Алберто Моравия
Римлянката (7)

Седма глава

Същия ден следобед посетих Джизела в квартирата й. Както обикновено, в този час Джизела току-що бе станала и се обличаше, за да иде на среща с Рикардо. Седнах на неоправеното легло и докато тя обикаляше между разхвърляните дрехи и покъщнина в полутъмната стая, съвсем спокойно й разказах как съм ходила при Астарита и той ми е разкрил, че Джино има съпруга и дете. Като чу новината, Джизела възкликна, не разбрах дали от радост или изненада, дойде, седна на леглото срещу мене, обгърна раменете ми и широко разтваряйки очи, заговори:

— Не, не мога да повярвам… Съпруга и дъщеря… Ама наистина ли е вярно?

— Дъщеря му се казва Мария.

Беше ясно, че й се искаше надълго и нашироко да коментира новината, но моето спокойствие я разочарова:

— Съпруга и дъщеря… и дъщерята се казва Мария… И ти го казваш така?

— А как трябва да го кажа?

— Не ти ли е неприятно?

— Неприятно ми е.

— Ама как ти го каза той, така ли: „Джино Молинари има съпруга и дъщеря“, а?

— Да.

— А ти какво му отговори?

— Нищо. Какво да му отговоря?

— Но какво почувства? Не ти ли се доплака? За тебе е катастрофа.

— Не, не ми се доплака.

— Вече не можеш да се омъжиш за Джино! — замислено и радостно възкликна тя. — Но какво нещо, какво нещо… каква съвест… Едно бедно момиче като тебе, което, дето се вика, живееше само за него… Всички мъже са мръсници.

— Джино — казах — още не знае, че съм научила.

— Аз на твое място, мила моя — възбудено продължи Джизела, — право в очите ще му кажа какъв е. Никой няма да го отърве от няколко шамара.

— Определих му среща след десет дни — отвърнах. — Мисля, че ще продължаваме да правим любов.

Джизела се дръпна назад и ме изгледа с широко отворени очи:

— Защо? Още ли ти харесва? След всичко, което ти стори?

— Не — отговорих и от вълнение неволно сниших глас, — вече не ми харесва толкова, но… — поколебах се за миг и с усилие излъгах: — Невинаги шамарите и крясъците са най-добрият начин за отмъщение.

Тя пак се поотдръпна и ме загледа с присвити очи, точно както художниците гледат картините си. След малко възкликна:

— Имаш право! Не съм мислила за това. Знаеш ли на твое място какво щях да направя? Щях да го оставя спокойно и сигурно да прави каквото си знае и в някой хубав ден… Бам! Да го зарежа.

Не отвърнах нищо. След миг Джизела продължи с по-спокоен тон, но все още с възбуда и оживление:

— Ей, не мога да повярвам… Съпруга и дъщеря, а така се преструваше пред тебе. Накара те да купиш мебели, да приготвиш чеиз… Какво нещо, какво нещо!

Пак не отговорих.

— Но аз — ликуваща извика тя — веднага го разбрах! Длъжна си да ми го признаеш! Казах ли ти, че този мъж не е искрен! Бедната ми Адриана!

Хвърли се на врата ми и ме целуна. Изчаках малко и подех:

— Да, но най-лошото е, че ме накара да похарча парите на мама.

— Майка ти знае ли?

— Още не.

— За парите не се бой! — викна Джизела. — Астарита е толкова хлътнал по тебе, че стига да поискаш, ще ти даде парите, от които се нуждаеш.

— Повече не искам да виждам Астарита — отговорих. — Който и да е друг мъж, но не и той.

Трябва да кажа, че Джизела не беше глупава. Тя веднага разбра, че поне засега е по-добре да не ми говори за Астарита и съвсем точно схвана какво имам предвид с фразата „Който и да е друг мъж“. Престори се, че размисля, сетне рече:

— Всъщност имаш право, разбирам те. След онова, което стана, и аз нямаше да тръгна с него. Все то щеше да ми е в ума. Той постига нещата насила. Разказал ти е за Джино, за да си отмъсти.

Замълча и след това тържествено заяви:

— Остави на мене. Искаш да се запознаеш с някой, който е готов да ти помогне, нали?

— Да.

— Остави на мене.

— Но — добавих — вече не искам да се обвързвам с никого, искам да съм свободна.

— Остави на мене — за трети път каза Джизела.

— Сега — продължих — имам желание да върна парите на мама и да си купя някои неща, от които се нуждая. И искам — завърших — мама да не работи повече.

Междувременно Джизела вече се беше настанила пред тоалетката.

— Ти — заговори тя, пудрейки се припряно — винаги си била прекалено добра, Адриана. Виждаш ли какво става, когато човек е много добър?

— Знаеш ли — попитах, — че тази сутрин не отидох да позирам? Реших да не работя като модел.

— Добре ще направиш — отговори, — впрочем аз позирам единствено заради… — назова името на един художник, — колкото да му услужа, но щом той свърши, край.

Вече изпитвах голяма обич към Джизела и се чувствах ободрена. Думите „Остави на мене“ ми звучаха успокоително като сърдечни майчини обещания, че в най-скоро време желанията ми ще бъдат изпълнени. Прекрасно си давах сметка, че Джизела е склонна да ми помогне не от искрено чувство, а също както при случката с Астарита, от неосъзнатия си стремеж колкото се може по-бързо и аз да се окажа в нейното положение: но никой нищо не прави даром и понеже в случая нейните сметки съвпадаха с моите, нямаше причина да се откажа от помощта й само защото знаех намеренията й.

Джизела бързаше много, тъй като вече бе закъсняла за срещата с годеника си. Излязохме от стаята и в тъмното заслизахме по стръмната тясна стълба на старата къща. По стълбите, подтикната от възбудата или навярно от желанието да намали горчивината на разочарованието ми, като покаже, че не съм сама в нещастието, тя каза:

— Знаеш ли, почвам да мисля, че Рикардо се кани да ми погоди същия номер, който ти изигра Джино.

— И той ли е женен? — попитах наивно.

— Не, но прави разни истории. Имам впечатление, че иска да ме разкара. Но аз му казах: „Мили мой, нямам никаква нужда от тебе. Ако искаш, остани, ако ли не, върви си!“

Нищо не отвърнах, но си помислих, че има голяма разлика между нея и мене, между отношенията й с Рикардо и моите с Джино. В действителност тя никога не си беше правила илюзии относно сериозността на Рикардо, нито пък, доколкото ми бе известно, се притесняваше, че му изневерява от време на време, а аз наивно и от все сърце се надявах, че ще стана съпруга на Джино и винаги съм му била вярна. Преживяването с Астарита не можех да нарека изневяра, защото беше по принуда. Помислих, че Джизела ще се засегне, ако й кажа тези неща, затова замълчах. На прага на входната врата тя ми определи среща за следващата вечер в една сладкарница, като ме помоли да бъда точна, защото вероятно нямало да е сама, и побягна. Съзнавах, че трябва да разкажа случилото се у дома, но нямах смелост. Мама наистина ме обичаше и за разлика от Джизела, която смяташе измамата на Джино само за бляскаво потвърждение на собствената си преценка и дори не помисли да прикрие задоволството си, тя щеше да изживее повече мъка, отколкото радост, разбирайки, че е имала право. Всъщност мама желаеше единствено моето щастие и малко я интересуваше по какъв път ще го постигна, но беше уверена, че Джино не е способен да ми го осигури. След много колебания, накрая реших да не й казвам нищо. Знаех, че на следващата вечер не думите, а делата ми ще й отворят очите и въпреки че си давах сметка за жестокия начин, по който ще узнае за огромната промяна, настъпила в моя живот, ми беше приятна мисълта, че така ще избегна куп обяснения, разсъждения и коментари или поне този тип разсъждения, обяснения и коментари, на които Джизела се оказа тъй щедра, когато й разказах за измамата на Джино. В действителност изпитвах някакво отвращение от разговорите за брака ми, исках да говоря колкото може по-малко за това и да направя така, че и другите да не приказват.

На следния ден, за да не ми досажда мама, която вече подозираше нещо, се престорих, че имам среща с Джино и цял следобед не се прибрах. За сватбата си бях поръчала нов костюм — сив тайор, който възнамерявах да облека веднага след церемонията. Беше най-хубавата ми дреха и се подвоумих, преди да я сложа. Но после оставих скрупулите настрана и реших, че все някой ден ще трябва да го поднося и денят нямаше да е нито по-безоблачен, нито по-щастлив от днешния, а и от друга страна, мъжете съдят по външността и аз имах сметка да се представя в най-добрия си вид, за да спечеля повече пари. Впрочем не без угризения облякох хубавия костюм, който, като си припомням сега, всъщност бе много грозен и бедняшки, както всичките ми тогавашни дрехи; грижливо се сресах и се гримирах, ала не повече от обикновено. По повод на последната подробност искам да кажа, че никога не съм разбирала защо толкова жени от моя бранш, преди да тръгнат да обикалят, така си цапат лицата, че заприличват на карнавални маски. Може би защото в противен случай биха изглеждали много бледи заради живота, който водят, или пък се бояха, че ако не се изрисуват така, няма да привлекат вниманието на мъжете и не биха ги убедили, че са готови да ги спрат и заговорят. Аз, колкото и да съм уморена и съсипана, винаги запазвам излъчването си и без скромничене мога да кажа, че когато вървя по улицата, естествената ми хубост винаги е била достатъчна, за да завърти главите на мъжете. Не ги привличам с червило, грим или фалшив сламенорус цвят на косата, а с величествената си осанка (така поне много от тях ме уверяваха), с нежното си лице, със смеха и съвършените зъби, с младежки гъстата тъмна къдрава коса. Навярно жените, които се изрусяват и си слагат тежък грим, не си дават сметка, че мъжете, които ги преценяват веднага, предварително изпитват разочарование. С естествеността и умереността си аз винаги съм ги карала да се съмняват за истинската ми същност, създавайки им илюзията за авантюра, която в действителност много повече търсят, отколкото простото задоволяване на сетивата.

Пременена и натъкмена, отидох в едно кино и два пъти изгледах филма. Когато си тръгнах, вече се беше стъмнило и се запътих право към сладкарницата, където имах среща с Джизела. Сладкарницата не беше обикновена, от ония непретенциозни места, където през другите дни се срещаше с Рикардо, а елегантно заведение, в което за първи път влизах. Разбрах, че мястото е избрано с недвусмисленото намерение да ми се вдигне цената. Тази и други уловки, за които по-нататък ще стане дума, успешно могат да осигурят на хубава млада жена от моя бранш, която ги използва интелигентно, сигурно охолство, а това всъщност е крайната цел. Но единици я постигат и аз никога не съм била сред тях. Моят скромен произход неизменно ме е карал да гледам с недоверие на луксозните заведения; в разкошно осветените буржоазни ресторанти, сладкарници и кафенета винаги се чувствах неудобно, срамувах се да се усмихвам или да заглеждам мъжете и все ми се струваше, че съм прикована на позорния стълб. Винаги обаче съм изпитвала дълбоко, сърдечно влечение към улиците на моя град с големите сгради, църквите, паметниците, магазините и градските врати, които ги правят по-красиви и по-приятни от който и да е салон в ресторант или сладкарница. Винаги ми е харесвало да обикалям улиците по залез-слънце, в часа за разходка, бавно да крача край осветените витрини на магазините, да наблюдавам как вечерният мрак постепенно обгръща небето там горе над покривите, да се смесвам с тълпата и понякога, без да се обръщам, да слушам любовни предложения от минувачи, от които най-малко съм очаквала, дръзнали да ги прошепнат в някаква мигновена възбуда на сетивата; винаги ми е харесвало да обхождам до насита нагоре-надолу една и съща улица до пълно изтощение, но с още свежа и жадна душа, сякаш съм на панаир, чиито изненади не свършват. Улицата неизменно е била моят салон, ресторант, кафене, а това произтича от факта, че съм родена бедна и както е известно, бедните евтино се забавляват, наслаждавайки се на витрините на магазини, от които не могат да купят нищо, и на фасадите на сгради, в които не могат да живеят. По същата причина винаги са ми харесвали многобройните, пищни, отворени за всички хора църкви на Рим, където сред мрамора, златото и скъпите декорации прастарият бедняшки мирис на влага и плесен понякога е по-силен от миризмата на тамян. Но богаташът естествено не се разхожда по улиците, нито ходи на църква, а най-често прекосява града с кола, излегнат на възглавниците, зачел вестника си; като предпочитах улицата пред всяко друго място, аз правех невъзможни срещите, които според Джизела трябваше да търся даже с цената на жертва от моя страна. Никога не пожелах да направя тази жертва и през цялото време, докато траеше съдружието ни, моите вкусове бяха предмет на ожесточени спорове между нас. Джизела не обичаше улицата, църквите не й говореха нищо, тълпата й вдъхваше отвращение и презрение. В представите си над всичко тя поставяше луксозните ресторанти, в които пъргавите сервитьори дебнеха едва ли не с тревога и най-малките движения на клиентите, след тях поставяше модните танцови зали с музиканти в ливреи и балерини с вечерни тоалети, по-изисканите кафенета и игрални зали. На такива места тя ставаше съвсем различна, променяше жестовете, вкусовете и дори интонацията на гласа си. Изобщо се държеше като възпитана госпожа-мечта, към която се стремеше и по-късно, както ще се разбере, успя в известна степен да осъществи. Но най-любопитната подробност около нейния успех беше, че човека, отреден да задоволи амбициите й, не беше срещнат в луксозните заведения, а благодарение на мене, точно на улицата, която толкова ненавиждаше.

В сладкарницата заварих Джизела с мъж на средна възраст, някакъв търговски пътник, когото тя ми представи с името Джачинти. Седнал, той изглеждаше с нормален ръст, защото имаше възшироки рамене, но изправен се оказа почти джудже — широките рамене го правеха да изглежда още по-нисък, отколкото беше в действителност. Имаше лъскава като сребро гъста бяла коса, сресана нагоре, за да го прави по-висок вероятно, червеникаво, лъхащо на здраве лице с красиви и благородни черти като на статуя: хубаво гладко чело, големи черни очи, прав нос, добре очертани устни. Но противното суетно, повърхностно и фалшиво добродушно изражение правеше на пръв поглед приятното му лице направо отблъскващо.

Чувствах се малко нервна и след запознанството седнах и не продумах. Джачинти продължи разговора си с Джизела, сякаш моето пристигане беше незначителна случка, макар че в действителност бе главното събитие на вечерта.

— Не можеш да се оплачеш от мене, Джизела — постави ръка на коляното й той и през цялото време, докато говореше, не я свали. — Колко продължи нашият, да го наречем така, съюз? Шест месеца? Е, добре, по съвест кажи, през тези шест месеца дали съм те оставил недоволна дори веднъж?

Говорът му беше ясен, бавен, изразителен и отчетлив, но той явно разговаряше така не толкова за да бъде разбран, колкото сам да се слуша и наслаждава на всяка произнесена дума.

— Не, не — с отегчен вид каза Джизела, като наведе глава.

— Адриана, нека ти каже Джизела — продължи в стакато Джачинти с чистия си звънлив глас, — че не само никога не съм жалил парите за — искате ли да ги наречем така — професионалните услуги, но дори всеки път, когато съм се връщал от Милано, съм й носил някакъв подарък… Помниш ли например, когато ти донесох флаконче френски парфюм? Ами онзи път, когато ти подарих гащеризона от воал и дантели?… Жените претендират, че мъжете нищо не разбират от dessous^[1], но аз правя изключение… Ха-ха — засмя се дискретно, показвайки съвършените си, странно бели зъби, които приличаха на изкуствени.

— Хайде, дай една цигара — каза поотегчена Джизела.

— Веднага — с известна ирония откликна той.

Предложи и на мене, взе една за себе си и след като я запали, продължи:

— А помниш ли чантата, която един друг път ти донесох? Голяма, от хубава здрава кожа, истинско бижу? Не я ли носиш вече?

— Тя беше всекидневна чанта — рече Джизела.

— Приятно ми е да правя подаръци — обръщайки се към мене, обясни Джачинти, — но, да се разберем, не по сантиментални причини… — той поклати глава и изпусна дима през носа си — а по три много ясни съображения: първо, защото ми е приятно да знам, че съм се отблагодарил; второ, защото нищо не доставя по-голямо удоволствие от подаръка, макар че който е получил един, чака и друг: трето, защото жените искат да бъдат заблуждавани, а подаръкът създава илюзията за чувство даже когато няма такова.

— Хитър си ти — безразлично вметна Джизела, без да го поглежда.

Той поклати глава, усмихна се широко и отново ни показа хубавите си зъби:

— Не, не съм хитър… Просто съм човек, който е живял и е съумял да извлече поуки от опита… Знам, че с жените трябва да правя едни неща, с клиентите други, с подчинените трети и така нататък… Умът ми е като изрядно подредена картотека, например пред мен има жена, изваждам досието й, разлиствам го и виждам, че някои начинания са постигнали желания ефект, други не са, връщам досието на мястото му и действам адекватно… Ето всичко — замълча и пак се усмихна.

Джизела пушеше с отегчен израз, аз не казах нищо.

— И жените са ми признателни — продължи той, — те веднага разбират, че с мене няма да имат разочарования, защото аз познавам техните изисквания, слабости и капризи… Както и аз съм благодарен на клиента, който моментално схваща, не губи време в приказки, изобщо знае какво иска и какво искам аз. В Милано на моята маса имам пепелник, на който е написано: „Господи, благослови онзи, който не ми губи времето“. — Хвърли цигарата, дръпна си ръкава над китката, погледна часовника и добави: — Мисля, че е време да отидем да хапнем.

— Колко е часът?

— Осем… С ваше позволение, ще се върна веднага.

Той стана и се отдалечи към дъното на залата. Наистина беше дребен, широкоплещест, със сресана нагоре гъста бяла коса. Джизела смачка цигарата в пепелника и рече:

— Много е скучен, говори само за себе си.

— Забелязах.

— Остави го да приказва и винаги се съгласявай — продължи тя, — ще видиш, че ще ти направи куп признания… Мисли се за кой знае какво, но е щедър и наистина прави подаръци.

— Да, но после натяква.

Тя нищо не отговори, но поклати глава, сякаш искаше да каже: „Какво да се прави?“ Помълчахме, после Джачинти се върна, плати и излязохме от сладкарницата.

— Джизела — рече й той на улицата, — вечерта е посветена на Адриана, но съгласна ли си да ни доставиш удоволствието да хапнеш с нас?

— Не, не — бързо отвърна тя. — Имам среща.

Сбогува се с Джачинти и с мене и си тръгна. Като се отдалечи, се обърнах към Джачинти:

— Джизела е симпатична.

Той изкриви устни и отговори:

— Да, не е лоша, има хубаво тяло.

— Несимпатична ли ви е?

— Аз — крачейки до мен, заговори той, като силно стискаше ръката ми под мишницата — никога от никого не искам да бъде симпатичен, а добре да си върши работата. От една машинописка например не искам да е симпатична, а бързо и без грешки да пише на машина, така от жена като Джизела не изисквам да е симпатична, а добре да си знае занаята. Тоест да ме накара да прекарам приятно двата часа, които й посвещавам… Но Джизела не си знае занаята.

— Защо?

— Защото непрекъснато мисли за пари и все се страхува, че тези пари няма да й бъдат дадени или ще й се плати недостатъчно. Аз, разбира се, не искам да ме обича, но част от нейната професия е да се държи така, сякаш наистина е влюбена, да ми създава тази илюзия. Затова й плащам… Но Джизела твърде много дава да се разбере, че го прави от сметка, не те оставя дори дъх да си поемеш и почва да се пазари… Ех, жени!

Бяхме стигнали до ресторанта, шумно заведение, препълнено, струва ми се, с мъже от рода на Джачинти: търговски пътници, финансови агенти, собственици на магазини и пътуващи индустриалци. Той влезе пръв и след като си подаде палтото и шапката на момчето, попита:

— Моята маса свободна ли е?

— Да, господин Джачинти.

Масата беше до прозореца. Той седна, потривайки ръце, после попита:

— Угаждаш ли си?

— Мисля, че да — смутено отговорих.

— Добре, ще ми бъде приятно… На масата искам да се яде. Например Джизела никога не се хранеше. Казваше, че се страхува да не напълнее… Глупости… Всяко нещо с времето си. На масата се яде.

Той изпитваше дълбока неприязън към Джизела.

— Вярно е — плахо се обадих, — че от много ядене се пълнее. Някои жени не искат да напълняват.

— Ти от тях ли си?

— Не, но казват, че наистина съм доста едра.

— Не им обръщай внимание, от завист е. Така си чудесна, аз ти го казвам — човек, който разбира.

И сякаш за да ме успокои, той бащински ме погали по ръката. Сервитьорът дойде и Джачинти му нареди:

— Я махни тия цветя, дразнят ме. Яденето, както обикновено. Разбрахме се… И бързо!

После се обърна към мене:

— Познава ме и знае какво харесвам… затова оставям на него да избере и ще видиш, че няма да съжаляваш.

Действително нямаше за какво да съжалявам. Всички ястия, които ни поднесоха, бяха вкусни и засищащи, ако не точно изискани. Джачинти демонстрира голям апетит, ядеше с някакво опиянение, навел глава, здраво стиснал вилицата и ножа, без да ме поглежда, нито да говори, все едно е сам. Беше напълно погълнат от храненето и от лакомия губеше даже прехваленото си спокойствие, сякаш се страхуваше, че времето няма да му стигне и ще остане гладен. Пъхаше парче месо в устата си, с лявата ръка бързо си отчупваше залък хляб и го налапваше, а с дясната си наливаше чаша вино и го изпиваше, преди да е престанал да дъвче. Мляскаше с уста, въртеше очи и от време на време поклащаше глава, както правят котките, когато хапката е огромна. Аз обаче, противно на обичайното, не бях гладна. За първи път бях принудена да правя любов с мъж, когото не обичах и дори не познавах, наблюдавах го внимателно, анализирах чувствата си и опитвах да си представя как ще се справи. Впоследствие никога не съм изучавала външния вид на мъжете, които са ме придружавали, навярно защото, притисната от необходимостта, твърде скоро се научих още от пръв поглед да намирам нещо приятно или привлекателно, което беше достатъчно, за да направи поносима интимността. Но в онази вечер още не знаех за тази тънкост на занаята, която се състои в умението отведнъж да откриеш нещо симпатично, за да бъде по-малко неприятна продажната любов, и без да си давам сметка, така да се каже, инстинктивно търсех. Вече изтъкнах, че лицето на Джачинти не беше грозно, напротив, ако мълчеше и не показваше страстите, които изпълваха душата му, можеше да мине за хубав. Това вече бе много, защото в края на краищата любовта в значителна степен е физическа близост, ала не стигаше; аз никога не съм съумявала не само да намирам за поносим, а и да обичам някой мъж единствено заради физическите му качества. Когато вечерята свърши и Джачинти засити огромната си лакомия, той се оригна един-два пъти и отново заговори. Казах си, че у него нямаше или поне аз не бях способна да открия нещо, което да го прави поне малко симпатичен. Не само че непрекъснато приказваше за себе си, както ме беше предупредила Джизела, но и го правеше по изключително неприятен начин, егоистично и скучно, разказвайки предимно неща, които не му правеха чест и които напълно потвърждаваха първоначалното ми спонтанно чувство на отвращение. Нищо, наистина нищо у него не ми харесваше, всички неща, с които се хвалеше и превъзнасяше, аз смятах за ужасни недостатъци. По-нататък няколко пъти срещах подобни мъже, които нищо не струваха като хора, не притежаваха нищо добро, в което да се вкопчиш и да изпиташ известна симпатия към тях, и винаги съм се чудила как могат да съществуват, питала съм се дали пък не е моя вината, че още съумявам да открия бързо качествата, които те без съмнение притежават. Както и да е, с времето свикнах с такава неприятна компания и се преструвах, че ме е забавно, шегувах се и се представях такава, каквато те желаеха и вярваха, че съм. Но в онази вечер това първо откритие ми вдъхна доста тъжни размисли. Докато Джачинти говореше, чистейки зъбите си с клечка, аз си казвах, че занаятът, който съм си избрала, е много жесток — да се преструвам, че съм влюбена в мъже, които в действителност ми вдъхваха, както в случая с Джачинти, съвсем противоположни чувства. Подобни любезности не могат да се заплатят с пари. Беше невъзможно в такива ситуации да не се държа като Джизела, която мислеше единствено за парите и го показваше. Мина ми през ума, че тази вечер щях да заведа тъй противния Джачинти в моята бедна стая, предназначена за съвсем други цели, и си рекох, че нямам късмет — случаят пожела още от първия път да не се залъгвам, срещайки ме точно с него, а не с някое неопитно момче, търсещо приключения, или с някой от многото добри мъже без претенции; в крайна сметка присъствието на Джачинти сред моите мебели щеше да затвърди отказа ми от мечтата да водя порядъчен и нормален живот.

Той все тъй си говореше, но не беше дотам тъп, та да не усети, че едва-едва го слушам и не съм весела.

— Кукло — попита ме ненадейно, — тъжни ли сме?

— Не, не — бързо отговорих стресната, но лицемерната му сърдечност почти ме изкуши да му се доверя и да разкажа нещо лично, след като бях го оставила надълго да ме занимава със себе си.

— Така е добре — поде той, — защото тъгата не ми харесва, а и не съм те поканил, за да бъдеш тъжна. Имай си причини, не възразявам, но докато си с мене, остави тъгата за вкъщи. Аз нищо не искам да знам за твоите работи, не искам да знам нито коя си, нито какво става с тебе, нито останалото… Определени неща не ме интересуват… Между нас има договор, макар и да не сме го подписали. Аз се задължавам да ти платя определена сума, а ти в замяна се задължаваш да ме накараш да прекарам приятно вечерта… Всичко друго няма значение.

Той изрече тези думи без усмивка, сигурно поразочарован от факта, че очевидно не съм го слушала внимателно. Без да давам външен израз на чувствата, които ме вълнуваха, отвърнах:

— Но аз въобще не съм тъжна. Само че тук е задимено и шумно и се чувствам позамаяна.

— Искаш да си тръгваме ли? — моментално попита той.

Отговорих утвърдително. Джачинти веднага извика сервитьора, плати и излязохме. Щом се озовахме на улицата, ме попита:

— В хотел ли ще идем?

— Не, не — бързо изрекох.

Перспективата, че ще трябва да си показвам документите, ме плашеше, а и освен това вече бях решила друго.

— Ще идем у дома.

Качихме се в такси и аз казах домашния си адрес. Едва потеглила колата, Джачинти заопипва тялото ми и почна да ме целува по шията. По дъха му усетих, че навярно е пиян. Повтаряше думата „кукло“, с която обикновено се обръщат към момиченцата и която в неговите уста ме дразнеше като глуповато и смешно обръщение. Оставих го още малко да продължи, после, сочейки му шофьора, запитах:

— Не е ли по-добре да изчакаме да пристигнем?

Той не каза нищо, с пламнало и налято с кръв лице се отпусна тежко на седалката, сякаш бе поразен от внезапна болка. Сетне с презрение измърмори:

— Плащам му, за да ме закара до местоназначението, а не за да се занимава с това, което става в таксито му.

Неговата фиксидея беше, че парите могат да затворят всяка уста, и най-вече неговите пари. Нищо не отговорих и през цялото време, докато пътувахме, седяхме един до друг неподвижни, без да се докосваме. Светлините на града проникваха през прозорчетата и за миг осветяваха лицата и ръцете ни, сетне изчезваха; виждаше ми се чудновато, че съм до този мъж, за когото допреди няколко часа не подозирах, че съществува, и отивам с него към къщи, за да му се отдам като на скъп любим. Тези мисли помогнаха пътуването да ми се стори кратко. Когато таксито спря на познатия булевард пред нашия вход, почти подскочих от изненада.

По тъмното стълбище казах на Джачинти:

— Моля те да не вдигаш шум, като влизаме, защото живея с мама.

Той отговори:

— Бъди спокойна, кукло.

Като стигнахме площадката, отключих вратата, хванах за ръка Джачинти, който стоеше зад мене, и без да паля лампите, го поведох през антрето към моята спалня, която беше първата вляво. Пропуснах го да влезе, запалих нощната лампа и от прага сякаш за сбогом погледнах към моите мебели. Предоволен, че намира чиста и подредена стая — навярно се е боял, къде ще попадне — Джачинти въздъхна с облекчение, съблече си палтото и го захвърли на един стол. Казах му да почака и излязох от спалнята.

Отидох право в голямата стая, заварих мама да шие, седнала до масата. Като ме видя, тя моментално остави работата настрана и понечи да стане, навярно мислейки, че както всяка вечер трябва да ми приготви яденето. Казах й:

— Не ставай, вече съм вечеряла, а и оттатък има мъж… Не идвай по никакъв повод.

— Мъж ли? — изуми се тя.

— Да, мъж — отвърнах бързо. — Но не е Джино… един господин — и без да чакам други въпроси, излязох.

Влязох в спалнята и заключих вратата. Нетърпелив и зачервен, Джачинти ме пресрещна в средата на стаята и ме прегърна. Беше доста по-нисък и за да стигне лицето ми с устни, ме наклони над дървената табла на леглото. Стараех се да не позволя да ме целува по устата и или криех лице, сякаш засрамена, или пък се извръщах назад от привидна страст и успях в намерението си. Джачинти правеше любов така, както се хранеше — лакомо и безогледно, започвайки ту оттук, ту оттам, почти изплашен, че ще допусне да му се изплъзне нещо; бе заслепен от тялото ми, както преди малко в ресторанта бе погълнат от яденето. След като ме прегърна, изглежда, искаше да ме съблече права. Оголи ръката и рамото ми, после сякаш голотата ми обърка намеренията му и пак ме зацелува. Страхувах се, че с резките си движения ще ми скъса дрехите и накрая, без да го отблъсквам, му казах:

— Хайде, съблечи се.

Той веднага ме заряза, седна на леглото и започна да се съблича. Застанах от другата страна на леглото и направих същото.

— Майка ти знае ли? — попита.

— Да.

— И какво казва?

— Нищо.

— Не те ли порицава?

Беше ясно, че тези сведения са само допълнителна подправка към пикантното приключение. Това е обща черта на повечето мъже, малко са онези, които устояват на изкушението да не смесват удоволствието с интерес от друг род, тоест със съжаление.

— Нито одобрява, нито ме осъжда — сухо отговорих, докато се изправях и си изхлузвах комбинезона през главата, — свободна съм да правя каквото искам.

Щом се съблякох гола, подредих дрехите си на един стол и легнах по гръб в леглото с ръка под тила, с дланта на другата закрих скута си. Не знам защо си спомних, че заемам позата на езическата богиня, с която си приличахме и която дебелият художник бе показал на мама на цветната репродукция. При мисълта за голямата промяна, настъпила оттогава в живота ми, изведнъж изпитах непоносима мъка. Джачинти сигурно се смая от красотата на масивното ми и здраво тяло, което, както споменах, не се забелязваше под дрехите, защото престана да се съблича и ме загледа прехласнат, с полуотворена уста и ококорени очи:

— Хайде, побързай — рекох. — Студено ми е.

Той се съблече и се хвърли върху мене. За начина му да прави любов вече говорих, защото той бе част от него, а струва ми се, достатъчно го описах. Остава да добавя, че Джачинти беше от ония мъже, които, щом трябва да дадат пари, стават дребнаво взискателни, сякаш се страхуват, че ако се откажат от нещо, което смятат за свое право, ще бъдат измамени. Както казах, беше ненаситен и винаги имаше наум парите си, от които искаше да извлече възможно най-голяма изгода. Бързо отгатнах неговото намерение да удължава колкото се може повече срещата ни и да изтръгне от мене цялата наслада, която считаше, че му дължа. За целта се суетеше около тялото ми като край инструмент, който изисква продължителна нагласа, преди да се свири на него, и непрекъснато ме подбуждаше да правя същото. Но аз, макар и подчинявайки се, бързичко се отегчих и взех да го наблюдавам с безразличие, като че ли дребнавите му сметки бяха го отдалечили и през стъклената стена на студенината гледах с отвращение не само него, но и себе си. А това беше точно противоположното на симпатията, която инстинктивно търсех да изпитам към него в началото на вечерта, и тогава внезапно съвестта ме загриза, засрамих се и затворих очи.

Най-сетне той се измори и легнахме един до друг в леглото. Със самодоволен тон Джачинти изрече:

— Трябва да признаеш, че макар и да не съм съвсем млад, съм изключителен любовник.

— Вярно е — безразлично отвърнах.

— Всички жени ми го казват — продължи той, — и знаеш ли какво мисля? Че хубавото вино е в малките бъчви. Някои мъже са два пъти по-високи от мене, а нищо не струват.

Почна да ми става студено, надигнах се и издърпах завивката върху нас. Изтълкува движението ми като любовен жест и рече: „Браво, сега ще поспя малко“. Сгуши се в мене и наистина заспа.

Лежах неподвижно по гръб, белокосата му глава бе до гръдта ми. Завивката ни покриваше до кръста и като гледах неговото космато тяло, прорязано от дълбоки бръчки, бележещи зрялата възраст, наново изпитах усещането, че съм с напълно непознат човек. Той спеше и вече не говореше, не гледаше и не правеше движенията, присъщи на неприятния му характер. В съня, така да се каже, оставаше само доброто от него — едно човешко същество като всички, без професия, име, качества и недостатъци, просто едно човешко тяло, чиито гърди се повдигаха при дишането. Ще прозвучи странно, но докато оглеждах Джачинти и наблюдавах спокойния му сън, почти почувствах нежност и разбрах, че тя иде от старанието ми да избягна и най-малкото раздвижване, за да не го събудя. Бе симпатията, която преди напразно търсих и която най-сетне неговата побеляла глава, тежко клюмнала до младата ми гръд, събуди в душата ми. Това ме успокои, стори ми се дори, че вече не ми е толкова студено, и изпитах някакво мигновено любовно вълнение, от което очите ми се навлажниха. Както тогава, така и сега и съм прекалено чувствителна. При липса на достойни обекти, върху които да се съсредоточи, чувството не се колебаеше да обсипва недостойни хора и неща, само и само да не остава бездейно.

След двайсетина минути Джачинти се събуди и попита:

— Много ли спах?

— Не.

— Чувствам се добре — каза той, ставайки от леглото и потривайки ръце. — Ах, колко добре се чувствам! Поне с двайсет години по-млад.

Почна да се облича, като продължаваше радостно и доволно да възклицава. Облякох се мълчаливо. Като се приготви, той попита:

— Искам пак да те видя, кукло. Как да стане?

— Телефонирай на Джизела — отговорих, — всеки ден се срещам с нея.

— Винаги ли си свободна?

— Винаги.

— Да живее свободата!

След това бръкна в портфейла си и запита:

— Колко искаш?

— Кажи ти — отвърнах и искрено добавих: — Ако ми дадеш много, ще извършиш добро дело, защото съм в нужда.

В отговор той рече:

— Никога не правя добрини… Ако ти дам много, няма да е заради доброто дело, а защото си хубаво момиче и защото ме накара да прекарам една приятна вечер с тебе.

— Както искаш — казах, вдигайки рамене.

— Всяко нещо си има стойност и за всичко трябва да се плаща според стойността му — продължи той, вадейки парите от портфейла. — Добрите дела не съществуват… ти ми предостави някои неща от най-високо качество в сравнение с онези, които ми е предлагала, да речем, Джизела, и е справедливо да получиш повече от нея… Добрите постъпки нямат нищо общо… И още един съвет: никога не споменавай „Кажи ти“, остави амбулантните търговци да говорят така. Винаги се изкушавам да дам по-малко на човек, който предлага „Кажи ти“ — направи недвусмислена гримаса и ми подаде парите.

Беше щедър, както бе ме информирала Джизела, и сумата наистина надхвърли очакванията ми. Докато я вземах, отново силно преживях онова съучастие и чувственост, породени от парите, които Астарита ми даде по време на екскурзията до Витербо. Помислих, че то говори за някаква предразположеност и сигурно съм създадена точно за този занаят, въпреки че сърцето ми се стремеше към съвсем различни неща.

— Благодаря — рекох и без да си давам сметка, въодушевена, с признателност го целунах по бузата.

— Аз ти благодаря — отвърна той, тръгвайки си.

Хванах го за ръка и в тъмнината го поведох през антрето към входа на апартамента. За малко се движихме в пълен мрак, вратата на спалнята ми беше затворена, а входната още не бе отворена. И тогава някакво почти физическо усещане ми подсказа, че мама сигурно е някъде из ъглите на тъмното антре, по което минавахме с Джачинти. Вероятно се криеше зад вратата или в ъгъла до бюфета и чакаше той да си иде. Спомних си, че бе направила същото, когато късно през нощта се прибрах след срещата с Джино във вилата на господарите му, и много се ядосах при мисълта, че, както тогава, щом Джачинти си отиде, тя може да се нахвърли върху мене, да ме хване за косата, да ме довлече до дивана в голямата стая и да ме обсипе с шамари. Усещах присъствието й в мрака, дори ми се струваше, че е зад гърба ми, напрегнах се, сякаш ръката й висеше над главата ми, готова всеки момент да ме сграбчи за косите. С едната ръка държах Джачинти, с другата стисках парите. Реших, щом мама скочи върху мене, да ги пъхна в нейната. Безмълвно да й припомня, че през цялото време ме е подтиквала да печеля по този начин, а и да се опитам да й затворя устата, като я унижа за скъперническата страст, която обладаваше в душата й. Междувременно отворих вратата.

— Е, довиждане… Ще телефонирам на Джизела — рече Джачинти.

Видях го да тръгва надолу по стълбата — с широки рамене, побеляла сресана нагоре коса, махайки ми с ръка за поздрав, без да се обръща — и затворих вратата. Както предполагах, мама мигновено ми се нахвърли в тъмнината. Напразно се бях опасявала, че ще ме оскубе, противно на моите очаквания тя понечи да ме прегърне, ала тъй несръчно, че отначало даже не проумях. Вярна на плана си, потърсих нейната ръка и пъхнах парите в шепата й. Тя ги блъсна и те паднаха на пода — намерих ги на сутринта, когато излязох от моята стая. Всичко това бе твърде мъчително, ала никоя от нас не проговори.

Влязох в голямата стая и седнах до масата. Мама седна срещу мене и ме погледна. Изглеждаше разтревожена и аз се смутих. Неочаквано тя каза:

— Знаеш ли, че докато беше оттатък, в един момент се изплаших?

— От какво се изплаши?

— Не знам — рече тя. — Най-вече се чувствах самотна, стана ми много студено и като че ли вече не бях аз… Всичко наоколо ми се въртеше, знаеш как става, когато човек е пил… всичко ми изглеждаше толкова особено… Мислех: това е масата, това е столът, това е шевната машина, но въобще не бях сигурна, че наистина са масата, столът и шевната машина, и ми се струваше, че и аз съм друга. Казвах си: аз съм стара жена, която работи като шивачка, имам дъщеря, която се нарича Адриана, но не се убеждавах… За да се уверя, започнах да си припомням каква съм била като малка, на твоята възраст, когато се омъжих, когато се роди ти, и се изплаших, защото всичко като че ли е минало за един ден и изведнъж от девойка съм станала старица. Пък не съм забелязала. И когато умра — с усилие добави тя, поглеждайки ме, — ще бъде тъй, като че ли никога не ме е имало.

— Защо мислиш за тези неща? — попитах бавно. — Още си млада, какво общо има смъртта?

Тя може би не ме чу и продължи със същото увлечение, което будеше съжаление и ми се струваше неискрено:

— Страх ме беше, повтарям ти, мислех си, щом човек не иска да живее, трябва ли да живее насила?… Не казвам, че трябва да се самоубие, за да се самоубие е нужна смелост, не, но дето се вика, просто не му се живее повече, както не ти се ще да ядеш, не ти се ще да ходиш… Е, добре, кълна се в паметта на баща ти, не искам да живея повече.

Очите й бяха пълни със сълзи, устните й трепереха. Не знам защо, но и на мене ми се до плака, станах, прегърнах мама и седнахме на дивана. Поседяхме прегърнати, разплакани и двете. Бях объркана и много изморена, а приказките на мама с тяхната съмнителна логика засилваха смущението ми. Съвзех се първа, защото в края на краищата плачех от съчувствие. Отдавна се бях отказала да роня сълзи за себе си.

— Хайде, хайде — рекох и я потупах по рамото.

— Казвам ти, Адриана, не ми се живее — през сълзи повтори тя.

Пак я потупах с ръка по рамото и без да говоря повече, я оставих да се наплаче на спокойствие. Междувременно си мислех, че тези приказки явно изразяваха угризенията й. Вярно, тя винаги ме беше насърчавала да следвам примера на Джизела и да се продавам колкото може по-изгодно. Ала от речено до сторено има голяма разлика и за мама сигурно е било много тежък удар, виждайки, че водя мъж вкъщи, и усети и последвалите пари в ръката й. Сега резултатът от нейните напътствия беше налице и тя се ужаси от него. Но същевременно при мисълта, че е безсмислено да си признае грешката, сигурно изпитваше някакво горчиво задоволство. И така, вместо да ми каже в очите: „Ти постъпи лошо, не го прави повече“, предпочете да говори за неща, които нямаха нищо общо с мене — за живота си и за желанието си да умре. Често съм наблюдавала много хора, по своя воля извършили нещо осъдително, как впоследствие се опитват да се разграничат от постъпката си, съвземат се и се стремят да разговарят за по-възвишени неща, които ги представят в собствените им очи и пред околните в светлината на безкористност и благородство, отстоящи на километри от стореното или, какъвто бе маминият случай, от онова, което са допуснали да бъде направено. Повечето съвсем съзнателно действат така, докато мама, бедничката, го правеше несъзнателно, точно както й диктуваха сърцето и обстоятелствата.

Но думите й, че не иска да живее повече, ми се струваха истински. И аз не исках да живея повече, след като разкрих измамата на Джино, обаче тялото ми, нехаещо за волята, продължаваше да живее. Продължаваха да съществуват гърдите, краката и бедрата ми, които толкова се харесваха на мъжете, нуждаех се от любов и силно я желаех въпреки всичко. Бях готова да легна и да не се събудя повече, но докато спях, моето тяло продължаваше да живее, кръвта течеше във вените ми, стомахът и червата работеха, обръснатите косъмчета под мишниците поникваха, ноктите растяха, кожата ми се потеше, силите ми се възстановяваха и по някое време сутрин клепачите ми се повдигаха, очите ми отново виждаха ненавистната действителност и аз съзнавах, че независимо от желанието си да умра съм още жива и трябва да продължавам да живея. В заключение си казвах, че изобщо не си струва да се занимавам с това, че трябва да се приспособя към живота и да не разсъждавам какъв е.

Не го споделих с мама, защото си давах сметка, че мислите ми са не по-малко тъжни от нейните и няма да я утешат. Затова като видях, че престанала да плаче, се отдръпнах от нея и заявих: „Огладнях“. Беше вярно, от нерви почти не бях докоснала храната в ресторанта.

— Има ядене — каза мама, крайно доволна, че й предлагам да бъде полезна и да се заеме с нещо, което винаги е правила, — ей сега ще ида да ти го приготвя.

Тя излезе и аз останах сама. Заех обичайното си място до масата и я зачаках да се върне. Главата ми беше празна, нищо от случилото се не бе останало у мене освен сладникавия мирис на любов по пръстите и солената суха диря от сълзите по бузите ми. Седях, без да помръдвам, и се взирах в сенките, които полилеят разпръскваше по голите стени на стаята. После мама влезе, носейки чиния с месо и зеленчуци.

— Не ти затоплих супата, защото нямаше да ти хареса, а и остана малко от нея.

— Няма значение, това стига.

Наля ми чаша вино и докато се хранех, както обикновено, тя застана права и неподвижна пред мене в очакване на нарежданията ми.

— Хубав ли е бифтекът? — загрижено попита след малко.

— Да, хубав е.

— Толкова се молих на месаря да ми даде крехко месо.

Изглеждаше разведрена и наистина всичко беше като през другите вечери. Бавно привърших вечерята и след като се нахраних, се прозях и протегнах. Изведнъж се почувствах добре усещайки тялото си силно и задоволено.

— Много ми се спи — казах.

— Почакай, ще ида да ти оправя леглото — грижовно рече мама и понечи да излезе.

— Не, недей, аз ще си го оправя — спрях я. Станах, мама взе празната чиния. — Утре сутринта ме остави да се наспя. Не ме буди.

Тя се съгласи и след като й пожелах лека нощ и я целунах, отидох в моята стая. Леглото бе разхвърляно, както бяхме го оставили с Джачинти. Само пооправих възглавницата и завивката и се хвърлих на него. За миг постоях с широко разтворени очи в тъмнината, без да мисля за нищо. „Аз съм проститутка“ — изрекох с висок глас накрая, за да видя какъв ще е ефектът. Стори ми се, че не ми прави никакво впечатление, затворих очи и почти веднага заспах.