Алберто Моравия
Римлянката (10)

Първа глава

С Джизела вече станахме по-скоро съдружнички, отколкото приятелки. Вярно, не се разбирахме по въпроса кои места да посещаваме — тя харесваше повече ресторантите и луксозните заведения, а аз — по-евтините кафенета или направо улицата, и поради разликата във вкусовете решихме да се споразумеем така: подред взаимно да се придружаваме на предпочитаните от всяка места. Веднъж, след като безрезултатно бяхме вечеряли в ресторант и се прибирахме вкъщи, забелязах, че една кола ни следва. Предупредих Джизела, защото можехме да рискуваме и да ги оставим да ни заговорят. Същата вечер тя беше в отвратително настроение — наложи се напразно да плати вечерята си, а от известно време бе доста притеснена материално. Отговори ми грубо: „Върви ти, колкото до мене… аз отивам да спя“. Междувременно, доближила тротоара, колата бавно се движеше край нас. Джизела вървеше от вътрешната страна, а аз — откъм улицата. Хвърлих бегъл поглед и видях, че вътре има двама мъже. Тихо попитах Джизела:

— Как да постъпим? Ако не дойдеш, аз се отказвам.

Много ядосана, тя на свой ред косо погледна към колата и изглежда се поколеба. После рече:

— Няма да дойда. Върви ти… Какво, страхуваш ли се?

— Не, но без тебе няма да ида.

Тя поклати глава, хвърли още един поглед към следващия ни на крачка автомобил, после сякаш изведнъж се примири и отвърна:

— Добре… Обаче се преструвай, че нищо не забелязваш, ще протакаме… Тук, на булеварда, не ми е приятно.

Изминахме още петдесетина метра, следвани от колата, после Джизела свърна зад ъгъла и поехме по тесния тротоар на някаква тъмна и неудобна пресечка край стара стена, облепена с афиши. Чухме колата също да завива по уличката и след това големите й фарове ни обляха със сноп бяла светлина. Спряхме се до влажната стена с избелели и изпокъсани афиши, сякаш светлината бе ни разсъблякла и приковала там. Ядосана, Джизела тихо ми каза:

— Що за обноски са това? Не ни ли огледаха достатъчно на булеварда?… Още малко и си отивам вкъщи.

— Не, недей — бързо я помолих. Сама не знам защо, имах огромно желание да се запозная с мъжете в колата. — Какво ти пука? Всички правят така.

Тя вдигна рамене, в същото време светлината на фаровете описа кръг, изгасна и колата спря пред нас до тротоара. Шофьорът подаде навън приятната си руса глава и със звънлив глас рече: „Добър вечер!“

— Добър вечер — сдържано отвърна Джизела.

— Къде сте тръгнали така самички? — продължи той. — Може ли да ви правим компания?

Независимо от ироничния му тон на човек, уверен в духовитостта си, фразите бяха традиционни, стотици пъти ги бях чувала. Все тъй сдържано, Джизела отговори:

— Зависи.

И тя винаги говореше едно и също.

— Е, хайде — настоя мъжът от колата, — от какво зависи?

— Колко смятате да ни дадете? — попита Джизела, като се доближи до колата и опря ръка на вратата й.

— Колко искате?

Джизела каза сумата.

— Скъпи сте — изстреля онзи. — Наистина сте скъпи.

Но изглеждаше склонен да приеме. Приятелят му, чието лице не виждах, се наведе и му прошепна нещо на ухото, но русият вдигна рамене, обърна се към нас и добави:

— Добре… Качвайте се.

Приятелят му слезе, седна отзад, отвори вратата откъм моята страна и мълчаливо ме покани да се кача. Джизела седна до русия. Той се обърна към нея и попита:

— Сега къде отиваме?

— У Адриана — отвърна тя и каза адреса.

— Чудесно! — възкликна русият. — Отиваме у Адриана!

Обикновено, когато се озовавах с непознати мъже било в кола, било другаде, мълчах и стоях неподвижно, изчаквайки ги те да предприемат нещо или да заговорят. От опит знаех, че са нетърпеливи да вземат инициативата и нямат нужда от никакво окуражаване. И тази вечер нито говорех, нито помръдвах, докато колата се движеше по улиците на града. От съседа ми, който според разположението на местата в колата се очертаваше като мой любовник за същата нощ, виждах само дългите слаби и бели ръце, поставени на коленете. Той също не разговаряше, не мърдаше и главата му бе назад в мрака. Помислих, че е плах, и внезапно изпитах симпатия към него: била съм неуверена и всяка боязливост ме вълнуваше, защото ми напомняше какво съм представлявала, преди да се запозная с Джино. Джизела обаче приказваше. Беше й приятно, докато има възможност, да разговаря с любезно безразличие точно като дама в компанията на мъже, които я уважават. В един момент я чух да пита:

— Ваша ли е колата?

— Да — отвърна компаньонът й. — Още не съм я заложил. Харесва ли ти?

— Много е удобна — лекомислено рече тя, — но предпочитам ланча. Те са по-бързи и возят по-меко. Моят годеник има ланча.

Беше вярно, Рикардо имаше ланча. Само че той никога не е бил годеник на Джизела и от доста време двамата вече не се срещаха. Русият почна да се смее и каза:

— Твоят годеник сигурно има ланча на две колелета.

Джизела беше докачлива и от най-малката подигравка се обиждаше. С възмутен тон тя попита:

— Я кажете за какви ни вземате?

— Не знам… Вие ми кажете какви сте — отговори русият. — Не бих желал да правя погрешни стъпки.

Друга фиксидея на Джизела беше да се представя пред случайните си любовници за нещо, което не е: балерина, машинописка, възпитана госпожица, без да си дава сметка, че тези й претенции изобщо не се съгласуваха с факта, че с лекота позволява да бъде спряна и заговорена и моментално поставя въпроса за парите.

— Ние сме балерини от групата на Качини — важно рече тя. — Не сме свикнали да приемаме поканите на първите срещнати… Тази вечер се разхождахме, защото трупата ни още не е свикана… Аз дори не исках да приема… но приятелката ми настоя, твърдейки, че имате вид на изискани хора… Ако годеникът ми научи, тежко ми!

Русият пак се засмя:

— Ние наистина сме много изискани, а вие сте две проститутки от улицата. Какво лошо има?

За първи път съседът ми се обади и спокойно каза:

— Престани, Джанкарло!

В края на краищата беше истина, но ми ставаше неприятно, когато чувах да ме наричат така и особено заради злобната преднамереност, която прозираше в думата, ала нищо не казах. Джизела възрази:

— Първо на първо, не е вярно… и второ, вие сте простак.

Русият замълча, но веднага намали скоростта и спря колата до тротоара. Бяхме на малка, пуста, слабо осветена улица с два реда къщи отстрани. Русият се обърна към Джизела:

— Ами ако те изхвърля от колата?

— Опитайте — отговори Джизела и се дръпна назад. Беше много войнствена и не се страхуваше от никого.

Тогава моят съсед се наведе към предната седалка и видях лицето му. Беше с нежна мургава кожа, разрошени коси над високото чело, с големи, тъмни и бляскави очи, остър нос, извити устни и грозна хлътнала брада. Бе много слаб, адамовата ябълка на врата му бе силно изпъкнала. Категорично, но струва ми се, без раздразнение и сякаш равнодушно, като страничен човек, който доброволно се застъпва за нещо, което не го засяга и вълнува, той каза на русия: „Ще престанеш ли, или не?“ Гласът му не беше много силен и плътен, навярно лесно преминаваше във фалцет.

— Ти какво общо имаш? — попита другият, като се обърна. Тонът му обаче беше особен, като че ли вече се разкайваше за проявената грубост и намесата на приятеля му не го дразнеше.

Мъжът до мене продължи:

— Що за държание? Дявол да го вземе!… Поканихме ги, довериха се и тръгнаха с нас, а ние ги нагрубяваме. — Той се обърна към Джизела и с властна вежливост добави: — Не му обръщайте внимание, госпожице, вероятно е пийнал повече… Уверявам ви, че не искаше да ви обиди.

Русият като че не бе съгласен, но другият го възпря, като хвана ръката му и решително настоя:

— Казах, пил си и не си възнамерявал да я обиждаш… А сега да тръгваме.

— Не съм дошла, за да ме нагрубяват — с несигурен глас започна Джизела. И тя изглеждаше благодарна на мургавия за намесата му.

Той незабавно потвърди:

— Разбира се, никой от нас не иска да бъде нагрубяван… Разбира се.

Русият ги зяпаше глупаво. Имаше червеникаво лице с неравномерни подутини като от натъртване, кръгли синкави очи и голяма червена лакома и отпусната уста. Той изгледа последователно приятеля си, който любезно потупваше Джизела по рамото, сетне нея и внезапно избухна в смях:

— Честна дума, нищо не разбирам! — възкликна. — Къде сме? Защо се караме? Дори не помня как започна… Вместо да се веселим, се караме! Честна дума, полудели сме… — Той се смееше от сърце и през смях се обърна към Джизела: — Хайде, хубавице, не ме гледай злобно… всъщност ние сме създадени един за друг.

Тя опита да се усмихне и отвърна:

— Всъщност и на мене ми изглеждаше така…

Смеейки се колкото му глас държи, русият звънливо продължи:

— Аз имам най-добрия характер на света, нали Джакомо? Аз съм добродушен човек, трябва само да знаеш как да ме подхванеш, това е всичко. А сега ще ме целунеш ли? — той се наведе и обви с ръка кръста на Джизела.

Тя поотдръпна лице и рече: „Почакай“. Извади носна кърпичка от чантата, изтри червилото от устните си, после разкаяна го целуна шумно. Докато го целуваше, русият смешно размахваше ръце, преструваше се, че се задушава, и се олюляваше. Бързо се отдръпнаха един от друг и с припрени движения той запали колата:

— На добър час! Кълна се, че отсега нататък повече няма да ви дам повод да се оплачете от мене. Ще бъда много сериозен, много фин, много изтънчен. Упълномощавам ви да ме ударите по главата, ако не се държа добре.

Колата потегли.

През останалата част от пътуването той продължаваше да говори, като се смееше високо, жестикулираше и дори понякога ни излагаше на опасност, пускайки волана. След кратката си намеса моят компаньон отново се скри в сянката и млъкна. Изпитвах силна симпатия и остро любопитство към него и сега, след толкова време, разбирам, че в онзи миг съм се влюбила в Джакомо или поне съм започнала да му приписвам всичко, което обичах и което винаги ми е липсвало. В края на краищата любовта изисква цялостност, тя не е просто задоволяване на сетивата, освен това аз все още търсех съвършенството, което по едно време ми се струваше, че съм открила у Джино. Може би за първи път в живота си, не само откакто бях захванала занаята, срещах такъв мъж, имам предвид с такива обноски и тон. Вярно е, че в известен смисъл дебелият художник, при когото бях започнала да позирам, приличаше на него, ала той бе по-въздържан и самоуверен, но всъщност, стига да бе пожелал, щях да се влюбя в него. Макар и по различен начин, тонът и държанието на моя компаньон пробудиха в душата ми същите чувства, които бях изпитала при първото си посещение в дома на господарите на Джино. Както тогава редът, луксът и чистотата особено ми харесаха и си помислих, че си заслужава да живееш единствено ако имаш подобна къща, така и сега неговият глас, вежливост, разумни действия и онова, което те предполагаха, ми вдъхнаха някаква увереност и страстно влечение. Същевременно изпитвах силно чувствено желание незабавно да бъда погалена от ръцете му и целуната от устните му и съзнавах, че неизвестно кога у мене се е създала една пламенна и неописуема смесица от някогашните стремежи и настоящата наслада, която е присъща на любовта и безпогрешно разкрива зараждането й. Много се страхувах да не би той да не забележи чувствата ми и да ми се изплъзне. Водена от страха, протегнах ръка към него и се опитах да го накарам да я стисне. Под пръстите ми, които несръчно опитваха да се промушат и преплетат с неговите, ръцете му останаха неподвижни. Смутих се, не исках да си отдръпна ръката, но в същото време, несрещнала взаимност, съзнавах, че трябва да го сторя. После колата, рязко завивайки край ъгъла на някаква улица, ни подхвърли един към друг, аз се престорих, че губя равновесие и отпуснах глава на коленете му. Той се сепна, но не се отмести. С удоволствие усещах как колата се движи, затворих очи и както правят кучетата, проврях лицето си в дланите му, раздалечих ги, целунах ги и се помъчих да ги плъзна по лицето си като сърдечна и спонтанна ласка, за която жадувах. Съзнавах, че съм си изгубила ума и се чудех как е възможно няколко учтиви думи толкова силно да ме развълнуват. Той не откликна на унизително изпросената милувка и след малко си отдръпна ръцете. Почти веднага колата спря.

Русият изскочи навън и с палячовско кавалерство помогна на Джизела да излезе. Ние също слязохме, аз отключих вратата и влязохме във входа. По стълбището русият и Джизела вървяха пред нас. Той беше нисък и набит, но не дебел, дрехите сякаш щяха да се пръснат по гърба му. Джизела беше по-висока от него. По средата на стълбата той изостана с едно стъпало, хвана полата на Джизела, вдигна я и оголи белите й бедра, пристегнати с колана, и част от слабия й малък задник.

— Завесата се вдига! — извика и избухна в смях.

Джизела се въздържа и само рязко си дръпна полата надолу. Помислих си, че тази простащина сигурно не се е понравила на моя компаньон, и ми се прииска да разбере, че и на мен не ми е приятна.

— Вашият приятел е доста весел — подхвърлих.

— Да — лаконично отговори той.

— Изглежда, работите му вървят добре.

Влязохме на пръсти вкъщи и аз ги заведох право в моята стая. Затворих вратата, за миг четиримата останахме прави и тъй като помещението не бе голямо, изглеждахме много повече. Русият първи излезе от неловкото положение и като седна на леглото, почна да се съблича, сякаш бе сам. Докато си сваляше дрехите, се смееше и непринудено бъбреше. Говореше за хотелски стаи и за неотдавнашната си авантюра:

— Казва ми: аз съм порядъчна госпожа и не искам да отида в хотела… Отвръщам й: хотелите са пълни с порядъчни госпожи. Тя: но аз не искам да си съобщавам името. А аз: ще минеш за моя съпруга, една повече или по-малко… Хайде да вървим в хотела. Представям я като моя съпруга, качваме се в стаята, но… когато стигаме до същественото, тя започва да прави куп истории — била се разкаяла, вече не искала, наистина била порядъчна жена… Тогава изгубвам търпение и се опитвам да си послужа със сила, а никога не съм го правил, тя отваря прозореца и заплашва, че ще се хвърли долу… Добре, казвам, разбрах, аз съм виновен, че те доведох. Сяда на леглото и започва да хленчи. Разказва дълга, изключително тъжна и вълнуваща история — да ти се скъса сърцето, но ако трябва да ви я предам, не бих могъл, защото съм я забравил. Знам само, че накрая се чувствах толкова добър, че едва не паднах на колене пред нея, извиних й се, че съм я взел за такава, каквато не е. „Разбрахме се — казвам, — няма да правим нищо, тоест ще си легнем отделно и всеки ще си спи сам…“ Речено-сторено, аз заспивам веднага, но в полунощ се събуждам и поглеждам към нейното легло — изчезнала е. Тогава поглеждам към дрехите си, виждам, че са разхвърляни, пребърквам ги — портфейлът ми е изчезнал… Една порядъчна госпожа.

Той избухна в смях, веселостта му наистина бе тъй неудържима и заразителна, че накара Джизела да се разсмее, а мене да се усмихна. Беше си свалил костюма, ризата, чорапите и обувките и бе останал по дълго вълнено гълъбовосиво трико, с което приличаше на въжеиграч или балетист от операта. Такива долни дрехи носеха обикновено възрастните мъже, а у него то засилваше комичния вид: в онзи миг забравих за грозотата му и почти ми стана симпатичен, защото веселите хора винаги са ми харесвали, пък и самата аз съм по-предразположена към веселието, отколкото към тъгата. После започна да обикаля стаята, като ни разсмиваше и се шегуваше: дребен, неуморим, горд с трикото си като с униформа. Ненадейно от шкафа в ъгъла скочи на леглото, падна върху Джизела, която от изненада изпищя, а той я събори по гръб, сякаш за да я целуне. Изведнъж, както стоеше на четири крака над нея, русият комично вдигна зачервеното си и възбудено лице, обърна се към нас и попита:

— А вие какво чакате?

Погледнах към моя компаньон:

— Искаш ли да се съблека?

Той все тъй стоеше с вдигната яка на палтото и потрепвайки, отговори:

— Не, не… След тях.

— Искаш ли да отидем оттатък?

— Да.

— Направете един кръг с колата! — викна русият, стоейки все тъй надвесен над Джизела. — Ключовете останаха там.

Приятелят му се престори, че не е чул предложението, и излезе от спалнята.

Минахме в коридора, дадох знак на младежа да почака и влязох в голямата стая. Мама седеше до масата и редеше карти за пасианс. Веднага щом ме видя, без дори да изчака да заговоря, тя стана и излезе откъм страната на кухнята. Показах се на прага и го поканих да влезе.

Затворих вратата и седнах на дивана в ъгъла до прозореца. Искаше ми се той да седне до мене, да ме погали, с другите мъже винаги ставаше така. Вместо това, с ръце в джобовете, се заразхожда из стаята, като обикаляше масата. Помислих, че е недоволен, задето чака, и казах:

— Съжалявам, разполагам само с една спалня.

Засегнат, той се спря, но въпреки това вежливо попита:

— Нима съм казал, че искам стая?

— Не, но мислех…

Направи още няколко крачки, повече не можех да се въздържам и посочвайки дивана, попитах:

— Защо не седнеш тук, до мене?

Погледна ме, после сякаш се реши да дойде, седна и попита:

— Как се казваш?

— Адриана.

— Аз се казвам Джакомо — представи се той и взе ръката ми.

Обноските му бяха необичайни и отново си помислих, че е плах. Подадох му ръка и за да го окуража, се усмихнах. После продължи:

— Значи ние след малко ще трябва да правим любов?

— Да.

— А ако нямам желание?

— Тогава нищо не може да се направи — лекомислено отвърнах, смятайки, че се шегува.

— Е, добре — разпалено възкликна той, — нямам желание, наистина нямам.

— Добре — съгласих се.

В действителност отказът му беше тъй неочакван, че все още не го схващах.

— Не се ли обиждаш? На жените не им е приятно да бъдат пренебрегвани.

Най-после разбрах и неспособна да продумам, отрицателно поклатих глава. Не ме искаше! Изведнъж се отчаях и бях готова да избухна в сълзи.

— Аз наистина не се обиждам — измънках. — Нямаш желание… Ще почакаме приятелят ти да свърши и ще си идеш.

— Не знам — настоя той, — накарах те да си изгубиш вечерта. С друг можеше да спечелиш.

Помислих, че по-скоро няма възможност, отколкото не иска, и обнадеждена предложих:

— И да нямаш пари, все едно… Ще ми ги дадеш следващия път.

— Ти си добро момиче — каза той, — но аз имам пари. Дори ще направим следното: ще ти дам парите и така няма да си си пропиляла вечерта.

Бръкна в джобчето на сакото и извади свити банкноти, които, изглежда, бе приготвил предварително, отиде и ги сложи на масата, далече от мене, с непохватно, но същевременно елегантно и презрително движение.

— Не, не! — възпротивих се. — От къде на къде? И дума да не става!

Но го казах неубедително, защото всъщност не ми беше неприятно да получа парите, те бяха връзката между нас и оставайки му задължена, можех да се надявам, че ще му се отплатя. Той изтълкува неуверения ми отказ като съгласие, както си беше в действителност, и не взе обратно оставените на масата пари. Върна се, седна на дивана, а аз със съзнанието, че жестът ми е недодялан и глупав, се протегнах и притеглих ръката му в своята. Погледнахме се, после ненадейно с дългите си слаби пръсти той силно изви кутрето ми.

— Ох! — сепнах се аз. — Какво ти става?

— Извини ме — каза и изглеждаше толкова смутен, че съжалих за хладния упрек и добавих:

— Знаеш ли, че ми причини болка?

— Извини ме — повтори той. Обзет от неочаквана възбуда, отново стана и се заразхожда из стаята. После спря пред мене и каза: — Искаш ли да излезем? Това чакане тук наистина ми досажда.

— Къде искаш да отидем?

— Не знам… Искаш ли да направим една обиколка с колата?

Припомних си случаите, в които съм била в кола с Джино, и бързо отговорих:

— Не, не с колата.

— Можем да отидем в някое кафене… Има ли кафенета по тия места?

— По тия места не, но след градската врата мисля, че има едно заведение.

— Тогава да отидем там.

Станах и излязохме от къщи. По стълбите, опитвайки се да се пошегувам, казах:

— Парите, които ми остави, ти дават право да ме посетиш, когато поискаш… Разбрахме се, нали?

— Разбрахме се.

Беше мека, влажна и тъмна зимна нощ. През целия ден бе валяло и по паважа имаше големи черни локви, в които се отразяваха светлините на малкото фенери. Небето над крепостните стени беше ясно, безлунно, с малко звезди, помрачени от мъглата. От време на време невидими трамваи минаваха зад стените и от жиците проблясваха ярки искри, които за миг осветяваха небето, пресечените кули и зеленчуковите градини. На улицата се сетих, че от месеци не съм минавала откъм страната на Лунапарк. Обикновено вървях отдясно към площада, където Джино ме чакаше. Припомних си, че не съм минавала край Лунапарк от времето, когато бях девойка и с мама се разхождахме, изкачвахме се покрай стените и отивахме да се насладим на празничното осветление и музиката, без да дръзнем да влезем вътре, защото нямахме пари. От същата страна на улицата се намираше и виличката с малката кула, през чиито отворени прозорци бях зърнала семейството около масата, същата къщичка, която за първи път ме бе накарала да мечтая за семейство, да си имам дом и да живея спокойно. Прииска ми се да разкажа на моя компаньон за онова време, за тогавашните ми стремежи и трябва да призная, не само от сантиментален порив, но и с известна корист. Исках да не съди за мене само по външния вид, а да ме види в по-различна и по-добра светлина, която считах за по-вярна. Както хората обличат празнични дрехи и отварят най-хубавите стаи в домовете си, когато приемат уважавани гости, така онова, което съм била, което съм мечтала и съм се стремяла да стана, беше моята официална дреха, моята гостна стая и аз възлагах надежди на невзрачните си и безинтересни спомени, за да го накарам да промени отношението си и да го приближа до себе си.

— По тази част на улицата — обясних аз — сега не минава никой, но през лятото всички хора от квартала се разхождат тук. Много отдавна и аз се разхождах и трябваше да дойдеш точно ти, за да се върна отново.

Джакомо ме беше хванал под ръка и ме подкрепяше по мокрия паваж. Попита:

— С кого се разхождаше?

— С мама.

Той избухна в неприятен смях, който ме изненада.

— Мама — повтори, наблягайки на м-то. — Мама. Винаги има някоя майка… Мама… Какво ще каже мама? Какво ще направи мама? Мама, мама.

Помислих, че има някаква причина да изпитва неприязън към собствената си майка, и попитах:

— Майка ти направила ли ти е нещо?

— Нищо не ми е направила — отвърна. — Майките никога нищо не правят… Кой си няма майка? Ти обичаш ли майка си?

— Разбира се, защо?

— Нищо — изрече бързо. — Продължавай, не ми обръщай внимание. И така, разхождала си се с майка си.

Тонът му не беше много окуражаващ и предразполагащ, но все пак донякъде от пресметливост, донякъде от симпатия бях готова да продължа:

— Да, разхождахме се заедно, предимно през лятото, защото тогава вкъщи не се диша. Даже… Виждаш ли онази къщичка?

Той се спря и я погледна. Прозорците й бяха затворени, изглеждаше безлюдна. Притисната между два дълги и ниски блока на железничари, тя ми се видя по-малка отпреди, по-скоро грозна и неприветлива.

— Да, и какво има там?

Почти се засрамих от думите, които бяха на езика ми. С усилие продължих:

— Минавах всяка вечер край нея, прозорците й бяха отворени, защото, нали ти казах, бе лято и винаги виждах едно семейство, което по това време сядаше на масата.

Спрях и внезапно млъкнах от смущение.

— И по-нататък?

— Тези неща не са ти интересни — отвърнах и имах чувството, че срамът ми е искрен и същевременно престорен.

— Защо? Всичко ме интересува.

— Е — набързо привърших, — бях си втълпила, че ми се иска някой ден и аз да имам такава къщичка и да се занимавам със същите неща, които виждах, че правят в семейството.

— А, разбрах! Такава къщичка. Задоволяваш се с малко.

— В сравнение с блока, в който живеем — казах, — не е толкова грозна. Известно е, че в тази възраст човек си представя какво ли не.

Той ме повлече за ръка към къщичката.

— Да идем да видим дали онова семейство е там.

— Какво ти става? — казах, съпротивлявайки се. — Сигурно е там.

— Чудесно, ще видим!

Бяхме до къщичката. Малката, гъсто засадена градина бе тъмна, прозорците и куличката също. Той се приближи до портичката и рече:

— Има пощенска кутия… Да позвъним и да видим има ли някого. Твоята къщичка изглежда пуста.

— Не! — възразих през смях. — Остави… Какво ти става?

— Да опитаме — Джакомо натисна бутона на звънеца.

Прииска ми се да побягна, тъй като се опасявах, че някой може да се покаже.

— Да вървим, да вървим — замолих го. — Сега ще излязат и какво впечатление ще им направим?

— Какво ще каже мама? — повтори като припев той, но не се възпротиви да го отведа. — Какво ще направи мама?

— Наистина си настроен срещу майките — рекох, докато вървях бързо.

И ето ни в Лунапарк. Спомних си внушителната тълпа от последния път, когато бях тук, гирляндите от цветни лампи, сергиите с ацетиленови светлини, изрисуваните павилиончета, музиката и глъчката. Бях поразочарована, че от това не бе останало нищо. Оградата на Лунапарк сякаш ограждаше не място за забавления, а по-скоро някакъв тъмен изоставен склад за строителни материали. По върховете на оградата се очертаваха дъгите на осем волана, висящите накриво коли приличаха на тумбести насекоми, чийто полет е бил прекъснат от внезапна парализа. Ниските, тъмни и като че смръщени павилиони с остри покриви засилваха усещането ми за сън. Всичко приличаше на мъртво — напълно естествено, бе зима. Площадката пред Лунапарк беше празна и осеяна с локви, един-единствен фенер я осветяваше слабо.

— През лятото тук е Лунапарк — казах — и винаги има много хора, но през зимата не работи. Къде искаш да отидем?

— В онова кафене, нали?

— Всъщност е гостилница.

— Е, отиваме в гостилницата.

Минахме през градската врата и точно отсреща, в партера на една от къщите, светеше остъклен вход. Едва когато влязохме вътре, забелязах, че съм в същата гостилница, където толкова отдавна бях вечеряла с Джино и мама и Джино бе поставил на място пияния нахалник. Около масичките с мраморни плотове имаше трима-четирима души, които пиеха от виното на гостилничаря и ядяха от собствената си храна, увита във вестници. Вътре беше по-студено, отколкото навън, въздухът миришеше на дъжд, вино и дървени стърготини и навеждаше на мисълта, че печките са изгасени. Седнахме в един ъгъл и Джакомо поръча литър вино.

— Кой ще изпие цял литър? — попитах.

— Защо? Не пиеш ли?

— Пия малко.

Той си напълни чашата догоре и като че ли насила я изпи наведнъж, без удоволствие. Вече бях забелязала, а постъпката му само го потвърди — Джакомо правеше всичко насила, външно, без да участва в нещата, сякаш изпълняваше роля. Помълчахме, той ме гледаше втренчено с блестящите си и неспокойни очи, аз се оглеждах наоколо. Споменът за онази далечна вечер, когато бяхме тук с мама и Джино, се връщаше в главата ми и не ми беше много ясно съжаление ли изпитвам, или тъга. Вярно, тогава бях много щастлива, но в същото време и тъй заслепена. Накрая реших, че това досущ прилича на отварянето на чекмедже, което дълго е стояло затворено, където вместо хубавите неща, които очакваш да намериш, откриваш само малко парцали, прах и молци. Всичко бе свършено, не само любовта ми към Джино, но и юношеството с измамените му мечти. Че наистина бе така, личеше от факта, че пресметливо, съзнателно, с цел да развълнувам Джакомо си послужих с моите спомени. Напосоки казах:

— Твоят приятел в началото ми беше неприятен, но сега почти изпитвам симпатия към него… толкова е весел.

— Между другото, не е мой приятел и изобщо не е симпатичен — троснато ми отвърна.

Бях изненадана от грубия му тон. Колебливо попитах:

— Така ли мислиш?

Той отпи от виното:

— На остроумните хора би трябвало да се гледа като на напаст. Зад цялата им духовитост обикновено няма нищо. Да можеше да го видиш в службата… Там не остроумничи.

— Къде работи?

— Не знам точно, в някакво бюро за патенти.

— Много ли печели?

— Изключително.

— Блазе му.

Наля ми вино, а аз го попитах:

— Ти защо си с него, като ти е толкова неприятен?

— Той ми е приятел от детството — отговори и направи гримаса, — заедно ходехме на училище… Всички приятели от детските години са такива.

Отпи още вино и добави:

— Но в известен смисъл е по-добър от мене.

— Защо?

— Когато той се захване с нещо, го прави сериозно, аз обаче най-напред искам да го направя, после — гласът му неочаквано премина във фалцет и аз изненадана подскочих, — когато дойде моментът, се отказвам. Например тази вечер… Той ми се обади по телефона и ме попита съгласен ли съм да ходим по жени, както се казва. Приех и когато ви срещнахме, аз наистина исках да се любя с тебе, но когато отидохме у вас, желанието ми се изпари.

— Желанието ти се е изпарило — повторих, поглеждайки го.

— Да, преди го имаше — усмихнат каза той, — но после имах чувството, че си някакъв предмет, не знам точно какъв. Помниш ли как ти извих пръста и ти причиних болка?

— Да.

— Е, добре, направих го, за да се уверя, че наистина съществуваш, макар и като ти причиня страдание.

— Да, съществувам — усмихнах се — и ти ми причини силна болка.

С облекчение започвах да схващам, че не от антипатия не ме е пожелал. А и у хората няма нищо необяснимо. Веднага щом се постараеш да ги разбереш, осъзнаваш, че колкото и странно да е поведението им, то винаги си има обяснение.

— Значи не ти харесах?

Той отрицателно поклати глава:

— Не е така… Ти или друга, щеше да бъде все същото.

Поколебах се, но попитах:

— Кажи… да не си импотентен?

— Ами!

Изпитвах силно желание да бъда интимна с него, да преодолея разстоянието, което ни разделяше, да го обичам и да бъда обичана. Бях отрекла, че съм обидена от отказа му, всъщност бях не обидена, а унизена и честолюбието ми бе накърнено. Не се съмнявах, че съм хубава и привлекателна, и ми се струваше, че той не може да има някаква сериозна причина, за да не ме желае. Простичко му предложих:

— Слушай, ще изпием виното и ще отидем вкъщи да се любим.

— Не, невъзможно е.

— Излиза, че не съм ти харесала даже, когато си ме видял на улицата.

— Не, но се постарай да ме разбереш.

Знаех, че няма мъж, който да устои на определени доводи. С престорена горчивина спокойно повторих: „Личи си, че аз не ти харесвам“, протегнах ръка и обхванах лицето му с дланта си. Имам издължена, голяма и топла длан и ако е вярно, че характерът се чете по ръката, в моя не би трябвало да има нищо вулгарно, за разлика от Джизела, която имаше груба, червендалеста и зле оформена ръка. Като го гледах с нежна настойчивост и копнеж, почнах леко да го галя по бузата, слепоочието и челото. Спомних си, че в министерството Астарита по същия начин се бе държал с мене, и още веднъж си дадох сметка, че наистина съм влюбена в Джакомо, както нямаше съмнение, че Астарита ме обича и онази негова милувка е изразявала любов. В началото той остана неподвижен и равнодушен към ласката ми, после брадичката му затрепери, което у него беше признак на вълнение, както по-късно установих, по лицето му се изписа съвсем младежко смущение, сякаш бе момче; домиля ми за него, а в същото време се радвах, защото държанието на Джакомо означаваше, че помежду ни се ражда близост.

— Какво правиш? — промърмори като срамежлив хлапак. — На публично място сме.

— Не ме интересува — невъзмутимо отговорих.

Усещах, че независимо от студа в гостилницата бузите ми горят, и почти се учудвах на облачетата пара, които при всяко вдишване излизаха от устата ни: „Дай ми ръката си“ — рекох. Той неохотно позволи да я хвана, аз я допрях до лицето си и добавих: „Усещаш ли как горят бузите ми?“

Не отговори нищо, гледаше ме и брадичката му потрепваше. Някой влезе, стъклата на вратата издрънчаха и аз се отдръпнах. Джакомо с облекчение въздъхна и си наля вино. Щом посетителят мина край нас, отново се протегнах, пъхнах ръка под сакото на Джакомо, разкопчах му ризата и започнах да плъзгам дланта си по голите му гърди, наляво към сърцето, обръщайки я ту на едната, ту на другата страна.

— Искам да ми стоплиш ръката и да усетя как бие сърцето ти — казах.

— Ръката ти е студена — рече той, като ме гледаше.

— Сега ще се стопли — весело отвърнах.

С протегната ръка леко галех слабия му гръден кош. Бях много радостна, защото чувствах Джакомо близо до себе си и бях изпълнена с любов, с толкова любов, че можех да мина и без неговата. Гледайки го, шеговито заплаших:

— Усещам как след малко ще настъпи моментът, в който ще те целуна.

— Не, не — уж на шега се отдръпна той, но всъщност бе изплашен. — Постарай се да се овладееш.

— Тогава да си тръгваме.

— Тръгваме си, щом искаш.

Той плати виното, което не бе допил, и излязохме от гостилницата. Изглеждаше възбуден посвоему, не като мене от любов, а от силното вълнение, което преживяното тази вечер бе предизвикало. Впоследствие, когато го опознах добре, установих, че тази възбуда се появяваше винаги, когато по някакъв повод откриеше непозната страна от собствения си характер или се убедеше в нея. Защото, макар и не отблъскващо, Джакомо беше голям егоист, по-точно прекалено зает със себе си.

— Винаги става така — започна той, сякаш си говореше сам, докато аз с бърза крачка го водех към къщи, — винаги имам огромно желание да направя нещо, огромно въодушевление, всичко ми изглежда съвсем ясно, сигурен съм, че ще реагирам, както съм възнамерявал, но в мига на реалното действие всичко се сгромолясва и, така да се каже, аз преставам да съществувам или по-точно, съществувам единствено с най-лошите си страни… Ставам студен, порочен, жесток, както когато ти извих пръста.

Говореше унесено, с някакво горчиво задоволство. Ала аз не исках да слушам, в голямата си радост почти прелитах локвите. Весело му отвърнах:

— Това вече ми го каза, но аз не съм ти казала какво чувствам. Ще ми се силно да те притисна, да те стопля, да усетя близостта ти и да те накарам да направиш онова, което не искаш… И няма да съм доволна, докато не го направиш.

Не отговори нищо, изглежда моите думи като че ли не стигнаха до слуха му, толкова беше погълнат от нещата, които бе споделил. Изведнъж обвих ръка около кръста му и попитах:

— Искаш ли да ме прегърнеш силно?

Видът му не показваше, че е чул, и тогава аз непохватно, както човек намъква тежко зимно палто, хванах ръката му и как да е я сложих около талията си. Затруднявахме се да вървим бързо както заради обемистите зимни дрехи, така и от неудобната прегръдка.

Когато стигнахме до къщичката с кулата, спрях и казах:

— Целуни ме.

— После.

— Целуни ме.

Той се обърна и обгръщайки шията му с ръце, аз жадно го целунах. Джакомо държеше устните си затворени, но аз ги разтворих с език, после го проврях между зъбите му, които най-сетне се раздалечиха. Не бях съвсем сигурна, че отвръща на целувката ми, но както казах, не ме интересуваше. Когато се отдръпнахме, видях около устните му голямо несиметрично петно от червило, което стоеше чудновато и малко комично на сериозното му лице. Щастлива, избухнах в смях. Той промърмори:

— Защо се смееш?

Поколебах се, но все пак реших да не му казвам истината — колко ми е приятно да го гледам забързан до мене, сериозен и неподозиращ за петното върху лицето си. Отговорих:

— За нищо… чувствам се добре, не се безпокой за мене — и на върха на щастието си, бързо го целунах по устните.

Когато стигнахме пред входа на блока, колата я нямаше там.

— Джанкарло си е отишъл — недоволно рече Джакомо. — Кой знае колко ще трябва да вървя, за да се прибера вкъщи.

Не се засегнах от нелюбезния му тон, защото вече не бях в състояние да се обидя от нищо. Както става, когато човек е влюбен, виждах недостатъците на Джакомо в особена светлина, която ги правеше симпатични. Вдигнах рамене:

— Има нощни трамваи, пък и ако искаш, можеш да останеш да преспиш при мене.

— Не, не — бързо отговори той.

Влязохме в блока и се качихме по стълбите. Щом се озовахме във вестибюла, избутах Джакомо в спалнята и за секунда надникнах в голямата стая. Беше тъмно, само край прозореца един лъч от уличния фенер осветяваше шевната машина и стола. Мама сигурно си беше легнала и кой знае дали бе видяла Джанкарло и Джизела. Затворих вратата и отидох в спалнята. Заварих го да се движи неспокойно между леглото и шкафа.

— Слушай — започна той, — най-добре ще бъде да си тръгна.

Престорих се, че не чувам, съблякох си палтото и го окачих на закачалката. Бях в приповдигнато настроение, хрумна ми с гордостта на собственик да попитам:

— Как ти се вижда стаята? Наистина е удобна, нали?

Той я огледа и направи гримаса, която не съумях да разтълкувам. Улових го за ръката, накарах го да седне на леглото и казах:

— Сега ме остави да действам.

Яката на палтото му все още бе вдигната, седеше с ръце в джобовете и ме гледаше. Най-напред му съблякох палтото, като ловко го издърпах, после свалих сакото и сложих дрехите на закачалката. Спокойно развързах възела на вратовръзката му, махнах я едновременно с ризата и ги поставих върху един стол. Коленичих, взех краката му в скута си, както правят обущарите, събух обувките и чорапите и му целунах краката. Последователно и без припряност извършвах всичко, но постепенно и докато го разсъбличах, у мене се засилваше чувството на смирение и обожание. Навярно то не се различаваше от чувството, което някога ме караше да се хвърлям на пода в църквата, ала за първи път го изпитвах към мъж и бях щастлива, защото съзнавах, че е истинска любов, далече от чувствеността и порока. Съблякох Джакомо гол. После станах, отидох зад леглото и се съблякох набързо, дрехите се свличаха на земята и аз ги тъпчех. Джакомо зиморничаво седеше в края на леглото и гледаше в пода. Весела и нехаеща за настроението му, застанах зад него, хванах го, нежно го съборих по гръб и той отпусна глава на възглавницата. Тялото му беше дълго, слабо и бяло; подобно на лицата и телата имат израз, неговият беше младежки и благороднически. Легнах до Джакомо и в сравнение със слабостта, крехкостта, студенината и белотата на неговото тяло моето ми се стори много горещо, мургаво, закръглено и силно. Неудържимо се притиснах, опрях корем в бедрата му, протегнах ръце към гърдите му, сгуших лицето си до неговото и прилепих устни на ухото му. Имах чувството, че не толкова искам да го любя, колкото да го покрия с тялото си като с топла завивка и да му предам моята жар. Той лежеше по гръб с леко повдигната глава и отворени очи, сякаш искаше да види всичко, което правех. Неговият изучаващ поглед бръснеше гърба ми и ме притесняваше, но в плен на първоначалния си порив, известно време не обръщах внимание. Измърморих:

— Сега не се ли чувстваш по-добре?

— Да — отговори с неутрален и далечен тон.

— Почакай — казах.

Мигът, в който с подновена разпаленост се готвех да го прегърна, наново усетих неговия неподвижен и студен поглед, забит в гърба ми като ледено желязно острие, и неочаквано се смутих и засрамих. Моят плам угасна, бавно се отдръпнах и се отпуснах по гръб до Джакомо. Бях направила огромно усилие, влагайки наивно в него цялата си страст и отчаяние. Внезапно се разплаках заради егоистичната страна на моите старания и за да скрия сълзите, закрих лице с ръце. Помислих си, че съм сгрешила, че не мога да обичам и да бъда обичана, че той ме съди безпристрастно и ме вижда такава, каквато съм действително. За да не ме гризе съвестта, бях създала нещо подобно на мъгла около себе си и бях свикнала да живея в нея. С погледите си обаче Джакомо я разсея и постави огледалото пред очите ми. Видях се такава, каквато наистина съм, по-точно, каквато несъмнено бях за него, защото, както споменах, въобще не се замислях за себе си, даже се съмнявах, че съществувам. Накрая промълвих:

— Върви си.

— Защо? — той се подпря на лакът и недоумяващ ме погледна. — Какво има?

— По-добре е да си вървиш — отговорих спокойно, без да свалям ръка от лицето си. — Не мисли, че съм настроена против тебе, но е ясно, че не изпитваш нищо, а при това положение… — не довърших и разтърсих глава.

Не отвърна нищо, но усетих, че се размърда, стана и започна да се облича. Заболя ме силно, сякаш се бях пробола дълбоко и някой въртеше остро желязо в най-болезненото място на раната ми. Страдах, че го чувам как се облича, страдах от мисълта, че след минута ще си иде завинаги и никога няма да го срещна, мъчеше ме и самото страдание.

Той се приготви бавно, може би очакваше да го повикам. Помня мимолетната си надежда да го задържа, като възбудя желанието му. Бях се завила и лежах по гръб. С тъжно и отчаяно кокетство отметнах с крак завивката и тя се свлече от тялото ми. Никога не се бях предлагала по такъв начин и за миг, докато бях гола, разкрачена и с ръка на очите, едва ли не осезателно почувствах неговите ръце на раменете ми и дъха му на устните ми. Но почти в същото време чух, че вратата се затвори.

Не помръднах. Измъчена се унесох в дрямка, после заспах. Късно през нощта се събудих и ясно осъзнах, че съм сама. По време на първия сън горчивината на раздялата необяснимо защо ми беше оставила усещането за присъствието на Джакомо. Не помня как съм заспала повторно.