Алберто Моравия
Римлянката (14)

Пета глава

Като приближих до голямата стая и сложих ръка на дръжката на вратата, изведнъж прозрях, че освен ако не станеше някакво чудо, рискувах да създам с Джакомо същата нещастна връзка, която съществуваше между мене и Астарита. Отчетох, че чувствата на зависимост, страх и сляпа страст, които Астарита изпитваше към мене, аз питаех към Джакомо и макар да си давах сметка, че ако искам да го накарам да ме обикне, трябва да се държа другояче, имах неудържимото желание да се поставя в подчинено, мъчително и зависимо положение. Не мога да обясня какви са били причините за моя комплекс за малоценност, а и да ги знаех, щях да ги пренебрегна. Само инстинктивно долавях, че ние тримата сме създадени от различни материи — моята по-устойчива от на Астарита, но по-крехка от Джакомовата — и че както имаше нещо, което ми пречеше да обикна Астарита, така нещо не позволяваше на Джакомо да ме обича, и както любовта на Астарита към мене, така и моята към Джакомо се беше родила при неблагоприятни обстоятелства и щеше да свърши още по-лошо. Преди да го видя и да му заговоря, сърцето ми биеше лудо, дъхът ми секваше, много се опасявах, че ще направя невярна крачка, ще покажа тревогата и желанието си да му се харесам и отново и завинаги ще го изгубя. Това несъмнено е най-тежкото проклятие на любовта — че никога не е споделена: когато човек обича, не го обичат, а когато е обичан, не обича. Няма двама влюбени с еднакво силни чувства и желания, макар такъв да е идеалът, на който всички държат, всеки сам за себе си. Аз бях убедена, че тъкмо защото съм влюбена в Джакомо, той не е влюбен в мене. И знаех, макар да не исках да си призная, че каквото и да правя, никога няма да успея да го накарам да се влюби в мене. Всичко това ми мина през ума, докато развълнувана до смърт стоях колебливо пред вратата на стаята. С удивление съзнавах, че съм готова да извърша и най-големите глупости, и страшно се ядосвах. Най-сетне събрах смелост и отворих.

Той седеше, както бях го зърнала през процепа на вратата, облегнат на масата, с гръб към мене. Щом чу, че влизам, се обърна и като ме премери подозрително и критично с поглед, каза:

— Минавах оттук и ми хрумна да те посетя. Може би постъпих неправилно.

Направи ми впечатление, че говори бавно, сякаш преди да си подбере думите, иска хубавичко да ме поразгледа; развълнувана се питах как ли му изглеждам, навярно променена и по-непривлекателна от спомена, който го бе подтикнал да ме потърси след толкова време. Успокоих се като си спомних, че само преди минути, когато бях пред огледалото, реших, че изглеждам добре. Задъхана отвърнах:

— Не, напротив… Много добре направи. Току-що се канех да изляза да обядвам… Можем да обядваме заедно.

— Помниш ли ме? — попита той като че ли с ирония. — Знаеш ли кой съм?

— Как да не те помня?! — глупаво възкликнах и преди волята ми да се противопостави, вече бях взела ръката на Джакомо и я поднасях към устните си, гледайки го с обожание.

Стана ми приятно, че той се смути. Разстроена, нежно го попитах:

— Защо не се вясваше, лошо момче?

— Бях много зает — отговори той и поклати глава.

Съвсем си загубих ума. От устните поставих ръката му до сърцето си, под гърдата, като му казах:

— Чуй как бие сърцето ми.

Същевременно се наричах глупачка, съзнавайки, че не бива да се държа така. Той направо се изуми и изплашена, аз бързо добавих:

— Отивам да си облека палтото и веднага се връщам. Почакай ме.

Чувствах се тъй объркана и толкова се страхувах да не го изгубя, че в коридора припряно завъртях ключа на входната врата и го извадих от ключалката: ако поискаше да си тръгне, докато се обличах, нямаше да може. Влязох в моята стая, застанах пред огледалото на гардероба и с крайчеца на носната кърпа изтрих грима от очите и устните си. Взех червилото и се начервих съвсем леко. Отидох до закачалката, потърсих палтото, не го намерих и за миг реших, че съм изгубена, после си спомних, че съм го окачила в гардероба, извадих го и се облякох. Пак се огледах в огледалото и ми се стори, че прическата ми бие на очи. Светкавично я развалих и разпуснах косите си, както ги носех по време на връзката ми с Джино. Докато се решех, тържествено се кълнях пред себе си, че отсега нататък ще потискам необмислените пориви на страстта си и строго ще контролирам жестовете и приказките си. Най-сетне се приготвих. Минах в коридора и надникнах в голямата стая, за да извикам Джакомо.

В бързината забравих да отключа вратата на апартамента и когато тръгнахме да излизаме, хитрината ми бе разкрита.

— Страхувала си се, че ще избягам — промърмори той, докато аз крайно засрамена търсех ключа из чантата.

Взе го от ръката ми и отключи, като ме гледаше с присъщата си добродушна строгост. Сърцето ми се изпълни с радост, изтичах по стълбата след него, хванах го за ръка и развълнувано попитах:

— Нали не мислиш, че постъпих лошо, а?

Той не отвърна.

Вървяхме под ръка по слънчевата улица край входовете и магазинчетата. Бях щастлива, че крача редом с него, напълно забравих клетвите си и когато минавахме край виличката с кулата, сякаш някой ме залепи за ръката на Джакомо. Дори поизбързвах, за да мога по-добре да го гледам в лицето.

— Знаеш ли, много ми е приятно, че дойде.

Той както винаги се смути и отговори: „И на мене ми е приятно“, но по тона му личеше, че не е точно така.

Прехапах устни до кръв и измъкнах пръстите си от неговите. Джакомо сякаш не забеляза, озърташе се разсеяно наоколо. При вратата на крепостните стени той се поколеба, спря се и сдържано рече:

— Слушай, трябва да ти кажа нещо.

— Кажи.

— Наистина случайно се отбих при тебе. Същата случайност пожела да се окажа без пукната пара, затова ще е по-добре да се разделим — и ми протегна ръка.

Най-напред много се изплаших. Помислих си: „Оставя ме“, и в обзелия ме смут отначало не виждах друг изход, освен с молби и сълзи да се хвърля на врата му. Но когато в следния миг си го представих как с лекота се измъква, изоставих тази идея. Досетих се, че мога да платя обеда му, както на мене много мъже ми плащаха, и мисълта, че ще дам пари за Джакомо, ми се хареса. Вече съм споменавала за чувственото удоволствие, което винаги изпитвах, когато получавах пари. В онзи миг открих, че в плащането има не по-малко удоволствие. И смесицата между любов и пари, били те дадени, или получени, не е въпрос единствено на чиста сметка. Властно възкликнах:

— Не бери грижа за това! Аз ще платя, погледни, имам пари — разтворих си чантата и му показах банкнотите, които предишната вечер бях сложила там.

С нотка на разочарование Джакомо рече:

— Но не е редно.

— Не ме интересува. Ти дойде, редно е да отпразнуваме завръщането ти.

— Не, не, по-добре недей.

Отново понечи да ми подаде ръка за сбогом и да си тръгне. Този път го спрях с думите:

— Хайде да вървим и да не говорим повече за това — и се отправих към гостилницата.

Седнахме на същата маса, изобщо всичко беше както преди, с изключение на лъча зимно слънце, което проникваше през стъклата на вратата и осветяваше масичките и стената. Гостилничарят ни донесе листа с менюто и аз направих поръчката уверено и покровителствено, както любовниците ми постъпваха с мене. Докато поръчвах, Джакомо мълчеше и гледаше надолу. Бях пропуснала виното, тъй като не пия, но си спомних, че първия път той пи, повиках гостилничаря повторно и поръчах литър вино.

Щом той се отдалечи, незабавно си отворих чантата, извадих банкнота от сто лири, прегънах я на четири и като се поогледах, я подадох под масата на Джакомо. Той въпросително ме загледа:

— Парите — прошепнах. — Така после ще можеш да платиш.

— А, парите — бавно промълви той.

Взе банкнотата, разгъна я под масата, погледна я, сгъна я, отвори ми чантата и с малко иронична сериозност я пъхна вътре.

— Аз ли искаш да платя? — недоумяваща попитах.

— Не, аз ще платя — отвърна спокойно.

— Но тогава защо каза, че нямаш пари?

Той се поколеба, сетне с горчива прямота отговори:

— Не те посетих случайно… Истината е, че от около месец възнамерявах да дойда, но когато се озовах пред тебе, желанието ми да си отида се поднови. Намислих да ти кажа, че съм без пари, с надеждата, че ще ме пратиш по дяволите — усмихна се и поглади брада. — Както изглежда, съм сгрешил.

Беше си направил нещо като експеримент. Въобще не го интересувах, или по-точно в душата му се бореха влечението и отвращението от мене, което бе не по-малко силно. По-късно открих тази характерна черта на Джакомо — той с лекота се преструваше и играеше роли с цел нещо да разбере. Но в онзи момент неуспешната му лъжа ме смути и се чудех да се смея ли, или да плача. Машинално попитах:

— Защо искаше да си идеш?

— Защото разбрах, че не изпитвам никакво чувство към тебе, а само желание, каквото изпитва приятелят ми към твоята приятелка.

— Знаеш ли, че живеят заедно? — попитах.

— Да — отвърна с презрение, — създадени са един за друг.

— Не си изпитвал никакво чувство към мене — подех — и не си искал да дойдеш, но дойде.

Предчувствах, че ще бъда разочарована, но ми доставяше удоволствие да се сблъсквам с неговата непоследователност.

— Да — отговори, — защото, както се казва, съм слабохарактерен.

— Ти дойде и това ми стига — отсякох аз.

Протегнах ръка под масата и я сложих на коленете му.

Не го изпусках от очи и видях как се развълнува от допира ми и брадата му затрепери. Беше ми приятно да наблюдавам вълнението му, но разбирах, че въпреки силното влечение, за което той си призна с думите, че близо от месец се канел да ме посети, другата половина от него беше враждебно настроена и аз трябваше да насоча усилията си срещу нея, да я унизя и разруша. Припомних си как се беше втренчил в голия ми гръб, когато за първи път бяхме заедно, и си рекох, че тогава постъпи неправилно, като допусна да бъда смразена от погледа му, и че ако аз бях упорствала да го съблазня, може би начинът, по който Джакомо ме гледаше, щеше да се промени, както в момента се разсейваше и гаснеше докаченото му честолюбие.

Бях се навела над масата, сякаш за да разговаряме шепнешком, и развеселена и доволна го милвах, като в същото време незабелязано следях върху изражението му какъв е ефектът от ласките ми. Той ме гледаше обидено и въпросително с огромните си черни бляскави очи с дълги женствени мигли. Най-накрая каза:

— Щом ти стига да ми харесваш по този начин, продължавай.

Рязко се отдръпнах. Почти в същия миг гостилничарят сложи приборите и яденето на масата. Започнахме да се храним мълчаливо и без апетит. След малко Джакомо подхвърли:

— На твое място бих опитал с напиване.

— Защо?

— Когато съм пиян, по-лесно правя онова, което другите искат.

Фразата: „Щом ти стига да ми харесваш по този начин, продължавай“ ме засегна, а приказките му за напиването ме убедиха, че усилията ми са напразни. Отчаяна рекох:

— Аз не искам да правиш нищо насила. Ако предпочиташ да си идеш, моля, върви си… Вратата е там.

— За да си тръгна — закачливо отговори той, — би трябвало да съм сигурен, че го искам.

— Искаш ли аз да си ида?

Погледнахме се. В болката си бях смела и вероятно решителността ми го развълнува не по-малко от преди. Неохотно помоли:

— Не, остани.

Мълчаливо продължихме да се храним. Не ми убягна, че си наля голяма чаша вино и на един дъх я изпи.

— Виждаш — каза, — пия.

— Виждам.

— Скоро ще се напия и дори ще ти се обясня в любов.

Думите му пронизаха сърцето ми. Нямах сили да се терзая повече. Унизена промълвих:

— Престани, престани да ме измъчваш.

— Аз те измъчвам?

— Да, подиграваш ми се. Единствената ми молба е да не се занимаваш с мене. Увлякла съм се по тебе, но ще ми мине. Остави ме.

Джакомо нищо не каза и изпи втора чаша вино. Побоях се, че съм го обидила, и попитах:

— Какво ти е? Настроен ли си против мене?

— Аз? Точно обратното.

— Ако ти доставя удоволствие да ми се подиграваш, прави го, говорех си просто така.

— Не ти се подигравам.

— И ако ти е приятно да ми говориш злобни неща — настоях, завладяна от някакво желание да се унижавам без никаква полза от това, — моля, кажи ги. Аз пак ще те обичам толкова, дори повече. Ако ме набиеш, ще целуна ръката, която ме е удряла.

Той ме наблюдаваше внимателно, изглеждаше стъписан, очевидно желанието ми го смущаваше. После попита:

— Искаш ли да тръгваме?

— Къде?

— У вас.

В отчаянието си почти бях забравила защо съм тъй обезнадеждена и съвсем неочакваното предложение на Джакомо, когато едва бяхме изяли първото ястие и половината от виното бе в шишето, по-скоро ме изненада, отколкото зарадва. С основание помислих, че не любовта, а смущението, което са предизвикали думите ми, го подтиква да прекъсне обеда. Казах:

— Е, сега убеди ли се, че си решил да приключиш с мене?

— Как разбра?

Отговорът му, прекалено жесток, за да е искрен, необяснимо ме успокои. Като сведох очи, отвърнах:

— Просто така, някои неща се разбират. Да довършим обеда и тогава ще тръгнем.

— Както предпочиташ, но аз ще се напия.

— Напий се. Заради мене.

— Но така ще се напия, че ще ми прилошее. И вместо да правиш любов ще се наложи да ме лекуваш.

Наивно показах, че се страхувам, и протегнах ръка към чашата му с думите:

— Тогава не пий.

Той избухна в смях:

— Хвана се на въдицата! Хвана се на въдицата!

— Защо да съм се хванала?

— Не се бой, не ми прилошава толкова лесно.

— Направих го заради тебе — засрамена, казах.

— Заради мене… Ах, ах…

Несъмнено продължаваше да ме обижда. Но любезният му тон смекчаваше подигравките и те не ми бяха толкова неприятни. Джакомо добави:

— Всъщност ти защо не пиеш?

— Не ми харесва, пък и една чаша е достатъчна, за да се напия.

— И какво от това? И двамата ще бъдем пияни.

— Грозно е жена да се напива. Не искам да ме виждаш пияна.

— Защо? Какво грозно има?

— Не знам… Противно е да гледаш жена как се олюлява, говори глупости, прави просташки жестове. Тъжна гледка е. Знам, че съм нещастница, и знам, че ме мислиш за такава. Ако пия и ме видиш пияна, повече няма да ме погледнеш.

— А ако аз ти заповядам да пиеш?

— Ти наистина целиш да ме видиш унизена — замислено казах. — Единственото ми хубаво качество е, че не съм неугледна. Наистина ли държиш да загубя и него?

— Да, искам — разпалено рече той.

— Не знам що за вкус имаш към подобни неща, но щом ще ти е приятно, моля, налей ми вино — и подадох чашата.

Той я погледна, изгледа ме и отново избухна в смях.

— Шегувах се — заяви.

— Винаги се шегуваш.

— Значи не си неугледна? — продължи след миг, като ме гледаше с интерес.

— Поне така твърдят.

— Сигурна ли си, че и аз го мисля?

— Нима знам какво мислиш?

— Ще проверим. Какво считаш, че мисля и изпитвам към тебе?

— Не знам — много изплашена бавно изрекох. — Явно не ме обичаш, както аз те обичам. Може би ти харесвам, както на мъж се харесва жена, която действително не е грозна.

— А, значи сериозно мислиш, че не си грозна?

— Да — с гордост казах, — дори съзнавам, че съм хубава, но толкова. За какво ми е послужила тази красота?

— Красотата не трябва да служи за нищо.

Междувременно бяхме привършили обеда, двете бутилки вино бяха почти празни.

— Както виждаш — рече Джакомо, — пих и не съм пиян.

Неговите блеснали очи и треперещи ръце опровергаваха думите му. Навярно съм го погледнала с надежда, защото той добави:

— Искаш да си отидеш вкъщи. Ех… Венера жертвата си вплела в мрежите на любовта…

— Какво каза?

— Нищо, цитирах един подходящ за случая стих. Гостилничарят, моля!

Джакомо винаги говореше иронично приповдигнато. Демонстративно извика гостилничаря, попита колко е сметката, бутна му парите почти в лицето и като прибави солиден бакшиш, допи виното и ме настигна.

На улицата се разбързах към къщи. Съзнавах, че той неохотно се е върнал и че презира и ненавижда чувството, което въпреки волята му го бе принудило да дойде. Имах голяма вяра в красотата и любовта си и бях нетърпелива да се възправя с тези оръжия срещу неговата съпротива. Бях обнадеждена и настроена борбено, вярвах, че любовта ми ще надделее и огнената ми страст ще разтопи твърдата и устойчива като метал омраза на Джакомо и той на свой ред ще ме обикне.

Докато в ранния следобеден час вървяхме по безлюдния булевард, казах на Джакомо:

— Обаче трябва да ми обещаеш, че няма да се опитваш да си отидеш.

— Обещавам ти.

— Трябва да ми обещаеш още нещо.

— Какво?

Поколебах се, после се престраших:

— Миналия път всичко щеше да мине добре, ако в един момент ти не ме погледна тъй, че се засрамих. Трябва да ми обещаеш, че повече няма да ме гледаш по такъв начин.

— По какъв начин?

— Не знам… неприятен.

— На погледите не се заповядва — отговори ми той след малко, — но ако искаш, изобщо няма да те гледам. Ще затворя очи и ще бъде добре.

— Не, няма да е добре — упорито настоях.

— А как държиш да те гледам?

— Както аз тебе — отвърнах. Обгърнах брадата му и го погледнах. — Ето така, с нежност.

— Аха!… С нежност.

Когато стигнахме до захабеното и мръсно стълбище на нашия блок, неволно си припомних слънчевото, чисто и бяло блокче на Джизела. И сякаш сама си заговорих на глас:

— Ако не живеех в този гаден дом и не бях такава несретница, щях много повече да ти харесвам, естествено.

Неочаквано Джакомо спря, прегърна ме и искрено рече:

— Ако го мислиш, бъди сигурна, че не е вярно.

Привидя ми се, че в очите му се чете нещо много близко до любовта. В същия миг се наведе и потърси с устните си моите. Дъхът му силно миришеше на вино. Никога не съм понасяла острата винена миризма, но лъхаща от неговата уста, тя ми се струваше невинна, приятна и почти затрогваща като опиването на неопитно момче. Отгатнах, че с думите си несъзнателно съм докоснала негово чувствително място. Въобразих си, както казах, че съм запалила искрата на любовта в душата му. Едва по-късно проумях, че се е почувствал длъжен и че с целувката си се е подчинил не на любовен импулс, а по-скоро си е наложил своеобразно морално наказание. По-нататък често го изнудвах със същото обвинение, че ме презира заради бедността и занаята ми, и неизменно постигах благоприятен за моите желания резултат, а същевременно опознавах Джакомо откъм една негова някак унизителна и разочароваща страна.

Но това стана по-късно, в онзи ден още не го разбирах добре. И неговата целувка много ме зарадва, сякаш окончателно бях победила. В отплата за милата му постъпка докоснах едва устните му, хванах го за ръка, казах: „Хайде, хайде, да изтичаме догоре“, и весело и буйно го повлякох по стълбите. Без да продума, той се остави да го дърпам.

Блъскайки Джакомо като марионетка в стените на вестибюла, тичешком влязох в моята стая. С такава сила връхлетях, че по-скоро го бутнах на леглото, отколкото му помогнах да седне. Едва тогава забелязах, че не само се е напил, както предполагах, но вероятно всеки миг щеше да му прилошее. Беше съвсем пребледнял, замаян прокарваше ръка по челото си, очите му бяха помътнели и слабо проблясваха. Изведнъж здравата се изплаших, че наистина ще му стане зле и срещата ни повторно ще се провали. Докато вървях напред-назад из стаята и безразборно си захвърлях дрехите, за миг изпитах силно угризение, граничещо с отчаяние, че не съм му забранила да пие. Заслужава си да отбележа, че и през ум не ми минаваше да се откажа от любовта му, за която тъй копнеех. Единствената ми надежда бе, че той няма да се почувства толкова зле, та да не е в състояние да ме люби или ако действително не му е добре, ще има последствия, след като желанието ми бъде задоволено. Наистина обичах Джакомо, но бях толкова подплашена да не го изгубя, че любовта ми не успяваше да надхвърли границите на егоизма.

Впрочем, престорих се, че не забелязвам състоянието му, съблякох се и седнах до него на леглото. Джакомо все още беше с палто. Започнах да му помагам да се съблече и непрестанно говорех, за да го разсея и да не му хрумне да си тръгне.

— Още не си ми казал на колко години си — рекох, докато смъквах дебелото му палто, а той услужливо вдигаше ръце, за да ме улесни.

След малко отговори:

— На деветнайсет.

— По-млад си от мене с две години.

— Ти на двайсет и една ли си?

— Да, скоро ще навърша двайсет и две.

Пръстите ми затънаха във възела на вратовръзката му. Бавно и сякаш неохотно Джакомо ме отблъсна и сам го развърза. После отпусна ръце и аз дръпнах вратовръзката.

— Вратовръзката ти е доста износена — казах. — Ще ти купя нова. Каква на цвят предпочиташ?

Той се разсмя, беше ми приятно, защото смехът му бе мил и сърдечен.

— Ти май действително искаш да ме издържаш — рече. — Първо искаше да ми платиш обяда, сега пък да ми купиш вратовръзка.

— Глупчо! — крайно развълнувана промълвих. — Какво ти става? Ще ми бъде приятно да ти подаря вратовръзка, а и на тебе няма защо да ти е неудобно.

Междувременно му бях свалила сакото и жилетката и той седеше в края на леглото по риза.

— Личи ли, че съм на деветнайсет години? — попита.

Никога не му омръзваше да говори за себе си, бързо бях схванала това.

— И да, и не — отвърнах с колебание, което съзнавах, че го ласкае. — Най-вече личи по косите ти — добавих, като го погалих по главата. — Косите на мъжете не са тъй свежи. Ала по лицето ти — не.

— Колко години би ми дала?

— Двайсет и пет.

Замълча и видях, че притваря очи, сякаш потъваше в пиянството. Страхът, че ще му призлее, се поднови и побързах да му сваля ризата:

— Разкажи ми още за себе си. Студент ли си?

— Да.

— Какво учиш?

— Право.

— Със семейството си ли живееш?

— Не, семейството ми е в провинцията, в С.

— В пансион ли си?

— Не, в мебелирана стая под наем — отговаряше механично той със затворени очи. — На улица „Кола ди Риенцо“, номер двайсети, апартамент осми, у вдовицата Медолаги… Амалия Медолаги.

Вече бях го съблякла до кръста. Не се сдържах, страстно погалих шията и голите му гърди и попитах:

— Защо стоиш така? Студено ли ти е?

Той вдигна глава и ме погледна. После се засмя и малко пискливо изрече:

— Мислиш, че не забелязвам ли?

— Какво?

— Преструваш се, че уж между другото ме събличаш… Пиян съм, но не чак толкова, колкото смяташ.

— Добре — смутена отговорих, — и така да е. Какво лошо има? Направих го вместо тебе, защото виждам, че не се събличаш сам. Помагам ти.

С нищо не показа, че ме е чул.

— Пиян съм — продължи, поклащайки глава, — но прекрасно знам какво върша и защо съм тук. Нямам нужда от помощ. Гледай!

Внезапно с резки движения той размаха ръце, разкопча си колана и захвърли във въздуха панталона и другите дрехи, които не бях разсъблякла.

— И зная също какво се очаква от мене — добави, като ме хвана за бедрата.

Притискаше ме със силните си нервни ръце и неговото пиянство изглежда бе отстъпило пред някакво лукавство, което личеше и в погледа му. По-късно откривах у Джакомо някаква неискреност точно когато уж най-пълно се отдаваше. Тя беше сигурен знак за хладния разум, който той никога, каквото и да правеше, не губеше и както по-късно с болка установих, точно това му пречеше да общува и да обича истински.

— Ти го искаш, нали? — питаше той, като ме притискаше и впиваше нокти в плътта ми. — Това, това, това…

Всяка дума бе придружена с целуване, хапане, подличко пощипване там, където най не очаквах. Смеех се, извивах се, защитавах се и прекалено щастлива от пробуждането му, не разбирах колко пресиленост има в неговото държание. Той действително ми причиняваше болка, сякаш тялото ми беше някакъв омразен предмет. В очите му блестеше не толкова желание, колкото гняв. После, както беше започнало, буйството му изведнъж секна. Пиянството съвсем неочаквано взе връх, Джакомо се хвърли по гръб на леглото, изпъна се и затвори очи, а аз учудена стоях до него със странното усещане, че изобщо не се е раздвижвал, не ме е докосвал и целувал. Като че ли всичко тепърва предстоеше.

Дълго стоях така, с надвиснали над очите коси, коленичила неподвижно в леглото пред Джакомо, гледах го и от време на време докосвах боязливо с върха на пръстите си неговото дълго, слабо, хубаво и чисто тяло. Под бялата кожа костите му изпъкваха, имаше широки и слаби рамене, тесни бедра и дълги крака, само гърдите му бяха леко окосмени, а коремът — гладък. Не обичам грубостите в любовта и сигурно затова ми се струваше, че помежду ни не се е случило нищо и всичко тепърва предстои. След неестественото вълнение на Джакомо изчаках мълчанието и спокойствието да се възцарят отново и когато почувствах, че в душата ми са се върнали ведростта и желанието, бавно, както в знойни дни човек постепенно влиза в пленителната вода на тихо море, легнах до Джакомо, преплетох крака с неговите, обвих ръце около шията му и се притиснах. Той не помръдна, нито проговори. Наричах го с най-нежни имена, дъхът ми покриваше лицето му, оплитах го в гъстата и топла мрежа на ласките си, Джакомо лежеше неподвижно по гръб, като мъртъв. След време разбрах, че най-силното доказателство за любовта, на която е способен, бе именно тази абсолютна пасивност.

Спомням си съвсем ясно и с мъка, че по-късно през нощта се повдигнах на лакът и започнах внимателно да го разглеждам. Джакомо спеше, половината му лице бе потънало във възглавницата; присъщата му горделивост, която той винаги и на всяка цена държеше да съхрани, го бе напуснала и в изражението му, което сънят правеше искрено, бяха останали само младежката свежест и невинност. Припомних си, че съм го виждала неискрен, изпълнен с неприязън, равнодушен, жесток и страстен, натъжих се и изпитах огромно неудовлетворение, защото разбрах, че лукавостта, враждебността, безразличието и страстта са нещата, чрез които той се разграничаваше от мене и останалите хора, и те извираха от някакво дълбоко място, което никога не можах да достигна и разгадая. Аз не исках подробно да ми разяснява държанието си, както детайл по детайл се разглобява и изучава някоя машина; искаше ми се чрез любовния акт да опозная най-скритата му същност, но уви, не ми се удаде. Малкото, което ми се изплъзваше, бе самият той, а многото, което знаех, нямаше значение и се чудех какво да го правя. По-близки и понятни ми бяха Джино, Астарита, дори Сондзоньо. Гледах Джакомо и дълбоко в сърцето си усещах болка, защото не можех да го слея с неговото, както преди малко се бяха слели телата ни. Душата ми бе останала самотна и горчиво оплакваше пропиляния случай. Навярно, докато сме се любили, е имало момент, в който той се е открехнал и само жест или дума щяха да са достатъчни, за да вляза в него и никога да не го напусна. Не бях съумяла да се възползвам от мига и вече беше прекалено късно: Джакомо спеше и отново се беше отдалечил от мене.

Докато го съзерцавах, той отвори очи, ала не помръдна и с полускрита във възглавницата глава, попита:

— И ти ли поспа?

Тонът му ми се видя променен, по-доверчив и интимен. И внезапно се обнадеждих, че по време на съня необяснимо как близостта ни е станала по-голяма.

— Не, гледах те.

Той замълча, после каза:

— Налага се да те помоля за една услуга… Мога ли да разчитам на тебе?

— Що за въпрос?!

— Услугата, която трябва да ми направиш, е да държиш няколко дни тук пакета, който ще ти дам. После ще дойда да си го взема, дори ще ти донеса друг.

При други обстоятелства щях да проявя любопитство към работата с пакетите. Но тогава ме занимаваха най-вече отношенията ни. Помислих си, че това ще бъде повод отново да се срещнем и трябва по възможно най-добрия начин да изпълня молбата му, да не задавам въпроси, за да не би случайно да се разколебае и да се откаже. Безгрижно отговорих:

— Щом искаш само това…

Джакомо дълго мълча, сякаш размисляше, сетне настоя:

— Значи приемаш?

— Казах да.

— Не те ли интересува какво има в пакетите?

— Щом не ми обясняваш — отвърнах, стараейки се да си придам разсеян вид, — значи си има причина и аз не разпитвам.

— Но би могло да е нещо опасно, не допускаш ли?

— Добре де, не се страхувам.

— Би могло да има — като легна по гръб, продължи той и в очите му проблеснаха игриви и закачливи пламъчета — откраднати неща. Аз може да съм крадец.

Сетих се за Сондзоньо, който не само беше крадец, но и убиец, за кражбата на пудриерата и шала и сметнах съвпадението за интересно — Джакомо искаше да мине за крадец в очите на човек като мене, който наистина беше крал и живееше сред крадци. Погалих го и нежно казах:

— Ти със сигурност не си крадец.

Джакомо се намръщи, самолюбието му вечно беше нащрек, той се обиждаше най-неочаквано и непредвидимо.

— Защо? Може и да съм.

— Не, лицето ти е… всичко е възможно… Но наистина не приличаш на крадец.

— Защо? Какво е лицето ми?

— Лице на човек, какъвто си — младеж от добро семейство, студент.

— Казах, че съм студент, но е възможно да бъда и нещо друго, както действително съм.

Престанах да му обръщам внимание. Замислих се, че и аз нямам вид на крадла, а съм, и много ми се прииска да му призная. Неговото странно държане донякъде засили изкушението ми. Винаги бях мислила, че кражбата е осъдителна, но ето че Джакомо не порицаваше подобна постъпка, дори съзираше някаква нейна положителна страна, която напълно ми убягваше. Поколебах се, после рекох:

— Имаш право. Вярвам, че не си крадец, и съм убедена, че не си, но колкото до това, че по лицето си личи, може и да си… Не всеки изглежда такъв, какъвто е. Аз например имам ли вид на крадла?

— Не — отговори, без да ме погледне.

— Обаче съм — заявих спокойно.

— Си?

— Да.

— И какво си откраднала?

Бях си оставила чантата на нощното шкафче, взех я, извадих пудриерата и му я показах:

— Ето това, от една къща, където преди време попаднах… втория път откраднах копринен шал от един магазин. Подарих го на мама.

Не бива да оставате с впечатление, че съм откровеничила, за да се самоизтъкна. Всъщност ме водеше сантименталното желание за съпричастност, защото при липса на нещо по-добро и изповедта на някой престъпник може да сближи хората и да породи любов. Видях, че Джакомо стана сериозен, унесено ме загледа и изведнъж се уплаших, че ще ме порицае и ще реши отсега нататък да не се срещаме. Бързо допълних:

— Не си мисли, че се гордея с това, дори реших да върна пудриерата. Още днес ще го направя. Не мога да върна шала, но съм се разкаяла и повече няма да правя така.

При тези думи в очите на Джакомо припламна присъщото му лукавство. Погледна ме и ненадейно избухна в смях. После ме хвана за раменете, хвърли ме на леглото, започна лудешки да ме щипе и опипва и с някакъв сарказъм, от който не знаех да се обиждам ли, или да се полаская, заповтаря: „Крадла! Ти си крадла, ти си крадла, крадличка… крадличка!“ Неговата възбуда в известна степен се предаваше и на мене и ми харесваше. Все пак беше за предпочитане пред обичайната му мъртвешка безучастност. Смеех се и се дърпах, а Джакомо подличко ме гъделичкаше под мишниците.

Макар да се превивах от смях до сълзи, през цялото време виждах, че изразът му е някак студен, непроницаем и отсъстващ. Както и беше започнал, той рязко престана и като легна по гръб, каза:

— Аз не съм крадец, наистина не съм и в пакетите няма никакви крадени вещи.

Направи ми впечатление, че се изкушава да ми довери какво съдържат пакетите, и отгатнах, че за разлика от мене, за него това бе преди всичко въпрос на суета. Суета, не особено различна в същността си от онази, която бе подтикнала Сондзоньо да ми разкрие престъплението си. Независимо от съществуващите отлики, мъжете имат доста общи черти и когато са с любимата си или поне с жена, с която имат сексуални отношения, те неизменно държат да изтъкнат мъжествеността си в светлината на енергичните и рисковани действия, които са извършили или се готвят да извършат. С нежност се обърнах към него:

— Всъщност умираш от желание да ми кажеш какво има в пакетите.

Той се обиди.

— Ти си глупачка! Изобщо не държа да ти кажа, но съм длъжен да те предупредя какво е съдържанието им, за да прецениш ще направиш ли услуга, или не. Е, добре, в тях има пропагандни материали.

— Какво значи това?

— Аз членувам в една група — бавно обясни Джакомо, — която, ще се изразя така, не обича сегашното правителство, даже го мрази и целѝ в най-скоро време то да бъде свалено. Пакетите съдържат напечатани на машина позиви, в които се обяснява на хората защо правителството не е добро и по какъв начин да бъде сменено.

Никога не се бях занимавала с политика и за мене, а вярвам и за немалко хора, въпросът за правителството изобщо не съществуваше. Сетих се за Астарита и намеците, които той понякога правеше за политиката, и разтревожена възкликнах:

— Но това е забранено, опасно е!

Джакомо ме погледна с видимо задоволство. Най-сетне бях изрекла нещо, което му достави удоволствие и поласка честолюбието му. С известна тежест и малко надменно той потвърди:

— Наистина е опасно. Сега от тебе зависи ще направиш ли услугата, или не.

— Не го казах заради себе си, а заради тебе — с оживление отвърнах. — Аз приемам.

— Внимавай — повторно ме предупреди той. — Наистина е опасно. Ако ги намерят, ще свършиш в затвора.

Изгледах го и изведнъж неудържимо се разчувствах, не знам дали заради Джакомо или за друго. Очите ми се наляха със сълзи и запелтечих:

— Не разбираш ли, че нищо не ме интересува? Че и в затвора бих отишла… Това ли било?

Поклатих глава и сълзите се търкулнаха по бузите ми. Той изненадан попита:

— А сега защо плачеш?

— Извини ме — рекох, — аз съм глупачка. Сама не знам защо. Може би защото искам да разбереш, че те обичам и съм готова да направя всичко за тебе.

Тогава все още не бях проумяла, че не бива да му говоря за любовта си. На думите ми той реагира с неясно смущение и отчужденост, загледа се настрани и бързо изрече:

— Добре. След два дни ще ти донеса пакета, уговорихме се. Трябва да вървя, късно е.

Почти скочи от леглото и припряно се заприготвя. Стоях на мястото си развълнувана, разплакана, гола и позасрамена — от сълзите или голотата — не съм сигурна.

Той вдигна дрехите от пода, където бяха нахвърляни, и ги облече. Отиде до закачалката, взе си палтото, и се приближи до мене. С невинната си и красива усмивка, която толкова харесвах, каза:

— Пипни тук.

Видях, че ми сочи един от джобовете на палтото. Беше застанал наблизо, за да мога без усилие да протегна ръка. Напипах някакъв твърд предмет под плата.

— Какво е това? — недоумяваща попитах.

Доволен, Джакомо се усмихна, бръкна в джоба си и извади голям черен пистолет.

— Пистолет! — възкликнах. — Какво ще правиш с него?

— Никога не се знае — отвърна. — Винаги би могъл да послужи.

Бях разколебана, не знаех какво да мисля, но и той не ми даде никакво време. Прибра оръжието, наведе се, докосна устните ми със своите и рече:

— Е, уговорихме се, ще дойда след два дни.

Преди да съм се съвзела от изненадата, той вече беше излязъл.

По-късно неведнъж съм премисляла първата ни любовна среща и горчиво съм се упреквала, че не предвидих опасностите, на които политическите му пристрастия го излагаха. Вярно е, нямах и никога не съм имала влияние върху Джакомо, но поне ако знаех някои неща, които едва по-късно научих, щях да го посъветвам, а ако съветите не помогнеха, напълно съзнателно и решително щях да бъда до него. Сама съм си виновна, по-точно виновно бе невежеството ми, което се дължеше на средата, в която бях родена, а това вече не зависеше от мене. Споменах, че никога не съм се интересувала от политическите събития, не знаех нищо за тях, те бяха чужди на съдбата ми, сякаш ставаха не край мене, а на друга планета. Когато четях вестник, прескачах първата страница с политическите новини, защото ми бяха безинтересни и преминавах към черната хроника, където отделни случки и престъпления поне даваха на ума ми материал за разсъждения. Моето положение бе твърде сходно с преминаващия в тъма живот на ония прозрачни животинчета, за които говорят, че се заравяли в морското дъно и били в пълно неведение какво ставало на повърхността, в светлината на слънцето. Политиката, както немалко неща, на които мъжете, изглежда, придават важно значение, достигаше до мене от някакъв висш и непознат свят, по-далечен и неразбираем от дневната светлина, която прониква до низшите създания в морските глъбини.

Но вината не беше единствено моя и на моето невежество, а и на Джакомо, на неговото лекомислие и суета. Само да бях усетила, че освен тщеславие има и друго, както наистина имаше, навярно щях да реагирам различно и да се насиля, не знам доколко успешно, да науча и разбера всички неща, на които не обръщах внимание. И тук искам да отбележа още нещо, което несъмнено спомогна за нехайството ми — моето впечатление, че по-скоро Джакомо играе някаква роля, а не че сериозно се е захванал за работа. Считах, че елемент по елемент той си е изградил личен идеален персонаж, в когото донякъде вярваше и непрекъснато, почти машинално, се стремеше да привежда постъпките си в съответствие с неговите. Тази му вечна несериозност създаваше усещането за игра, която в известен смисъл Джакомо съвършено владееше, ала както става в забавленията, той влагаше много усърдие в нещата, които вършеше, и същевременно внушаваше измамна увереност, че за него няма нищо непоправимо и до последния миг, дори при поражение, неговият партньор в играта ще му възстанови загубите и ще му протегне ръка. Сигурно, както се случва с хората, които по природа са склонни да се шегуват с всичко, той наистина играеше, ала противникът му действаше сериозно, както по-късно ще стане ясно. Когато играта свърши, Джакомо се оказа извън нея, обезоръжен и неподготвен, в убийствена криза.

Над споменатите и уви, далеч по-тъжни, но разбираеми неща, разсъждавах по-късно, когато премислях станалото. Ала тогава, както, струва ми се, вече обясних, предположението, че историята с пакетите по някакъв начин би могла да промени, разгърне и задълбочи връзката ни, въобще не достигна ума ми. Бях доволна, че Джакомо се е върнал и аз мога да му услужа, като в същото време разполагам със сигурно средство да го видя отново. Бях неспособна да прекрача отвъд тези чувства. Спомням си, че улавяйки се да мисля мъгляво, като насън, за особената услуга, която ми поиска, поклатих глава, казах си: „Хлапашка работа“, и насочих вниманието си другаде. А и бях тъй щастлива, че даже да желаех, нямаше да мога да се съсредоточа върху нещо друго.