми и както разбрах по-късно, бе разказал на техните за това. Предавах му уроци по черна магия и си спомням, че му бях измайсторил без пари някои заклинания — да му послужат, като изпадне в затруднение, макар да не ми се вярваше, че това може да му се случи. Той ме уважаваше и аз имах чувството, че наистина си струва да се радваш на неговото добро мнение. Веднъж, в миг на сърдечна откровеност, ми довери, че щял да учи в Итън; и наистина ми приличаше на преждевременно зрял възпитаник на този колеж — непринуден, с добри обноски, сигурен в себе си.

Краят на втория срок бе най-щастливото време в училищния ми живот дотогава и хвърляше радостното си сияние върху идещата ваканция. За първи път почувствах, че съм нещо. Но когато се опитах да обясня на мама, че съм си създал известно положение в училището, тя не разбра. Ако й бях разказал за успехите си в учението (за щастие имах и тях), щеше да ме разбере, щеше да разбере и успехите ми в игрите (тук още нямаше с какво да се похваля, но наближаваше сезонът за крикет и това ми вдъхваше надежди). Но да те тачат като заклинател! Тя се усмихна меко, снизходително и едва поклати глава. Беше малко религиозна: от дете ме учеше да бъда добродетелен и да си казвам молитвите, което правех винаги, защото не противоречеше на неписаните ни правила, стига да го вършиш достатъчно небрежно: да търсиш помощ свише не се считаше за предателство. Само да можех да й разкажа цялата история, тя сигурно щеше да разбере какво значеше за мен да изпъквам сред другарите си, но аз трябваше така да наглася и орежа всичко, че от истината остана много малко — най-вече премълчах за шеметното си издигане от дълбините на падението до пиедестала на величието. Някои от момчетата се бяха държали малко нелюбезно с мен, сега всички бяха много любезни. Заради нещо като молитва, което бе записано в дневника ми, лошите момчета бяха пострадали и аз, то се знае, не можех да не бъда доволен.

— Но бива ли да си доволен от такова нещо? — попита ме тя загрижено. — Мисля, че е трябвало да ги съжаляваш, макар да са се държали не дотам любезно с тебе. Много ли се удариха?

— Ами доста — казах аз. — Но разбери, те ми бяха врагове.

Ала тя отказа да сподели моето тържество и рече с неудобство:

— Още си малък да имаш врагове.

В онези дни една вдовица се смяташе обречена на самота, майка ми добре съзнаваше тежката отговорност да ме отгледа сама и мислеше, че трябва да е строга с мене, но никога не знаеше кога или как да се държи така.

— Като се върнат, бъди любезен с тях — въздъхна тя. — Предполагам, че не са искали да се държат зле с тебе.

Дженкинс и Строуд имаха по някое и друго счупване и се върнаха в училище чак наесен. Тогава вече се бяха умирили, а и аз също, и никак не ни бе трудно да се отнасяме любезно помежду си.

Мама грешеше, ако ме подозираше в злорадство; само порасналата ми цена повдигаше духа ми. Но аз бях чувствителен към настроенията на околните и под влияние на маминото плахо одобрение мечтите ми за величие не можеха да процъфтят. Дори започнах да се питам дали не трябва да се срамувам от тях и се завърнах в училище като ученик, не като заклинател. Ала приятелите и постоянните ми клиенти не бяха забравили за магиите и за мое учудване бяха все така жадни да се възползват от вещината ми в магьосническото изкуство. Все още бях на мода и ако у мен тлееха някакви угризения на съвестта, те скоро съвсем угаснаха. Увещаваха ме да направя още заклинания за най-различни неща, едно от които бе да ни дадат пълна ваканция. В това вложих всичката си душевна енергия и бях възнаграден. В началото на юни избухна епидемия от дребна шарка. До средата на срока повече от половината училище се бе изшарило и скоро пристигна вълнуващата вест, че ни разпускат.

Можете да си представите радостта на оцелелите, между които бяхме аз и Модсли. Опиянението на духа и мисълта, което обикновено назряваше за тринадесетте седмици на срока, този път внезапно нарасна за седем; към това се прибави и вълнуващото усещане, че сме избраници на съдбата, защото в цялата история на училището учениците само веднъж са били удостоявани с подобна велика милост.

Появата до леглото ми на лъскавия черен куфар с неговия внушителен заоблен капак, наред с татковата кафява кутия за храна, върху която все още си личеше петното тъмна боя, с която бяха замазали инициалите му, за да ги заменят с моите — това зримо доказателство, че наистина си заминаваме, имаше по-поразително въздействие върху душевното ми състояние от краткото съобщение на директора, направено предишната вечер след богослужение. Не, не беше само гледката, а по-скоро дъхът: дъхът на домашен уют, който се излъчваше от куфара ми и от кутията и изместваше познатия училищен мирис. Цял един ден съсъдите на спасението ни чакаха празни, а бяха ли празни, винаги имаше възможност Дже-Ка, както наричахме бога, да си промени намеренията. Икономката и нейната помощничка бяха заети в другите спални. Ала най-сетне дойде и нашият ред и като се промъкнах горе, аз видях отворения си куфар, а отвътре преливаше бухналата копринена хартия, с която бяха обвити по-леките ми и по-чупливи вещи. Това бе върховно преживяване: никога по-късно не изпитах такова пълно блаженство, макар че вълнението непрекъснато растеше.

Пред училището спряха три екипажа вместо два. Правеше впечатление яркият, но приятен контраст между безразличието върху лицата на кочияшите и радостта, изписана върху нашите. Все пак те знаеха реда, не потеглиха, когато последното момченце (дори на мен то ми се видя съвсем мъничко) се качи на мястото си. Понеже оставаше заключителният ритуал на сбогуването — единствената шумна проява на чувства, която си позволявахме, защото в нашето училище подобни сантименталности не бяха приети. Първенецът на училището се изправи и като се огледа наоколо, извика:

— Трикратно „ура“ за мистър Крос, мисис Крос и бебето!

Така и не разбрах защо включвахме и бебето — по всяка вероятност това бе внезапно шеговито хрумване на някой бивш първенец. Господ бе благословил с трета дъщеря мистър и мисис Крос на стари години (поне на нас те ни се виждаха стари). В нашите очи другите им две деца бяха вече големи и нямаше защо да викаме „ура“ и за тях. При това малката не беше вече бебе, скоро щеше да навърши четири години, но не знам защо ни доставяше удоволствие да я приветстваме, а и тя изглеждаше явно доволна, вдигната нависоко между двамата си родители, размахала ръчички. Ние очаквахме това, започнахме да се смеем и да се побутваме; като англичани изпитахме облекчение, че не трябва да приемаме тези приветствия прекалено сериозно.

Оределите ни гласове звучаха по-слабо от обикновено, но иначе не ни липсваше жар, не спряхме и да помислим как щеше да прозвучи всичко това на нещастните болни затворници в лечебницата. „Бебето“ оправда всичките ни очаквания: в отговор то ни помаха с комична тържественост. Кочияшите вдигнаха камшиците, без да вдигнат лица, потеглихме.

Колко продължи опиянението от свободата ли? То достигна връхната си точка във влака. На училището обикновено предоставяха специален вагон. Това бе салон вагон — няма ги в днешно време — тапициран целият с червен плюш, а седалките се редяха една срещу друга по цялото му протежение. Те бяха просмукани със силен мирис на сажди и тютюн, от който при всяко пътуване към училището веднага започваше да ми се повдига. Но когато пътувах към къщи, това бе самият полъх на свободата и ме опияняваше като аперитив. Лицата ни сияеха от радост, блъскахме се закачливо един друг, доукрасявахме смешката за „Югоизточната железница в дерайлириум тременс“. Небрежно извадих дневника и взех да украсявам с червен молив цифрите на съответната дата — беше 15 юли, петък. От съседните седалки скришом ме наблюдаваха. Не правех ли нови заклинания? Скоро ми омръзна да рисувам завъртулки и причудливи арабески и реших да оцветя цялата страница в червено.

Наистина ли бях уверен, че аз съм предизвикал епидемията? Скромно си приписвах известна заслуга за това и някои ми признаваха тази заслуга. Авторитетът ми на магьосник не бе подронен, съвсем не; ала страхопочитанието, с което се отнасяха напоследък към мен, беше подправено с добродушни шеги, които много лесно можеха да се обърнат на присмех, ако не беше ваканцията. Навярно бях попрекалил, но не с държането си, а с представите си за бъдещето, както предпочитам да си мисля сега. Отпървом бях толкова нерешителен, по-сетне пък — съвсем самонадеян. Очаквах нещата да се подреждат по мой вкус, без да се напрягам много-много. Трябваше само да поискам, за да получа всичко. Бях забравил ерата на гоненията, бях се отпуснал, изоставил поста си. Чувствах се неуязвим. Не вярвах, че щастието ми може да е несигурно и да зависи от нещо, струваше ми се, че законите на живота вече не се отнасят за мен, че моите мечти за 1900 година и за Двадесетия век, и за самия мен всеки миг ще се сбъднат.

И през ум не ми минаваше, че и аз може да се разболея от шарка и бях направо удивен, задето майка ми смяташе това не само за вероятно, но и за напълно възможно.

— Ще ми кажеш, ако не ти е добре, нали? — рече ми тя разтревожено. — Веднага ще ми кажеш.

— Ама разбира се, че нищо няма да ми стане — уверих я аз с усмивка.

— Да се надяваме — отвърна тя. — Но не забравяй колко зле беше миналата година.

Предишната година, 1899, беше съдбоносна година за нас. През януари след непродължително боледуване почина баща ми, а през лятото аз се разболях от дифтерит, получих усложнения, целия юли и август прекарах на легло. Бяха невероятно горещи месеци, но от това лято си спомням само собствената си треска, а горещината в стаята бе просто досадно продължение на жегата навън. Тя стана мой враг, а слънцето — нещо, което не биваше да се пуска вътре. Аз се боях от нея и винаги когато чувах хората да разправят какво прекрасно лято било тогава — най-горещото, откакто се помнели — не можех да ги разбера; мислех си само за болките в гърлото и за изтощените си крайници, които отчаяно търсеха хладно място между чаршафите. Исках най-после да свърши този век — и имаше защо.

Реших, че лятото на 1900 година трябва да бъде хладно; аз щях да се погрижа за това. И Господ бог на Метеорологията ме чу. На 1 юли температурата бе под 20°С и дотогава бе имало само три горещи дни — 10, 11 и 12 юни. Бях ги отбелязал с кръстчета в дневника си.

Първи юли ми донесе поканата на мисис Модсли — в онези дни получавахме поща и в неделя. Мама ми показа писмото — беше написано с едър, решителен, наклонен почерк. Тъкмо бях достигнал възрастта, когато човек може лесно да разчита чужд почерк и това умение ме правеше малко горд. Мисис Модсли не изключваше възможността да се разболеем от шарка, ала я приемаше с леко сърце, за разлика от майка ми. „При условие че нашите момчета не се изринат до 10 юли — пишеше тя, — ще ни доставите голяма радост, ако пуснете Лео да ни погостува до края на месеца. Маркъс — о, ето как му беше името! — ми е говорил много за Вашия син и аз очаквам с най-голямо нетърпение да се запознаем, ако можете да се лишите от него. На Маркъс ще му бъде много приятно да си играе със свой връстник, тъй като той ни е най-малкия и понякога е склонен да се чувства пренебрегнат. Научих, че Лео Ви е единствен и обещавам много да се грижа за него. Въздухът на Норфък… и т.н.“ Накрая пишеше: „Вие навярно ще се учудите, че прекарваме Сезона в провинцията, но аз и съпругът ми не бяхме много добре напоследък, а лете градът не е място за малко момче.“

Четях и препрочитах писмото, докато го научих наизуст. Въобразявах си, че зад тези банални фрази се крие дълбок и благосклонен интерес към моята личност; тогава едва ли не за първи път почувствах, че знача нещо за съвсем непознат човек.

В началото горях от нетърпение да тръгна и не разбирах защо мама се колебаеше да приеме поканата.

— Норфък е толкова далече — казваше тя. — И ти никога не си се отделял от къщи, искам да кажа, не си бил у чужди хора.

— Ами училището? — възразих аз.

Тя трябваше да признае това.

— Не ми се ще да заминаваш за толкова дълго. Може и да не ти хареса там. Какво ще правиш тогава?

— Сигурно ще ми хареса много — отвърнах аз.

— Ще бъдеш там точно на рождения си ден — рече тя. — Винаги сме били заедно на рождения ти ден.

Не й отговорих нищо — забравил бях за рождения си ден и затова ме споходи пристъп на преждевременна носталгия.

— Обещай, че ще ми пишеш, ако не ти е добре там — настоя тя.

Не ми се щеше да й повтарям, че там със сигурност ще ми е добре, затова обещах. Но пак не бе доволна.

— А може и да се разболееш от шарка — каза с надежда тя. — Или пък Маркъс ще се разболее.

По десет пъти на ден я питах дали е писала на мисис Модсли, докато съвсем я изкарах от търпение.

— Стига си ме тормозил, писах й вече — каза накрая тя.

Последваха приготовленията — какво би трябвало и какво не би трябвало да взема със себе си. Заявих й, че от едно нещо няма да имам нужда — от летни дрехи:

— Сигурен съм, че няма да бъде горещо.

И времето ме поддържаше — хладните дни се нижеха един подир друг. Тук бяхме на едно мнение с нея: мама смяташе, че с дебели дрехи е някак си по-безопасно, отколкото с тънки. Имаше и друга причина: трябваше да пестим. През горещите месеци на предната година аз бях на легло и сега нямах подходящо лятно облекло. А растях бързо — разноските щяха да бъдат значителни и сигурно щяхме да си хвърлим парите на вятъра. Мама отстъпи.

— Но гледай да не се изпотяваш — рече тя. — Изпотяването винаги е опасно. Няма да лудуваш много, нали?

Погледнахме се смутено и решихме, че няма да се наложи да лудувам много.

Често я обземаха лоши предчувствия, опитваше се да си представи какъв живот би трябвало да водя в Брандъм Хол. Един ден ми каза съвсем не на място:

— Гледай да ходиш на църква. Не ги знам що за хора са, може и да не ходят на църква. Ако ходят, сигурно имат карета.

Погледна ме замечтано и аз разбрах, че й се щеше да дойде с мен.

Нямаше да се съглася. Гнетеше ме момчешкият страх, че майка ми няма да се държи както трябва, че няма да се представи добре пред другите момчета и техните родители, че ще е нежелана в обществото им, че ще стори нещо страшно нетактично. Струваше ми се, че собственото си унижение бих понесъл по-леко.

Ала щом денят на заминаването наближи, чувствата ми коренно се промениха. Сега на мене ми се искаше да се измъкна, а тя настояваше да замина.

— Ама толкова лесно е да им пишеш, че съм се разболял от шарка — умолявах я аз.

Беше ужасена.

— Такова нещо не мога да направя — възкликна възмутено тя. — Пък и ще разберат, че лъжа. Карантината свърши вчера.

Сърцето ми се сви; направих магия, за да ми излязат обриви, но не помогна. Вечерта преди заминаването ние с нея седяхме в гостната на тумбестото диванче, което ми приличаше на едногърба камила в профил. Стаята гледаше към улицата и вътре бе малко задушно, рядко я използвахме и обикновено прозорците бяха плътно затворени, за да не влиза прах, който в това сухо време се вдигаше на облаци, щом по улицата минеше нещо. Майка ми бе избрала тази стая с тържествената й наредба заради въздействието; това щеше да е стъпка към необичайната обстановка в чуждия дом и към необичайните преживявания, които ме очакваха там. Подозирам, че имаше да ми казва нещо особено, но не можа; бях сляп от сълзи, глух за всякакви практични или нравоучителни съвети.