Алберто Моравия
Римлянката (11)

Втора глава

На следния ден, за своя изненада, бях отпаднала, меланхолична и бездейна, сякаш цял месец съм боледувала. Имам жизнерадостен характер и веселостта ми, дължаща се на здравето и силното тяло, винаги е надделявала над всякакви неприятности; ядосвала съм се понякога, но въпреки това жизнерадостта е побеждавала дори когато обстоятелствата са били неблагоприятни. Всеки ден например, веднага щом се събудех, изпитвах желание да запея или да кажа нещо шеговито на мама. Но тази сутрин нямаше и помен от спонтанната ми радост, бях мрачна, огорчена, изгубила присъщата си охота за дванайсетте часа живот, които денят предлагаше. На мама, която моментално забеляза необичайното ми настроение, обясних, че съм спала лошо.

Не я излъгах, просто посочих за причина една от многото последици на дълбокото оскърбление, което Джакомо бе нанесъл на душата ми. Както е известно, отдавна ми беше безразлично какво представлявам и не намирах никакво основание да се променям. Но се надявах да бъда обичана и да обичам, не се съмнявах, че отказът на Джакомо, независимо от сложните съображения, които изтъкна, се дължеше най-вече на моя занаят, и затова той изведнъж ми стана омразен и непоносим.

Самолюбието е интересно животно, което може да спи и под най-жестоките удари, но се събужда смъртно ранено от обикновена драскотина. Най-много ме нараняваше и изпълваше с горчивина и срам споменът за една фраза, която бях изрекла предишната вечер, докато слагах палтото си на закачалката. Бях попитала Джакомо: „Как ти се вижда стаята? Наистина е удобна, нали?“

Помня, че не ми отговори, а огледа обстановката с гримаса, която не разтълкувах веднага. Безспорно си беше рекъл: „Стая на уличница.“ Като премислях думите си, най ме гнетеше фактът, че съм ги изрекла с глупаво самодоволство. А трябваше да преценя, че на подчертано светски и чувствителен човек като него моята стая безусловно е приличала на отвратителен бордей, двойно по-отблъскваща заради простите мебели и предназначението й.

Искаше ми се никога да не съм изговаряла злощастната фраза, но вече я бях изтървала и нямаше как да я върна обратно. Тя ми изглеждаше като затвор, от който по никакъв повод не можех да изляза. Аз самата бях като нея и бях станала такава по собствена воля. Да не си я спомням или да се залъгвам, че никога не съм я изричала, беше равносилно да забравя себе си или да се заблуждавам, че не съществувам.

Тези мисли, подобно на бавнодействаща отрова, която постепенно следва коварния си път, ме убиваха. По правило сутрин, колкото и да удължавах безделието си, винаги идваше момент, в който постелята ме отвращаваше и тялото ми, като че задвижено от собствена енергия се разбунтуваше и скачаше от леглото. Но в онзи ден стана обратното: измина сутринта, дойде време за обед, аз всячески се подканях да стана, ала така и не помръдвах. Имах чувството, че съм завързана, обездвижена, безсилна, изтръпнала и вцепенена, сякаш някакъв огромен товар ме смазваше. Струваше ми се, че приличам на една от онези лодки с прогнили дъна, пълни с черна зловонна вода, из блатистите заливчета, в които, качи ли се човек, изгнилите дъски мигновено хлътват и лодката, навярно от години стояла така, потъва за секунда. Не знам колко време лежах с издърпан до носа чаршаф. Чух камбаните да бият на обед, после удари един, два, три, четири. Бях заключила вратата и от време на време мама, разтревожена идваше и почукваше. Отговарях й, че скоро ще стана, и да ме остави на мира.

Когато слънцето започна да се скрива, се посъвзех, с усилие, което ми се видя нечовешко, отметнах завивката и станах. С погнуса усещах крайниците си инертни, противно натежали, изправих се, едва ходех и по-скоро влачеща се от единия край на стаята до другия, се облякох. Не мислех за нищо, но с тялото си чувствах, че поне днес нямам никакво желание да хващам любовници. Облякох се и отидох при мама. Казах й, че ще прекараме вечерта заедно. Ще се поразходим из централните градски улици, сетне ще пийнем в някое кафене.

Радостта на мама, която не беше свикнала с подобни покани, кой знае защо, ме ядоса. Отново се загледах без симпатия в отпуснатите й месести бузи, в малките й очи, пълни с неискрен и несигурен блясък. Обзе ме желание да й кажа нещо грубо, което да й развали настроението, но седнах до масата в полутъмната стая и зачаках да се приготви. Бялата светлина на уличния фенер, проникваща през стъклата без перденца, осветяваше шевната машина и се разпръскваше по отсрещната стена. Сведох поглед към масата и в полумрака съгледах яркооцветените фигури на картите, оставени в редица за пасианса, с който мама залъгваше скуката си през дългите вечери. Внезапно изпитах странно чувство — стори ми се, че не тя, а аз съм майката, истинска, от плът и кръв, и в момента чакам дъщеря си Адриана, която е оттатък в спалнята, да отпрати случайния си любовник. Вероятно тези мисли идваха от това, че седях на маминия стол, пред нейната маса и карти. Понякога обстановката внушава подобни неща: ако човек, например отива на посещение в затвора му се струва, че изпитва същата безнадеждност, отчаяние и чувство за изоставеност като затворника, който от години чезне там. Ала стаята не беше затвор и мама не страдаше толкова много. Тя просто си живееше както винаги. Преди малко бях настроена враждебно към нея и сигурно именно смисълът на маминия живот бе причина за своеобразното ми превъплъщение. Понякога хората, за да оправдаят своя осъдителна постъпка, казват: „Постави се на мое място“. Е, добре, в онзи миг аз дотолкова се бях поставила на нейно място, та си представих, че самата аз съм мама.

Съзнателно се превъплътих — нещо, което с нея не бе ставало, в противен случай щеше да се съпротивлява по някакъв начин. Внезапно си втълпих, че съм повехнала, набръчкана, отпаднала и разбрах какво представлява старостта, която не само физически променя човека, но променя и характера му — прави го слаб и ограничен. Как изглеждаше мама? Няколко пъти я бях виждала, докато се събличаше и без да се замислям, бях наблюдавала нейните увиснали, изсъхнали тъмни гърди, жълтия смъкнат корем. Гърдите, които ми бяха давали мляко, и коремът, от който бях излязла, сякаш станаха мои и можех да ги докосна: въобразих си, че изпитвам същото огорчение и безсилна мъка, които видът на тъй промененото тяло сигурно й причиняваше. Красотата и младостта правят поносим и дори радостен живота. Но когато вече ги няма? Потръпнах от страх и бързо пробуждайки се от кошмара, се зарадвах, че в действителност съм хубавата и млада Адриана, че нямам никаква прилика с мама, която нито беше млада и красива, нито някога щеше да стане.

Същевременно като засякъл механизъм, който постепенно се задвижва, в ума ми бавно запъплиха мислите, които вероятно я спохождаха, докато сама в стаята ме чакаше да се появя. Естествено, не ми беше трудно да си представя какво си мисли човек като мама при подобни обстоятелства. За повечето хора подобно вживяване е плод на тяхното неодобрение и презрение към някого и всъщност те не толкова вникват в душата му, а по-скоро стоварват неприязънта си върху една марионетка, която за удобство са си създали. Аз обаче обичах мама, от обич се поставях на нейно място и знаех, че размишленията й не са користни, тревожни или срамни, нито пък имат връзка с онова, което бях и вършех. Съзнавах, че те са случайни и незначителни, понятно за личност като нея — стара, бедна и невежа жена, която цял живот така и не можа два дни поред да вярва или да се замисли за нещо, без да почувства необходимостта най-категорично да се откаже от него. Големите мисли и големите чувства, пък били те тъжни и неприятни, се нуждаят от време и закрила, подобно на нежни растения, които изискват дълъг период, за да пуснат корени и да укрепнат. Мама не бе успяла да развие в ума и сърцето си друго освен мимолетните треволяци на разсъжденията за всекидневните дреболии и грижи.

Докато се отдавах на някого за пари в спалнята си, в голямата стая пред своя пасианс тя все премисляше глупостите, за които от детството, та до сега живееше: редно ли е цените на хранителните продукти да са такива, махленските клюки, домакинските задължения, страха от болести, предстоящата работа и тям подобни. В най-добрия случай понякога навярно се заслушваше в биенето на камбаните на близката църква и между другото си казваше: „Този път Адриана се забави повечко от обикновено“. Или ако ме чуеше да отварям вратата и да разговарям в антрето: „Адриана свърши“. Какво още? Въплъщавайки се тялом и духом, действително ставах мама, дори смятах, че я обичам много по-силно отпреди.

Шумът от отварянето на вратата ме изтръгна от размишленията. Мама запали лампата и попита: „Какво правиш в тъмното?“ Заслепена от светлината, аз станах и я загледах. От пръв поглед забелязах, че изцяло се е преоблякла. Нямаше шапка на главата, а и никога не е носила, но си беше сложила черното добре ушито палто. Около врата й имаше якичка от котешки кожи, държеше голяма черна кожена чанта с жълт метален цип. Бе намокрила и сресала грижливо сивите си коси, силно изпънати и събрани в малък кок на темето, гъсто набоден с фиби. Беше напудрила безцветните си повехнали бузи и сега те изглеждаха розови. Неволно ме обзе желание да се разсмея, като я видях така пременена и тържествена, но с привичния си тон пътьом я подканих: „Да вървим“.

Знаех, че тя обича в часовете на най-голямото движение да се разхожда бавно по централните улици с най-хубавите магазини. Качихме се на трамвая и слязохме в началото на улица „Национале“. Като малка мама ме водеше тук на разходка. Тръгвахме от площад „Езедра“, тя разглеждаше една по една витрините на магазините отдясно и така стигахме до площад „Венеция“. Там минавахме на отсрещния тротоар и водейки ме за ръка, мама продължаваше внимателно да оглежда изложените стоки, след което пак се връщахме на площад „Езедра“. Без да е купила и карфица, нито да е дръзнала да влезе в някое от многото кафенета по улицата, тя ме прибираше вкъщи изморена и сънлива. Помня, че разходките не ми харесваха, защото, за разлика от нея, която се задоволяваше само с това — внимателно и педантично да огледа стоките, — аз желаех да вляза, да купя и занеса у дома някоя от новите и красиви вещи, изложени зад яркоосветените витрини. Но бързо разбрах, че сме бедни, и изобщо не показвах желанията си. Един-единствен път, вече не помня за какво, проявих каприз, както се казва. Пресякохме немалка част от многолюдната улица — мама ме влачеше за ръка, аз с всички сили се съпротивлявах, виках и плачех. Накрая, изгубила търпение, вместо да получа жадувания предмет, тя ми удари два шамара и новото преживяване ме накара да го забравя.

И така, отново съм на площад „Езедра“ и тръгвам по тротоара под ръка с мама, сякаш изминалите години не са оставили следи. Ето плочките на тротоарите, а по тях гъмжилото от крака, обути в малки и големи, с ток или без ток обувки, ботуши, боти и сандали, погледне ли човек, свят му се завива; ето минувачите сами, двама по двама или мъже, жени и деца на групи, отиват надолу или се изкачват, някои бавно, други забързани, всичките еднакви, може би защото биха искали да са различни, с едни и същи дрехи, шапки, лица, очи, устни; ето магазините за канцеларски, кожухарски, златарски и часовникарски стоки, книжарите и цветарите, магазините за платове, играчки, домашни потреби, мода, чорапи, ръкавици, кафенетата, кината, банките, ето ги зад осветените прозорци на палатите хората, които ходят нагоре-надолу или работят край бюра; ето познатите светещи реклами, а по ъглите продавачите на вестници, на печени кестени и безработните, които предлагат карти на Армения и гумени халки за чадъри; ето просяците и слепеца, застанал в началото на улицата с отпусната до стената глава, черни очила и барета в ръка, по-нататък почти стара жена с кърмаче на пресъхналата си гърда, а още по-нагоре един идиот с жълто и лъскаво дърво на отрязаната ръка, наподобяващо коляно на мястото на дланта. Озовала се отново сред познатите неща на „Национале“, изпитах неприятното усещане за застиналост и силно потреперих, по тялото ми бе преминало леденото дихание на ужаса. От радиото на едно кафене долиташе страстният и висок глас на някаква певица. Беше годината на войната с Етиопия и жената пееше „Черна муцунка“.

Естествено, мама не забеляза преживяванията ми, впрочем аз не ги и показвах. Споменах, че имам ведро и спокойно изражение и околните трудно отгатват какво ми минава през ума. Но след малко несъзнателно се развълнувах, устните ми се разтрепериха — жената бе подела сантиментална песничка.

— Помниш ли как ме разхождаше нагоре-надолу по улицата да гледаме магазините? — попитах мама.

— Да — отговори тя, — но тогава всичко беше по-евтино… Тази чанта например човек можеше да си я занесе вкъщи за трийсет лири…

От магазина за чанти преминахме към златарския. Мама се спря да гледа бижутата и с възхита рече:

— Виж този пръстен! Кой знае колко ли струва… Ами оная масивна златна гривна… Аз нямам слабост към пръстени и гривни, но към герданите — да. Имах гердан от корали, ама се наложи да го продам.

— Кога?

— Ее, преди много години.

Хрумна ми, че независимо от доходите от моя занаят, досега не съм успяла да си купя и най-мизерното пръстенче.

— Знаеш ли, реших отсега нататък да не водя никого у дома. Свършено е — казах.

За първи път явно подмятах с какво се занимавам. Мама направи някаква физиономия, която не можах да си обясня, и отвърна:

— Толкова пъти съм ти казвала: прави каквото искаш. Щом ти си доволна, и аз ще съм доволна.

Ала не личеше да е доволна. Продължих:

— Трябва да заживеем както преди. Ще се наложи пак да започнеш да кроиш и да шиеш ризи.

— Толкова години съм го правила…

— Сега не живеем с повече пари — малко жестоко настоях. — Пък и вече бяхме свикнали. Колкото до мене, чудя се с какво да се захвана.

— Какво ще правиш? — обнадеждена попита мама.

— Не знам. Пак ще започна да работя като модел или ще ти помагам в шиенето.

— Какво ще ми помагаш? — обезкуражена попита тя.

— Или ще ида да слугувам. Какво искаш да правя?

Лицето на мама беше огорчено и тъжно, като че ли ненадейно бе почувствала как натрупаните напоследък килограми се отделят от нея, както мъртвите листа падат от дърветата при първите есенни студове. Обаче убедително каза:

— Прави каквото си намислила, само ти да си доволна, повтарям.

Разбирах, че у нея се борят две противоположни чувства: любовта към мене и привързаността към спокойния живот. Домъчня ми, искаше ми се да пожертва едното от тях — или любовта, или спокойствието си. Но в живота това се случва рядко, обикновено той преминава, като заменяме последиците от нашите добродетели с последиците от пороците ни. Казах:

— Преди не бях доволна и сега не съм, само че няма да продължавам да живея така.

Повече не разговаряхме за нищо. Лицето на мама беше посивяло и обезверено, сякаш вече бе започнала да отслабва и под доскорошния й цветущ вид отново се очертаваше някогашната измършавялост. Все тъй внимателно и подробно изучаваше с поглед витрините, но го правеше механично, без радост и любопитство, като че ли замислена за друго. Навярно не виждаше нищо или по-точно съзираше не изложените стоки, а шевната машина с неуморимия педал, лудо движещата се напред-назад игла, купчините омотани полуушити ризи на работната маса и черното платно, в което увиваше готовите дрехи, за да ги разнесе на клиентите из града. За разлика от нея между мене и витрините нямаше подобни видения. Погледът ми беше ясен, мислите трезви. Различавах всички предмети и картончетата с цените им и си казвах, че наистина не искам повече да упражнявам занаята, но в действителност не умея да върша друго.

Имах желание да купя, макар и в определени рамки, немалко от изложените вещи, но от деня, в който се върнех към професията си на модел или нещо сходно, щеше да се наложи завинаги да се откажа от това. За нас с мама щеше да се възобнови познатият пестелив и несгоден живот, изтъкан от потискан глад, ненужни жертви и безрезултатни спестявания. Сега поне можех да си помечтая за някое бижу, стига да намерех кой да ми го подари. Но заживеех ли както преди, бижутата щяха да бъдат недостъпни за мене като звездите на небето. Предишният ни живот ме отвращаваше, виждаше ми се глупав, блудкав и окаян, в същото време напълно осъзнавах колко безсмислени са причините, поради които исках да променя настоящето. Защото един студент, в когото бях се влюбила, пет пари не даваше за мене. Защото нямах никакво желание да бъда такава, каквато съм. Рекох си — то е само от честолюбие, но аз не мога заради едната гордост да поставя себе си и предимно мама в някогашното жалко положение. Внезапно прозрях как животът на Джакомо, който за миг се беше приближил и слял с моя, се отклонява в различна посока, а моят си продължава по стария път. „Ако намеря някой мъж, макар и беден, да ме обикне и да се ожени за мене, тогава — да — помислих, — но заради една прищявка не си струва трудът.“ Тази мисъл ме успокои и приятно облекчение изпълни душата ми. По-нататък неведнъж го изпитвах — не само не отхвърлях отредената ми съдба, но и сама вървях насреща й. Бях каквато бях, налагаше се да съм такава и толкова. Макар да прозвучи странно, можех да бъда добра съпруга или жена, която се продава за пари, но не и беднячка, която се бъхти и мизерства само за едната гордост. Помирена със себе си, се усмихнах.

Бяхме пред магазин за дамски дрехи, вълнени и копринени тъкани. Мама рече:

— Виж какъв хубав шал. Точно такъв ми трябва.

Успокоена и разведрена, вдигнах очи и погледнах шала, който ми сочеше. Наистина беше хубав, черно-бял, с десен на клони и птици. Вратата на магазина беше отворена, виждаше се щандът, върху който имаше касетка с отделения, пълни с подобни шалове, всичките заплетени и в безпорядък. Попитах мама:

— Харесва ли ти кърпата?

— Да, защо?

— Сега ще го имаш, но първо ми дай чантата си и вземи моята.

Тя не се досети и ме загледа с отворена уста. Без да продумам, взех нейната голяма черна кожена чанта и тикнах в ръцете й моята, която беше доста по-малка. Разтворих ципа на чантата и като придържах с пръсти краищата му допрени, бавно и сякаш с намерение да купувам, влязох в магазина. Мама, която все още не беше разбрала, но не се осмеляваше да пита, ме последва.

— Искаме да разгледаме шаловете — казах на продавачката, като се приближих до касетата.

— Тези са копринени, тези кашмирени, тези вълнени, тези памучни — започна тя, като ми ги посочваше.

Прилепих се до щанда, като държах чантата на височината на стомаха си, и заопипвах шаловете, разгръщайки ги на светлината, за да огледам по-добре десена и разцветките. От черно-белите имаше поне дузина еднакви. Нарочно направих така, че един от тях се изхлузи от касетата и краят му увисна от щанда. После се обърнах към продавачката:

— Всъщност искам нещо по-ярко.

— Имаме и по-фини — каза тя, — но са по-скъпи.

— Покажете ми ги.

Продавачката се обърна, за да извади кутията от рафта. Бях готова, поотдръпнах се от щанда и отворих чантата. Дръпнах шала за края — работа за миг — и пак се долепих до щанда.

Междувременно продавачката извади кутията. Сложи я на щанда и ми показа по-големи и по-хубави шалове. Дълго и спокойно ги разглеждах, съсредоточавайки се върху цветовете и десените, дори ги показвах на мама и ги коментирах с по няколко думи, ала тя беше видяла всичко и ни жива, ни умряла ми отвръщаше само с кимане. Накрая попитах:

— Колко струват?

Продавачката каза цената. Със съжаление рекох:

— Имате право, много са скъпи, поне за мене… Въпреки това благодаря.

Излязохме от магазина и бързо се отправих към недалечната църква, защото се опасявах, че продавачката може да забележи кражбата и да ни догони сред тълпата. Мама ме бе хванала за ръка и изплашена, подозрително се оглеждаше наоколо като пиян човек, който не е напълно сигурен дали и нещата, които вижда, се олюляват и разместват край него. Досмеша ме от уплахата й. Не знаех защо съм откраднала шала, но всъщност нямаше значение, защото преди това бях откраднала пудриерата от дома на Джиновата господарка, а за подобни начинания е важна само първата крачка. Както и при първата кражба, пак изпитах онова чувствено удоволствие и ми се струваше, че разбирам защо толкова хора крадат. Църквата беше на две крачки, в една пресечка на улицата, стигнахме до нея и аз попитах мама:

— Искаш ли да влезем за малко?

— Както кажеш — с приглушен глас отвърна тя.

Влязохме в църквата — малка, бяла, с кръгла форма и колони, приличаше на танцова зала. Имаше две редици излъскани от употреба пейки, върху които от капандурите на купола се процеждаше съвсем слаба светлина. Погледнах нагоре и видях, че целият купол е изрисуван с ангели с разперени крила и бях убедена, че тези тъй красиви създания ще ме закрилят и продавачката няма да разбере за кражбата, преди да затвори магазина. Тишината, мирисът на тамян, мракът и уютът на Божия храм ми вдъхваха увереност след суматохата и ярките светлини по улицата. Бях нахълтала бързо, почти блъскайки мама, но вътре веднага се успокоих и почувствах как страхът ми изчезва. Мама понечи да бръкне в чантата ми, която продължаваше да държи. Подадох й нейната и тихо казах: „Сложи си шала.“

Тя отвори чантата и си покри главата с откраднатия шал. Потопихме пръсти в купата със светена вода и седнахме на първата редица пред големия олтар. Аз коленичих, а мама остана седнала, с ръце в скута и полузакрито лице от прекалено големия шал. Забелязах, че е развълнувана, и неволно сравних вълнението й с моето спокойствие. Бях приятно отпусната и макар да съзнавах, че съм извършила осъдителна от църквата постъпка, нямах угризения и смятах, че сега съм много по-близо до религията, отколкото по времето, когато не правех нищо, заслужаващо порицание, и със стиснати зъби работех, за да се прехранвам. Спомних си за тръпката страх, която преди малко бях изпитала, когато поглеждах към оживената улица, и почувствах утеха при мисълта, че ако има Бог, който ясно вижда вътрешния ми мир, той не открива нищо лошо и знае, че съм невинна единствено поради факта, че живея, което впрочем важи за всички хора. Вярвах, че този Бог не е там, за да ме съди и наказва, а за да оправдае моето съществуване и тъй като то пряко зависеше от него, можеше да бъде само правилно. Докато машинално изричах думите на молитвата, не отмествах поглед от олтара и зад пламъчетата на свещите съзирах картина с неясен образ, който ми се струваше, че е на Мадоната, и разбирах, че въпросът между нас двете не е дали аз трябва да се държа по този или друг начин, а дали да приема, че съм насърчена да продължавам да живея, или не. И изведнъж ми се стори, че зад свещите на олтара това окуражаване, подобно на внезапна топлота, която ме обгърна цялата, се излъчва от неясния образ на Мадоната. Да, бях поощрена да живея, въпреки че нищо не разбирах от живота, нито пък защо се живее.

Умърлушена и замаяна, мама седеше с новия шал, увиснал като човка над носа й, и щом се обърнах и я съгледах, не се сдържах, усмихнах се със симпатия и прошепнах: „Помоли се, ще ти подейства добре“. Тя силно потрепери, поколеба се, сетне сякаш с неохота коленичи и събра ръце. Знаех, че отдавна не желае да се уповава на религията, за нея тя беше лъжлива разтуха, принуждаваща я да бъде покорна и да забрави грубостта на живота. Но все пак я видях как по навик механично раздвижи устни и недоверчивото й намръщено лице наново предизвика усмивката ми. Прииска ми се да я успокоя, да й кажа, че съм променила намерението си, да не се страхува, че ще трябва да работи както преди. В нейното лошо настроение имаше нещо незряло — като дете, на което отказват обещания сладкиш — и именно това, по моя преценка, беше най-важният аспект на отношението й към мене. Определено допусках, че разчита на моя занаят, за да се радва на удобствата си, но всъщност знаех, че не е вярно.

Когато свърши молитвата, мама с яд и неохота се прекръсти, сякаш за да подчертае, че го прави за мое удоволствие; изправих се и й дадох знак да тръгваме. На прага тя си свали шала, грижливо го сгъна и сложи в чантата. Върнахме се на улица „Национале“ и аз тръгнах към близката сладкарница.

— Сега ще изпием по един вермут — казах.

— Не, не… Защо? Няма нужда — моментално отговори тя притеснена, но и доволна.

Винаги си е била такава, по стар навик все се страхуваше, че харча много.

— Е, и какво ще стане? — казах. — Един вермут…

Тя млъкна и ме последва в сладкарницата.

Заведението беше старо, барът и стените бяха облицовани с лъскав махагон, имаше много витринки, пълни с красиви кутии със сладкиши. Седнахме в един ъгъл и аз поръчах два вермута. Докато говорех със сервитьора, мама се притесняваше и неподвижна и смутена гледаше надолу. След като той донесе вермута, тя взе чашката, намокри си устните, сложи я на масата и като ме изгледа, рече сериозно:

— Хубав е.

— Вермут.

Сервитьорът донесе кутия от стъкло и метал, пълна с пасти. Отворих я и подканих мама:

— Вземи си паста.

— Не, не… За бога.

— Вземи, де.

— Ще си разваля апетита.

— От една паста!

Погледнах в кутията, избрах паста с крем и й я подадох:

— Хапни тази. Лека е.

Тя я взе и я изяде на малки хапки, като всеки път поглеждаше с разкаяние там, където е отхапала.

— Наистина е хубава — каза накрая.

— Вземи още една.

Този път тя не чака да я моля и си взе втора. Изпихме вермута, седяхме си и мълчаливо гледахме движението на клиентите из сладкарницата. Виждах, че мама е доволна, задето седи тук, погълнала две пасти и чаша вермут, наблюдава с любопитство ходенето нагоре-надолу на хората, то я забавлява и естествено няма за какво да разговаря с мене. Вероятно за първи път влизаше в подобно заведение, всичко бе ново и непознато за нея и й пречеше да разсъждава.

Влезе млада дама, която водеше за ръка момиченце в късо палтенце, с якичка от бяла пухкава кожа и бели вълнени чорапи и ръкавици. Жената избра от витрината на бара паста и му я подаде. Казах на мама:

— Когато бях малка, ти никога не ме водеше в сладкарници.

— Та нима можех? — отвърна тя.

— Обаче сега — спокойно додадох — аз съм тази, която те води.

Тя помълча, после унило рече:

— Натякваш ми, че съм дошла тук… Аз не исках да идвам.

Сложих ръката си върху нейната:

— Нищо не ти натяквам. Напротив, радвам се, че те доведох. Баба някога водила ли те е на сладкарница?

Тя поклати глава и отговори:

— До осемнайсетгодишна не съм излизала от квартала.

— Виждаш ли сега — казах, — в едно семейство трябва да има човек, който един ден да направи някои неща. Нито ти си ги правила, нито майка ти, нито нейната майка вероятно… Сега аз ги правя… Не може вечно да продължава така.

Тя не отвърна нищо и така поседяхме още четвърт час да погледаме хората. После си отворих чантата, извадих кутия цигари и запалих една. Често жени като мене пушат на обществени места, за да привлекат вниманието на мъжете. Но в онзи момент и през ум не ми минаваше да примамвам любовници, поне за вечерта бях решила да не предприемам нищо. Просто ми се пушеше. Доближих цигарата до устните си, всмукнах дима и го издухах през носа и устата, оглеждах хората и държах цигарата с два пръста.

Но въпреки волята ми в моето движение сигурно е имало нещо предизвикателно, защото видях как близо до бара един мъж, който поднасяше към устата си чаша кафе и се готвеше да отпие, я задържа и ме загледа втренчено. Беше около четирийсетгодишен, нисък, с гъста къдрава коса, изпъкнали очи и масивни челюсти. Тилът му беше толкова широк, че изглеждаше без врат. Държеше чашката и не сваляше очи от мене като бик, зърнал червена дреха и преди да връхлети, се спира с наведена глава. Беше добре облечен, макар и не елегантно, с вталено палто, което подчертаваше раменете му. Загледах надолу и за минута с цигара в ръка премислях „за“ и „против“ този мъж. Знаех, че природата му е такава — един поглед щеше да е достатъчен, за да се подуят вените на шията му и да стане морав в лицето, но не бях съвсем убедена, че ми харесва. После усетих, че като невидим сок, който разпуква набръчканата кора и разкрива крехките кълнове, желанието да го прелъстя възбуди тялото ми и ме принуди да изоставя хладното си държание. И то едва един час след решението ми да зарежа занаята. Помислих си, че действително друго не ми остава, то беше по-силно от мене. Но го помислих с радост, защото откакто излязох от църквата, се бях примирила със съдбата си такава, каквато беше и разбрах, че приемането й ми струваше повече от който и да е благороден отказ. И тъй след кратък размисъл вдигнах очи към мъжа. Стоеше си там подлуден, с чашка кафе в дебелата космата ръка и с биволски очи, вторачени в мене. Тогава, образно казано, започнах преследването и с цялото лукавство, на което съм способна, го изгледах закачливо и предразполагащо. Той открито откликна и както бях предположила, лицето му почервеня. Изпи кафето, сложи чашката на бара и изпъчен и вдървен във вталеното си палто, със ситни стъпки отиде на касата и плати. На прага се обърна и ми направи недвусмислен и властен знак, че ще ме чака. С очи му отговорих утвърдително. Мъжът излезе и аз рекох на мама:

— Ставам, но ти остани, защото не мога да си тръгна с тебе.

Тя се наслаждаваше на гледката в сладкарницата и смаяна подскочи:

— Къде отиваш?… Защо?

— Навън има един мъж, който ме чака — отговорих, изправяйки се. — Ето ти парите. Плати и се прибирай вкъщи. Всъщност аз ще те изпреваря, но няма да съм сама.

Тя ме изгледа, струва ми се, с угризение. Не каза нищо. Кимнах за довиждане и тръгнах. Мъжът стоеше на улицата. Едва излязох и той се хвърли върху мене, като стискаше силно ръката ми:

— Къде искаш да отидем? — запита.

— Ще идем у дома.

Така след няколко часа терзания аз се отказах да се боря срещу онова, което, изглежда, бе моя съдба, даже я прегърнах с повече обич, както се прегръща непобедим враг, и се почувствах свободна. Някои ще си помислят, че ми е било много лесно да приема недостойната, но доходна съдба, вместо да се откажа от нея. Но аз нерядко съм се питала защо тъгата и яростта толкова често съжителстват в душите на онези, които искат да живеят съобразно дадени норми или да се подчиняват на определени идеали, и защо други, които приемат собствения си нищожен и жалък живот, обикновено са весели и безгрижни. Всъщност в тези случаи човек се подчинява не на някакви норми, а на темперамента си, който се превръща в истинска и лична съдба. Моят, както казах, безусловно налагаше да бъда весела, нежна и спокойна, и аз го приемах.