Алберто Моравия
Римлянката (19)

Десета глава

Още същия следобед, както ме посъветва Астарита, отидох в районния полицейски участък да дам свидетелски показания за Сондзоньо. Направих го с голямо отвращение, защото след случилото се с Мино всичко свързано с полицията и полицаите ми беше противно до смърт. Вече почти се бях примирила, че за известно време животът ми ще бъде напълно безсмислен.

„Чакахме те сутринта“ — каза комисарят, като обясних каква е причината за посещението ми. Той беше добър човек, познавах го от години, но отскоро забелязах, че макар да бе глава на семейство и вече попрехвърляше петдесетте, изпитва към мене нещо повече от обикновена симпатия. В паметта ми се бяха запечатали неговият голям боксьорски нос и меланхоличният израз. Косите му вечно бяха разрошени, а очите притворени, сякаш току-що е станал от сън. Яркосини на цвят, те като че ли надничаха зад маска, защото лицето му бе едро, розово, грапаво и наподобяваше огромен портокал с оскъдна сърцевина.

Отговорих, че не съм успяла да дойда по-рано. Иззад приличащото на портокалова кора лице комисарят ме изгледа със сините си очи и с очакване попита:

— Е, как се казва?

— Не знам.

— Хайде, знаеш.

— Честна дума — уверих го, слагайки ръка на сърцето си. — Спря ме на улицата. Наистина ми се видя, че има нещо странно в държанието му, но не обърнах внимание.

— А той как се оказа сам у вас, без тебе?

— Имах една неотложна среща и го оставих.

— Обаче той е помислил, че си излязла, за да викнеш полиция, известно ли ти е? И е извикал, че си предателка.

— Да, знам.

— И че ще ти плати за това.

— Бъди спокоен.

— А не си ли даваш сметка — попита, поглеждайки ме крадешком, — че той е опасен човек и за да си отмъсти за твоето предполагаемо предателство, утре може да те застреля, както е стрелял срещу агентите?

— Разбира се, че си давам сметка.

— Тогава защо не искаш да ми кажеш името му? Ще го арестуваме и ще бъдеш спокойна.

— Щом казвам, че не го знам… Хубава работа, нима трябва да се интересувам от имената на всички мъже, които водя вкъщи?

— Обаче — той внезапно театрално понижи глас и като се наведе напред, рече — ние го знаем.

Познах, че е уловка, и отвърнах спокойно:

— Щом го знаете, защо ме тормозите? Арестувайте го и да не говорим повече.

Комисарят мълчаливо ме поизгледа, забелязах, че неговият колеблив и смутен поглед се забива по-скоро в тялото, отколкото в лицето ми, и долових, че неочаквано и против волята му, отдавнашното желание е изместило професионалното усърдие.

— И за друго не се съмняваме — продължи той, — щом е стрелял и е побягнал, е имал причина да го направи.

— А, в това и аз съм сигурна.

— Но ти знаеш причините.

— Не. Щом не му знам името, как искате да знам останалото.

— Ние прекрасно знаем останалото.

Говореше машинално, сякаш замислен за друго и бях убедена, че всеки миг ще се изправи и ще дойде при мене.

— Прекрасно знаем всичко и ще го пипнем. Въпрос на дни, а може би на часове.

— Толкова по-добре.

Както предполагах, комисарят се изправи, обиколи бюрото, приближи се до мене, хвана с ръка брадичката ми и рече:

— Хайде, хайде, ти знаеш всичко, но не искаш да кажеш. От какво се страхуваш?

— От нищо не се страхувам — отговорих — и нищо не знам. Махнете си ръцете!

— Хайде, хайде! — повтори той, но се върна, седна зад бюрото и продължи: — Имаш късмет, че си ми симпатична и съм сигурен, че си добро момиче. Известно ли ти е друг какво би направил, за да те принуди да говориш? Ще те задържи за дълго или ще те интернира в Сан Галикано.

Изправих се и заявих:

— Е, имам работа. Ако нямате да ми кажете нищо повече…

— Тръгвай, но внимавай с посетителите — политически и други.

Престорих се, че не съм чула последните му думи, които той произнесе с явен намек, и бързо напуснах отвратителния му кабинет.

По улицата пак се замислих за Сондзоньо. Комисарят потвърди подозренията ми — Сондзоньо бе убеден, че съм го издала, и искаше да си отмъсти. Много се страхувах, но не за себе си, а за Мино. Ако Сондзоньо го свареше с мене, нямаше да се поколебае и в яростта си щеше да убие и него. Трябва да призная, че мисълта да умра с Мино дори ме привличаше. Струваше ми се, че виждам сцената: Сондзоньо стреля, аз се хвърлям между тях, за да защитя Мино, и куршумът ме улучва. Не ми беше неприятно да си представям, че Мино също е ранен и умираме заедно, смесвайки кръвта си. Все пак смятах, че да бъдем убити едновременно и от един и същ човек не е тъй привлекателно, както да се самоубием заедно. Съвместното сбогуване с живота ми изглеждаше достоен край за една силна любов. Това беше като да откъснеш цвете, преди да е повехнало, или да потънеш в мълчание след слушането на божествена музика. Нерядко бях мислила за самоубийство, което спира времето, преди то да е разрушило и отровило любовта, желано и извършено по-скоро от силни чувства, а не заради нетърпимата болка. В миговете, когато смятах, че най-силно обичам Мино, почти се страхувах, че занапред няма да го обичам толкова и мисълта за нашето двойно самоубийство ме спохождаше със същата спонтанност, с която го целувах и милвах. Никога не бях споделяла това с Мино, защото съзнавах, че, за да се самоубием, е необходимо да се обичаме еднакво. Той не ме обичаше или ако ме обичаше, не бе дотолкова, та да пожелае да умре.

Навела глава, напрегнато размишлявах върху тези неща по пътя към къщи. И ето неочаквано ми се зави свят, придружен с гадене и страхотна болка по цялото тяло. Едва успях навреме да вляза в млечния бар. Бях на няколко крачки от дома, но нямах сили да извървя малкото разстояние, без да се строполя на земята.

Седнах на масичката до стъклената врата и съсипана от болката, затворих очи. Ужасно ми се гадеше, главата ми бе замаяна и усещанията ми се засилваха от ароматната пара на машината за кафе, някак странно чужда и неприятна. По ръцете и лицето си чувствах умерената топлина на затворената и затоплена зала, но въпреки това ми беше много студено. Барманът, който ме познаваше, извика зад тезгяха: „Едно кафе, госпожице Адриана?“, кимнах му с глава, без да отварям очи.

Най-сетне се съвзех и изпих кафето, което той остави на масата. Право да си кажа, не беше за първи път, от известно време изпитвах болката, но досега тя беше слаба, като предупреждение. Не й обръщах внимание, защото мъчителните и неочаквани събития ми пречеха да се съсредоточа върху нея. Но сега като поразмислих и я свързах със закъснението на цикъла ми през този месец, бях уверена, че подозренията, които имах напоследък, неизменно изтласквани в по-тъмните зони на съзнанието ми, отговарят на реалността. „Естествено, няма съмнение — внезапно проумях, — чакам дете.“

Платих кафето и излязох. Чувствата, които изпитах, бяха тъй сложни, че и до днес, след толкова време, не ми е лесно да ги опиша. Вече споменах, че едно зло никога не идва само и новото събитие, което по друго време и при други обстоятелства щях да посрещна с радост, в тази ситуация приех като истинско нещастие. Но аз съм устроена така, че нещо все ме подтиква да търся доброто и у най-неприятните неща. В случая не бе трудно да го открия — то е присъщо на всяка жена, когато разбере, че е бременна и сърцето й се изпълва с радост и надежда. Вярно, детето ми щеше да се роди в по-неблагоприятни условия от онези, които би могло да има, но завинаги щеше да си е мое, аз щях да съм го родила, отгледала и да му се радвам. Детето си е дете, рекох си, и никаква бедност, лоши обстоятелства или несигурно бъдеще не са в състояние да попречат на една жена, колкото отритната и неподготвена да е, да се радва при мисълта, че ще го роди.

Тези мисли ме успокоиха и след краткотрайната тревога отново, както обикновено, се успокоих и обнадеждих. Кабинетът на младия лекар, който ме беше прегледал, когато мама ме завлече в нощната аптека, за да разбере дали съм правила любов с Джино, се намираше през няколко къщи от млечния бар. Реших да отида и да го помоля да ме прегледа. Стана бързо, в чакалнята нямаше никой, докторът прекрасно ме познаваше и ме прие сърдечно. Веднага щом затвори вратата, спокойно му съобщих:

— Докторе, почти съм сигурна, че съм бременна.

Той започна да се смее, защото знаеше с какво се занимавам, и попита:

— Неприятно ли ти е?

— Съвсем не, дори напротив.

— Да видим.

Зададе ми няколко въпроса във връзка с неразположението ми, после ме накара да легна върху кушетката, прегледа ме и усмихнат потвърди:

— Този път няма съмнение.

Бях доволна и наистина се радвах, че предположението ми е вярно.

— Знаех си, дойдох, за да съм съвсем сигурна.

— Е, можеш да бъдеш абсолютно сигурна.

Той искрено ми симпатизираше, потриваше със задоволство, сякаш бе бащата, и развеселен пристъпваше от крак на крак. Мъчеше ме друго съмнение и исках да бъда наясно. Попитах:

— А от колко време?

— Хм, почти два месеца. Малко повече или по-малко… Защо? Искаш да знаеш от кого е?

— Знам го.

Тръгнах към входа.

— Ако се нуждаеш от нещо, заповядай при мене — рече той, като ми отвори вратата, — а когато му дойде времето, ще направим така, че детето да се роди при възможно най-добрите условия.

И той като комисаря имаше слабост към мене. Но за разлика от комисаря, докторът ми харесваше. Беше, както вече съм го описвала, хубав младеж, много мургав, здрав, мъжествен, с черни мустаци, блестящи очи, бели зъби, жизнен и весел. Често, почти на всеки петнайсет дни, ходех при него с молба да ме прегледа и два-три пъти от благодарност, тъй като не искаше да му плащам, се бях съгласила да се любим на същата кушетка, покрита с импрегнирана тъкан, където ме преглеждаше. Той беше тактичен и като се изключат някои добродушни шеги, никога не ми се налагаше. Даваше ми съвети и имах впечатление, че по свой начин е малко влюбен в мене.

Бях казала, че знам кой е бащата на детето ми. В действителност все още не бях сигурна, а по-скоро инстинктивно се догаждах. Ала по-късно, като преброих дните и разнищих спомените си, подозрението ми се превърна в сигурност. Припомних си за онази смесица от привличане и ужас, която точно преди два месеца, в тъмната ми спалня, бе предизвикала спонтанния ми вик на агония и наслада и бях напълно сигурна, че единствено Сондзоньо може да е бащата. Несъмнено, беше страшно да знаеш, че ще имаш рожба от безчувствен и жесток убиец като него, защото опасенията, че е възможно детето да наследи чертите и нрава му, бяха основателни. Същевременно в бащинството на Сондзоньо имаше някаква справедливост. Сред многото мъже, които без никакво чувство бяха правили любов с мене, само той истински ме бе имал, и то до дълбините на плътта ми. Фактът, че изпитвах вледеняващ страх от него и бях принудена да му се отдам, не опровергаваше, напротив, потвърждаваше колко цялостно и пълно ме бе притежавал. Нито Джино, нито Астарита, нито Мино, към когото питаех съвсем различна страст, не бяха пробудили у мене ненавистното усещане, че съм тяхна законна собственост. Всичко това ми се виждаше странно и в същото време плашещо, ала какво да се прави, чувствата са единственото нещо, което не може нито да се отрече, нито да се опровергае, нито пък в известна степен да се анализира. Стигнах до извода, че за любовта са необходими едни мъже, за зачеването — други, и щом е справедливо да имам дете от Сондзоньо, не по-малко справедливо бе да го мразя и отбягвам, а да обичам Мино, както беше.

Замислена за живота, който вече носех в утробата си, бавно изкачих стълбите и щом влязох в коридора, чух някакъв разговор в голямата стая. Надникнах и с изненада съзрях Мино, заел централното място до масата, да разговаря с мама, която седеше край него и се канеше да шие. Светеше само подвижният абажур и голяма част от стаята оставаше в мрак.

— Добър вечер — вяло рекох, като се приближих.

— Добър вечер, добър вечер — с неприятен и потрепващ глас отвърна Мино.

Загледах го в лицето и като видях, че очите му блестят, бях сигурна, че е пиян. В края на масата имаше покривчица и прибори за двама, сетих се, че вторият прибор е за Мино, защото знаех, че мама обикновено се храни сама в кухнята.

— Добър вечер — повтори той. — Донесох си куфарите, оттатък са. Даже се сприятелих с майка ти. Нали се разбираме чудесно, госпожо?

Усетих, че от саркастичния му и мрачно шеговит тон ми прималява. Отпуснах се на един стол и за миг затворих очи. Чух мама да отговаря:

— Вие казвате, че се разбираме. Ама щом говорите лошо за Адриана, никога няма да се разберем.

— Какво съм казал! — с престорено учудване възкликна Мино. — Че Адриана е създадена за живота, който води, че е добре в живота. Какво лошо има?

— Обаче не е вярно — отвърна мама. — Тя не е създадена да живее така. С нейната красота заслужаваше нещо по-добро, много по-добро. Знаете ли, че Адриана е едно от най-хубавите момичета в квартала, та да не кажа в Рим? Виждам аз как толкова по-грозни от нея имат късмет, а Адриана е хубава като кралица и пак нищо… Но аз знам защо.

— Защо?

— Защото е прекалено добра. Затова. Защото е хубава и добра. Я да беше хубава и лоша, щяхте да видите колко различно щяха да й тръгнат нещата.

— Хайде стига! — намесих се отегчена от спора им и предимно от тона на Мино, който, изглежда, се подиграваше с мама. — Гладна съм. Още ли не е готово?

— Ей сега — мама остави това, което шиеше на масата, и бързо излезе.

Станах и я последвах в кухнята.

— Какво, на пансион ли ще го вземем? — измърмори тя, щом се приближих до нея. — Дойде като господар, сложи си куфарите в твоята стая, даде ми пари за покупки.

— Не си ли доволна?

— Предпочитам предишното.

— Е, не забравяй, че сме годеници. Временно е, въпрос на дни, няма вечно да стои тука.

Наговорих и други подобни неща, за да я успокоя, целунах я и се върнах в стаята.

Дълго ще помня първата вечеря на Мино у дома. Той постоянно се шегуваше, докато се хранеше със завиден апетит. Но неговите шеги изглеждаха по-студени от лед и по-кисели от лимон. Беше ясно, че една-единствена мисъл е обсебила съзнанието му, тя беше като трън в плътта, а шегите само го раздвижваха, забиваха още по-дълбоко и болката се подновяваше. Мино беше угрижен от казаното пред Астарита — не бях виждала по-разкаян за грешката си човек. За разлика от нещата, на които като дете бяха ме учили свещениците, че разкаянието заличавало вината, неговото разкаяние изглеждаше безкрайно, безизходно и безпредметно. Разбирах, че страда ужасно, с него и аз изстрадвах в същата степен, дори повече, защото допълнително се измъчвах, че съм безсилна да разсея мъката му или поне да я облекча.

Мълчаливо изядохме първото ястие. После мама, която стоеше права и ни сервираше, подхвърли нещо за цената на месото и Мино вдигна глава:

— Не се притеснявайте, госпожо. Отсега нататък аз ще поема тия грижи. В най-скоро време ще получа добро място.

Като чух вестта, се обнадеждих. Мама попита:

— Какво място?

— Пост в полицията — отвърна Мино съкрушен, но с изключителна сериозност. — Ще ми го осигури един приятел на Адриана — господин Астарита.

Оставих ножа и вилицата и го загледах напрегнато. Мино продължи:

— Открили са, че притежавам отлични качества за полицията.

— Ще го бъде — рече мама, — ама на мене никога не са ми харесвали полицаите… И синът на перачката, дето живее под нас, стана агент. Знаете ли какво са му казали ония младежи, дето работят до магазина за цимент? „Стой настрана, защото повече не те познаваме.“ Пък и са зле платени — тя сви устни, вдигна чиниите и му предложи подноса с месото.

— Имам предвид друго — отвърна Мино, докато си сипваше. — Става въпрос за отговорен пост… деликатен, таен… По дяволите, не съм учил на вятъра! Агенти стават бедняците, а не хора като мене.

— Ще го бъде — повтори мама. — Я вземи това — добави тя и бутна най-голямото парче месо в чинията ми.

— Не ще го бъде, а е — каза Мино.

Помълча, сетне продължи:

— На правителството е известно, че навсякъде има злонамерени хора. Не само сред бедните класи, а и сред богатите. За да бдим над богаташите, са ни необходими възпитани хора, които говорят и се обличат като тях, имат същите обноски, изобщо умеят да печелят доверието им. Моята работа ще е такава. Ще ми плащат добре, ще живея в първокласни хотели, ще пътувам в спални вагони, ще се храня в най-реномираните ресторанти, ще се обличам при нашумял шивач, ще ходя на луксозните плажове и в най-прочутите планински курорти. По дяволите! За какъв ме вземате!

Мама го гледаше с отворена уста. Този разкош я заслепи.

— В такъв случай — каза тя — въобще не възразявам.

Бях се навечеряла. Изведнъж почувствах, че нямам сили да присъствам на мрачната комедия.

— Изморена съм — казах рязко. — Отивам оттатък.

Станах и излязох от стаята. В спалнята седнах превита на леглото, покрих лице с ръце и мълчаливо заплаках. Сълзите се стичаха между полуразтворените ми пръсти. Мислех за мъката на Мино и за детето, което щеше да се роди, и ми се струваше, че тези две неща — мъката и детето — растат сами, зависят от неподвластната ми сила, живи са и нищо не може да се направи. След малко Мино влезе, веднага станах и тръгнах из стаята, за да не види насълзените ми очи и да имам време да ги избърша. Със запалена цигара той се хвърли по гръб на леглото. Седнах наблизо и го помолих:

— Мино, моля те, не разговаряй повече така с мама.

— Защо?

— Защото тя нищо не разбира, но аз разбирам. При всяка дума сякаш забиваш игла в сърцето ми.

Той не отговори, мълчаливо продължи да пуши. Извадих от чекмеджето една моя блуза, взех игла и копринени конци, седнах на леглото край лампата и без да продумвам, почнах да шия. Не ми се разговаряше, защото се опасявах, че Мино пак ще се върне към старата тема, и се надявах, че тишината ще разсее мислите му. Шиенето изисква напрягане на зрението, но умът остава свободен, както знаят всички жени от този занаят. Докато работех, мислите стремително кръстосваха съзнанието ми, сякаш иглата, с която бързо прокарвах и издърпвах конеца, зашиваше някакво скъсано крайче на ума ми. Изживявах Миновия кошмар и мислех единствено за онова, което бе казал пред Астарита и за последиците. Стремях се да насоча вниманието си другаде, защото се боях, че ще му внуша собствените си мисли и неволно ще засиля мъката му. Исках да се съсредоточа върху нещо весело, светло и приятно и посветих всичките си душевни сили на детето, което щеше да се роди, то всъщност бе единственият радостен лъч в ужасно тъжния ми живот. Представях си как ще изглежда, когато навърши две или три годинки, най-хубавата възраст, тогава децата са най-сладки и мили, замислих се какво ще прави, какво ще говори, как ще го възпитавам и наистина, както бях се надявала, се разведрих и за миг забравих Мино и неговите терзания. Свърших с шиенето на блузата, взех нещо за кърпене и ми хрумна, че през следващите дни мога да започна да шия дрехи на детето и да облекча дългите напрегнати часове, които ми предстояха с Мино. Ала трябваше да намеря обяснение, не биваше да допусна той да разбере. Реших да му кажа, че го правя за съседката, която също чакаше дете, предлогът бе подходящ, защото вече бях говорила за нея пред Мино и бях споменала, че е много бедна. Олекна ми и неусетно си затананиках. Макар гласът ми да не е силен, пея вярно и имам добър тембър. Запях модната по онова време песен „Тъжната вила“. Когато вдигнах поглед, за да откъсна със зъби конеца, видях, че Мино ме наблюдава. Помислих си, че може да ме упрекне, задето пея в толкова тежък за него момент. Той ме гледаше, после рече:

— Попей още.

— Приятно ли ти е, че пея?

— Да.

— Но аз не пея хубаво.

— Няма значение.

Продължих да шия и запях отново. И аз като всички момичета по света имах свой репертоар, спомнях си и песничките от детството. Подхващах песен подир песен. Най-напред тихичко, после се увлякох и запях високо, с цялото чувство, на което съм способна. Песен след песен следваха и докато пеех една, вече мислех за следващата, която ще подхвана. Със спокойно лице Мино ме слушаше и аз бяха щастлива, че съм го откъснала от угризенията му. Но същевременно си спомнях как като малка си изгубих някаква играчка, към която бях силно привързана, и цял ден не престанах да плача, а мама, за да ме утеши, ми бе изпяла малкото песнички, които знаеше. Тя пееше фалшиво, но първоначално бях се разсеяла и заслушала като Мино. Ала в следващия миг горчивата мисъл за изгубената играчка отблъсна отровното питие на забравата, което мама ми предлагаше с това своеобразно уговаряне, и мъката ми стана още по-непоносима. Внезапно бях избухнала отново в плач, с изчерпано търпение мама бе загасила лампата и бе излязла, оставяйки ме да се нарева на спокойствие в леглото. Бях убедена, че след временното успокоение от моите песни с повърхностен и сантиментален текст Мино пак щеше да почувства предишната, дори по-силна и изгаряща мъка. Пеех близо час, когато той грубо ме прекъсна с думите:

— Стига вече! Започнах да се отегчавам! — Сгуши се в леглото и ми обърна гръб.

Бях предвидила грубостта му и не се огорчих кой знае колко. А и вече очаквах само неприятности, обратното щеше да ме изненада. Станах и прибрах закърпените дрехи. Безмълвно се съблякох, повдигнах завивката и се пъхнах в леглото, на свободното място. Дълго лежахме опрели гърбове, без да говорим. Знаех, че не спи, знаех и над какво размишлява и това предизвикваше рой мрачни и отчаяни мисли в главата ми. Лежах настрани, втренчила поглед в ъгъла на стаята. Виждах единия от двата куфара, които бе донесъл от дома на вдовицата Медолаги — стар, от жълта кожа, налепен с пъстроцветни етикети на различни хотели. Имаше един етикет със синя морска ивица, голяма розова скала и надпис Капри. В тъмната спалня, на фона на зацапаните и изтъркани нощни шкафчета, светлосинята ивица ми изглеждаше като светлееща пролука, през която надниквах към далечното море. Внезапно ме обзе носталгия по тъй игривото, живо море, в което и най-ръждясалият и безформен предмет се изглажда, окръгля, изтънява, става чист и хубав. Винаги съм обичала морето, макар не точно домашното и претъпкано море на Остия, и винаги, когато видех морето, усещах волност, омайваща не толкова очите, колкото слуха ми, сякаш по вълните му неспирно се носеха звуци на омагьосваща и неземна музика. Силно закопнях за морето с прозрачните му вълни, които освен тялото, като че ли пречистваха и душата ми и от съприкосновението с тях тя ставаше лека и радостна. Казах си, че ако успея да заведа Мино на море, може би безбрежността и вечният грохот щяха да породят промяната, за която само любовта ми не стигаше. Ненадейно го попитах:

— Бил ли си в Капри?

— Да — отговори той, без да се обърне.

— Хубаво ли е там?

— Изключително хубаво.

— Слушай — рекох, като се обърнах и обвих ръце около шията му, — защо не отидем в Капри? Или на друго място край морето? Докато сме тук, в Рим, постоянно ще мислиш за неприятни неща. Но ако смениш мястото и въздуха, сигурна съм, че ще преценяваш всичко по-различно. Ще изникнат толкова нови неща, които сега ти убягват. Сигурна съм, че ще ти се отрази много добре.

Той не отговори веднага, изглежда размисляше.

— Няма нужда от ходене на море. И тук бих могъл, както казваш, другояче да погледна на нещата. Достатъчно е да приема, според съветите ти, онова, което съм направил, и незабавно пак ще започна да се наслаждавам на небето, земята, на тебе, на всичко. Да не мислиш, че не знам, че светът е хубав?

— Ами тогава — с тревога рекох — приеми го. Какво ще стане?

— Първо трябва да си помисля — разсмя се той. — Да постъпвам като тебе, да приемам нещата още в началото… И просяците, които се тълпят на слънце по стъпалата пред църквите, веднага приемат милостинята, но за мене е твърде късно.

— Защо?

— Има хора, които приемат, и такива, които не могат да приемат. Явно аз принадлежа към вторите.

Не знаех какво да кажа и млъкнах. След миг той добави:

— А сега загаси лампата. Ще се съблека на тъмно. Мисля, че е време за сън.

Подчиних се, той се съблече в тъмнината и легна откъм моята страна. Обърнах се към него и понечих да го прегърна. Мино безмълвно ме отблъсна и с гръб към мене се сгуши в края на леглото. Жестът му ме изпълни с горчивина, със самотно сърце на свой ред се свих в очакване на съня. Пак се сетих за морето и ме обзе силно желание да се удавя. Помислих, че страданието ще трае само миг, после под небето моето безжизнено тяло дълго щеше да плава от вълна на вълна. Морските птици щяха да изкълват очите ми, слънцето да изгори гърдите и корема ми, рибите да изгризат гърба ми. Накрая щях да потъна с главата надолу в някое синьо и студено течение, което с месеци, с години щеше да ме носи по морското дъно сред подводните скали, рибите и водораслите, прозрачната солена вода щеше да се плъзга по челото, бюста, корема и краката ми, бавно отмивайки плътта ми, и аз все повече щях да изтънявам. Когато от мене останеха само няколко бели чупливи кости, един ден една вълна с трясък щеше да ме захвърли върху някакъв плаж. Мисълта да бъда повлечена за косите към морското дъно ми харесваше, блазнеше ме възможността малкото кости от моя скелет да се разпилеят между чистите камъни на пресъхнало речно корито. И дай боже някога някой, без да види, да стъпи върху тях и да ги превърне в бял прах. С този странен копнеж накрая заспах.