Алберто Моравия
Римлянката (17)

Осма глава

Не знам защо прекрасно си спомням какво беше времето през онези дни. Студеният и дъждовен февруари отмина и с март започнаха първите по-меки дни. Гъста мрежа от тънки бели облаци покриваше небето и заслепяваше очите щом се подадеш навън. Въздухът беше приятен, но все още скован от зимните студове. С изненадваща наслада вървях в ненатрапчивата, нежна и унасяща светлина, понякога ми се приискваше да забавя крачка, да затворя очи или да спра и омаяна да съзерцавам най-незначителните неща: черно-бялата котка, която се миеше на прага на една входна врата, увисналия прекършен от вятъра клон на олеандъра, който може би въпреки това щеше да разцъфне, снопчето зелена трева между плочките на тротоара. Мъхът, останал по основите на сградите след дъждовете от предишните месеци, ме обнадеждаваше и ми вдъхваше силно усещане за спокойствие; мислех, че щом на тясната ивица между паважа и тухлите може да се прихване красивото изумруденозелено кадифе, то моят живот, който нямаше по-дълбоки корени и за да вегетира, се задоволяваше с мъничко храна и досущ приличаше на мъх, появил се в основите на къща, навярно също имаше шанса да продължи и разцъфти. Бях убедена, че всички неприятни проблеми напоследък са разрешени окончателно, че никога вече няма да видя Сондзоньо, нито ще чуя да се говори за престъпленията му и вече мога спокойно да се радвам на връзката ми с Мино. При тази мисъл ми се струваше, че за първи път напълно усещам истинския вкус на живота, състоящ се от успокояващо еднообразие и надежда.

Дори започнах да премислям възможността да заживея поновому. Всъщност любовта към Мино ме отдалечаваше от останалите мъже и дори и чувствеността ми вече не бе стимул за случайни връзки. Считах, че всеки живот има своята стойност, а многото похабени усилия, за да бъде променен, са излишни; щях да съм го преобразила едва когато въпреки волята си се окажех с различни от досегашните навици, чувства и интереси, напълно чужда на онова, което бях. Не виждах друг начин за промяна, в онзи момент нямах никаква амбиция да се замогна материално, нито пък смятах, че ако заживея другояче, ще подобря нещо у себе си.

Веднъж споделих част от разсъжденията си с Мино. Той внимателно ме изслуша, после каза:

— Струва ми се, че си противоречиш. Нали винаги си твърдяла, че искаш да си богата, да имаш хубав дом, съпруг и деца? Това е правилно и все още е възможно да го постигнеш, но ако разсъждаваш така, никога няма да се получи.

Отговорих:

— Не съм казвала, че искам, а че бих искала. Тоест, ако имах възможността да избирам, преди да се родя, нямаше да избера да бъда такава, каквато съм… Но съм родена в тази къща, от тази майка, в тези условия и в края на краищата съм това, което съм.

— С други думи?

— С други думи, струва ми се, че е абсурдно да желая да бъда друга. Бих желала да стана друга единствено ако след промяната продължа да съм си аз, тоест ако действително ще мога да се наслаждавам на промяната. Но да се променям само и само за да не съм такава, не си струва трудът.

— Винаги си струва трудът — едва чуто подхвърли той. — Ако не заради тебе, заради околните.

— А и после — без да обръщам внимание на думите му, продължих — фактите имат стойност. Да не би да мислиш, че аз не съм в състояние като Джизела да намеря някой богат любовник? Или направо да го накарам да се ожени за мене? Щом не съм го сторила, значи, че независимо от всичките ми приказки, не го искам истински.

— Аз ще се оженя за тебе — като ме прегърна, шеговито каза той. — Аз съм богат. След смъртта на баба ми, която няма да се забави много, ще наследя доста хектари земя, даже вила в полето и апартамент в града. Ще се оженим, както си му е редът, в определени дни ще каниш госпожите от махалата, ще имаш готвачка, камериерка, двуколка или кола… С малко добра воля, дай боже, някой ден ще открием, че сме благородници, ще ни наричат графове или маркизи…

— С тебе никога не може да се говори сериозно — отблъсквайки го, казах. — Все се шегуваш.

Един от ония следобеди с Мино ходихме на кино. На връщане се качихме в претъпкан трамвай. Мино трябваше да дойде с мене вкъщи и после да вечеряме в гостилницата до крепостните стени. Той купи билети и си запроправя път сред множеството. Стараех се да го следвам, но в блъсканицата го изгубих от очи. Докато го търсех с поглед, притисната до някаква седалка, усетих, че някой докосва ръката ми. Погледнах и видях Сондзоньо, който бе седнал там.

Дъхът ми секна, почувствах, че пребледнявам и изражението ми се променя. Сондзоньо ме гледаше втренчено като винаги. После, понадигайки се, през зъби попита:

— Искаш ли да седнеш?

— Благодаря — изпелтечих, — слизам след малко.

— Седни де.

— Благодаря — повторих и се настаних.

Ако не бях седнала, сигурно щях да припадна.

Той застана прав до мене, опря ръце на облегалките на моята и на предната седалка, сякаш ме пазеше. Никак не се беше променил, носеше същия пристегнат в кръста шлифер и челюстта му все тъй автоматично потрепваше. Затворих очи и за миг опитах да въдворя някакъв ред в мислите си. Вярно, Сондзоньо винаги си гледаше така, но този път ми се стори, че в очите му има по-голяма жестокост. Сетих се за моята изповед и помислих, че ако свещеникът е проговорил и Сондзоньо е научил, животът ми вече не струва и пукнат грош.

Не се страхувах от тази мисъл, ала той, застанал прав близо до мене, естествено ме плашеше или по-точно ме омагьосваше и подчиняваше. Съзнавах, че не съм в състояние да му откажа нищо и че между нас съществува не любовна връзка, разбира се, а навярно нещо много по-силно от онова, което ме свързваше с Мино. Инстинктивно и Сондзоньо трябва да го е долавял и наистина се държеше като господар. След малко каза:

— Отиваме у вас.

Без да се колебая, покорно отговорих:

— Както искаш.

Мино се придвижи към нас, разблъсквайки окръжаващата го тълпа, и без да каже дума, застана до Сондзоньо, хвана се за същата облегалка, за която и той се държеше, и даже докосна с дългите си тънки пръсти късите и дебелашки пръсти на Сондзоньо. Раздрусването на трамвая ги сблъска и Мино учтиво се извини на Сондзоньо, че го е бутнал. Измъчвах се, че ги виждам един до друг, толкова наблизо и съвсем неподозиращи кой е съседът по място, и изведнъж, като се обърнах специално към Мино, тъй че да не оставя съмнение у Сондзоньо на кого говоря, казах:

— Знаеш ли, забравих, че тази вечер съм определила среща на един човек… По-добре ще е да се разделим.

— Ако желаеш, ще те придружа до вас.

— Не, той ще ме чака на трамвайната спирка.

За Мино не беше нещо неочаквано. Както споменах, аз продължавах да водя мъже вкъщи и той го знаеше. Спокойно рече:

— Както предпочиташ. Тогава ще се видим утре.

С поглед се съгласих и Мино се отдалечи сред тълпата.

За миг, докато гледах как си пробива път сред хората, ме обзе неудържимо отчаяние. Кой знае защо ми хрумна, че го виждам за последен път. „Сбогом — прошепнах си, — сбогом, любов.“ Исках да му извикам да спре, да се върне, но никакъв звук не излезе от гърлото ми. Трамваят спря и ми се привидя, че Мино слиза. После потегли.

През целия път не обелихме дума със Сондзоньо. Успокоявах се и си казвах, че свещеникът сигурно не е проговорил. Освен това, като поразмислих, не ми беше особено неприятно, че съм срещнала Сондзоньо. Така веднъж завинаги щях да се освободя от съмненията, свързани с последиците от моята изповед.

На спирката станах, слязох от трамвая и повървях, без да се обръщам. Сондзоньо беше до мене, достатъчно бе само леко да извърна глава, за да го видя. Накрая го попитах:

— Какво искаш от мене? Защо се върна?

С нотка на изненада той отговори:

— Ти самата ми каза да дойда пак.

Беше вярно, но в страха си бях забравила. Сондзоньо се приближи още, хвана ме за ръка и като ме притисна здраво, почти ме повдигна. Неволно цялата се разтреперих. Той попита:

— Кой беше този?

— Един мой приятел.

— Виждала ли си Джино оттогава?

— Не.

Сондзоньо бързо се огледа наоколо:

— Не знам защо, но от известно време ми се струва, че ме следят. Само двама души могат да ме предадат — ти и Джино.

— Джино ли? Защо? — с крайчеца на устните си попитах, но сърцето ми се разтуптя силно.

— Той знаеше, че съм занесъл предмета на онзи златар. Казах му дори как се казва. Не е съвсем сигурен, че аз съм го убил, но лесно може да се сети.

— Джино няма интерес да те предава. Ще издаде и себе си.

— И аз мисля така — през зъби рече той.

— Колкото до мене — с по-спокоен глас продължих, — бъди сигурен, че нищо не съм приказвала. Да не би да съм толкова глупава! И аз ще вляза в затвора.

— За тебе се надявам — заплашително отвърна Сондзоньо. После добави: — Видях се за малко с Джино и така, на шега, той ми подхвърли, че знаел много неща. Неспокоен съм… мръсник е.

— Оная вечер ти наистина се отнесе лошо с него и сега е естествено да те мрази.

Докато казвах това, си дадох сметка, че се надявам Джино наистина да го е предал.

— Добър удар беше — с мрачна суетност рече Сондзоньо. — После два дни ме боля ръката.

— Джино няма да те издаде — казах. — Не му изнася, пък и много се страхува от тебе.

Разговаряхме приглушено, вървейки един до друг, без да се поглеждаме. Беше привечер, синкава мъгла обгръщаше тъмните крепостни стени, белите клони на чинарите, жълтеникавите сгради и източения силует на големия булевард. Когато стигнахме до входната врата, за първи път ясно изпитах чувството, че изневерявам на Мино. Щеше ми се да се залъжа, че Сондзоньо е един от многото мъже, но съзнавах, че не е вярно. Влязох в тъмния вход, затворих вратата, спрях и се обърнах към Сондзоньо.

— Виж какво — рекох, — по-добре е да си идеш.

— Защо?

Независимо от страха, който ми вдъхваше, му казах цялата истина.

— Защото обичам друг мъж и не искам да му изневерявам!

— Кой? Онзи, дето беше с тебе в трамвая ли?

Изплаших се за Мино и бързо отговорих:

— Не, друг. Не го познаваш. А сега бъди така добър да ме оставиш, върви си.

— А ако не искам да си ида?

— Не разбираш ли, че някои неща не могат да се постигнат насила? — започнах.

Не можах да довърша. Не виждах какво прави в тъмнината Сондзоньо, но изневиделица с опакото на ръката си той с ужасна сила ме удари през лицето. После ми заповяда: „Тръгвай“.

С наведена глава тръгнах към стълбите. Сондзоньо ме стисна за ръка, придържаше ме на всяко стъпало и имах чувството, че ме повдига над земята и ме кара да прелитам стъпалата. Бузата ми пареше, но не това ме ужасяваше най-силно, а някакво злокобно предчувствие. Усещах, че с шамара се е нарушил щастливият ритъм от последно време и трудностите и страховете пак започват. Обзе ме силно отчаяние, но веднага реших да убягна на съдбата, която бях прозряла. Още същия ден щях да се махна от къщи, да отида другаде, при Джизела или в някоя стая под наем.

Тъй напрегнато го обмислях, та почти не забелязах, че влизам вкъщи, минавам през коридора и се озовавам в моята спалня. Съвзех се, почти ми се ще да кажа, събудих се, седнала в края на леглото, докато Сондзоньо с точните си и приятни движения на уреден мъж сваляше последователно дрехите си и методично ги подреждаше на стола. Ядът му беше минал и той спокойно се обърна към мене:

— Исках да дойда по-рано, но не можах. Обаче все си мислех за тебе.

— Какво си мислел? — машинално попитах.

— Че сме създадени един за друг.

Замълча, постоя така с жилетката от костюма си в ръка, после с особен тон добави:

— Дойдох да ти направя едно предложение.

— Какво?

— Имам пари. Ще заминем заедно за Милано, там имам много приятели. Искам да почна работа в един гараж… а и в Милано ще можем да се оженим.

Толкова сломена се почувствах и тъй ми прималя, че затворих очи. За първи път след Джино някой ми предлагаше женитба, и то Сондзоньо. Толкова бях мечтала за нормален живот, със съпруг и деца и ето, той ми бе предложен. Но в случая нормалността приличаше на някаква опаковка, под която всичко бе ненормално и страховито.

Унило попитах:

— Но защо? Едва се познаваме, виждали сме се само веднъж.

Сондзоньо седна до мене, прегърна ме и отговори:

— Никой не ме познава по-добре от тебе. Знаеш всичко за мене.

Мина ми през ума, че е развълнуван, ще му се да ми покаже, че ме обича, и че трябва да му отвърна със същото. Въобразих си го, защото в държанието му нямаше нищо подобно.

— Нищо не знам за тебе — казах тихо. — Знам само, че си убил оня мъж.

— Освен това — сякаш говорейки на себе си, продължи той — се изморих да живея сам. Човек от самотия накрая прави някоя глупост.

Помълчахме, сетне рекох:

— Не мога да ти отговоря веднага нито с „да“, нито с „не“. Дай ми време да помисля.

За моя изненада, той отговори през зъби:

— Помисли, помисли. Не е толкова спешно — стана и продължи да се съблича.

Най-силно ме порази фразата „Създадени сме един за друг“ и се питах дали в края на краищата Сондзоньо не беше прав. На какво друго можех да се надявам вече освен на мъж като него? И нима не беше вярно, че нас ни сближаваше, както сама със страх си признавах, една мрачна обвързаност? Изненадах се, че тихо си повтарям: „Да избягам, да избягам“, и отчаяно поклащам глава. С ясен глас казах:

— В Милано… Не се ли страхуваш, че ще те търсят?

Наслуки го казах. В действителност те дори не знаят, че аз съществувам.

Внезапно тежестта в крайниците ми изчезна и станах много борбена и решителна. Изправих се, съблякох си палтото и го сложих на закачалката. Заключих вратата както винаги, после с бавни крачки отидох до прозореца и затворих капаците. Застанах пред огледалото и започнах от долу на горе да си разкопчавам корсажа. След миг престанах и се обърнах към Сондзоньо. Седеше в края на леглото, беше се навел, за да си развърже обувките. С престорена непринуденост казах:

— Почакай за момент. Един човек трябваше да дойде, по-добре ще е да ида да предупредя мама да го отпрати.

Той нищо не отговори, но нямаше и време. Излязох от спалнята, затворих вратата и минах в голямата стая.

Край прозореца мама шиеше на машината; от известно време, за да залъже скуката, бе подновила някои дребни поръчки. Тихо и бързо й казах:

— Обади се по телефона утре сутринта у Джизела или Дзелинда.

Мама познаваше Дзелинда, която даваше стаи под наем в центъра, понякога водех там любовниците си.

— Защо?

— Излизам — казах. — Когато онзи оттатък попита за мене, отговори му, че нищо не знаеш.

Мама зяпнала ме гледаше, докато свалях от закачалката старото й проскубано кожено жакетче, което носех преди години:

— Най-важното е да не му обясняваш къде съм отишла — добавих. — Способен е да те убие.

— Но…

— Парите са на мястото си. Съветвам те нищо да не му казваш и да ми телефонираш утре сутринта.

Бързо излязох, минах на пръсти през коридора и заслизах по стълбите.

Щом се озовах на улицата, започнах да тичам. Знаех, че по това време Мино си е вкъщи и исках да го сваря, преди да излезе с приятели след вечеря. Стигнах бегом до площада, там се качих в такси и дадох адреса на Мино. Докато таксито се движеше, разбрах, че всъщност бягам не толкова от Сондзоньо, колкото от себе си, защото насилието и яростта у него смътно ме привличаха. Припомних си пронизителния вик на ужас и удоволствие, който бях надала, когато за пръв и единствен път ме беше притежавал, и си помислих, че тогава Сондзоньо веднъж завинаги ме подчини, както никой досега не бе успял, включително и Мино. Да, не можех да не направя извода, че сме създадени един за друг, както тялото е създадено за гибел, която замайва главата, замъглява погледа и вихрено влече към края.

Изкачих стъпалата по две наведнъж и задъхана застанах пред вратата. Възрастната камериерка незабавно отвори и аз я попитах за Мино. Тя изплашена ме изгледа и без да продума, избяга вътре, като ме остави на прага. Реших, че е отишла да предупреди Мино, влязох в коридора и затворих вратата. Дочух шушукане зад завесата, която разделяше преддверието от коридора. После завесата се вдигна и се появи вдовицата Медолаги. След нашата първа и последна среща бях я забравила. Когато неочаквано пред мене изникнаха масивната й черна фигура и бялото лице с мъртвешката маска около очите, не знам защо се изплаших, сякаш насреща ми стоеше кошмарен призрак. Тя се спря и от разстояние ме попита:

— Господин Диодати ли търсите?

— Да.

— Арестуваха го.

Не я разбрах правилно, кой знае защо ми хрумна, че арестът на Мино е свързан с престъплението на Сондзоньо, и изпелтечих:

— Арестуван… но той няма нищо общо.

— Нищо не знам — заяви тя. — Знам само, че дойдоха, направиха обиск и го арестуваха.

По отвратеното й изражение отгатнах, че няма да ми каже нищо, но все пак не се въздържах и попитах:

— Но защо?

— Госпожице, вече ви казах, че нищо не знам.

— Къде го отведоха?

— Нищо не знам.

— Кажете поне дали е поръчал нещо.

Този път тя дори не ми отговори, а обидена, величествено ми обърна гръб и властно извика:

— Диомира!

Възрастната камериерка с изплашеното лице се появи. Като придържаше завесата, господарката направи движение към вратата, подканяйки ме да си тръгна.

— Изпратете госпожицата!

Завесата се спусна.

Едва след като слязох по стълбите и се озовах на улицата, най-после осъзнах, че арестуването на Мино и престъплението на Сондзоньо са две отделни неща, независещи едно от друго. Всъщност единственото, което ги свързваше, беше моята уплаха. Струпалите се нещастия налагаха да призная щедростта на съдбата, която без остатък и наведнъж ми поднасяше гибелните си дарове, както през топлия сезон едновременно зреят най-различни плодове. Поговорката вярно гласи, че бедата не идва сама. Колкото повече се замислях, толкова по̀ го разбирах и вървях из улиците, свела глава и рамене под тази своеобразна градушка.

Естествено човекът, към когото най-напред помислих да се обърна, беше Астарита. Знаех наизуст служебния му телефон, влязох в първото кафене, на което се натъкнах, и набрах номера. Телефонът даваше свободно, но никой не вдигна слушалката. Набрах още няколко пъти номера и установих, че Астарита не е там. Сигурно беше отишъл да вечеря и щеше да се върне по-късно. Знаех, че е така, но както се случва, се надявах, че точно този път по изключение ще го намеря в службата.

Погледнах часовника. Беше осем вечерта и преди десет Астарита нямаше да се върне в службата. Бях се изправила на ъгъла на някаква улица, насреща се простираше дъговиден мост, по който постоянно изникваха минувачи, сами или на групи, черни и забързани те летяха срещу мене като изсъхнали листа, подгонени от нестихващ вятър. Отвъд моста редицата къщи с осветени прозорци, зад които между масите и мебелите се движеха хора, излъчваха спокойствие. Дойде ми наум, че не съм далече от централния полицейски участък, където предполагах, че са отвели Мино, и макар да разбирах, че е отчаяна постъпка, реших да ида там и да поискам сведения. Предварително знаех, че няма да ми ги дадат, но не ме интересуваше, единственото, което исках, бе да направя нещо за Мино.

Бързо тръгнах по една уличка и вървейки близо до сградите, стигнах до участъка, изкачих малкото стъпала и влязох. Зад въртящата се врата дежурният полицай бе оставил фуражката си на масата, седеше изпънал крака на един стол и четеше вестник. Попита ме къде отивам.

— В Отдела за чужденци — отвърнах.

Беше една от многото служби в участъка, за която не помня по какъв повод бях чувала Астарита да споменава.

Нямах представа накъде да тръгна и напосоки се заизкачвах по мръсните, лошо осветени стълби. Вървях в по-тъмната част, край стената, но постоянно се сблъсквах с чиновници или полицаи, които слизаха или се качваха с книжа в ръце. На всяка площадка виждах ниски, мръсни, мрачни и оскъдно осветени коридори, хора, които ходеха напред-назад, отворени врати и стаи, стаи. Участъкът наистина приличаше на претрупан с работа кошер, но пчелите, които го обитаваха, несъмнено не кацаха върху цветя и техният мед, от който за първи път вкусвах, беше зловонен, черен и възгорчив. На третия етаж, отчаяна, случайно поех по някакъв коридор. Никой не ме поглеждаше, никой не ми обръщаше внимание. От двете страни се редяха врати, повечето отворени, пред които на сламени столове седяха мъже в униформи, пушеха и разговаряха. Гледката в стаите беше все същата: шкафове, пълни с папки, бюро и зад него седнал с писалка в ръка полицай. Коридорите криволичеха и вече не знаех къде съм. На места имаше три стъпала за нагоре или надолу или пък се пресичаха с други, лошо осветени, с редици отворени врати, пред които стояха униформени. Обърках се и в даден момент имах чувството, че се връщам по стъпките си и прекосявам място, по което вече съм минавала. Зададе се някакъв портиер и попитах напосоки: „Заместник-началникът?“ — той, без да продумва, ми посочи недалечния ъгъл между две врати. Отидох дотам, слязох по четири стъпала и закрачих по тясно, ниско коридорче с тръбовидна форма. В същия миг в дъното, където то се пречупваше под прав ъгъл, вратата се отвори, появиха се двама мъже и като ми обърнаха гръб, завиха към другия коридор. Единият от тях държеше спътника си, който ми заприлича на Мино, за китката. „Мино!“ — извиках и се хвърлих напред.

Нямах време да ги настигна, защото някой ме хвана за ръката. Беше съвсем млад часовой с грозно изпито лице и нахлупена фуражка върху гъстите черни къдрави коси.

— Какво желаете? Кого търсите? — попита той.

При вика ми мъжете се бяха обърнали и аз успях да ги зърна — бях се припознала. Запъхтяна отговорих:

— Арестували са мой приятел. Искам да знам дали са го довели тук.

— Как се казва? — с вид на несъмнен авторитет попита часовоят, но не ме пусна.

— Джакомо Диодати.

— Какво работи?

— Студент е.

— Кога е арестуван?

Внезапно проумях, че ми задава въпросите, за да си придаде важност, и нищо не знае. Ядосана, казах:

— Вместо да ме разпитвате, кажете къде е.

Бяхме сами, той се огледа наоколо, притисна ме до себе си и нахално прошепна:

— За студента ще помислим, а сега ме целуни.

— Я ме пуснете и не ми губете времето! — с ярост извиках.

Блъснах го и побягнах, хлътнах в друг коридор, видях отворена врата, стаята бе по-просторна от останалите, в дъното й, зад бюрото, седеше мъж на средна възраст. Влязох и на един дъх изрекох:

— Бих искала да знам къде са отвели студента Диодати, арестуван този следобед.

Мъжът вдигна очи от разгърнатия върху бюрото вестник и смаяно ме изгледа:

— Бихте искали да знаете…

— Да, къде са отвели студента Диодати, арестуван този следобед.

— Но коя сте вие? Как си позволявате да влизате?

— Няма значение, само ми кажете къде е.

— Коя сте вие? — повтори той, удряйки с юмрук по бюрото. — Как смеете? Знаете ли къде се намирате?

Внезапно разбрах, че не само няма да науча нищо, но и има опасност да ме арестуват, а в такъв случай нямаше да мога да разговарям с Астарита и Мино щеше да остане в затвора.

— Няма значение — казах, отстъпвайки назад. — Беше грешка. Простете.

Моите извинения го вбесиха повече от въпросите, които бях задала. Ала вече бях близо до вратата.

— Влиза се и се излиза само с фашистки поздрав! — изкрещя мъжът, като посочи плакат, окачен над главата му.

Кимнах, сякаш да потвърдя, че е прав и е редно да се влиза и излиза с фашистки поздрав, и като продължих да отстъпвам, напуснах стаята. Извървях целия коридор, дълго обикалях, накрая открих стълбището и заслизах бързо. Минах край пропуска и излязох навън

Единственият резултат от нахлуването ми в полицейския участък беше, че убих малко време. Изчислих, че ако тръгна бавно към министерството на Астарита, ще мине почти цял час. После, щях да седна в някое кафене и след двайсетина минути да телефонирам на Астарита с надеждата да го намеря.

Пътьом ми дойде наум, че арестуването на Мино е отмъщение на Астарита. Той заемаше висок пост именно в политическата полиция, която бе арестувала Мино; естествено, дълго са го следили, знаели са за отношенията ни и нищо чудно, ако делото е минало през ръцете на Астарита и пронизан от ревност, да е издал заповед да бъде задържан. Това предположение много ме ядоса. Астарита бе все тъй влюбен в мене и чувствах, че съм способна да го накарам прескъпо да заплати за злобната си постъпка, в случай че се уверя в основателността на подозренията си. Същевременно ужасена разбирах, че нещата не стоят така и че със слабите си оръжия се готвя за бой с труден и безлик противник, който притежаваше солидно действаща машина, а не чувствителност и уязвими страсти.

Щом стигнах до министерството, се отказах от намерението си да седна в някое кафене и се запътих право към телефона. Още след първото позвъняване слушалката се вдигна и чух гласа на Астарита.

— Адриана е — бързо рекох. — Държа да те видя.

— Веднага ли?

— Веднага. Спешно е. Тук съм, долу.

Той, изглежда, поразмисли, после каза, че мога да отида. За втори път изкачвах стълбите на министерството, ала колко по-различна бе душата ми от преди. Първия път се страхувах, че Астарита ще ме изнуди, опасявах се, че бракът ми с Джино ще се провали, притеснявах се от чувството за неясна заплаха, която бедните хора изпитват в обкръжението на полицаи. Бях идвала тук с тръпнещо и сломено сърце, сега обаче пристигах войнствено настроена, с намерение на свой ред да изнудя Астарита, решена да използвам всички средства, за да си върна Мино. Едва ли обаче само с любовта към него можеше да се обясни моята нападателност. Тя се дължеше и на презрението ми към Астарита, към министерството му, към политическите дела, дори към Мино, доколкото той участваше в тях. Изобщо не разбирах от политика и навярно затова в сравнение с любовта, която изпитвах тя ми се струваше смешна и без значение. Спомних си как щом ме видеше или чуеше гласа ми, Астарита започваше да заеква и да срича и със задоволство си казах, че когато се представя пред някой от началниците си, та дори пред самия Мусолини, не пелтечи. С такива мисли забързана крачех по просторните коридори на министерството и забелязвах, че гледам с презрение служителите, с които се разминавах. Ах, колко ми се искаше да изтръгна червените и зелените папки, които носеха под ръка, да ги подхвърля нагоре във въздуха и навред да разпилея техните листове, пълни със забрани и подлости. На портиера в приемната, който веднага тръгна насреща ми, казах властно: „Трябва да говоря с господин Астарита. Имам среща. Не мога да чакам.“ Той ме изгледа изненадано, но не се осмели да възрази и отиде да съобщи.

Щом влязох, Астарита ме посрещна, целуна ми ръка и ме заведе до дивана в дъното на кабинета. Предишния път бе постъпил по същия начин и сигурно винаги се държеше така с жените, които попадаха там. Овладях, доколкото ми бе възможно, яда, който изпълваше гърдите ми, и рекох:

— Слушай, ако ти си наредил да арестуват Мино, накарай ги веднага да го пуснат. Иначе няма да ме видиш повече.

По лицето на Астарита се изписа силна и неприятна изненада от което разбрах, че не знае нищо.

— Момент… по дяволите, какъв Мино?! — със заекване попита.

— Смятах, че знаеш — казах.

По възможно най-краткия начин му разказах историята на моята любов с Мино и че днес следобед са го арестували в дома му. Видях, че Астарита си смени цвета, когато обясних, че обичам Мино, но предпочетох да кажа истината не само от страх да не навредя на любимия си, ако излъжа, а и защото имах неудържимото желание да крещя на всички за любовта си. Ала след като се убедих, че Астарита няма нищо общо с ареста, гневът, който дотогава ме крепеше, стихна и се почувствах обезоръжена и слаба. Бях започнала разказа си с решителен и възбуден тон, а го завърших сломена. Очите ми се напълниха със сълзи, когато с болка изрекох:

— Откъде да знам как се отнасят с него. Казват, че биели.

Астарита моментално ме прекъсна:

— Успокой се, ако е работник — да, но студент…

— Но аз не искам, не искам да бъде в затвора! — извиках през плач.

И двамата замълчахме. Аз се стараех да потисна вълнението си, а Астарита ме наблюдаваше. За първи път той не изглеждаше склонен да направи услугата, която исках. Нежеланието му да ми помогне сигурно се дължеше и на факта, че съм влюбена в друг. Сложих ръката си върху неговата и добавих:

— Обещавам ти, че ако го измъкнеш, ще направя каквото пожелаеш.

Разколебан, Астарита ме гледаше втренчено, наведох се и макар сърце да не ми даваше, му поднесох устните си с думите:

— Е, ще ми направиш ли тази услуга?

С набраздено от сълзи лице той ме измери с поглед, разкъсван между изкушението да ме целуне и съзнанието, че подбудите да му направя това унизително предложение са користни. После ме отблъсна, скочи на крака, каза да почакам и излезе.

Вече бях сигурна, че Астарита ще нареди да пуснат Мино. В наивността си си представях как с негодувание се обажда по телефона на раболепния комисар и му заповядва незабавно да освободи студента Джакомо Диодати. Нетърпеливо броях минутите и когато той се върна, станах с намерението да му благодаря и незабавно да намеря Мино.

Ала изражението на Астарита бе особено — смесица от разочарование, коварство и гняв.

— Онзи, когото казваш, че са арестували — сухо рече, — е стрелял по агентите и е избягал. Единият агент е на смъртно легло в болницата… Ако го заловят, а несъмнено ще го заловят, нищо не мога да направя за него.

От изненада останах без дъх. Спомних си, че съм махнала патроните от пистолета, но бе напълно възможно, без мое знание, Мино да го е презаредил. В следващия момент осъзнах, че изпитвам огромна радост, породена от най-разнообразни причини. Радвах се, защото разбрах, че Мино е на свобода и е ранил агента, нещо, което считах, че е неспособен да извърши и което коренно промени представата ми за него. Пламенността и войнствеността, с които душата ми, обикновено враждебна към насилието, откликна на отчаяната постъпка на Мино, ме учудиха; същото дълбоко задоволство бях изживяла навремето, пресъздавайки във въображението си престъплението на Сондзоньо, но този път имах морално оправдание. Помислих си, че скоро ще намеря Мино, ще избягаме заедно, ще се скрием, дай боже, ще заминем в чужбина, където знаех, че политическите емигранти са добре приети, и сърцето ми се изпълни с надежда. Мина ми през ума, че току-що е започнал новият ми живот, който дължах на Мино и смелостта му, и изпитах благодарност и обич към него. Междувременно Астарита с яростен вид се разхождаше нагоре-надолу из кабинета, от време на време се спираше и разместваше предметите по бюрото. Спокойно казах:

— Сигурно след като са го арестували, е събрал кураж, стрелял е и е избягал.

Той спря, изгледа ме и грозна гримаса сбърчи лицето му:

— Доволна си, а?

— Добре е направил, че е ранил агента — искрено рекох. — Искал е да го вкара в затвора. И ти щеше да постъпиш така.

С неприятен глас Астарита отговори:

— Аз не се занимавам с политика. Агентът е изпълнявал дълга си… има съпруга и деца.

— Щом Мино се занимава с политика — отвърнах, — значи си има причини. Агентът е бил длъжен да се сети, че той ще предприеме нещо, вместо доброволно да иде в затвора. Толкова по-зле за агента.

Бях невъзмутима, представях си Мино свободен из улиците на града, предвкусвах момента, в който щеше да ме призове от скривалището си и отново да сме заедно. Изглежда, моето спокойствие изкара от търпение Астарита.

— Пак ще го намерим! — внезапно изкрещя той. — Какво си въобразяваш, че няма да го намерим ли?

— Не знам нищо, доволна съм, че е избягал. Това е.

— Ще го намерим и тогава може да бъде сигурен, че няма да му се размине.

След секунда попитах:

— Съзнаваш ли защо си толкова вбесен?

— Изобщо не съм вбесен.

— Защото се надяваше, че е арестуван и ще можеш да покажеш великодушието си към него и мене. Обаче той ти избяга… Това те вбесява.

Астарита гневно повдигна рамене. Телефонът иззвъня и той с облекчение, точно като човек, намерил повод, за да прекъсне неудобен разговор, вдигна слушалката. Още след първите думи видях, че ядосаното му и мрачно изражение се промени, стана по-ведро, както при буря някой слънчев лъч прояснява небосклона, и сама не знам защо приех, че е предзнаменование за беда. Телефонният разговор продължи дълго, но Астарита отговаряше с „да“ или „не“ и аз не разбрах за какво става дума.

— Съжалявам — поставяйки слушалката, каза той, — но в първоначалното съобщение за ареста на студента е допусната грешка. За по-сигурно от полицейския участък са изпратили агенти у вас и в дома му, считайки, че така неминуемо ще го арестуват. И наистина са го арестували у вдовицата, която му е давала стая под наем. У вас обаче агентите са намерили дребен рус мъж със северняшки акцент, който, щом ги е видял, вместо да си покаже документите, както са поискали, е стрелял, и е побягнал. Те са помислили, че това е издирваният, но очевидно се касае за друг човек, който е имал да урежда сметки с правосъдието.

Усетих, че ще изгубя съзнание. Значи Мино беше в затвора, а Сондзоньо — убеден, че аз съм го предала. Всеки на негово място при това положение щеше да помисли същото. Мино не беше на свобода, а Сондзоньо ще ме търси, за да си отмъсти. Бях поразена и докато отстъпвах към вратата, едва успях да промълвя: „Горко ми.“

Трябва да съм била много бледа, защото Астарита ненадейно изгуби мрачния си, доволен и победоносен вид, дойде до мене и задъхан предложи:

— Седни сега да поговорим. Няма нищо непоправимо.

Отрицателно поклатих глава и сложих ръка на бравата. Той ме спря и със заекване допълни:

— Слушай… обещавам ти, че ще направя всичко възможно… Лично ще го разпитам… Ако не е извършил нещо тежко, в най-скоро време ще наредя да го освободят… Така добре ли е?

— Да, добре — отговорих с угаснал глас и с усилие додадох: — Каквото и да предприемеш, знай, че ще ти бъда благодарна.

Не се съмнявах, че Астарита ще изпълни обещанието си, ще направи всичко, което е във властта му, за да освободи Мино, и моето единствено желание беше да си ида, по най-бързия начин да изляза от ужасното министерство. С полицейско старание той продължи:

— Впрочем, ако имаш известни основания да се страхуваш от мъжа, когото са намерили у вас, кажи ми името му. Това ще улесни залавянето му.

— Не знам как се казва — отвърнах и понечих да тръгна.

— За всеки случай — настоя той — е желателно незабавно да отидеш в участъка и да съобщиш за него всичко, което ти е известно. Те ще ти кажат да бъдеш на разположение и ще те пуснат да си идеш. Не го ли направиш, ще стане по-зле за тебе.

Отговорих, че ще постъпя така, и се сбогувах. Астарита не затвори вратата веднага, а остана на прага и ме гледаше, докато се отдалечавах по коридора.