Алберто Моравия
Римлянката (13)

Четвърта глава

На следващата сутрин се облякох грижливо, сложих пудриерата в чантата и излязох да телефонирам на Астарита. Бях необяснимо весела; от тягостното чувство, което с откровението си снощи Сондзоньо ми беше вдъхнал, нямаше и следа. Често през живота съм си давала сметка, че най-лошият враг на милосърдието и моралното неодобрение е суетата. При мисълта, че единствено аз в Рим знам как е извършено престъплението и кой е извършителят, изпитвах не страх и ужас, а суетно задоволство. Казвах си: „Известно ми е кой е убил златаря“, и ми се струваше, че днес гледам на хората и нещата с други очи. Въобразявах си едва ли не, че съм се променила, даже се боях, че тайната на Сондзоньо е изписана по лицето ми. В същото време изпитвах сладостно, приятно и неудържимо желание да разкажа на някого за узнатото. Както многото вода в тясна ваза прелива, така тайната препълваше душата ми и се изкушавах да я споделя. Предполагам, че това е главната причина, поради която престъпниците доверяват било на любовниците си, било на съпругите си злодеянията, които са направили, те пък от своя страна ги разказват на някой близък приятел, той на друг и накрая новината стига до ушите на полицията. По мое мнение, като споделят с някого за престъпленията си, престъпниците се опитват да отстранят част от тяхната вероятно непоносима тежест, натоварвайки с нея и други хора. Сякаш вината така може да се разпредели върху плещите на мнозина, та да стане лека и поносима. В действителност тя прилича на бреме, чиято тежест не само не намалява, а дори се увеличава съобразно броя на онези, които са се съгласили да го поемат.

Докато вървях из улиците и търсех обществен телефон, купих два вестника и потърсих в хрониките нещо за престъплението на улица „Палестро“. Оттогава бе минало известно време и под заглавието прочетох само няколко разочароващи реда: „Никаква улика срещу убиеца на златаря.“ Дадох си сметка, че стига да не допусне груба грешка, Сондзоньо можеше да бъде сигурен, че никога няма да го разкрият. Незаконната търговия, с която жертвата се бе занимавала, много затрудняваше полицейското разследване. Златарят, както пишеха вестниците, по неизвестни причини често имал тайни връзки с хора от всички класи и нива и бе възможно неговият убиец да е човек, с когото никога не се е срещал преди и който, без предумисъл го е убил. Тази версия беше най-близо до истината. Ала именно защото беше най-правилната, от написаното ставаше ясно, че полицията се е отказала да търси виновника.

В едно ресторантче намерих обществен телефон и набрах номера на Астарита. Бяха изминали поне шест седмици, откакто не се бях обаждала и сигурно го изненадах, защото в първия момент не позна гласа ми и заговори с официалния си служебен тон. За миг ми мина през ума, че сигурно вече не се интересува от мене и, честно казано, сърцето ми се обърна при мисълта за задържаната камериерка и лошия късмет Астарита да престане да ме обича точно когато намесата му бе необходима, за да бъде спасена нещастната жена. Ала тази силна уплаха все пак бе приятна, защото ми възвърна изгубената вяра в собствената доброта; уверих се, че наистина съм взела присърце освобождаването на камериерката и независимо от отношенията ми с убиеца Сондзоньо, пак съм някогашната чувствителна и отзивчива Адриана. Изплашена си казах името и с облекчение чух как гласът на Астарита веднага се промени, стана развълнуван и настойчив и той започна да заеква. Една такава любов винаги ласкае жените: успокоих се, бях му благодарна, дори, признавам, изпитах някакво мимолетно привличане към него. Гальовно му определих среща, Астарита обеща, че непременно ще дойде, и аз излязох от ресторантчето.

През цялата нощ, която прекарах в кошмари, бе валяло като из ведро и често в просъница чувах плющенето на дъжда и свистенето на вятъра и този водовъртеж, засилваше самотата ми и сгъстяваше мрака, в който се лутах. Призори дъждът спря и с последни усилия вятърът разпръсна облаците, небето се проясни и наоколо стана свежо и спокойно. След като телефонирах на Астарита, тръгнах в ранната слънчева утрин по булеварда с чинарите, бях позамаяна от отвратителния и неспокоен сън, но бързо се съвзех от студения въздух. Радвах се на хубавия ден и имах чувството, че всичко попаднало пред погледа ми ми харесва, очарова и развлича. Харесваха ми ивиците влага между изсъхналите каменни плочи, стволовете на чинарите с люспести кори, обагрени в бяло, зелено, жълто и черно, които отдалече приличаха на позлатени, привличаха ме фасадите на къщите с големи влажни петна от нощния дъжд, минувачите в ранния час — мъже, бързащи за работа, слугини с пазарски чанти в ръка, момиченца и момченца с учебници, водени от родителите или от по-големите си братя. Спрях, за да дам милостиня на възрастен просяк и докато търсех пари в чантата, забелязах, че погледът ми със симпатия се задържа върху овехтелия му военен шинел и кръпките по лактите и реверите. Сиви, кафяви, жълти, зашити с черен конец върху поизбелялото зелено, беше ми драго да гледам цветните парчета и едрия бод, с който старателно бяха пришити, дори се изненадах, че се замислям за работата, която просякът е свършил някоя сутрин — изрязал е с ножица плата, сложил го е върху дупката и грижливо я е закърпил. Кръпките ми се нравеха, както на гладния му харесва току-що изпеченият хляб, и докато се отдалечавах, не се стърпях и няколко пъти се обърнах, за да ги погледна отново. Ненадейно ми хрумна, че би било хубаво животът ми да прилича на тази сутрин — ясен, чист и приятен. Живот, измит от чернилките, в който ще може да се гледа с любов дори на най-обикновените неща. При това сравнение се върна дълго спотайваното ми и безгласно желание да си живея нормално, с един-единствен мъж, в нова, подредена, светла и хигиенична къща. Давах си сметка колко неприятен ми е моят занаят, макар че поради природата си бях склонна към него. Знаех, че е мръсен, просмукан с миризма на пот, мъжко семе и нечистоплътност, полепнала по пръстите, тялото и в леглото ми, и колкото да се миех и да почиствах стаята си, мирисът оставаше. Мина ми през ума, че всъщност работата ми почти всеки ден да се събличам и обличам пред очите на различни мъже ми пречи да гледам на тялото си с топлота и разбиране, които помня, че като младо момиче изпитвах, когато се оглеждах в огледалото или се къпех в банята. Приятно е да гледаш на собственото си тяло като на нещо ново и непознато, което расте, наедрява и се разхубавява, а аз, за да създавам винаги усещането за новост на любовниците си, доброволно и завинаги се бях лишила от него.

В светлината на тези разсъждения престъплението на Сондзоньо, подлостта на Джино, нещастието на камериерката и останалите интриги, с които се измъчвах, ми се виждаха естествени последици от объркания ми живот. Последици, които нямаха особено значение, не ме караха да се чувствам виновна и можеха да се променят единствено ако успеех да сбъдна предишните си мечти да живея нормално. Много ми се прииска да бъда порядъчна във всяко отношение. Да заживея съобразно морала, който не допускаше да се упражнява такъв занаят, в хармония с природата, която налагаше жена на моята възраст да има дете, според добрия вкус, който изискваше да се живее сред красиви предмети, да се обличат нови и различни дрехи, да се обитават светли, чисти и удобни къщи. Ала нещата се изключваха взаимно и ако държах да се съобразявам с морала, нямаше да съм в съгласие с природата, добрият вкус пък противоречеше на изискванията на морала и природата. При тази мисъл бе обзе познатият и отдавнашен като съществуването ми гняв, че неизменно съм длъжница на нуждата и съм безсилна да я задоволя с друго освен с жертването на най-светлите си мечти. Неведнъж усещах, че все още не съм приела напълно съдбата си, и това бе обнадеждаващо, защото знаех, че ако ми се предостави случай да променя живота си, веднага и без колебание ще се възползвам.

Бях определила среща на Астарита по обед, непосредствено след като излезе от службата, дотогава оставаха още няколко часа, нямах какво да правя и реших да отида у Джизела. От известно време не я бях виждала и подозирах, че някой е заел мястото на годеник любовник, роля, която преди играеше Рикардо в живота й. И Джизела като мене се надяваше един ден да се уреди и предполагам, че такава е надеждата на всички жени от бранша. Но за разлика от мене Джизела придаваше голямо значение на хорското мнение, за нея занаятът бе средство за социално издигане, докато аз по рождение бях предразположена към него. Тя се срамуваше, че другите мислят за нея, че е такава, каквато беше, макар всъщност склонността й да бе много по-дълбока от моята. Аз не изпитвах никакъв срам, но в определени моменти се чувствах зависима и извратена.

Пристигнах в дома й и понечих да тръгна нагоре по стълбата. Гласът на портиерката ме спря:

— При госпожица Джизела ли отивате? Тя вече не живее тук.

— А къде е отишла?

— На улица „Казабланка“, номер седем. Дойде един рус господин с кола, натовариха й нещата и заминаха.

Улица „Казабланка“ бе нова и се намираше в нов квартал. Моментално проумях, че съм дошла да чуя как ми казват точно това — заминала е с някого. Не знам защо, но внезапно се почувствах изморена, краката ми се огънаха и трябваше да се облегна на входната врата, за да не падна. Съвзех се, поразмислих и реших да потърся Джизела на новия й адрес. Взех такси и поръчах на шофьора да ме закара на улица „Казабланка“.

Таксито се движеше бързо и постепенно се отдалечавахме от центъра на града с тесните му улици и редиците прилепени една до друга стари къщи. Улиците ставаха по-просторни, разклоняваха се, вливаха се в площади, все повече и повече се разширяваха, сградите бяха нови и между тях се виждаше зелената ивица на полето. Това пътуване ме натъжаваше и потискаше. Изведнъж подробно си припомних всички усилия, които Джизела бе положила, за да ме поквари и да ме принуди да заприличам на нея, и неволно, както кърви рана, се разплаках.

Когато пристигнах и слязох от таксито, очите ми бяха пълни със сълзи, а бузите мокри.

— Госпожице, не бива да плачете — каза шофьорът.

В отговор поклатих глава и поех към входа на Джизела.

Къщата беше бяла, в модерен стил, съвсем наскоро построена, както личеше по струпаните в малката гола градинка тръби, греди и лопати и петната вар, с които бе зацапана вратата. Влязох в бяло, съвсем празно входно антре, стълбището също беше бяло, през матираните стъкла на прозорците проникваше мека светлина. Портиерът — млад, червенокос младеж с работнически комбинезон, по нищо неприличащ на старите и мръсни портиери — ме въведе в асансьора, аз натиснах бутона и тръгнах нагоре. Вътре миришеше приятно на нова дървения, лъсната със спирт. И в бръмченето на механизма сякаш се усещаше новостта на мотор, който работи отскоро. Постепенно, докато асансьорът се издигаше към последния етаж, светлината ставаше по-ярка, като че ли сградата нямаше покрив и асансьорът се отправяше към небето. Щом асансьорът спря, слязох и се озовах на слънчева, заслепяваща с белотата си площадка, пред хубава врата от светло дърво с лъскава месингова брава. Позвъних, отвори ми слабо мургаво слугинче с приветлив израз, дантелена шапка и бродирана престилка.

— Госпожица Де Сантис — казах. — Предайте й за Адриана.

Слугинчето ме остави и тръгна по коридора към вратата в дъното с бели матирани стъкла като онези до стълбите. И тук коридорът беше бял и празен, както навсякъде в сградата; прецених, че апартаментът вероятно е малък, с не повече от четири стаи. Беше топлофициран и топлината на парното подсилваше острия мирис на прясна вар и блажна боя. Остъклената врата в дъното се отвори, слугинчето се появи и ми съобщи, че мога да вляза.

В първия момент не видях нищо, защото през широка стъклена врата, която изглежда заемаше цялата стена срещу входа, нахлуваше на струи заслепяващото зимно слънце. Етажът беше последен и навън синееше блестящото небе. За миг забравих къде съм, почувствах се добре и притворих очи от топлото и златисто като старо питие слънце. Гласът на Джизела ме сепна. Тя седеше до голямата стъклена врата и над отрупана с шишенца масичка протягаше пръсти за маникюр към дребна сивокоса жена. С престорена непринуденост се обърна към мене:

— О, Адриана! Сядай. Почакай за минута.

Настаних се близо до вратата и се огледах наоколо.

Стаята беше тясна и на дължина се простираше по продължение на стъклената врата. Направо казано, мебелите бяха малко: маса, бюфет и няколко стола от светло дърво, но бяха нови и слънцето ги огряваше. В неговата светлина наистина има нещо луксозно, неволно помислих, само богаташка къща може да е тъй слънчева. С наслада затворих очи в тази благодат и за миг престанах дори да мисля. Усетих, че нещо тежко и пухкаво скача на коленете ми, отворих очи и видях огромна котка от непознат ми дотогава вид, с много дълъг, мек като коприна косъм, широка сиво-синкава муцунка и с гневлив, надменен израз, който никак не ми хареса. Котката взе да се гали в мене, изви нагоре пухкавата си опашка и дрезгаво замяука. После се сви на кълбо в скута ми и запреде.

— Каква хубава котка! — възкликнах. — Каква порода е?

— Персийска е — гордо отговори Джизела, — много рядка порода. Там такива котки се продават по хиляда лири едната.

— Никога не съм виждала такава — рекох и погалих котката по гърба.

— Знаете ли кой има такава котка? — обади се маникюристката. — Госпожа Радаели. И да видите само как се грижи за нея… повече, отколкото за човек. Миналия ден дори цялата я напарфюмира… Да ви мина ли още веднъж ноктите на краката?

— Не, няма нужда, Марта. За днес стига — каза Джизела.

Маникюристката подреди принадлежностите и шишенцата си в едно куфарче, сбогува се и излезе от стаята.

Като останахме сами, се заразглеждахме. Имах впечатление, че и Джизела е съвсем нова като апартамента си. Носеше красив червен пуловер от ангорска вълна и пола в тютюнев цвят, които не бях виждала. Бе понапълняла, под дрехите личеше, че бюстът и бедрата й са наедрели. Забелязах, че и клепачите й са станали по-пухкави, като на човек, който се храни добре, отспива си и няма грижи. Тяхната подпухналост й придаваше малко потаен вид. Джизела си погледна ноктите и уж небрежно попита:

— Какво ще кажеш? Харесва ли ти моят дом?

Изобщо не съм завистлива. Навярно тогава за първи път ме прогриза червеят на завистта и се стреснах, че съществуват хора, които цял живот могат да таят в душите си това чувство, което ми се стори във висша степен противно и мъчително. Лицето ми пребледня, сякаш внезапно отслабнах и бях безсилна да се усмихна и да се обърна към Джизела с няколко любезни фрази, както желаех. Щеше ми се да й кажа нещо злобно, да я нараня, обидя, унизя, изобщо да вгорча радостта й. „Какво ми става? — питах се зашеметена, докато галех котката по гърба. — Друга ли съм станала?“ За щастие чувството не трая дълго. От дъното на душата ми се надигна цялата доброта, на която бях способна, и потуши завистта. Помислих, че Джизела е моя приятелка и трябва да се радвам за нея. Представих си как за първи път влиза в новия си дом и плясва с ръце от радост; в същото време студенината и завистта, сковали лицето ми, ме напуснаха и отново, някак интимно, сякаш бе влязло в душата ми, ме затопли онова благотворно слънце. Промълвих:

— И питаш още: толкова хубава и приятна къща. Как стана?

Стори ми се, че искрено съм изрекла думите и за награда се усмихнах по-скоро на себе си, отколкото на Джизела. Тя важно и поверително заразказва:

— Помниш ли Джанкарло? Русият, с когото веднага се скарах онази вечер? Е, добре, след това той ме посети и беше много по-приятно, отколкото изглеждаше в началото. После пак се видяхме и така много пъти. Преди няколко дни ми казва: ела с мене, приготвил съм ти една изненада. Знаеш ли, аз си мислех, че иска да ми направи някакъв подарък — чантичка, парфюм… Обаче той ме качва на колата, води ме тук, въвежда ме… Апартаментът беше съвсем празен, помислих, че е неговият. Пита ме харесва ли ми. Да, отвръщам, но без нищо да предполагам, разбира се. А той ми казва: купил съм го за тебе… Представи си как се почувствах.

Тя се усмихна със сдържано доволство и огледа наоколо. Непринудено станах, отидох при нея, прегърнах я и казах:

— Толкова ми е приятно, наистина много, искрено се радвам.

Жестът окончателно разпръсна всякакво враждебно чувство в душата ми. Допрях лице до стъклената врата и загледах навън. Блокът се издигаше на възвишение, вдадено в морето, и наоколо се разстилаше безкраен пейзаж. Една река зигзагообразно пресичаше култивираната равнина, из която имаше разпръснати тук-там гори, мандри и скалисти хълмчета. В единия край на панорамата се виждаше последното разклонение от периферния градски квартал с няколко бели жилищни блока. На хоризонта, под блестящото небе, ясно се очертаваше синя планинска верига. Обърнах се към Джизела:

— Знаеш ли, че имаш вълшебен изглед?

— Нали? — отговори тя.

Отиде до бюфета, извади две чашки и тумбеста бутилка и ги сложи на масата.

— Ще пийнеш ли малко ликьор? — попита небрежно.

Без съмнение всички действия на господарка на къщата й доставяха огромно удоволствие.

Седнахме на масата и мълчаливо изпихме ликьора. Разбирах, че Джизела е смутена, и ми се прииска да й помогна да преодолее объркването си. Реших да я предразположа:

— Не постъпи добре… трябваше да ми кажеш.

— Нямах време — бързо отговори тя, — знаеш, преместването… Освен това бях толкова заета с купуването на най-необходимите неща — мебели, бельо, съдове… Нямах време дъх да си поема. Къщата изисква грижи — говореше с присвити устни тя като възпитаните госпожи.

— Разбирам — без злоба или огорчение казах, сякаш се касаеше за нещо, което не ме засяга, — след като вече си се настанила тук и си добре, вече ти е досадно да ме виждаш, срамуваш се от мене.

— Изобщо не се срамувам — пораздразнено отвърна тя, както изглежда, обидена повече от спокойния ми тон, отколкото от думите ми. — Ако мислиш така, наистина си глупачка. Само че отсега нататък няма да можем да се срещаме както преди. Искам да кажа, да излизаме заедно и всичко останало. Ако той научи, горко ми.

— Бъди спокойна — мило казах, — повече няма да ме видиш. Днес дойдох само за да разбера какво е станало с тебе.

Тя се престори, че не е чула, и така потвърди предположенията ми. За миг настана мълчание. После с фалшива загриженост попита:

— А ти?

Със спонтанност, която ме изплаши, най-напред се сетих за Джакомо. С приглушен глас отговорих:

— Аз ли? Нищо… Всичко е както преди.

— А Астарита?

— Виждам го понякога.

— А Джино?

— С него всичко свърши.

При спомена за Джакомо сърцето ми се сви. Джизела изтълкува посвоему силното отчаяние, което прозираше по лицето ми. Вероятно реши, че нейният късмет и високомерното й поведение са ме подразнили. Поразмисли, после с пресилена загриженост рече:

— Все пак никой не може да ми избие от главата, че стига да поискаш, Астарита ще ти уреди къща.

— Но аз не искам — отвърнах спокойно, — нито Астарита, нито който и да е друг.

В израза й прочетох недоумение:

— Защо? Няма да ти хареса да имаш дом като този ли?

— Домът ти е хубав — отговорих, — но аз искам преди всичко да бъда свободна.

— Аз съм свободна, по-свободна от тебе — обидено рече тя. — Разполагам с времето си.

— Не за такава свобода говорех.

— А за каква?

Проумях, че съм я засегнала, ако не за друго, поне защото не показах достатъчно, че се възхищавам от апартамента, с който тя толкова се гордееше. Да й обяснявам, че подобно пренебрежение не съществува и че по никакъв начин нямам желание да се обвързвам с човек, когото не обичам, значеше да я обидя наново и по-тежко отпреди. Предпочетох да променя разговора и бързо рекох:

— Я по-добре ми покажи дома си. Колко стаи имаш?

— Какво те интересува? — с тон на обидена госпожица попита тя. — Нали сама каза, че не искаш да имаш такъв дом?

— Не съм казала това — отговорих търпеливо. — Апартаментът ти е много хубав, дай боже и аз да имам такъв.

Тя нищо не продума, забила поглед в пода.

— Е — уморено подех след миг, — няма ли да ми го покажеш?

Джизела вдигна очи и с изненада видях, че са пълни със сълзи.

— Ти не си ми приятелка, както си мислех! — внезапно викна тя. — Ти… ти преливаш от завист и именно за да ме нараниш, ме унизяваш заради дома ми.

Говореше празни приказки, цялото й лице бе мокро от плач. Раздразнението й беше безпочвено, защото тя не знаеше за моята отчаяна любов към Джакомо и мъката, че съм се разделила с него, просто плачеше от яд и на свой ред завиждаше. Много добре я разбирах и именно затова й съчувствах. Станах, приближих се и сложих ръка на рамото й.

— Защо говориш така? Аз не съм завистлива. Просто предпочитам други неща, но ми е приятно, че ти си доволна. Хайде — завърших, прегръщайки я, — покажи ми другите стаи.

Тя си издуха носа и обясни:

— Само четири са… и са почти празни.

— Хайде да вървим.

Изправи се, тръгна пред мене по коридора и като отваряше врата след врата, ми показа спалнята, в която имаше само легло и до него фотьойл, после една празна стая, където възнамеряваше да сложи легло „за гости“, и стаичката на слугинчето — същинска дупка. Показа ми трите стаи с ядосан израз, като разтваряше вратите и набързо, без удоволствие, ми обясняваше предназначението им. Лошото й настроение премина в суета, когато ме въведе в банята и кухнята, облицовани с керамични плочки, оборудвани с нови електроуреди и блестящи батерии. Обясни ми начина на употреба на електрическите уреди, чистотата, ползата и предимствата им пред газовите и аз, макар че хич не ми беше до това, със съответните възклицания на възхита и изненада се преструвах на заинтригувана. Джизела остана много доволна от поведението ми и щом разгледах всичко, каза:

— Сега да се върнем оттатък и да изпием по чашка.

— Не, не — отказах, — трябва да си тръгвам.

— Е, какво си се разбързала. Постой малко.

Бяхме в коридора. Тя се поколеба, после рече:

— Трябва да дойдеш пак… И знаеш ли какво можем да направим? Той често отсъства от Рим. Тия дни, аз ще ти съобщя кога, ще доведеш двама твои приятели и ще се позабавляваме.

— Ами ако после той научи?

— Защо трябва да научава?

— Добре, разбрахме се — рекох. На свой ред се поколебах, но се престраших. — Впрочем, кажи ми, той никога ли не ти е споменавал за приятеля си, с когото беше онази вечер?

— Студентът ли? Защо? Интересува ли те?

— Не, просто питам.

— Снощи пак го видяхме.

Не можах да скрия вълнението си и с несигурен глас казах:

— Слушай, ако го видиш, предай му да ме посети, но ей така, все едно е без значение.

— Добре, ще му предам — отвърна.

Изгледа ме подозрително и се засрамих, сякаш любовта ми към Джакомо бе изписана на челото ми с ярки букви. По тона на отговора й отгатнах, че няма да му предаде моята покана. Отчаяна, отворих входната врата, сбогувах се и без да се обръщам, бързо заслизах по стълбите. На втората площадка спрях, облегнах се на стената и погледнах нагоре. „Защо й го казах?“ питах се. „Какво ми стана?“ С наведена глава продължих да слизам.

Бях определила срещата на Астарита у дома, прибрах се изтощена, защото бях отвикнала да излизам сутрин, ходенето нагоре-надолу и слънцето ме бяха изморили. Не бях тъжна, предварително изстрадах посещението у Джизела, докато плачех в таксито, което ме отвеждаше към новия й дом. Мама отвори и каза, че някакъв мъж близо час ме чака в моята стая. Отидох там и седнах на леглото, нехаеща за Астарита, който стоеше до прозореца и сигурно гледаше в двора. Поседях неподвижно, с ръка на гърдите, задъхана от бързото изкачване на стълбите. Бях седнала с гръб към него и с отсъстващ поглед се взирах във вратата. Беше ми казал добър ден, но аз не му отговорих. После дойде, седна до мене и като обгърна с ръка кръста ми, ме загледа съсредоточено.

От многото грижи бях забравила за налудничавото му влечение към мен, вечно пламтящо и нащрек. Проявих силна нетърпимост:

— Ти винаги ли имаш желание? — бавно и заядливо попитах, като се отдръпнах назад.

Той премълча, взе ръката ми, поднесе я към устните си и ме изгледа от горе до долу. Стори ми се, че ще полудея, и дръпнах ръката си.

— Винаги ли имаш желание? — повторих. — И сутрин ли? И след като до обед си работил? И на гладен стомах? Преди да обядваш? Знаеш ли, ти си странен човек.

Направи ми впечатление, че устните му треперят, а очите проблясват.

— Знаеш, че те обичам.

— Има време за любов и време за други работи. Определих ти срещата в един часа именно за да ти подскажа, че не се касае за любов, а ти… Наистина си странен. Не се ли срамуваш?

Той продължи да впива поглед в мене и нищо не отвърна. Внезапно, струва ми се, много добре го разбрах. Беше влюбен в мене и кой знае откога чакаше срещата. Докато аз се измъчвах от проблеми, той е мислел единствено за моите крака, гърди, бедра и устни.

— Така значи — поуспокоена добавих, — и ако сега аз се съблека…

Астарита кимна утвърдително. Досмеша ме и ядно, но без злоба попитах:

— А не ти ли минава през ума, че може да съм тъжна или просто да съм далече от тези неща… че съм гладна, изморена или имам други грижи? Тия неща не ти ли идват наум?

Той не откъсваше поглед, после внезапно се хвърли върху мене, скри лице между шията и рамото ми и силно ме притисна. Не ме целуваше, прилепваше лицето си до плътта ми, сякаш за да почувства топлината й. Дишаше тежко и от време на време въздъхваше. Ядът ми мина, неговото поведение разбуди обичайното ми съчувствие, натъжих се. Когато ми се стори, че се е навъздишал, го отблъснах и казах:

— Извиках те за нещо важно.

Астарита ме изгледа, взе ръката ми и започна да я милва. Беше непоправим, за него наистина не съществуваше нищо друго освен желанието му.

— Ти си от полицията, нали?

— Да.

— Добре, нареди да ме арестуват, изпрати ме в затвора — решително заявих.

В онзи миг наистина исках да го направи.

— Защо? Какво е станало?

— Това, че съм крадла — виках. — Това, че аз откраднах, а вместо мене е арестувана невинна жена. Дай заповед да ме арестуват. Доброволно ще вляза в затвора. Ето какво искам.

Нямаше вид на изненадан, а на отегчен. С гримаса рече:

— Спокойно… обясни какво се е случило.

— Казах ти, че съм крадла.

Накратко му разказах за кражбата и арестуването на камериерката. Разкрих и машинацията на Джино, но не го назовах поименно, а се ограничих да го представя с общия израз слуга. Ужасно се изкушавах да му разкажа за Сондзоньо и за неговото престъпление, и едва се сдържах. Накрая завърших с думите:

— Сега ти избирай: или ще измъкнеш жената от затвора, или аз още днес ще ида да се предам на полицията.

— Спокойно — повтори той, възпирайки ме с ръка. — Какво спешно има? Онази е в затвора, но не е осъдена. Ще почакаме.

— Не, не мога да чакам. Тя стои в затвора и сигурно я тормозят. Не мога да чакам. Сега трябва да решиш.

По тона ми той се увери, че говоря сериозно, изправи се и с крайно недоволно изражение направи няколко крачки из стаята. После, сякаш си говореше гласно, рече:

— Но остава случаят с доларите.

— Тя винаги е отричала. Доларите са били намерени. Можем да кажем, че е било отмъщение на някого, който й е желаел злото.

— А пудриерата у тебе ли е?

— Ето я — казах, извадих я от чантата и му я подадох.

Той не я пое.

— Не, не на мене трябва да я дадеш — поколеба се, после добави: — Аз имам възможност да измъкна онази жена от затвора, но полицията трябва да разполага с доказателство, че тя е невинна… Точно с тази пудриера.

— Добре, вземи пудриерата и я предай на собственицата й.

Астарита се изсмя.

— Вижда се, че тези неща не са ти ясни. Ако взема пудриерата от тебе, ще съм морално задължен да наредя да те задържат. Неминуемо ще попитат: откъде Астарита има откраднатия предмет, от кого и откога и тъй нататък, и тъй нататък… Не, трябва да намеря начин, но естествено, без да те разкривам, пудриерата да попадне в участъка.

— Мога да я изпратя по пощата.

— По пощата — не.

Направи още няколко крачки из стаята, сетне седна до мене и каза:

— Ето какво ще направиш. Познаваш ли някой свещеник?

Спомних си френския монах, на когото се бях изповядала след екскурзията до Витербо, и отговорих:

— Да, моя изповедник.

— Ти още ли се изповядваш?

— Изповядвах се.

— Хм, иди при него и му разкажи всичко, както разказа на мене. Помоли го да вземе пудриерата и вместо тебе да я предаде в участъка. Никой изповедник няма да откаже да го стори и не е задължен да дава никаква информация, защото е обвързан с тайната на изповедта. След ден-два аз ще се обадя по телефона, ще направя… Накратко, твоята камериерка ще бъде пусната на свобода.

Обзе ме голяма радост, не се въздържах, хвърлих се на врата му и го целунах. С треперещ от вълнение глас Астарита продължи:

— Но ти не бива да правиш такива неща. Когато се нуждаеш от пари, обърни се към мене и аз…

— Мога ли да ида още днес при изповедника?

— Да, разбира се.

С пудриерата в ръка, загледана вторачено пред себе си, дълго седях, без да помръдна. Много ми олекна, сякаш аз бях камериерката и като си представих колко по-голямо ще е нейното облекчение, когато я пуснат на свобода, имах чувството, че го изживявам. Вече не бях нито тъжна, нито изморена, нито отвратена. Междувременно Астарита опипваше китката ми и се мъчеше да пъхне ръце нагоре под маншета ми. Обърнах се към него и като го погледнах мило, попитах:

— Наистина ли толкова искаш?

Той кимна утвърдително, неспособен да продума.

— И не се ли чувстваш изморен? — безмилостно продължих с ласкав глас. — Не мислиш ли, че е късно и някой друг ден ще е по-подходящо?

Видях го отрицателно да поклаща глава.

— Толкова много ли ме обичаш? — попитах.

— Знаеш, че те обичам — тихо отговори и понечи да ме прегърне.

Отдръпнах се и казах:

— Почакай.

Астарита моментално се успокои, защото разбра, че приемам. Станах, бавно тръгнах към вратата и завъртях ключа. После отидох до прозореца, затворих го и дръпнах щорите. Астарита не ме изпускаше из очи, докато аз важно, доволно и мързеливо се движех из стаята, усещах погледа му и съзнавах колко е щастлив от моята неочаквана отстъпчивост. Щом пуснах щорите, тихичко и весело си затананиках, отворих гардероба, съблякох си палтото и го окачих. Без да прекъсвам приглушеното си пеене, се огледах в огледалото. Стори ми се, че никога не съм била толкова красива, с нежни и издълбоко проблясващи очи, присвити ноздри и полуотворени устни над равните бели зъби. Помислих, че съм хубава, защото съм доволна от себе си и се чувствам добра, запях по-високо и същевременно започнах да разкопчавам корсажа си. Пеех глуповата и модна по онова време песничка, която гласеше: „Пея това припевче, което много ми харесва и което гласи: дуду, дуду, дуду“ и имах чувството, че този глупав рефрен е самият живот, без съмнение абсурден, но в някои мигове сладък и омайващ. Ненадейно, когато вече бях с разголени гърди, на вратата се почука.

— Не мога — обадих се спокойно. — По-късно.

— Спешно е — отговори мама.

Обзе ме подозрение, отидох до вратата, леко я разтворих и се показах. Мама ми направи знак да изляза и да затворя. В тъмния коридор ми прошепна:

— Оттатък е някакъв човек, който на всяка цена държи да говори с тебе.

— Кой е?

— Не го познавам, един мургав младеж.

Едва-едва открехнах вратата на голямата стая и надникнах. Видях един мъж, облегнат на масата, с гръб към мене. По тила веднага познах Джакомо и бързо затворих вратата. Казах на мама:

— Предай му, че идвам незабавно. Не го пускай да излиза от стаята.

Тя обеща и аз се върнах в спалнята. Астарита седеше на леглото в същата поза.

— Бързо! — рекох. — Бързо! Съжалявам, но трябва да си вървиш.

Той се развълнува и се опита да протестира. Прекъснах го и продължих:

— На леля ми й е прилошало на улицата. Трябва да отидем с мама в болницата. Бързо, бързо!

Лъжата беше плитичка, но не успях да измисля друга. Астарита оглупял ме гледаше, почти невярващ на нещастието си. Забелязах, че си е събул обувките и опира о пода краката си, обути в чорапи на цветни ивици.

— Хайде, защо ме гледаш? Трябва да си вървиш — настоях раздразнена.

— Добре, тръгвам си — рече той и се наведе да се обуе.

Бях застанала права до него и му подавах палтото. Досетих се, че ако държа да се намеси в полза на камериерката, се налага да му обещая нещо. Докато му помагах да си облече палтото, додадох:

— Слушай, наистина ме гризе съвестта. Ела утре след вечеря, ще бъдем на спокойствие, пък и днес моментално щях да те отпратя. Така стана по-добре.

Той нищо не отвърна, придружих го до вратата, държейки го за ръка, сякаш за първи път идваше у дома, дотолкова се страхувах, че ще влезе в другата стая и ще види Джакомо. На прага му напомних:

— Не забравяй, че още днес ще отида при изповедника.

В отговор той кимна, за да потвърди, че е запомнил. Лицето му беше отвратено и ледено. В нетърпението си не дочаках да се сбогува и почти хлопнах вратата под носа му.