Лесли П. Хартли
Посредникът (22)

Глава XXI

Този разговор с Мариан остави щастливо сияние в душата ми и аз бях доволен да му се наслаждавам. Приел бях това сдобряване, но може би само донякъде, не с цялото си сърце. То беше важно за мен, по-рано би било най-важното нещо, ала дълбоко в мен се таяха подозрения, свързани не със самата нея, с нейните постъпки. Смътно усещах, че това са две различни неща — точно както нейната мъка и сълзите й нямаха нищо общо с моята представа за Мариан като божествено създание: те бяха за простосмъртните, но не и за нея.

Това беше една от причините за високия ми дух: можех да си мисля за Мариан почти както преди. Можех да си представям как зеленият велосипед се носи по петите й, без да ми се иска да е в друг цвят; зеленото не ми се виждаше вече така ужасяващо. Имаше и друга причина да усещам как изворите на живота бликват отново. Напрежението отслабна; толкова много неща бяха казани — самият аз бях изрекъл дръзки слова, слова, които имаха тежест пред по-възрастен човек.

Да, вече бях в съгласие със себе си и със света. Едно нещо ми стана ясно в последните дни: от това, че аз бях по-щастлив, не следваше, че нещата се оправят. От това, че някои тайни бяха измъкнати на дневна светлина, не следваше, че те не са опасни вече. Ако лорд Тримингъм наистина подозираше, че Мариан се държи прекалено приятелски с Тед, какво ли щеше да се случи, когато тя убедеше Тед да не отива доброволец — а тя щеше да го постигне. „Не е важно какво искам аз — бе казал Тед, — важно е какво иска тя.“ И бе добавил: „Всичко е в нейна власт“. Мариан бе заявила, че Тед е опасен. Аз не мислех така, защото той изглеждаше толкова безобиден при последната ни среща, но знаех колко невъздържан можеше да бъде и подтикван от Мариан, би могъл…

Ето къде беше най-голямата опасност, ето къде пътищата на деветия и на петия виконт се пресичаха.

Тази възможност разпалваше по-скоро страховете, отколкото въображението ми. Макар в представите си да преувеличавах правата на един земевладелец, аз не смятах, че лорд Тримингъм има законна власт да принуди Тед да иде доброволец, нито пък смятах, че ще го извика на дуел, както би сторил неговият прародител при същите обстоятелства.

Колкото повече изучавах тази главоблъсканица, толкова по-нелепа изглеждаше; участниците в драмата започнаха да губят очертанията си, взеха стремително да изтъняват, превръщайки се в познатите отсечки AB, BC, CA.

Но Тед не беше като другите. Знаех точно какво иска лорд Тримингъм. Той беше постоянна величина: искаше да се ожени за Мариан. Знаех какво искаше Мариан или какво възнамеряваше, което не бе едно и също: да се омъжи за лорд Тримингъм и да си запази Тед. А Тед какво искаше? „Всичко е в нейна власт“ — ми беше казал той, но аз се съмнявах в това. Той бе далеч по-невъздържан от останалите двама, както бях имал възможност да се уверя. Според неговите собствени думи понякога му се щеше да продължава, понякога — не. Докато на другите двама винаги им се щеше. Както се досетих по-сетне, когато е научил за годежа на лорд Тримингъм и Мариан, не му се е щяло да продължава и е размислил — дали пък да не замине в армията.

Аз се страхувах за лорд Тримингъм, ридаех заедно с Мариан, ала за Тед скърбях. Единствено той имаше свой собствен живот извън тази главоблъсканица, който не бе свързан с нея и към който той постоянно се стремеше. В този свой живот Тед ме допусна като равен, не само като момче за поръчки, което ласкаят или хокат, за да го накарат да си върши работата. Навярно това не беше много справедливо към Мариан и към лорд Тримингъм, които се бяха отнасяли с мен извънредно любезно. Ала за тях аз бях само посредник, виждаха в мене пътя към друг човек. Когато лорд Тримингъм търсеше Мариан, когато Мариан търсеше Тед, и двамата се обръщаха към мене. Мариан бе принудена да ми довери тайните си. С Тед беше друго. Той усещаше, че ми дължи нещо, на мен, Лео — уважението на едно човешко същество към друго. Не ми се искаше да си представям как той напуска всичко скъпо и отива да спи на голата земя. Не смятах, че тя е по-мека от леглата в Брандъм; а можеше и да го убият. Тед бе едър човек, удобен прицел, а онова, което притежаваше, носеше със себе си — не бе го пръснал по къщи и имения.

Кой е започнал всичко това, питах се аз, чия ли е вината. Този въпрос бе неприятен: тук се намесваше грехът, а бих искал да стоим далеч от греховете — те са прилепчиви и хвърлят сива сянка на толкова много прекрасни постъпки, които инак биха били наречени Добри Дела.

И все пак чия беше вината? „Една дама не може да бъде виновна“ — бе казал лорд Тримингъм, с това бе оправдал Мариан и аз бях доволен — вече нямах желание да я осъждам. Той не бе казал: „Един лорд не може да бъде виновен“, но него никой не би го укорил; той не бе сторил нищо нередно — това ми беше съвсем ясно. Нито пък бе казал: „Един фермер не може да бъде виновен“ и тъй като Тед нямаше как да се възползва от преимуществата на това спасително твърдение; вината, ако имаше такава, бе негова. Той бе примамил Мариан в своята дневна, в кухнята си, беше я обаял. Той я бе омагьосал. Тази магия трябваше да разваля аз — колкото за негово добро, толкова и за нейно.

Но как?

Първата стъпка бе направена — излъгах за времето на срещата. Мариан нямаше да намери Тед в шест часа и нима би го чакала цял половин час? Аз се съмнявах в това, осланях се на нейната нетърпеливост — една от типичните черти на характера й. Тя не можеше да чака. Тя не можеше да чака за обяснение, не можеше да чака хората да се доизкажат, досадата на очакването я разстройваше осезателно. Най-много две минути — сигурно толкова щеше да му даде, и раздразнена от чакането, щеше да промени чувствата си. Да накараш някого да те чака бе сериозно провинение дори за възрастните. Тя можеше да му се разсърди не на шега. Защото съм я виждал да избухва не по-зле от него. „Вече никога няма да идвам! Никога!“ А Тед: „Е, ти ако си чакала, аз не съм ли те чакал? И то много повече, аз съм зает човек, сега е жътва“. „Пфу! Ти си един нищо и никакъв фермер, можеш и да почакаш!“ „О, значи съм нищо и никакъв фермер, така ли? Е, ще видим!“, и т.н.

Рисувах си една хубавичка кавга с упреци, взаимни обвинения и най-подир — разлъка; и всичко това — защото аз бях посял семената на съмнението. А после щеше да настъпи облекчение, както става, като ти пробият забралото на пръста.

Колко по-щастливи щяхме да бъдем, мислех си аз, ако не бе станало всичко това! Не ставаше дума за лорд Тримингъм, той и така си беше щастлив в своето неведение. Но ние — Мариан, Тед и самият аз, Лео Коулстън, какво бяхме получили в замяна на изгубеното? Ние тримата бяхме стигнали до едно положение, когато всяко събитие, колкото далечно и несвързано с нас да бе, имаше значение само като улеснение или спънка на срещите на Мариан с Тед. Тези срещи бяха започнали да поглъщат цялото ни съществуване, нищо друго нямаше значение. Защо Мариан не можеше да понася Лондон или поне така казваше. Защо Тед се считаше задължен да зареже работата на фермата, която обичаше, заради войниклъка в Южна Африка, който му бе омразен? Защо самият аз бях стигнал дотам, че се опитвах да напусна Брандъм, където бях толкова щастлив? И в трите случая отговорът бе един и същ: заради връзката Тед-Мариан.

Как всичко друго се губеше пред нея, беше без значение — всичко останало бледнееше в сравнение с тази връзка. Нейните цветове бяха по-ярки, гласът й — по-властен, привлекателната й сила — безкрайно по-голяма. Тя беше паразит, който се хранеше с чувствата ни. Докато тя траеше, нищо друго не можеше да вирее в близост с нея, да има независимо съществуване. Тя създаваше пустиня около себе си, не искаше да дели с никого, поглъщаше цялото ни внимание. И тъй като беше тайна, не разкрасяваше с нищо всекидневния ни живот; за нея можеше да се говори толкова, колкото за някоя срамна болест. Не знаех, че това наричат страст. Не ми бе ясна природата на онази сила, която ги свързваше, ала нейните проявления бяха очевидни. Знаех какво биха дали за това и от какво биха се отказали, знаех колко далече са способни да отидат — знаех, че нямаше крайност, до която не биха стигнали. Знаех, че от всичко това те получават нещо, което бе недостъпно за мен и несъзнателно им завиждах за всичко, което си даряваха един на друг, но не и на мене. И макар че опитът не можеше да ми подскаже какво е то, инстинктивно започвах да напипвам ключа към загадката.

Какъв ли рай е бил Брандъм, преди да допълзи тази змия! Започнах да си представям как щях да прекарам тук, ако не бях се спуснал от копата на Тед Бърджес. Някои факти пренебрегнах, други изопачих, трети преувеличих. Нямаше да ме срещат с присмех, нито с подигравки, всеки ден щеше да бъде върховно преживяване като пътуването до Норидж, като моя успех на мача, като песента ми на концерта. Щях да бъда безкрайно ценен и възхваляван и напълно свободен в действията си, нямаше да съм задължен за любовта, с която бяха ме обграждали. Не можах да не забележа, че слънцето на Двадесетия век, който ми вдъхваше такива възвишени надежди, светеше и за мен; дори днес, когато денят изглеждаше така студен и безнадежден след вчерашния, термометърът се бе покачил почти до 27°С. Ала аз щях да се наслаждавам на този живот по друг начин, обхванат от неизменно, съзнателно лирично настроение. Дълго бих бродил в безветрения покой и всичко, което видех там, щеше да способства за моето щастие, всяко нещо щеше да притежава своята истинска стойност и да ми нашепва за себе си. Цветята, дърветата, къщата, гледката в далечината щяха да имат еднаква стойност и за очите, и за въображението; тяхното своеобразие, различията между тях, усещането, че живея само заради тях и себе си, тъй необходими за осъществяването на Златния век, щяха да бъдат мои ненакърними притежания. Така щеше да е и с всяка част от гледката наоколо. От мисис Модсли надолу (защото я поставях на върха) щях да опозная и обикна всички в неповторимото великолепие на индивидуалното им битие — звезди от различна величина, но всяка със свое място в небесата, всяка, достойна да я боготвориш.

Ала вместо това, докато успехите ми растяха, моята орбита се бе смалила и сега кръжах шеметно около мъничко пламтящо ядро — газов фенер на уличен пазар; а наоколо бе непрогледен мрак и имаше само една-единствена възможност — моята собствена неизбежна гибел.

II faut en finir, както би казал Маркъс, il faut en finir^[1].

Но каква магия трябваше да направя, за да разваля другата, с която Тед бе пленил Мариан? Не познавах черната магия и разчитах на вдъхновението с. Ако успеех да се развълнувам и изплаша, докато правех магията, сигурно щях да имам повече изгледи за успех. Ако усетех, че нещо в мен поддава, а нещо извън мен отстъпва, щеше да бъде още по-добре. Магията, която бе довела до сгромолясването на Дженкинс и Строуд, отговаряше на всичките условия. Но силата на моите магии се проявяваше само в един добре познат ми свят — училищния. Никога не бях се впускал да правя магия на възрастен човек. А моите сегашни жертви не само бяха възрастни хора, те обитаваха един свят, от който самите вълшебства черпеха силата си, все едно че се опитвах да обърна собствените им оръжия срещу тях.

Ала не биваше да ги смятам за жертви. Повтарях си това отново и отново и все още си го казвам. Те въобще нямаше да страдат. Щях да разваля другата магия, магията на Тед, но никой нямаше да страда. А сетне, както в пиесата „Сън в лятна нощ“, те сигурно нямаше да могат да ме познаят. „Кой е онзи мъж там?“ — щеше да ме попита Мариан. „Струва ми се познат отнякъде… О, значи е фермер? Тогава няма защо да се запознавам с него.“ Така щеше да протече този диалог. А имаше и друг: „Коя е оная дама, мастър Коулстън? Стори ми се, че я познавам, но не съм сигурен. Хубава е, нали?“ „О, нима не знаеш? Та това е мис Мариан, мис Мариан Модсли.“ „Наистина? Значи не е за хора като мене.“ Или щяха да станат невидими един за друг, това щеше да е още по-вълнуващо. Тъй или иначе редът щеше да бъде възстановен — ред в обществото, ред във вселената. И Пък^[2] или който да е друг вълшебник, сторил това чудо, щеше грациозно да напусне сцената.

Самата магия трябваше да изисква крайно напрежение на силите, да ме предизвика да сторя нещо страшно, а се налагаше да има и подобаващо символично значение.

Идеята ми хрумна, докато разговарях с Маркъс; сигурен съм, че той не забеляза никаква промяна в изражението ми.

Обух чехлите, навлякох кафявия егеров халат върху пижамата и крадешком се спуснах по стълбите, като внимавах да мина този път от лявата страна, защото в подобно начинание трябва да се спазва всяка формалност. Откъм затворената врата на салона долиташе музика. Знаех, че често остават да пеят след вечеря, но на нас не ни беше позволено да стоим до късно. Мариан бе на пианото, познавах нейния маниер, а певецът навярно бе новодошлият от Лондон. Имаше хубав тенор, даже превъзхождаше Тед, но гласът му малко напомняше за неговия. Знаех песента, казваше се „Бодилът“.

От бяла цъфнала глогина

на Аделина

дощя се клонка —

пазва да закичи.

Сърцето ми изстина.

Бог ме убил,

ако бодил

дам за гръдта на моето момиче.

Така и не разбрах за какво точно се разказва в тази тесен, но тя дълбоко ме вълнуваше. Защо ли дамата (или жената, както Маркъс ме бе предупредил да казвам, а аз все забравях) се страхуваше, че някоя ревнива съперница ще й се надсмее? Нямах представа, но я разбирах; знаех какво е да ти се присмиват по този начин. Разбирах и любимия й, о, как ясно разбирах неговата решимост по-скоро да се обрече на гибел, нежели да я изложи на гавра и обида.

Последваха откъслечни ръкопляскания, приглушени и слаби в сравнение с онези, които получих аз в селския салон, сетне настъпи тишина. Входната врата бе отворена за през нощта, бяха я оставяли така всяка нощ, освен първата след пристигането ми, за да е хладно в къщата. Но не беше хладно, аз се потях в моя егеров халат. Взирах се в огромния непрогледен четириъгълник пред мен. Далечният край на коридора, осветен тук-там от газени фенери, тънеше в мрак. Но под вратата на салона се процеждаше ярка ивица светлина и лежеше като блестящ клин на пода. Какво ли щеше да се случи, какво ли щяха да рекат, ако бутнех вратата и кажех на мисис Модсли:

— Още съм буден… може ли да послушам музиката?

Не смеех да го сторя, макар че малко оставаше — толкова силен бе ужасът от онова, което ми предстоеше. Опитах да се отърся от веригите на страха и се запътих навън към нощната тъма, но стигнах само до прага и не можах да го прекрача. Бъдещето се извисяваше пред мен като стена, непроницаема за разума.

Обърнах се назад към полутъмния коридор. Човешкото присъствие зад вратите на салона бе истинска утеха. Никой не знаеше, че съм там, но като зяпачи, застанали на пристанището, махаха след отплуващия кораб, вдъхваха смелост у самотния му пътник, макар че техните прощални приветствия не бяха за него. Приближих се и допрях ухо до вратата на салона; чуваше се какво говорят вътре. Решаваха коя да бъде следващата песен — „По здрач“ или „Катлийн, душо моя“. Някой рече: „Хайде да чуем и двете“. Навярно щях да остана да ги чуя и аз, защото бяха от любимите ми песни, а сетне щях да се промъкна обратно в леглото, ако не бе злощастният ми навик да пристъпям от крак на крак. Вдигнах лек шум и някой отвътре бе помолен да отиде да види какво става — мисля, че бе Денис. Чух приближаващи се стъпки и хукнах навън. Знаех си, че ще е тъмно, но не ми беше чак толкова трудно да намеря пътя. Един от големите ми страхове, един от истинските ми големи страхове бе да не се загубя. Гнетеше ме и друг страх, който нарастваше с всяка стъпка — че може да затворят и да заключат вратата преди завръщането ми. Щеше да се наложи да остана навън до сутринта и да спя на голата земя.

Нощта бе не само непознат свят за мене, тя беше и забранен свят. Малките момчета нямаха право да стоят будни нощем, нощта бе за големите, и то за злосторниците: крадци, убийци и други такива.

Но аз се готвех да извърша нещо, което можеше да стане само нощем, инак магията губеше силата си. Бях си внушил това: самият страх, който ми вдъхваше нощта, бе достатъчно условие за успех.

Втурнах се сред рододендроните, като потисках страшните мисли и подминавах едно подир друго предварително набелязаните места, където бях се зарекъл да свърна обратно, ако нощните ужаси станеха непоносими — така се бях самозалъгал, преди да напусна спалнята си.

Междувременно си повтарях наум какво трябва да сторя, защото от опит знаех колко е лесно да сбъркаш нещо от вълнение, че го правиш за първи път, да забравиш как е правилно, какви са отделните стъпки и коя след коя следва. Не един път ми се бе случвало да знам на теория как се прави някой химически опит, ала застанех ли пред бунзеновата лампа, епруветките и всичко останало, толкова различно от моите представи, загубвах ума и дума и провалях цялата работа. Това щеше да бъде химически опит и вече едно от условията бе спазено: да се извърши нощем, за препоръчване — на лунна светлина, за препоръчване — при лунно затъмнение, но задължително нощем. Начало на приготовлението: събират се съставките. Един-единствен плод ще е достатъчен за целта, но тъй като всички части на растението са отровни, за най-голям ефект се използват: лист, стебло, плод, цвят и корен. Добиването на парченце от последното е трудно, тъй като коренът се намира на известна дълбочина под земята; препоръчва се осигуряването на джобно ножче със солидно острие за отделяне на част от корена. При липса на лопатка или бел трябва да се разрови с ръце пръстта в основата на стеблото, при което главата неминуемо ще влезе в съприкосновение с клоните (което е особено опасно). След отрязване на парче корен с необходимата големина той се поставя в джоба на пижамата или в подходящ съд, като се внимава да не се докоснат с устни частите на растението, тъй като всяка от тях е силно отровна. (Внимание! Препоръчително е това да се извърши със затаен дъх.) Всичко следва да се отнесе бързешком в покоите на магьосника, където необходимият вълшебнически инвентар е в пълна готовност, сиреч:

Свещи (за загряване), четири броя

Митален сът (сребърен), един брой

Сът с отвор в долната част, един брой

Книги за подпиране на гореозначения, четири

Кутийки кибрит, четири броя

Вода за възваряване

Сюнгер мокър за в случай на пожар.

Металният съд бе една чашка, дадена ми от мама — тя имаше няколко с различна големина. Наместваха се една в друга и заемаха съвсем малко място. Бяха сребърни, отвътре с позлата. Мама ги бе получила като сватбен подарък. Бяха за пикник и тя се надяваше да ги използвам по време на гостуването си, но не стана нужда: винаги имаше предостатъчно чаши. Както подозирах, тя смяташе притежанието на чашата за белег на аристократизъм — доказателство, че съм от добро семейство. За реторта бе почти идеална, тъй като имаше дебелината на яйчена черупка. Съдът с отвор в долната част, от който зависеше успехът на магията, бе решетчицата на сапунерката от умивалника ми — бяло емайлирано саморъчно приспособление с неподходяща големина. То имаше голяма дупка в средата и други по-малки наоколо, през които трябваше да преминава пламъкът на свещта. Подпряно с книги, щеше да представлява нещо като триножник.

Когато съставките се превърнат в кашеста смес, трябва да се добави вода, но не много, за да възври по-бързо. Сместа е възвряла, когато започне да клокочи. Това трябва да стане в полунощ, като монотонно се повтаря текстът на магическото заклинание, трикратно отзад напред и отпред назад: „Тринайсет навърших“ — не много високо, за да не се чуе в коридора, но да може човек в стаята да различи думите. Ако магьосникът се изпоти, да се добавят няколко капки от собствената му пот. Това придава особена сила на заклинанието.

Получената смес не бива в никакъв случай да се докосва с устни, а да се излее в умивалника и всички прибори да се почистят и приведат в ред, като се помни, че и други ще ги използват след това.

Доколко успях да изпълня тези предписания, не мога да кажа, бях ги записал в дневника си и смятах да скъсам листа веднага щом престанех да се гордея с извършеното. Но забравих да го сторя, както забравих и много други неща.

Макар очите ми постепенно да привикнаха с мрака, бях вече досами бараките, когато забелязах тъмния силует на лудото биле. Беладоната стоеше там като жена, изправена до вратата в очакване на някого. Знаех, че ще ме е страх, но съвсем не бях подготвен за бурята от чувства, която се надигна в душата ми. Струваше ми се, че тя се е устремила към мен, както и аз се стремях към нея, въобразих си, че й трябвам като съставка за хранителните й сокове и тя ще ме погълне. Магията нямаше да се извърши там, в стаята ми, както възнамерявах, а тук, в тази барака без покрив, и не аз я подготвях за отровната билка, а тя щеше да омагьоса мен. „Влез вътре“ — сякаш ми казваше тя и най-сетне, след вечност, посегнах напред в гъстия мрак, където растеше тя, и усетих как клонките и листата меко поемат ръката ми. Дръпнах ръка, надникнах вътре. Там нямаше място за мене, но ако проникнех в тази нечестива тъма, където се спотайваше зелената отрова, тази бликаща растителна сила, щях да науча нейните тайни, а тя моите. И аз влязох. Бе задушно и все пак възхитително; листата, филизите, даже вейките бяха така податливи, че това, дето досегна клепките ми, навярно беше цвят, а онова, допряло устните ми, навярно бе плод.

В миг ужас ме обзе и се замятах да си пробия път навън, но не успях, сякаш отвред ме обикаляха стени; само си ожулих пръстите. Отпърво се боях да не повредя растението, сетне в страха си започнах да дърпам и късам безразборно, чувах как клонки пукат и се кършат. Скоро разчистих място около главата си, но не ми бе достатъчно, трябваше да махна всичко. Растението излезе по-крехко, отколкото очаквах; започнах борба; хванах дебелото стебло и го прекърших. Чух шумолене, с лек звук като въздишка падаха лист след лист, стоях, потънал до колене сред счупени клонки и обърнати нагоре листа, по средата стърчеше прекършеният ствол. Сграбчих го и задърпах с всички сили, а в това време забравените магически слова изплуваха в съзнанието ми — „Delenda est belladonna, delenda est belladonna!“. Чух как корените пращят и пукат, усетих как с последно усилие се вкопчват в земята, в своята смъртна агония растението се опълчваше с цялата си жизнена сила. „Delenda est belladonna!“ — мълвях тихо, но достатъчно ясно, за да ме чуе някой наблизо, напрегнах се с последни усилия. И тогава то се поддаде, остана в ръцете ми, като изхвърли с тиха въздишка фонтанче от пръст, която се изсипа връз листата като дъжд, а аз лежах по гръб на открито, все още стиснал стъблото в ръце, втренчил поглед в разперените като огромна метла корени, които продължаваха да ръсят по лицето ми бучици пръст.