Алберто Моравия
Римлянката (16)

Седма глава

След този ден продължих да живея постарому. Наистина обичах Мино и неведнъж ми се искаше да изоставя моя занаят, тъй несъвместим с истинската любов. Но независимо от любовта положението ми не се беше променило, намирах се в същата точка, тоест без пари и без възможност да ги печеля по друг начин. От Мино не исках да вземам, а и той разполагаше с ограничени средства, неговото семейство му изпращаше колкото да се издържа. И тук трябва да кажа, че изпитвах неудържимо желание да плащам навсякъде, където ходехме заедно, в кафенетата или ресторантите. Той редовно отхвърляше предложенията ми, което винаги ме разочароваше и огорчаваше. Когато Мино нямаше пари, ме водеше в градските градини, сядахме на някоя пейка и като същински бедняци гледахме минувачите и разговаряхме. Един ден му казах:

— Нищо че си без пари, нека отидем в някое кафене. Аз ще платя… Какво ти пречи?

— Това е невъзможно.

— Защо? Искам да вляза в кафене и да пийна нещо.

— Тогава иди сама.

Всъщност блазнех се да платя за Мино, а не да ида в кафене. Имах дълбоко, мъчително и упорито желание да го направя и още по̀ би ми харесало направо да му давам парите, всички спечелени пари, които получавах от случайните си любовници. Струваше ми се, че единствено така мога да му засвидетелствам любовта си, и мислех, че ако го издържам, ще го привържа по-силно към себе си, отколкото обвързва любовта. Един път му казах:

— Ако ти давам от моите пари, ще ми бъде много приятно, а съм сигурна, че и ти ще изпиташ някакво удоволствие.

Той започна да се смее и отговори:

— Нашите отношения, поне доколкото ме засягат, не се базират на удоволствието.

— А на какво?

Мино се поколеба и отвърна:

— На волята ти да ме обичаш и на слабостта ми да й се противопоставям… Но не е речено, че слабостта ми е безгранична.

— Какво значи това?

— Съвсем просто е — спокойно отговори той. — Толкова пъти съм ти го обяснявал. Ние сме заедно, защото ти пожела. Аз обаче не съм искал и поне теоретически няма да го поискам.

— Стига, стига! — прекъснах го. — Не става дума за нашата любов. Сгреших, че заговорих за това.

Нерядко, когато се замислях за характера му, с болка стигах до извода, че той изобщо не ме обича и за него аз съм като предмет за някакъв си експеримент. В действителност Мино беше всецяло зает със себе си, но вътре, в тези граници, характерът му се разкриваше като изключително сложен. Той беше — както, струва ми се, вече стана ясно — младеж от заможно провинциално семейство, деликатен, интелигентен, образован, възпитан, сериозен. Неговото семейство, от малкото, което успях да разбера, защото той не обичаше да говори, беше точно от онези, в които, с напразните си мечти за нормалност, ми се щеше да съм родена. Семейството беше традиционно: бащата лекар и собственик на земи, майката сравнително млада, прекарва голяма част от времето си вкъщи и мисли само за съпруга и децата, три по-малки сестри и по-голям брат. Вярно, бащата беше работодател и местен авторитет, майката съвсем престорено набожна, сестрите по-скоро вятърничави, а по-големият брат направо разюздан младеж от рода на Миновия приятел Джанкарло, но недостатъците им, общо взето, бяха напълно приемливи и на мене, родената сред толкова различни условия и хора, едва ли не ми се виждаха качества. Неговото семейство беше доста задружно и всички — родителите, братът и сестрите — бяха много привързани към Мино.

Мислех, че е голям късметлия, като се е родил в подобна среда. Ала Мино изпитваше към близките си неприязън, антипатия и отвращение, които не можех да си обясня. И същите, неприязън, антипатия и отвращение, изглежда, изпитваше и към себе си заради онова, което е и което прави. Но омразата към самия себе си вероятно бе само отражение на омразата му към семейството. С други думи, той сякаш ненавиждаше у себе си всичко, което бе останало предано на семейството или, с други думи, което дължеше на влиянието на домашния кръг. Казах, че беше възпитан, образован, интелигентен, деликатен, сериозен. Мино презираше интелигентността, възпитанието, културата, деликатността и сериозността си само защото подозираше, че ги дължи на средата и дома, в който беше роден и израснал.

— Но всъщност — попитах го веднъж — какъв ти се иска да бъдеш? Това са все хубави качества, трябва да благодариш на Бога, че ги притежаваш.

— Хм — едва промълви той, — но как ми служат… Лично аз предпочитам да съм като Сондзоньо.

Кой знае защо, Мино беше поразен от историята на Сондзоньо.

— Какъв ужас! — възкликнах. — Той е чудовище, а ти искаш да приличаш на него.

— Естествено, че не искам във всяко отношение да бъда като Сондзоньо — спокойно обясни. — Просто го посочих, за да поясня мисълта си. И все пак Сондзоньо е създаден да живее на този свят, а аз — не.

— А ще ти е интересно ли да знаеш каква бих искала да съм аз? — попитах.

— Да чуем.

— Бих искала да съм — започнах бавно, наслаждавайки се на думите, всяка от които, струва ми се, съдържаше по една моя дълго лелеяна мечта — точно такава, какъвто си ти, макар че на теб ти е неприятно да си такъв… Да съм родена в богато семейство като твоето, което да ми даде добро възпитание, да живея в хубава и чиста къща като твоята… Иска ми се да съм имала способни учители, гувернантки чужденки, да ходя всяко лято на море или планина, да имам хубави дрехи, да ме канят на гости и да приемам гости… После да се омъжа за някой добър, заможен мъж с професия, който да ме обича. Да живея с него и да имам деца.

Разговаряхме легнали в леглото. Внезапно, както често постъпваше, Мино скочи върху мене, притисна ме грубо, почна да ме разтърсва и заповтаря:

— Браво, браво!… Значи искаш да си като госпожа Лобианко.

— Коя е госпожа Лобианко? — объркана и малко засегната попитах.

— Една отвратителна вещица, която често ме кани на приемите си с надеждата, че ще се влюбя в някоя от ужасните й дъщери. Защото аз съм това, което на светски жаргон се нарича добра партия.

— Но аз съвсем не искам да съм като госпожа Лобианко.

— И въпреки всичко щеше да си, ако притежаваше нещата, за които говориш. И госпожа Лобианко е родена в богато семейство, което й е дало отлично възпитание, осигурило й е надарени учители и гувернантки чужденки, пратило я е на училище, дори, мисля, в университет. И тя е била отгледана в красива и хигиенична къща, и тя всяко лято е ходила на море или планина, носила е хубави дрехи, канили са я на гости и е приемала гости… куп покани и куп приеми… Тя също се е омъжила за добър мъж — инженер Лобианко, който работи и носи много пари вкъщи. Най-сетне и тя има от съпруга си, на когото даже вярвам, че не е изневерявала, няколко деца. По-точно три дъщери и син. И въпреки това, както казах, е отвратителна вещица.

— Но тя щеше да е същата, независимо от средата си.

— Не, тя е като приятелките си и приятелките на нейните приятелки.

— Щеше да е същата — възразих, опитвайки да се освободя от неговата възгруба прегръдка, — всеки си има характер. Навярно госпожа Лобианко е вещица, но аз съм сигурна, че при такива условия щях да съм много по-добра, отколкото съм сега.

— Нямаше да си по-малко ужасна от госпожа Лобианко.

— Но защо?

— Така.

— Да видим… Твоето семейство струва ли ти се ужасно?

— Без съмнение.

— Ти също ли си ужасен?

— Също. Във всичко, по което приличам на семейството си.

— Но защо, кажи защо?

— Така.

— Не е отговор.

— Същия отговор — рече той — би ти дала госпожа Лобианко, ако й зададеш определени въпроси.

— Какви въпроси?

— Няма значение какви — нехайно отвърна той. — Неудобни. Едно важно изречено „така“ затваря устата и на най-любопитните. Така… без никаква причина… така.

— Не те разбирам.

— Какво значение има, че не се разбираме, щом наистина се обичаме? — рече накрая той, като ме прегърна по свойствения си ироничен маниер, лишен в същината си от любов.

Спорът завърши. Защото Мино не само че никога не се отдаваше напълно, с чувство и запазваше известна резервираност за най-важното, за да лиши от стойност редките си любовни изблици, но и изобщо не ми доразкриваше мислите си; винаги, когато смятах, че съм достигнала сърцевината на разсъжденията му, той ме отблъскваше с шега или комична постъпка, убягваше ми и аз не можех да го разбера. Беше във всяко отношение изплъзващ се. Отнасяше се с мене като с по-низш човек, все едно експериментираше с научна цел. Може би именно затова толкова, тъй покорно и безнадеждно го обичах.

Всъщност имах впечатлението, че мрази не само собственото си семейство и среда, а всички хора. Не помня повода, по който веднъж той заяви:

— Богатите са ужасни, но и бедните, макар по други причини, не са по-добри.

— Я по-добре — казах — направо си признай, че ненавиждаш хората, без изключение.

Започна да се смее:

— Теоретично, когато не съм сред тях, не ги ненавиждам. Даже, колкото повече вярвам, че ще се усъвършенстват, толкова по-малко ги мразя. Ако не вярвах в това, не бих се занимавал с политика. Когато съм сред хора обаче, те наистина ме ужасяват. — И изведнъж горчиво добави: — Хората нищо не струват.

— Ние също сме хора — възразих — и излиза, че нищо не струваме. Следователно нямаме право да съдим.

Мино отново се засмя и отвърна:

— Но аз не ги съдя, усещам ги или по-точно ги подушвам, както кучето подушва следа. Нима кучето съди? Подушвам ги коварни, глупави, егоистични, дребнави, вулгарни, неискрени, горделиви, пълни подлеци. Подушвам ги, това е усещане. Нима може да се заличи едно усещане?

Чудех се какво да отговоря, затова казах само:

— Аз нямам такова усещане.

Веднъж Мино подхвърли:

— Всъщност не знам дали хората са добри или лоши, но без съмнение са ненужни, излишни.

— Какво ще рече това?

— Искам да кажа, че прекрасно би могло да мине и без човечеството. То не е нищо повече от един грозен израстък върху лицето на земята… Светът ще бъде несравнимо по-хубав без хората, без техните градове, улици, пристанища, малките им удобства. Представи си колко по-красиво би било, ако има само небе, море, дървета, земя, животни.

Не се стърпях, засмях се и възкликнах:

— Колко си странен!

— Човечеството — продължи той — е нещо безначално и безкрайно, но категорично отрицателно. Неговата история е само продължителна прозявка от скука. За какво е нужно човечеството? Аз бих могъл да мина и без него.

— Но ти също — казах — си част от него. И без себе си ли можеш да минеш?

— Преди всичко без себе си.

Друга негова фиксидея, необяснима, доколкото не се стремеше да я приложи на практика и служеше единствено за да му разваля удоволствието, беше целомъдрието. Мино непрестанно го възхваляваше и най-вече, сякаш напук, непосредствено след като бяхме се любили. Твърдеше, че любовта е най-глупавият и най-лесен начин да се освободиш от всички въпроси, като прикрито и незабелязано ги пропъдиш от съзнанието си, както нежелани гости се извеждат през страничния вход.

— След като са свършили работата, той и неговата съмишленица — съпруга или любовница — тръгват на разходка и са невероятно разположени да приемат света какъвто е, дори да е най-лошият от всички възможни.

— Не те разбирам — казах.

— И все пак — отвърна той — поне това би трябвало да разбираш. Или не е от специалността ти?

Обидих се и рекох:

— Моята специалност, както казваш, е да те обичам. Ако искаш, отсега нататък няма да се любим. Аз пак ще те обичам силно.

Мино се разсмя и попита:

— Наистина ли си сигурна?

В онзи ден повече не говорихме на тази тема. По-късно Мино често се връщаше към същите неща, повтаряше ги и накрая престанах да обръщам внимание, приех ги, както редица други черти от пълния му с противоречия характер.

За политика обаче, с малки изключения, той никога не отваряше дума. И до днес не знам към какво се е стремял, какви са били идеалите му, към коя партия принадлежеше. Моята неосведоменост се дължеше отчасти на тайната, в която Мино забулваше тази страна от живота си, отчасти на факта, че нищо не разбирах от политика и от липса на интерес и плахост не го помолих да ме осветли по тези въпроси. Постъпих зле и Бог ми е свидетел, че после се разкайвах. Но тогава ми се струваше много удобно да не се забърквам в неща, които считах, че не ме засягат, и да мисля само за любов. Изобщо държах се като много жени — съпруги и любовници, които дори не знаят по какъв начин мъжете им печелят парите, които носят вкъщи. От време на време се случваше да срещна двамата приятели на Мино, с които той се виждаше почти всеки ден. В мое присъствие те също нищо не споменаваха за политика, шегуваха се или разговаряха за маловажни неща.

Все пак не успявах да прогоня от сърцето си една постоянна тревожна напрегнатост, защото съзнавах, че да се кроят заговори срещу правителството, е опасно. Най-много се страхувах да не би Мино да прибегне до насилие; в невежеството си не разграничавах идеята за конспирация от идеята за въоръжена съпротива. В тази връзка помня един факт, който показва как, макар и смътно, съм долавяла, че съм била длъжна да се намеся, за да предотвратя опасностите, които го заплашваха. Знаех, че е забранено да се носи оръжие и има случаи, когато хора са съдени и вкарани в затвора само защото без разрешение са носили оръжие. От друга страна, в определени моменти човек престава да мисли и използването на оръжие често е излагало на опасност хора, които при други обстоятелства биха се спасили. Затова си мислех, че пистолетът, с който той толкова се гордееше, не само не му е нужен, както претендираше, но и щеше да се окаже изключително опасен, ако по някаква причина си послужеше с него или просто откриеха, че го носи. Не дръзвах да му говоря за това, защото си давах сметка, че ще е безполезно. Накрая реших да действам скришом. Веднъж Мино беше ми обяснил принципа на оръжието. Един ден, докато спеше, измъкнах пистолета от джоба на панталоните му, свалих пълнителя и махнах патроните. После затворих пистолета и го пуснах обратно в джоба. Патроните скрих в чекмеджето под бельото. Извърших всичко за миг, върнах се в леглото и заспах. След два дни сложих патроните в чантата си и отидох да ги хвърля в Тибър.

В един от онези дни ме посети Астарита. Почти бях забравила за него, а за камериерката смятах, че съм изпълнила дълга си докрай, и повече не ми се занимаваше с тази история. Астарита ме осведоми, че свещеникът предал пудриерата в полицейския участък и след като била върната, по съвет на полицията, госпожата оттеглила обвинението си, признали камериерката за невинна и я освободили. Трябва да кажа, че новината ме зарадва преди всичко защото разсея ужасното предчувствие, което се бе загнездило у мене след онази изповед. Но аз вече не мислех за жената, която вече бяха пуснали на свобода, а за Мино; казах си, че след като и обвинението, от което толкова се страхувах, е отпаднало, няма какво да се боя нито за себе си, нито за него. С несдържана радост прегърнах Астарита.

— Толкова ли държеше жената да излезе от затвора? — недоверчиво подхвърли той.

— На тебе — излъгах, — дето всеки ден с леко сърце пращаш в затвора кой знае колко невинни хора, навярно ти се вижда странно, но за мене беше истинско мъчение.

— Аз не пращам никого в затвора — измърмори Астарита. — Само изпълнявам дълга си.

Попитах:

— Ти видя ли свещеника?

— Не, не съм… Обадих се по телефона, съобщиха ми, че пудриерата действително била предадена от някакъв свещеник, който я получил под тайната на изповедта… Тогава аз направих препоръката.

Стана ми тягостно, без да разбирам защо. После попитах:

— Ти наистина ли ме обичаш?

Той се смути от въпроса ми и като ме притисна, със заекване отговори:

— Защо питаш? Не би трябвало повече да се съмняваш.

Искаше да ме целуне, но аз се изплъзнах и казах:

— Попитах те, защото държа да знам дали щом те помоля, винаги ще ми помагаш, както ми помогна сега.

— Винаги — отговори той разтреперан. Приближи лицето си до моето. — А ти ще бъдеш ли мила с мене?

След като Мино се върна, твърдо бях решила, че повече няма да имам нищо общо с Астарита. Той не беше като случайните ми любовници и макар че не го обичах, даже в определени моменти направо се отвращавах от него, имах чувството, че ако му се отдам, ще изневеря на Мино. Изкуших се да му кажа истината: „Не, повече никога няма да бъда мила с тебе“, но си промених намерението и се въздържах. Досетих се, че той е силен, че всеки ден Джакомо може да бъде арестуван и ако искам Астарита да се намеси в негова полза, не бива да го отблъсквам. Успокоена, на един дъх изрекох:

— Да, ще бъда мила с тебе.

— Кажи — упорито настоя той, — кажи, обичаш ли ме поне малко?

— Не, за обич не може да става и дума — решително отвърнах. — Знаеш го, толкова пъти съм ти го казвала.

— И никога ли няма да ме обикнеш?

— Мисля, че не.

— Защо?

— Няма за какво.

— Сигурно обичаш някого другиго.

— Това не трябва да те интересува.

— Имам нужда от любовта ти — отчаян рече той, без да откъсва от мене ядния си поглед. — Защо не искаш да ме обикнеш поне малко?

Разреших му да остане при мене до късно през нощта. Астарита беше съкрушен, че не мога да го обикна, и въобще не изглеждаше убеден, че му казвам истината. „Аз не съм по-лош от другите мъже — повтаряше — защо да не обичаш мене, а друг?“ Той наистина будеше съжаление, настойчиво питаше какви са чувствата ми и все търсеше в думите ми някаква опорна точка за надеждите си. В един момент ми се прииска да го излъжа и да му създам илюзията, на която толкова много държеше. Направи ми впечатление, че през споменатата нощ бе по-меланхоличен и отблъскващ, отколкото обикновено. Като че ли искаше по някакъв начин без думи да ми вдъхне любовта, която сърцето ми му отказваше. Помня, че в един момент пожела да седна гола в креслото. Коленичи пред мене, сложи ръка в скута ми, долепи лице до стомаха ми и дълго остана неподвижен. Междувременно аз неспирно трябваше да го милвам лекичко по главата. Не за първи път Астарита ми налагаше подобна любовна пантомима, но тогава ми се стори по-отчаян от всякога. Силно притискаше лице в корема ми, сякаш искаше да влезе там и да бъде погълнат, и от време на време простенваше. В онези мигове не приличаше на любовник, а на дете, което търси закрилата и топлината на майчиния скут. Мина ми през ума, че мнозина биха предпочели никога да не са се раждали и че в поведението на Астарита вероятно несъзнателно се изразяваше неговото смътно желание отново да бъде приютен в тъмната утроба, от която с болка е бил изхвърлен на белия свят.

През същата нощ странностите му продължиха толкова дълго, че с отпусната на креслото глава и ръка върху неговата глава, заспах. Не знам колко съм спала, но за секунда ми се стори, че се пробуждам и виждам Астарита облечен, не коленичил в краката ми, а застанал срещу мен да ме наблюдава с жлъчните си, меланхолични очи. Но може би бе сън или халюцинация. Факт е, че внезапно наистина се събудих и видях, че си е заминал, оставяйки в скута ми, там, където бе притискал лице, обичайната сума.

Сетне изминаха петнайсетина от най-щастливите дни в живота ми. Почти всеки ден се срещах с Мино и макар отношенията ни да не бяха по-различни, свикнах да се задоволявам с малкото, което бяхме постигнали. Без думи между нас бе установено, че Мино не ме обича, никога няма да ме заобича и винаги ще предпочита целомъдрието пред любовта. Също така мълчаливо бе установено, че аз от своя страна го обичам, винаги ще го обичам и ще предпочитам непълноценна и мимолетна любов като нашата пред никаква. Не съм устроена като Астарита и макар да ми бе болно, че Мино не ме обича, все пак намирах много удоволствие в любовта. Не бих могла да се закълна, че дълбоко в душата ми не е дремела надеждата с постоянната си отстъпчивост, търпение и всеотдайност да накарам Мино да ме обикне. Но въпреки това не правех нищо, за да се сбъдне мечата ми.

Без по нищо да проличи, се опитвах да вляза в неговия живот и като не можах да проникна през парадния вход, си блъсках главата, как да се прокрадна през задната врата. Въпреки демонстрираната и вярвам, искрена омраза на Мино към хората, макар и странно, тя се изразяваше в неудържимо желание да действа в полза на онова, което той смяташе, че е за тяхно добро. Мино го правеше от сърце, макар че почти винаги внезапното му разколебаване и саркастичното му негодувание пречеха. През споменатия период той сякаш се пристрасти към онова, което с иронична нотка наричаше мое възпитание. Аз го насърчих, защото както казах, целях да се привърже към мен. Неговият експеримент обаче завърши твърде скоро, и то така, че си струва да го разкажа. Когато идваше вечер при мене, той носеше свои книги и след като накратко ми обясняваше за какво става дума, четеше ту един, ту друг откъс. Четеше хубаво и съобразно темите с голяма изразителност и жар, която зачервяваше лицето му и придаваше на чертите му необичайно оживление. Той подбираше предимно неща, които аз, колкото и да се напрягах, не успявах да разбера, затова много скоро преставах да слушам и ненаситно наблюдавах изражението на лицето му. По време на четенето той истински и без страх разкриваше същността си. Този факт ме порази, защото дотогава мислех, че най-благоприятното условие за разголване на човешката душа е любовта, а не четивото. С Мино обаче, както изглежда, бе точно обратното: не бях виждала толкова ентусиазъм и чистосърдечност у него даже в редките моменти на искрено чувство към мене, както докато с подходяща за случая интонация ми представяше любимите си писатели. Тогава изчезваше най-вече театрално фалшивият и подигравателен израз, който дори в най-важните моменти не го напускаше напълно и оставяше впечатление, че Мино винаги играе предначертана и неприсъща му роля. Даже няколко пъти забелязах, че очите му се навлажняват. После той затваряше книгата и грубо ме питаше:

— Хареса ли ти?

Обикновено отвръщах, че ми е харесало, без да обяснявам защо, нещо, което не бях в състояние да направя, защото, както казах, въобще не полагах усилия да схвана толкова неясната ми материя. Но един ден Мино настойчиво попита:

— Кажи защо ти хареса, обясни.

— Право да си кажа — след миг колебание отвърнах, — не мога, защото нищо не разбрах.

— Защо не ми каза?

— Защото разбирам съвсем мъничко от онова, което ми четеш.

— И си ме оставила да продължа, без да ме предупредиш?

— Виждах, че ти е приятно, и не исках да ти развалям удоволствието от четенето… А и въобще не се отегчавах. Много е интересно да те наблюдава човек, когато четеш.

Мино ядосано скочи на крака:

— По дяволите! Ти си глупачка, тъпачка!… А на мене дъх не ми остана… Ти си идиотка.

Понечи да ме удари с книгата по главата, но навреме се овладя и дълго все така продължи да ме ругае. Оставих го да даде воля на чувствата си, после подхвърлих:

— Твърдиш, че искаш да ме превъзпиташ, но първото условие за това е да намериш начин как да отпадне необходимостта да се прехранвам така, както ти е известно. За да примамвам мъжете, наистина не се нуждая от четене на стихове или размисли за морала. И хич да не мога да чета и да пиша, пак ще ми плащат толкова.

Мино хапливо откликна:

— Иска ти се да имаш хубава къща, съпруг, деца, дрехи, кола, ех… Бедата е, че и госпожите Лобианко не четат макар и по други причини, но не по-малко извинителни.

— Не знам какво ми се иска — отговорих поядосана, — но такива книги подхождат на по-друго положение от моето. Все едно да подариш много скъпа шапка на просяк и да го караш да я носи заедно с дрипите, които носи.

— Тъй да бъде — каза той, — но това е последният път, когато съм ти прочел нещо.

Разказвам за тази разпра, защото ми се струва типична за начина, по който Мино мислеше и действаше. Струва ми се, че дори да не си бях признала, че не разбирам нищо, се съмнявам, че той щеше да продължи образователните си усилия. И не толкова от нежелание, колкото от присъщата му неспособност да упорства в начинания, които изискват продължително и истинско въодушевление. Мино никога не си го призна открито, но аз разбрах, че често скептицизмът, който прозираше в неговите думи, отговаряше на същинското му душевно състояние. Случваше се да изпадне във възторг от някоя идея и докато траеше огънят на увлечението, той смяташе, че е осъществима. После внезапно огънят угасваше и Мино изпитваше единствено досада, отвращение и във висша степен усещане за абсурдност. И тогава или се отдаваше на хладно и бездейно равнодушие, или постъпваше машинално и привично, сякаш огънят никога не е угасвал, с една дума — преструваше се. Трудно ми е да обясня какво точно ставаше с него при подобно стечение на обстоятелствата, навярно жизнеността му рязко секваше, като че ли изведнъж цялата топлина на кръвта се отдръпва от мозъка му, оставяйки след себе си празнота и пустота. Беше ненадейно, непредвидимо и пълно пречупване, сравнимо с неочакваното прекъсване на електрическия ток, потапящо в мрак празнично осветена допреди минута къща, или пък с внезапно изгубил енергията си мотор, чиито колела спират да се въртят и той престава да се движи. Това неравномерно редуване на жизненост с апатия и инертност се забелязваше веднага. Има един любопитен случай, на който навремето не придадох голямо значение и едва впоследствие, си изясних колко показателен е бил. Веднъж Мино между другото ме попита:

— Ще ти бъде ли приятно да направиш нещо за нас?

— Кои нас?

— Нашата група… Например да ми помогнеш в разпространяването на позивите?

Както винаги, чаках всичко, което можеше да ни сближи и да укрепи отношенията ни. Без колебание отговорих:

— Разбира се, кажи какво трябва да направя и ще го направя.

— А не се ли страхуваш?

— Защо да се страхувам? Щом ти го вършиш…

— Да, но най-напред — рече — е необходимо да ти обясня за какво става въпрос. Първо трябва да познаваш нашите идеи, заради които се излагаш на рискове.

— Ами обясни ми ги.

— Не те интересуват.

— Защо? Разбира се, че ме интересува какви са. Освен това нещата, с които се занимаваш, ме интересуват ако не за друго, поне защото ти си се заел с тях.

Гледаше ме, внезапно очите му блеснаха и лицето му пламна.

— Добре — бързо отговори, — днес е много късно, но утре ще ти обясня подробно. От четенето на глас се убедих, че книгите те отегчават, но внимавай, това ще продължи дълго и ще трябва да ме слушаш и следваш. Дори ако понякога ти се стори, че не разбираш.

— Ще се постарая да разбера — казах.

— Би трябвало да разбереш — рече, сякаш си говореше сам, и ме остави.

На следващия ден го чаках, но той не дойде. Пристигна след два дни и щом влезе в стаята, без да продума, седна на фотьойла до леглото.

— Е — весело казах, — готова съм, слушам те.

Бях забелязала пребледнялото му лице, помътнелите очи и посърналия му вид, но реших да не им обръщам внимание. Най-сетне той отвърна:

— Безсмислено е да слушаш, защото нищо няма да чуеш.

— Защо?

— Така.

— Кажи го направо — възнегодувах. — Мислиш, че съм прекалено глупава или прекалено невежа, за да схвана някои работи… Благодаря.

— Не, грешиш — отговори сериозно той.

— Тогава защо?

Продължихме още малко по същия начин: аз настоявах да ми обясни, той се измъкваше. Накрая заяви:

— Държиш да знаеш защо ли? Защото аз самият днес не бих могъл да ти изложа идеите си.

— Но как така, нали непрекъснато мислиш за тях?

— Вярно, постоянно ги премислям, но от вчера и кой знае още колко време идеите не са ми ясни и нищо не разбирам.

— Е, хайде започвай.

— Постарай се да ме разбереш — каза. — Ако бях ти ги изложил преди два дни, когато ти предложих да работиш за нас, сигурен съм, че не само щях да го направя ясно и убедено, но и че ти прекрасно би ги схванала. Днес навярно съм способен само да произнеса подходящите думи, но ще е механично и в никакъв случай не бих се захванал. Днес — заключи, отчетливо изговаряйки думите на срички — аз съм в пълно неведение.

— Вече нищо не разбираш, така ли?

— Да, нищо не разбирам: идеи, концепции, факти, спомени, убеждения, всичко се е превърнало в буламач, който изпълва главата ми — удари се с пръсти по челото.

— Цялата глава! Чак ме догнусява!

Разколебана и недоумяваща го гледах. После той с негодувание изръмжа:

— Постарай се да разбереш — повтори. — Не само идеите, но всичко написано, казано или замисляно днес ми се струва неразбираемо, абсурдно… например, ти знаеш ли „Отче наш“?

— Да.

— Добре, кажи го.

— „Отче наш — започнах, — ти, който си на небесата…“

— Стига! — прекъсна ме. — Сега за миг помисли как от векове е била произнасяна молитвата, с какво разнообразие от чувства. Е, добре, аз изобщо не я разбирам, в никакъв смисъл. Бих могъл да я кажа в обратен ред, за мене ще означава същото.

Замълча, после продължи:

— Не само думите ми въздействат така, но и даденостите, хората. Ти си до мене, седнала си върху облегалката на фотьойла и сигурно си мислиш, че те виждам, ала аз не те виждам, защото не те разбирам. Мога да те докосна и пак няма да си ми понятна, дори те докосвам… — и изричайки го, сякаш обзет от лудост, дръпна пеньоара, разголвайки бюста ми. — Пипам гърдата ти, усещам формата, топлината, очертанията, виждам цвета, изпъкналостта, но не ми е ясно какво е. Казвам си: ето един кръгъл, топъл, мек, бял, издут предмет с малка тъмна розетка в средата, предназначението му е да дава мляко; когато го погалиш, доставя удоволствие… Но нищо не разбирам. Казвам си, че е хубава, че трябва да възбуди желанието ми и пак нищо не проумявам… Сега разбра ли ме? — повтори той и така силно ме удари по гърдата, че не можах да потисна вика на болка.

Веднага ме остави на мира и след минути замислено добави:

— Вероятно е от онзи род неразбиране, което ожесточава много хора… стремят се да намерят контакт с действителността чрез болката на другите.

За секунда настъпи тишина, сетне се обадих:

— Щом е така, как определяш кои неща трябва да правиш?

— Например?

— Ами… Споменаваше да ти помагам за позивите… и че самият ти ги пишеш… Ако не вярваш в това, как е възможно да ги пишеш и разпространяваш?

Той високо и саркастично се разсмя:

— Правя го, сякаш вярвам.

— Не е възможно.

— Защо да е невъзможно? Почти всички правят така, с изключение на яденето, пиенето, спането и правенето на любов. Почти всички хора вършат нещата като че ли вярват в тях. Още ли не си забелязала?

Смееше се нервно. Отговорих:

— Аз — не.

— Ти — не — почти нападателно рече, — защото се ограничаваш с ядене, пиене, спане и правене на любов винаги когато ти се прииска. За тези работи, както изглежда, не е нужно човек да се преструва… Прекалено много е, а същевременно и недостатъчно.

Както се смееше, ненадейно ме плесна силно по бедрото, после с привичния си маниер ме прегърна и като ме притискаше и люлееше, заповтаря:

— Или не ти е известно, че светът е такъв, какъвто е? Че от краля до просяка всички са еднакви? Светът, какъвто е, какъвто е, какъвто е…

Оставих го да прави каквото иска, защото бях стигнала до извода, че в подобни моменти е по-уместно да не се обиждам и негодувам, а да изтърпя изблика му. Обаче накрая съвсем сериозно му казах:

— Аз те обичам, това е единственото нещо, което знам, и то ми стига.

Внезапно успокоен, той простичко отвърна:

— Имаш право.

Вечерта свърши по обичайному, без да отваряме дума за политика и за неговата неспособност да я разяснява.

Щом останах сама, след продължителни размишления реших, че нещата може и да стоят така, както ги представяше, ала далеч по-вероятно ми се виждаше, че се въздържаше да говори за политика, защото смяташе, че няма да го разбера, или пък се опасяваше да не би да го компрометирам с някоя недообмислена постъпка. Но не съм считала, че ме лъже, защото от опит знаех, че на всекиго може да се стори понякога, че светът се разпада на парчета или, както Мино се изразяваше, вече нищо не се разбира, даже „Отче наш“. Когато не съм се чувствала добре или по някаква причина съм била в лошо настроение, и аз съм имала същите усещания за досада, отвращение и пълно неразбиране. Отказът на Мино да ме направи съпричастна на най-тайния си живот очевидно се дължеше на друго — недоверието, както изтъкнах, че мога да постъпвам разумно и сдържано. Твърде късно проумях, че съм грешила и че за него, било от незрелост, било от слабохарактерност, тези болезнени състояния са имали особено значение.

Но тогава сметнах, че е по-правилно да се отдръпна и да не го безпокоя с любопитството си. Така и постъпих.