Алберто Моравия
Римлянката (9)

Девета глава

И така, животът ми отново закръжи в позната орбита и със същите фигури, както грейналите в празнично осветление въртележки на лунапарка, които гледах от прозореца си като дете и ми доставяха истинска радост.

На въртележките фигурите също са малко и винаги едни и същи. Под звуците на писклива, протяжна и жаловита музика пред погледа ми описваха кръгове лебедът, котаракът, автомобилът, конят, престолът, драконът и яйцето, и тъй през цялата нощ се редуваха. Също както се въртяха фигурите на моите любовници, били те мъже, които вече познавах, или непознати, които много приличаха на тях. Няколко вечери прекарах с Джачинти, който се върна от Милано с подарък — чифт копринени чорапи. После той замина и аз отново започнах да се срещам с Джино веднъж-дваж в седмицата. През останалите вечери бях с мъже, които намирах на улицата или които Джизела ми представяше. Сред тях имаше и млади, и възрастни, някои бяха симпатични и се държаха любезно с мене, имаше и противни, считаха, че съм едва ли не стока, но тъй като бях решила да не се привързвам към никого, винаги беше все същото. Срещахме се на улицата или в кафенето, понякога ходехме на вечеря, после бързахме към къщи. Затваряхме се в моята стая, правехме любов, разменяхме по някоя дума, мъжът плащаше и си отиваше, а аз влизах в голямата стая, където мама ме чакаше. Ако бях гладна, хапвах и си лягах. Рядко, ако още бе рано, излизах и отивах в града да търся друг мъж. Но се нижеха дни, в които не се срещах с никого, стоях си у дома и нищо не правех. Бях станала много мързелива, моята леност, изглежда, бе израз на глада за почивка и спокойствие, който мама също изпитваше и въобще бе присъщ на хората от нашата черга — вечно преуморените бедняци.

Често само видът на празната кутия за спестявания успяваше да ме накара да изляза от къщи и да обикалям централните улици в търсене на компания, но понякога мързелът ми надделяваше и предпочитах да взема пари назаем от Джизела или да изпратя мама да пазарува на кредит от магазините.

И все пак не мога да кажа, че този живот наистина ми е бил неприятен. Твърде скоро разбрах, че във влечението ми към Джино няма нищо особено и неповторимо, че всъщност мъжете, почти без изключение, по някаква причина ми харесват. Не знам дали това се случва на всички жени от занаята, или показва наличието на особена склонност към него, знам само, че винаги изпитвах тръпка на любопитство и очакване, която рядко биваше разочарована. У младите ми се нравеха издължените, почти юношески тела, непохватността, плахостта, гальовните погледи, свежестта на устните и косите; у зрелите мъже ми харесваха мускулестите ръце, масивността и силата, която мъжествеността наслагва по раменете, краката и корема, мъжете не са зависими от възрастта и дори като възрастни запазват привлекателността си или придобиват нов, специфичен чар. Фактът, че всеки ден сменях любовниците си, ми помогна да различавам от пръв поглед предимствата и недостатъците им с онази точна и проницателна наблюдателност, която се постига единствено с опита. Човешкото тяло за мене беше непресъхващ извор на необяснимо и безкрайно удоволствие и неведнъж съм се улавяла, че се любувам с поглед или с върха на пръстите си докосвам крайниците на моите компаньони за по една нощ, сякаш исках да ида отвъд повърхностния контакт, който ни свързваше, да открия смисъла на красивата им външност, за да си изясня защо ме привличат. Опитвах да прикривам колкото е възможно интереса си, защото тези мъже с присъщата им суета можеха да го изтълкуват превратно и да си помислят, че съм влюбена в тях. Всъщност любовта, както те я схващаха, нямаше нищо общо с моето отношение, то приличаше на почитта и вълнението, които навремето изпитвах, когато отивах в църква или извършвах определени ритуали.

Парите, които печелех, не бяха много, както би могло да се предположи. Най-вече аз никога не съумях да бъда алчна и пресметлива като Джизела. Разбира се, държах да ми се плаща, защото не ходех с мъже за забавление, но собствената ми природа ме подтикваше да се отдавам по-скоро от физическо желание, отколкото по сметка и се сещах за парите едва когато настъпеше моментът да ми платят, тоест прекалено късно. Неизменно у мене оставаше непонятната убеденост, че аз предоставям на мъжете блага, които не ми струват нищо и обикновено не се заплащат, следователно получавам парите по-скоро като подарък, и не като възнаграждение. Струваше ми се, че любовта не струва скъпо или може би никога не се плаща скъпо и с тези скромни претенции бях неспособна да определя цена, която да не изглежда произволна. Ако дадяха повече, благодарях с изключителна признателност, получех ли малко, не се чувствах ощетена и не негодувах. Едва по-късно, научена от горчивия опит, реших да подражавам на Джизела, която уговаряше сумата, преди да приеме. Но в началото все се срамувах и едва успявах да изрека цената с половин уста, болшинството мъже не я чуваха и се налагаше да повтарям.

Още една причина имаше да не ми достигат парите, които печелех — фактът, че много по-малко в сравнение с преди обмислях разходите си, дори се бях поразпуснала с купуването на дрехи, парфюми, тоалетни принадлежности и подобни дреболии, от които професионално се нуждаех, а средствата, които получавах от моите любовници, вечно не стигаха — точно както преди, докато работех като модел и помагах на мама, припечеленото бе недостатъчно. Струваше ми се, че съм не по-малко бедна от тогава, независимо че бях пожертвала достойнството си. Както някога, дори по-често, имаше дни, в които нямахме стотинка вкъщи. Както навремето, даже по-силно, ме измъчваше несигурността за утрешния ден. По характер съм по-скоро лекомислена и флегматична и тревогата ми никога не приемаше кошмарна форма като при по-неуравновесените и плашливи хора. Ала дълбоко в съзнанието ми, подобно на дървесен червей, оставаше страхът от неизвестността, който постоянно ми напомняше, че съм без опора, че не бива да забравям за положението си и да се отпускам, нито пък че коренно ще го променя със занаята, който съм избрала.

Ако някой не изпитваше или поне изглеждаше, че вече не изпитва никакво безпокойство, това бе мама. Незабавно бях я предупредила, че повече не е необходимо по цял ден да си вади очите с шиене и тя, сякаш цял живот бе чакала да й съобщя това, внезапно изостави значителна част от работата си, задоволявайки се със съвсем дребни поръчки, които изпълняваше неохотно и колкото да мине времето, а не за да печели. Като че ли дългогодишните усилия, започнали още когато е била малко момиченце и е ходела да слугува в едно чиновническо семейство, изневиделица се бяха изчерпали напълно и безвъзвратно, както старите къщи се разрушават от само себе си, сривайки се в купчина прах, без да остане здрава стена от тях. За човек като мама парите означаваха преди всичко да яде и да си почива до насита. Тя взе да се храни по-обилно и си позволяваше удобствата, които според нейните разбирания разграничаваха богатите от бедните: ставаше късно, следобед спеше, понякога ходеше на разходка. Трябва да кажа, че отражението на тези новости върху нея беше навярно най-неприятната страна на променения ни живот. Вероятно човек, който е свикнал с тежка работа, никога не бива да я прекъсва, защото безделието и благополучието го покваряват дори когато, за разлика от нашия случай, имат законен и справедлив източник. Веднага щом положението ни се подобри, мама напълня или по-точно нездравословно се поду и бързината, с която изчезнаха задъхаността, измъчеността и немощта й, ми се виждаше многозначителна, макар смисълът да ми убягваше. Някогашните й кокалести бедра се закръглиха, слабите й рамене се загладиха, бузите, които вечно бяха хлътнали, се изпънаха и наляха. Но най-тъжното в маминото охранване бяха очите — в миналото големи, винаги с буден и схватлив израз, а сега смалени, някак плахо и двусмислено блещукащи. Тя беше напълняла, но нито се беше разхубавила, нито подмладила. Струваше ми се, че вместо мене тя носи по лицето и в личността си видимите следи от променения ни живот и никога не съумявах да я погледна, без да изпитам някакво неприятно чувство, примесено с угризения, състрадание и отвращение. Постоянството, с което мама се отдаваше на приятното си безделие и лакомия, ме отблъскваше. Сигурно не й се вярваше, че няма да се мъчи повече, и затова се държеше като човек, който цял живот не си е дояждал и отпочивал.

Естествено, аз прикривах чувствата си, защото не исках да я наскърбявам, а от друга страна, си давах сметка, че има неща, които, преди да кажа на нея, трябва да кажа на себе си. Понякога ми се изплъзваха жестове на досада и си мислех, че вече я обичам по-малко такава надебеляла, подпухнала, полюляваща бедра, отколкото когато бе слаба, чорлава и по цял ден тичаше, крещеше и се оплакваше. Често си задавах въпроса: „Ако аз, да предположим, бях станала заможна чрез изгоден брак, мама щеше ли да напълнее по същия начин?“ Днес си отговарям положително и навярно промяната у нея ми се е виждала някак вулгарна, затова неволно я гледах, с угризение и с разбиране.

Не крих дълго от Джино новото си положение. Напротив, още първия път, когато се срещнахме — десетина дни след като бяхме се любили във вилата, той разбра. Една сутрин мама дойде да ме събуди, като тихо и съзаклятнически каза:

— Знаеш ли кой е оттатък и иска да говори с тебе? Джино!

— Доведи го тук — отвърнах спокойно.

Поразочарована от лаконичността ми, тя отвори прозореца и излезе. След малко Джино влезе и моментално забелязах, че беше разстроен и ядосан. Не ме поздрави, обиколи леглото и застана пред мене; още сънена, лежах и го гледах. Той попита:

— Я слушай, онзи път случайно да си взела погрешка един предмет от тоалетката на господарката ми?

„Добре се подредих“, помислих. Направи ми впечатление, че изобщо не се чувствам виновна. Но неговото раболепие и уплаха все тъй ме дразнеха.

— Защо? — попитах.

— Изчезнала е една много скъпа пудриера, златна, с рубин… Госпожата вдигна страшен шум… Тъй като в известен смисъл вилата беше поверена на мене, те не го казват, ама аз се досещам, че ме подозират… За щастие тя едва вчера откри, една седмица откакто се върна, тъй че има вероятност да я е откраднала някоя от камериерките… Иначе да са ме обвинили, изхвърлили, арестували и знам ли какво.

Изплаших се да не би по моя вина да е уволнен някой невинен и запитах:

— На камериерките нищо ли не им направиха?

— Не — крайно нервно отвърна той. — Но идва един комисар, разпитва ни и от два дни не се живее.

Поколебах се за миг и признах:

— Аз взех пудриерата.

Джино се облещи, цялото му лице се изкриви в грозна гримаса:

— Ти си я взела? И ми го казваш така?

— А как трябва да ти го кажа?

— Но това се нарича кражба!

— Да.

Той ме изгледа и неочаквано се разбесня, може би се боеше от последиците, които постъпката ми щеше да има, или смътно се догаждаше, че приписвам отговорността за кражбата главно на него.

— Я ми кажи… какво ти става? А, затова значи искаше да отидем в стаята на госпожата, сега разбирам… Но аз, мила моя, нямам нищо общо. Щом искаш да крадеш, правѝ го където щеш, изобщо не ме интересува, но не и в дома, където работя… Крадла! Горко ми, ако се бях оженил за тебе, щях да се оженя за крадла.

Оставих го да си излее душата, като го наблюдавах внимателно. Бях поразена, че толкова време съм го мислила за съвършен. И още как! Накрая, когато реших, че е изчерпал упреците си, казах:

— Защо се ядосваш толкова, Джино? Никой не те обвинява, че си я откраднал… Ще поговорят още няколко дни, после няма и да си спомнят… Господарката ти кой знае колко пудриери има.

— Но ти защо я открадна? — попита.

Беше ясно, че иска да чуе онова, което смътно предполагаше. Отговорих:

— Така.

— „Така“ не е отговор.

— Щом наистина искаш да знаеш — спокойно рекох, — откраднах я не защото имах желание или нужда, а защото вече мога и да крада.

— Какво искаш да кажеш? — започна той.

Не го оставих да довърши:

— Сега ходя вечер по улиците, търся си някой мъж, водя го тук и после той ми плаща… Щом правя това, мога и да крада, нали?

Джино разбра и реакцията му беше типична за него:

— И това правиш! Добре… Наистина, горко ми, ако се бях оженил за тебе!

— Не го правех преди — казах, — но откакто научих, че имаш съпруга и дете, започнах.

През цялото време той беше очаквал тази фраза и с готовност отвърна:

— Не, мила моя, недей да хвърляш сега вината върху мене. Проститутка и крадла става само жена, която иска.

— Види се, че без да знам, съм била такава — отговорих, — а ти ми даде повода да се захвана.

Моето спокойствие го убеди, че нищо няма да постигне, и той смени тактиката:

— Хм… онова, което си или което правиш, не ме засяга, но трябва да ми дадеш пудриерата. Бездруго рано или късно ще си загубя мястото. Трябва да ми я дадеш, а аз ще се престоря, че съм я намерил… Знам ли къде… В градината.

Аз отговорих:

— Защо не каза преди? Щом заради мене може да си загубиш мястото, моля, вземи я. Там, в първото чекмедже на гардероба е.

С облекчение той бързо отиде до гардероба, отвори чекмеджето, взе пудриерата и я пъхна в джоба си. После вече ме загледа с променен поглед, в който, струва ми се, се четяха някакво угризение и желание за помирение. Но по очите му личеше, че няма смелост да преодолее неловката ситуация.

Попитах:

— Колата ти долу ли е?

— Да.

— Добре, късно е и не може да останеш… Ще говорим за всичко следващия път, като се видим.

— Имаш ли нещо против мен?

— Не, нямам нищо против тебе.

— Имаш.

— Казах ти, че нямам.

Той въздъхна, наведе се над мене и аз не му попречих да ме целуне.

— Ще ми се обадиш, нали? — настоя от прага.

— Бъди спокоен.

Така Джино научи за новия живот, който водех. Но в деня, когато се срещнахме, изобщо не споменахме за пудриерата, нито за моя занаят, като че ли се касаеше за нещо нормално и безинтересно, чиято значимост е изчерпана. Джино, общо взето, се държеше като мама, само че не личеше нито за миг да е изпитал ужаса, който я бе обзел първата вечер, когато доведох Джачинти вкъщи и който и досега от време на време продължавах да откривам зад нейното доволство, даже в нездравото й пълнеене. В основата на Джиновия характер лежеше прозрачна хитрост. Мисля, че когато е разбрал какви промени са настъпили в живота ми, след като ме измами, той си е казал: „Добре, с един куршум два заека. Така хем няма повече да ме упреква в нищо, хем ще си остана неин любовник.“ Джино беше от хората, които, ако запазят всичко, което притежават, от парите, жената, та чак живота си, дори с цената на собственото достойнство, смятат, че са късметлии.

Продължих да се срещам с него, защото, както казах, независимо от всичко, той още ми харесваше, нямаше никой, който да ми харесва повече, и макар да съзнавах, че всичко между нас е свършено, не исках краят да бъде груб и неприятен. Никога не са ми се нравили резките и ненадейни скъсвания. Считам, че нещата от живота отмират сами, както са и породени — от досада, равнодушие или навик, и ми е приятно да усещам как изчезват без ничия намеса, да виждам как лека-полека отстъпват местата си на други. В последна сметка в живота промените никога не са ясни и категорични и който прибързано иска да измени нещо, рискува, точно когато най-малко е очаквал, да намери жилави и жизнеспособни старите привички, за които се е заблуждавал, че е изкоренил окончателно. Аз исках и ласките на Джиновите ръце да ме оставят безразлична, както не ме вълнуваха думите му, и се боях, че ако избързам, в някой момент от живота ми той може да се появи и да възстановя старите отношения, въпреки нежеланието си.

И една друга личност се върна по това време в моя живот — Астарита. С него всичко беше много по-просто, отколкото с Джино. Джизела тайно се виждаше с Астарита и допускам, че той правеше любов с нея само за да има повод да й говори за мене. Както и да е, тя дебнеше подходящ момент, за да ми заприказва за Астарита и когато й се стори, че е минало достатъчно време и съм се успокоила, ме подхвана отдалече — доста предпазливо ми каза, че го срещнала и той питал за мене.

— Нищо конкретно не каза — продължи тя, — но разбрах, че още е влюбен в тебе. Право да ти кажа, дожаля ми за него. Изглеждаше направо нещастен… Повтарям ти, нищо не ми каза, но аз се досетих, че има огромно желание пак да те види. В края на краищата сега…

Прекъснах я:

— Слушай, безсмислено е да продължаваш да говориш така.

— Как?

— Хм, с толкова увъртания. По-добре направо кажи, че той те праща, че иска да ме види и ти си се нагърбила да му предадеш отговора ми.

— Да предположим, че е вярно — рече тя объркана. — И тогава?

— Тогава — отговорих спокойно, — кажи му, че нямам нищо против да се срещам с него, както с другите мъже, но, разбира се, ей така, без обвързване.

Джизела остана крайно изненадана от решението ми: тя мислеше, че мразя Астарита и никога няма да се съглася да се срещна с него. Не проумя, че любовта и омразата за мен вече не съществуваха и мисля, че както винаги премълча нещо.

— Добре правиш — рече след малко замислено и лукаво, — и аз на твое място щях да направя същото. В някои случаи се налага да стоим над антипатията… Астарита наистина е влюбен, способен е дори да разтрогне брака си и да се ожени за тебе… Хитра си ти, а като си помисля, че те имах за наивница…

Джизела никога не ме беше разбирала и от опит знаех, че всякакви усилия да й отворя очите щяха да са напразни. Затова с престорено лекомислие потвърдих: „Точно така“ и я оставих, разкъсвана от завист и възхищение към мене.

Тя предаде на Астарита отговора ми и аз се срещнах с него в сладкарницата, където се запознахме с Джачинти. Както беше ми казала Джизела, той наистина все тъй бясно ме желаеше и щом ме зърна, пребледня като мъртвец, наглостта му изчезна и не отрони дума. Сигурно чувствата бяха по-силни от него и мисля, че са прави някои простички жени от народа като мама например, които, заговорят ли за любовни връзки, твърдят, че имало мъже, които били омагьосвани от любовниците си. Съвсем неволно аз го бях омаяла и доколкото можеше, се стремеше с всички сили да се освободи, но не успяваше. Веднъж завинаги го бях направила подчинен, зависим и несамостоятелен, веднъж завинаги бях го обезоръжила, сковала и поставила под своя власт. По-късно той ми обясни, че понякога се е подготвял за студената и високомерна роля, която искал да играе, дори наизустявал репликите, но щом ме видел, кръвта се оттегляла от лицето му, някаква мъка притискала гърдите му, главата му се изпразвала и устата отказвала да говори. Струвало му се, че не може да издържи погледа ми, губел си ума и изпитвал неудържимо желание да падне на колене и да ми целува краката.

Действително, той не беше като останалите мъже, имам предвид, че у него имаше нещо кошмарно. Вечерта, когато се срещнахме, след като в напрегнато и смущаващо мълчание се нахранихме в ресторанта и отидохме вкъщи, той ме помоли от игла до конец, без да пропусна някоя подробност, да му разкажа какво е станало от деня на излета във Витербо до скъсването ми с Джино.

— Защо толкова те интересува? — попитах изненадана.

— Така — отговори той, — без причина… Но на тебе какво ще ти стане? Не мисли за мене, разказвай.

— А, за мене… — вдигайки рамене, отвърнах, — но щом ще ти е приятно…

Подробно, както бе пожелал, му разказах всичко, което беше се случило след екскурзията: как се обясних с Джино, как последвах съветите на Джизела, как се срещнах с Джачинти. И аз не знам защо, премълчах само за пудриерата, навярно за да не го поставя в неудобно положение, имайки предвид професията му на полицай. Астарита ми зададе много въпроси, най-вече за срещата с Джачинти. Изглеждаше ненаситен за подробности, сякаш по-скоро искаше не да разбере нещата, а да ги види и докосне, изобщо да участва в тях. Не знам колко пъти ме прекъсна с въпросите: „И ти какво направи?“ или „А той какво направи?“. Когато свърших, ме прегърна и изфъфли:

— Аз съм виновен за всичко.

— Не — отвърнах поотегчена, — никой не е виновен.

— Аз съм виновен, аз те опропастих. Ако не бях постъпил така във Витербо, всичко щеше да е различно.

— Сега наистина грешиш — оживено отвърнах. — Ако някой е виновен, това е Джино, а ти нямаш нищо общо… Ти, драги мой, във Витербо искаше насила да ме имаш, а постигнатите по този начин неща са без значение. Ако Джино не ме беше мамил, щях да се омъжа за него, да му призная и всичко щеше да бъде наред, като че ли никога не съм те познавала.

— Не, аз съм виновен… Привидно може да е Джино, но всъщност виновникът съм аз.

По моя преценка Астарита беше изключително привлечен от идеята за вината, но не защото го гризеше съвестта, а напротив, доставяше му удоволствие да мисли, че ме е покварил и съсипал. „Доставяше удоволствие“ е твърде меко казано, по-точно го възбуждаше и навярно главно в това се коренеше страстта му към мене. Разбрах го по-късно, когато ми направи впечатление, че често при нашите срещи той настояваше подробно да му разказвам какво е ставало между мене и случайните ми любовници. По време на тези разкази вълнението, напрегнатостта и вниманието, които се четяха по лицето му, ме смущаваха и изпълваха със срам. После Астарита се хвърляше върху мене и докато ме обладаваше, унесено и страстно повтаряше оскърбителни, цинични и неприлични думи, които не желая да цитирам и които биха се видели обидни даже на най-покварената жена. Никога не можах да проумея как това странно поведение се съгласуваше с обожанието му към мене, аз смятам за невъзможно да обичаш една жена и същевременно да не я уважаваш, ала у Астарита любовта и жестокостта, изглежда, се сливаха и всяка от тях придаваше на другата от колорита и силата си. Понякога си мислех, че особената наслада, с която си въобразяваше, че съм пропаднала по негова вина, се дължи на работата му в политическата полиция, която, както разбрах, се състоеше именно в търсене на слабото място на арестуваните, в обезверяването им, за да бъдат завинаги пречупени. Той сам ми каза, не помня по какъв повод, че винаги когато успявал да накара да проговори някой от тях, изпитвал особено, почти физическо удоволствие, подобно на любовното обладаване: „Обвиняемият е като жена — обясняваше, — докато се съпротивлява, е с вдигната глава, но отстъпи ли веднъж, става парцал и можеш да го използваш когато и както искаш.“ Но допускам, че е по-вероятно удоволствието от жестокостта да му бе вродено и именно защото характерът му беше такъв, е избрал тази професия.

Астарита не беше щастлив, от всичко видяно неговото нещастие винаги ми е изглеждало най-пълното и непоправимото, защото не бе причинено от външно обстоятелство, а от собствената му неспособност или вътрешна недъгавост, които така и не си изясних. Когато не ме караше да му разказвам за професионалните си познанства, обикновено коленичеше пред мене, слагаше глава в скута ми и понякога по цял час не помръдваше. Аз трябваше само от време на време леко да го погалвам по главата, точно както правят майките с децата. Понякога той простенваше, а може би и плачеше. Никога не съм обичала Астарита, но в онези моменти изпитвах съчувствие, защото разбирах, че страда и никакъв лек не може да облекчи болката му.

Той говореше с изключителна горчивина за семейството си: за съпругата, която мразеше, за дъщерите си, които не обичаше, за родителите си, които бяха направили тежко детството му и още неопитен го бяха принудили да сключи катастрофален брак. За професията си почти не намекваше. Само веднъж с особена гримаса рече: „Из къщите има толкова полезни предмети, макар и мръсни. Аз съм кофа за смет, в която хвърлят боклуците“. Но, общо взето, впечатлението ми бе, че смяташе професията си за напълно почтена. Той имаше силно развито чувство за дълг и доколкото схванах от посещението си в министерството, а също от някои негови приказки, беше образец на усърден, потаен, проницателен, неподкупен и суров служител. Макар че работеше в политическата полиция, открито си признаваше, че нищо не разбира от политика: „Аз съм едно от колелцата на механизма — подхвърли един път, — нареждат ми и изпълнявам!“

Астарита желаеше да се срещаме всяка вечер, но освен че бях решила да не се обвързвам с никого, имаше и друго — с тягостната си сериозност и странности той ме отегчаваше и ме поставяше в неудобно положение; и въпреки че го съжалявах, не можех да сдържа искрената си въздишка на облекчение винаги когато се разделяхме. Заради това се стремях да го виждам рядко, не повече от веднъж в седмицата. Естествено, тези непълноценни отношения допринесоха да се съхрани ненаситна и силна страстта му към мене; навярно, ако бях приела да живея с него, както непрестанно ми предлагаше, той постепенно щеше да свикне с присъствието ми и накрая щеше да ме види такава, каквато в действителност бях — бедно момиче като толкова други. Астарита ми даде номера на телефона, който стоеше на бюрото му в министерството. Номерът беше секретен, знаеха го само началникът на полицията, шефът на правителството, министърът и няколко други важни личности. Когато телефонирах, веднага отговаряше, но щом разбереше, че съм аз, ясният му и спокоен допреди секунда глас заглъхваше и започваше да заеква. Наистина ми беше покорен и подчинен като роб. Помня, че веднъж малко разсеяно го погалих по лицето, без да ме е молил. Той веднага сграбчи ръката ми и я целуна с жар. По-късно няколко пъти ме е молил спонтанно да повторя милувката, ала на чувствата не се заповядва.

Често, както казах, нямах желание да изляза на улицата да търся мъже и оставах вкъщи. Не ми се стоеше с мама, защото, макар между нас да имаше нещо подобно на споразумение за мълчание по въпроса за моя занаят, накрая разговорът — неловък и двусмислен, все се завърташе около него, пък аз предпочитах да не разговарям така, а направо, без заобикалки. Затварях се в стаята си, предупреждавах мама да не ме безпокои и се опъвах на леглото. Спалнята ми гледаше към двора и през затворения прозорец отвън не се чуваше почти никакъв шум. Подремвах малко, после обикалях стаята, вършейки някоя дребна работа — пренареждах предметите или бършех праха по мебелите. Така залисана, мислите ми оставаха насаме със себе си. Размишлявах все по-задълбочено, накрая преставах, стигнала до извода, че се погубвам, живеейки в лутане.

В часовете на усамотяване винаги настъпваше момент, в който ме обхващаше силно смущение и ми се струваше, че внезапно, със смразяваща проницателност, пълно и от всички страни виждам себе си и живота си. Нещата, които правех, се раздвояваха, губеха смисъла си и просто се свеждаха до абсурдни и неразбираеми привидения. Казвах си: „Често водя тук някой мъж, който, без да ме познава, ме е чакал в нощта, преплели тела, се борим в леглото като неприятели, после той ми дава напечатана цветна хартийка и на следващия ден аз я разменям за храна, дрехи и други подобни неща“. Но тези уточнения бяха само първата крачка по пътя към още по-голямото объркване. Те ми служеха, за да освободя душата си от вечно дебнещата я присъда заради начина, по който си изкарвах хляба, а същевременно ми представяха самия занаят като простичка система от действия, напълно съответстваща на обикновените занаяти. Сетне далечен градски шум или изпукването на мебел в моята стая придаваха неразбираем и почти абсурден смисъл на моето присъствие. Казвах си: „Аз съм тук, но бих могла да бъда и другаде… бих могла да се родя преди или след хиляда години, да бъда негърка, русокоса, старица или дете…“

Мислех си, че съм излязла от безкраен мрак, но скоро ще вляза в друга необятна тъмнина и краткият ми преход ще бъде съпътстван само от празни и случайни действия. И тогава разбирах, че това, което ме потискаше, не се дължеше на нещата, които вършех, а на голия факт, че съществувам, нито лошо, нито добре, а само болезнено и безсмислено.

Това объркване ме караше да настръхвам от страх, разтрепервах се силно, усещах как косите ми се изправят и ми се струваше, че внезапно стените на къщата, градът, дори светът изчезват и аз се озовавам без опора в празно, черно и безгранично пространство и при това блуждая в него точно със собствените си дрехи, спомени, име и занаят. Едно момиче, наречено Адриана, висящо в нищото. Струваше ми се, че нищото е тържествено, ужасно и непонятно, но най-потискащото бе, че си представях себе си сред него, и то именно с поведението и външността, с които вечер се появявах в сладкарницата, където ме чакаше Джизела. Не ме утешаваше мисълта, че другите се движат и постъпват също тъй несериозно и неуместно сред окръжаващата ни празнота. Само се изненадвах, че не го забелязват, не споделят наблюденията си, изобщо рядко говорят за това, както става, когато много хора едновременно открият някакъв факт.

В такива моменти ми се дощяваше да падна на колене и да се моля, може би по-скоро заради навиците, останали от детството, отколкото напълно съзнателно. Не се молех с думите от традиционните молитви, които поради душевния ми смут ми се виждаха твърде дълги. Хвърлях се на колене тъй стремително, че понякога краката с дни ме боляха, и кратко, високо и отчаяно повтарях: „Исусе, имай милост към мене!“ Не беше същинска молитва, а почти магическа формула, с която целях да разсея ужаса си и да се върна в познатата действителност. След като неудържимо бях викала колкото ми глас държеше, задълго се унасях, скрила лице в ръцете си. Накрая усещах, че вече не мисля за нищо, отегчавам се, въобще съм си предишната Адриана и се намирам в стаята си; докосвах тялото си едва ли не невярваща, че отново е реално и непокътнато, изправях се и тръгвах към леглото. Чувствах се крайно изтощена и изтръпнала, сякаш бях се търкаляла по каменлив сипей, и мигновено заспивах.

Тези душевни състояния не оказваха никакво влияние върху обичайния ми живот. През останалото време аз продължавах да бъда все същата Адриана, с непроменен нрав, която приемаше срещу пари мъже вкъщи, дружеше с Джизела и разговаряше за незначителни неща със собствената си майка и другите хора. Понякога се чудех как е възможно да съм толкова различна насаме със себе си и в отношенията с околните. Не се заблуждавах, че единствено аз изживявам тези тъй мъчителни и отчайващи чувства. Мислех, че се случва на всеки поне по веднъж на ден да осъзнае как собственият му живот се свежда до някакъв мъчителен абсурд. Но осъзнаването нямаше външни прояви. Също като мене хората излизаха от домовете си, движеха се наоколо, искрено играейки фалшивите си роли. Тази мисъл затвърждаваше убедеността ми, че всички до един, без изключение, са достойни за съчувствие ако не за друго, поне защото живеят.