Алберто Моравия
Римлянката (5)

Пета глава

Сънят ми през онази нощ — продължителен и дълбок — заличи, или поне така ми се стори, дори спомена за приключението във Витербо. На следния ден се събудих успокоена и решена с предишното постоянство да следвам стремежа си към порядъчен семеен живот. Джизела, с която се срещнах сутринта, било от угризения, било по-скоро от благоразумие, не намекна за екскурзията и аз й бях благодарна. Но мисълта за предстоящата среща с Джино ме тревожеше. Макар да бях убедена в невинността си, съзнавах, че е наложително да го излъжа. Беше ми неприятно да го правя, а и не бях сигурна, че ще съумея, защото се случваше за първи път и досега бях напълно искрена с него. Вярно, криех, че продължавам да се виждам с Джизела, но причините за това бяха тъй невинни, че не се броеше за лъжа, а за изход, към който прибягвах заради неговата необяснима неприязън към приятелката ми.

Бях разстроена и щом се срещнахме през деня, едва се въздържах да не избухна в сълзи, да му разкажа всичко и да го помоля за прошка. Станалото на екскурзията във Витербо ми тежеше на душата и изпитвах силно желание да го споделя, за да се освободя от него. Ако Джино беше по-различен и по-малко ревнив, несъмнено бих му разказала и после, струва ми се, щяхме да се обичаме повече от преди, щях да се чувствам закриляна и връзката ни да е по-здрава и от самата любов. Обикновено сутрин спирахме с колата на околоградския път. Джино забеляза, че съм угрижена, и попита:

— Какво ти е?

Помислих: „Ще му разкажа всичко дори с цената на това да ме изхвърли от колата и да се върна в Рим пеша“. Но не ми стигна смелостта и на свой ред попитах:

— Обичаш ли ме?

— И още питаш! — отвърна той.

— Винаги ли ще ме обичаш? — продължих с насълзени очи.

— Винаги.

— Скоро ли ще се оженим?

Джино изглеждаше отегчен от настойчивостта ми.

— Честна дума — каза, — мога да си помисля, че не ми вярваш. Не се ли разбрахме да се оженим на Великден?

— Да, така е.

— Не ти ли дадох пари да обзаведеш апартамента?

— Даде.

— Е, тогава честен мъж ли съм, или не? Каквото говоря, това правя. Бас държа, че майка ти те е настройвала.

— Не, не, мама няма нищо общо — възразих изплашена. — Кажи ми, ще живеем ли заедно?

— То се знае.

— И ще бъдем ли щастливи?

— Ще зависи от нас.

— И ще живеем заедно? — отново попитах, неспособна да се отърся от кошмара на безпокойството си.

— Уф… вече ми зададе този въпрос и аз ти отговорих.

— Извинявай — рекох, — но понякога ми се струва невъзможно.

Не можех повече да се владея и заплаках. Той остана крайно изненадан от сълзите ми, дори разтревожен, но причината за неговото притеснение, което сякаш бе породено от много угризения, ми стана ясна доста по-късно:

— Хайде, хайде, какъв смисъл има да плачеш?

В действителност аз плачех от огорчение и мъка, че не мога да му разкажа за случилото се и да освободя съвестта си от бремето на терзанията. Плачех и от унижение, защото се чувствах недостойна за него — съвършения и добрия.

— Имаш право — изрекох най-сетне с усилие, — аз съм глупачка.

— Не съм казал това, но не виждам какво е станало, та да плачеш.

На душата ми беше тежко. Още същия следобед, като се разделихме, отидох да се изповядам в църквата. Не бях го правила близо година, но през цялото време знаех, че мога да го направя, и това ми стигаше. Бях престанала да се изповядвам, откакто за първи път целунах Джино. Давах си сметка, че според религията нашите отношения са грях, но тъй като щяхме да се женим, не се измъчвах и възнамерявах преди сватбата наведнъж да искам опрощение за всичко.

Запътих се към малка църква в центъра на града, чийто вход беше между кино и магазин за чорапи. Вътре беше почти тъмно, светеше само около големия олтар и параклиса, посветен на Мадоната, по-встрани от него. Църквата беше разкъртена и мръсна, разместените и разпръснати сламени столове си стояха в безпорядъка, оставен от вярващите, когато са си тръгвали, и по-скоро навеждаха на мисълта за досадно събрание, от което са се оттеглили с облекчение, отколкото за тържествена неделна служба.

Слабата светлина, проникваща през капандурите на купола, осветяваше прашния под и изпъстрената с бели петна олющена жълта мазилка, която по колоните имитираше мрамор. Безбройните старинни сребърни дарове в готически стил, окачени един до друг по стените, създаваха усещане за потискаща кинкалерия. Но във въздуха се долавяше мирис на тамян и това ме насърчи. Като дете често бях вдишвала аромата му и спомените, които той будеше у мене, бяха светли и приятни. Стори ми се, че се намирам на познато място и че винаги съм посещавала точно тази църква, макар за първи път да влизах в нея.

Преди да се изповядам, ми се прииска да ида в страничния параклис, където бях зърнала статуя на Мадоната. Още от раждането си съм била обречена на Дева Мария и мама дори разправяше, че приличам на нея по големите нежни черни очи и правилните черти на лицето. Винаги съм обичала Мадоната, защото държи дете в ръцете си, после нейното дете е станало мъж, когото са убили, а тя, рождената майка, която го е обичала, тъй както се обича син, е страдала много, когато го е видяла разпънат на кръста. Нерядко мислех, че само тя, изстрадалата, може да разбере моите мъки и като малка исках да се моля единствено на нея, сякаш никой друг не можеше да ме разбере. Освен това тя ми харесваше, защото беше много по-различна от мама — гледаше ме с любов, блага, нежна, разкошно облечена и допусках, че е възможно истинската ми майка да е Мадоната, а не мама, която вечно крещеше, задъхваше се и се обличаше лошо.

Коленичих и като закрих лице с ръце, отправих дълга молитва към Дева Мария, умолявайки я да ми прости стореното и да закриля мама, Джино и мене. После се сетих, че не бива да храня неприязън към никого, и я помолих да закриля и Джизела, която от завист ме беше предала, и Рикардо, който от глупост й помагаше, и Астарита. За Астарита се молих по-дълго, отколкото за другите, защото изпитвах ненавист към него и исках да я залича, да го обичам както всички останали и напълно да забравя злото, което ми причини. Накрая толкова се разчувствах, че ми се доплака. Със забулени от сълзи очи погледнах към олтара, статуята изглеждаше размазана и полюляваща се, сякаш я гледах под вода, пламъчетата на восъчните свещи, които я ограждаха, образуваха златисти петна, приятни за погледа, ала и натъжаващи, както звездите, които ни се иска да докоснем, но знаем, че са много далече. Дълго стоях загледана в статуята на Мадоната, после с някакво горчиво облекчение сълзите се отрониха от очите ми, леко се плъзнаха по бузите и в светлината на свещите съзрях, че Девата с Младенеца в ръце ме наблюдава. Стори ми се, че ме гледа със съчувствие и симпатия, в сърцето си й благодарих, изправих се и вече успокоена, тръгнах да се изповядвам.

Изповедалните бяха празни и докато обикалях, търсейки с поглед свещеник, зърнах един мъж, който излезе от вратичката вляво от големия олтар, застана пред него, коленичи, прекръсти се и се отправи към отсрещната страна. Беше монах, не разбрах от кой орден, събрах кураж и тихичко го повиках. Той се обърна и веднага тръгна към мене. Когато се приближи, видях, че е млад, доста висок, атлетичен, с приятно, ведро и мъжествено лице, обрамчено с рядка руса брада, със сини очи и високо чело. Неволно ми мина през ума, че е изключително красив мъж, какъвто рядко се среща не само из църквите, но и в живота, и бях доволна, че ще се изповядам на него. Тихо му съобщих желанието си и той с леко и подканващо кимване тръгна пред мене към една изповедалня.

Влезе в кабинката, а аз застанах отпред, пред решетката. На закованата върху изповедалнята емайлирана табелка бе написано Отец Елиа, името ми хареса и ми вдъхна доверие. Коленичих, той се помоли кратко, после попита:

— Отдавна ли не си се изповядвала?

— Близо година — отговорих.

— Много време, прекалено много… Защо?

Направи ми впечатление, че не говори съвършено италиански, подчертаваше р-то, както правят французите, и от двете или трите грешки, които допусна, употребявайки чужди думи с италианско произношение, се убедих, че действително е французин. Трудно ми е да обясня защо, но бях доволна и от това, че е чужденец. Навярно защото в случаите, когато човек пристъпва към действие, на което придава значение, приема като благоприятен знак всичко, което изглежда необичайно.

Обясних му, че ще научи причината за продължителното прекъсване от историята, която ще му разкажа. Той помълча, сетне ме попита какво имам да му казвам. Тогава охотно и доверчиво му заразказвах за връзката ми с Джино, за приятелството с Джизела, екскурзията до Витербо и изнудването на Астарита. Докато говорех, не можех да не си задам въпроса какво ли впечатление му прави моята изповед. Той не беше като другите свещеници, необикновеният му вид на светски човек ме караше с любопитство да се питам какво ли го е подтикнало да стане божи служител. Сигурно на някого ще се стори странно, че след силното вълнение, което молитвата към Мадоната породи у мене, дотолкова съм се разсеяла, та чак съм се заинтригувала от изповедника си, но считам, че вълнението и любопитството ми не се взаимоизключваха. Те идеха от глъбините на душата ми, в която набожност и кокетство, тъга и чувственост бяха неразривно преплетени.

Но въпреки интереса към него, постепенно, докато говорех, изпитвах приятно облекчение и томителен стремеж да продължавам да разказвам и да му призная всичко. Струваше ми се, че ми олеква от тежката мъка, която ме потискаше, и се ободрявам подобно на изтощено от горещината цвете, върху което най-сетне падат първите дъждовни капки. В началото говорех трудно и колебливо, после все по-спокойно и накрая пламенно, с откровеност и надежда. Нищо не премълчах, дори и за парите, които Астарита ми даде, чувствата, които подаръкът му ми вдъхна, и за начина, по който възнамерявах да ги използвам. Той ме изслуша без коментари и когато свърших, каза:

— За да избегнеш онова, което си считала за беда, тоест развалянето на годежа, ти си приела сама да си причиниш хиляди пъти по-голяма вреда…

— Да, вярно е — съгласих се, щастлива, че тъй деликатно разтваря душата ми.

— В действителност — продължи той, сякаш разсъждаваше на глас — твоят годеж няма нищо общо… Като си отстъпила на онзи мъж, ти си се поддала на порива на алчността.

— Вярно е, вярно е.

— Е, добре, по-хубаво щеше да е сватбата да се осуети, отколкото да постъпваш така.

— Да, така мисля и аз.

— Не е достатъчно да го мислиш… Вярно, сега ще се омъжиш, но на каква цена? Никога няма да можеш да бъдеш добра съпруга.

Суровостта и непоколебимостта на думите му ме поразиха и с болка възкликнах:

— О, това — не! За мене, все едно че нищо не е станало. Сигурна съм, че ще бъда добра съпруга!

Чистосърдечността в отговора ми вероятно му се понрави. Помълча и с по-мек тон продължи:

— Искрено ли се разкайваш?

— Да — отвърнах с въодушевление.

Изведнъж ми дойде наум, че ще ми поръча да върна парите на Астарита и въпреки че при тази мисъл ми стана неприятно, все пак реших, че с радост ще го послушам, защото нареждането щеше да е от него, а той ми харесваше и по особен начин ме подчиняваше. Но без да намеква за парите, той продължи да говори с хладния си и безпристрастен тон, на който чуждестранният акцент придаваше своеобразна сърдечност.

— Сега в най-скоро време трябва да се омъжиш, да оформиш отношенията си… трябва да напомниш на годеника си, че вашата връзка не може да продължава така.

— Казах му го.

— И той какво ти отговори?

Не можах да потисна усмивката си при мисълта, че този красив рус мъж, скрит в мрака на изповедалнята, ми отправя подобен въпрос. С усилие отвърнах:

— Каза, че ще се оженим на Великден.

— По-добре ще бъде — след миг на размисъл рече той и този път ми се стори, че не говори като свещеник, а като учтив и поотегчен светски човек, задължен да се грижи за моите работи — да се омъжиш веднага. Великден е далече.

— По-рано не можем. Аз трябва да се приготвя, а годеникът ми да си иде на село и да говори с родителите си.

— И така да е — каза той, — налага се в най-скоро време да се омъжиш и до сватбата да прекратиш всякаква плътска връзка с годеника си. Това е тежък грях, разбра ли?

— Добре, ще го направя.

— Ще го направиш ли? — недоверчиво попита той. — За всеки случай се защитавай срещу изкушенията с молитви… стреми се да се молиш.

— Ще се моля.

— Колкото до другия мъж — рече изповедникът, — повече не бива да се срещаш с него по никакъв повод. Като се има предвид, че не го обичаш, това не би трябвало да те затрудни. Ако дойде при тебе, ако настоява, прогони го.

Уверих го, че така ще постъпя и след последните напътствия, които ми даде с хладен и сдържан, но поради чуждестранния акцент, приятен за ухото тон, и с впечатлението за нещо светско, което оставяше, изповедникът ми нареди за покаяние всеки ден да казвам определен брой молитви и ми опрости греховете. Но преди да ме отпрати, поиска да кажем заедно „Отче наш“. Съгласих се с радост, защото нямах желание да си тръгна, още не бях се наситила да слушам гласа му. Той започна:

— Отче наш, който си на небесата…

— Отче наш, който си на небесата — повторих аз.

— да дойде Твоето царство…

— да дойде Твоето царство…

— да бъде Твоята воля, както на небето, така и на земята…

— да бъде Твоята воля, както на небето, така и на земята…

— насъщния ни хляб дай ни днес…

— насъщния ни хляб дай ни днес…

— и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на нашите длъжници…

— и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на нашите длъжници…

— и не въведи нас в изкушение, но избави ни от злото…

— и не въведи нас в изкушение, но избави ни от злото…

— Амин!

— Амин!^[1]

Цитирах молитвата, за да възкреси спомена за чувството, което изживях, когато я изричахме заедно. Той ме водеше от фраза към фраза, сякаш бях малко момиченце. Докато повтарях молитвата, мислех за парите, които Астарита беше ми дал, и почти изпитвах разочарование, задето изповедникът не ми нареди да ги върна. Всъщност желаех да ми заповяда, защото ми се искаше да му дам конкретно доказателство за моята добра воля, подчинение и покаяние и държах да направя нещо за него, което да бъде истинска жертва. Щом свърши молитвата, се изправих, той излезе от изповедалнята и понечи да си тръгне, едва кимвайки ми с глава за поздрав, без да ме поглежда. Необмислено и почти неволно го дръпнах за ръкава. Той се спря и ме изгледа с ясните си, студени и чисти очи.

Видя ми се по-красив от всички и хиляди безумни мисли се кръстосаха в ума ми. Помислих, че мога да се влюбя в него, и се чудех какво да предприема, за да му дам да разбере, че ми харесва. В същото време гласът на съвестта ме предупреждаваше, че се намирам в църква, че той е божи служител и мой изповедник. Връхлитайки ме внезапно, тези мисли страшно ме смутиха и за миг изгубих способността да говоря. След като поизчака малко, той запита:

— Искаше да ми кажеш още нещо ли?

— Искам да знам — попитах — трябва ли да върна парите на онзи мъж.

Той бързо ме изгледа и имах чувството, че проницателният му и остър поглед стига до дъното на душата ми, после направо попита:

— Много ли са ти нужни?

— Да.

— Добре, можеш и да не ги връщаш, но винаги постъпвай според съвестта си.

Изрече думите особено, сякаш подчертаваше, че срещата ни е завършила, аз измърморих „благодаря“, без да се усмихвам, гледайки го втренчено в очите. В онзи момент наистина си бях изгубила ума и почти се надявах, че по някакъв начин, с жест или дума, ще ми подскаже, че не съм му безразлична. Естествено, той схвана смисъла на погледа ми и мимолетна изненада премина по лицето му. Леко кимна за довиждане, обърна ми гръб и се отдалечи, като ме остави засрамена и развълнувана до изповедалнята.

Не споделих с мама, че съм се изповядвала, както впрочем премълчах и за екскурзията до Витербо. Знаех каква представа има за свещениците и религията, съгласяваше се, че всичко е много хубаво, но богатите си остават богати, а бедните — бедни. „То се е видяло, че богатите по-добре умеят да се молят от нас“ — казваше. Мама се отнасяше към религията както към семейството и брака; била е религиозна, но тъй като никога не й е вървяло, вече не вярваше.

Веднъж й подхвърлих, че в отвъдния свят ни чака награда, и тя побесня, разкрещя се, че иска сега, незабавно и тук да бъде възнаградена и щом като не е, значи всичко е лъжа. Но както споменах, беше ми дала религиозно възпитание, защото навремето е била вярваща. Нещастията през последните години я бяха обезверили и тя бе променила схващанията си.

На следващата сутрин, като се качих в колата при Джино, той ми каза, че господарите му заминавали за няколко дни и ще имаме възможност да се срещаме във вилата. Първата ми реакция беше на радост, защото, мисля, вече обясних, че любовта ми харесваше и ми беше приятно да съм с Джино.

Ала моментално си спомних за обещанието, което дадох на изповедника, и рекох:

— Не, невъзможно е.

— Защо?

— Защото е невъзможно.

— Добре — примирен се съгласи той и въздъхна, — тогава утре.

— Не… и утре не, никога.

— А! Никога, така ли? — с присъщата си престорена изненада повтори той, снишавайки глас. — Никога. Поне ще ми дадеш ли някакво обяснение?

По лицето му бяха изписани подозрителност и ревност.

— Джино — бързо заговорих, — обичам те и дори никога не съм те обичала както сега, но именно защото те обичам, реших, че докато не се оженим, ще е по-добре между нас да няма нищо… Нищо — в смисъл да се любим.

— А, сега ми стана ясно — злобно каза той, — страхуваш се, че няма да се оженя за тебе ли?

— Не, сигурна съм, че ще се ожениш за мене… Ако се страхувах, нямаше да приготвям всичко и да харча парите на мама, която цял живот е работила, за да ги спести.

— Уф, много го разтягаш с тия пари на майка ти — рече той. Беше станал наистина противен, почти не можех да го позная. — И защо тогава?

— Изповядах се и моят изповедник ми нареди да не се любя с тебе, докато не се оженим.

Джино с досада махна с ръка и възклицанието, което му се изплъзна, ми заприлича на богохулство:

— С какво право тоя поп си тика носа в нашите работи?

Предпочетох да не му обяснявам нищо. Той настоя:

— Кажи де, защо мълчиш?

— Нямам какво повече да ти казвам.

Навярно изражението ми е било непоколебимо, защото Джино премисли и ненадейно се съгласи:

— Добре, тъй да бъде… Искаш ли да те закарам в града?

— Както искаш.

Трябва да кажа, че единствено този път Джино се показа неприятен и груб. На следния ден вече изглеждаше примирен и се държа както винаги: сърдечно, отзивчиво и внимателно. Продължихме постарому да се срещаме всеки ден, но не се любехме, само разговаряхме. Понякога го целувах, макар че той считаше за въпрос на чест да не ме моли за това. Смятах, че не е грях да го целувам, защото в края на краищата бяхме годеници и скоро щяхме да се оженим. Днес, като си припомням, мисля, че Джино бързо е приел новата си роля на изпълнен с разбиране годеник, воден от надеждата постепенно да охлади отношенията ни и тихомълком да ме тласне към отчуждение. С много девойки ставаше така — след дълъг и изтощителен годеж неусетно се оказваха сами, изгубили единствено най-хубавите години от младостта си. С нареждането на изповедника несъзнателно дадох на Джино повода, който вероятно търсеше, за да отслаби връзката ни. Сам, разбира се, никога не би се осмелил да скъса, защото имаше слаб характер и удоволствието, което изпитваше от нашата любов, беше много по-силно от волята му да ме изостави. Намесата на изповедника неочаквано му помогна да се възползва от този привидно нежелан изход.

След известно време той разреди срещите — не всеки ден, а през ден. Забелязах, че и разходките ни с колата стават все по-кратки и че Джино все по-разсеяно надава ухо към разговорите за брака. Но макар и смътно да си давах сметка, че отношението му към мен не е същото, не заподозрях нищо, защото той се държеше както преди — сърдечно и любезно. Най-сетне със съкрушен вид той ми съобщи, че поради семейни причини се налагало датата на сватбата да бъде пренасрочена за края на лятото.

— Много ли ти е неприятно? — добави, като видя, че въобще не обсъждам новината, а втрещена тъжно гледам пред себе си.

— Не, не — съвзех се аз, — няма значение, ще потърпя… пък и така ще имам време да си ушия чеиза.

— Не е вярно, ужасно неприятно ти е.

Беше странно, че той толкова държи отлагането на сватбата да ми е неприятно.

— Казвам ти, че не.

— Щом не ти е неприятно, означава, че в крайна сметка не ме обичаш истински и може би изобщо няма да съжаляваш, ако никога не се оженим.

— Не говори така — промълвих изплашена, — за мене ще бъде страшно… Даже не искам да мисля.

Джино направи някаква гримаса, която не можах да изтълкувам веднага. Всъщност беше искал да изпита моята обич и с разочарование бе установил, че все още е много силна.

Отлагането на сватбата се оказа недостатъчно да събуди съмнения у мене, но потвърди отдавнашната увереност на мама и на Джизела. По изключение мама (поведението й беше странно, като се има предвид буйният й и неуравновесен характер) не коментира незабавно и по какъвто и да е начин вестта. Но една вечер, след като ми поднесе вечерята и както винаги застана права в очакване на нарежданията ми, аз намекнах нещо за сватбата, не помня точно какво, и тя ме попита:

— Знаеш ли по мое време как викаха на момиче като тебе, което очаква да се омъжи, а никога не се омъжва?

Пребледнях и сърцето ми замря:

— Как?

— Момиче на хладно — спокойно отвърна тя. — Той те слага на хладно като месо, което е в повече, ама понякога месото, колкото и да го пазиш, се разваля и се хвърля.

Кипна ми и възразих:

— Не е вярно, освен това за първи път отлагаме, и то само за няколко месеца! Истината е, че си против Джино, защото е шофьор, а не някой господин!

— Аз не съм против никого!

— Да, против си и защото трябваше да похарча парите ти за нашата стая, но не се безпокой…

— Дъще моя, любовта те е направила глупачка.

— Казвам ти да не се безпокоиш, защото всички останали вноски ще ги плати той, а парите, които ми даде, ще ти ги върнем. Виж!

Афектирана си отворих чантата и й показах банкнотите, които бе ми дал Астарита.

— Това са негови пари! — продължих и тъй се увлякох, че неусетно, докато изричах лъжите, си въобразих, че е истина. — Той ми ги даде. И още ще има.

Сконфузена и разочарована, мама се вторачи в парите и съвестта ме загриза. За първи път от доста време насам се отнасях така лошо с нея и със съзнанието, че я лъжа, защото парите не бяха от Джино. Без да продума, тя разтреби масата, взе чиниите и излезе. Разгневена, постоях малко сама, после станах и последвах мама. Видях я в гръб, застанала пред крана на чешмата, попривела глава и рамене, тя се готвеше да измие чиниите и да ги остави на мраморната плоча да се изцедят. Обзе ме силно състрадание. Буйно се хвърлих на врата й и казах:

— Извинявай, че ти наприказвах такива неща. Не ги мисля, но като заговориш за Джино, си губя ума.

— Хайде, хайде, остави ме — отвърна тя, преструвайки се, че се дърпа, за да се освободи от прегръдката ми.

— Трябва да ме разбереш — разпалено добавих, — ако Джино не се ожени за мене, ще се самоубия или ще почна да си гледам живота.

Джизела прие вестта за отлагането на сватбата много по-различно от мама. Бяхме в нейната стая, аз седях облечена в края на леглото, а Джизела по бельо се решеше пред тоалетката. Мълчаливо изчака да й разкажа всичко, после тържествуваща каза:

— Видя ли, че бях права?

— Защо?

— Той не иска да се ожени за тебе и няма да се ожени… От Великден стана на Вси светии^[2]… След това иде Коледа и най-после в някой хубав ден ще разбереш какъв е и ти ще си тази, която ще го зареже.

Стана ми неприятно и думите й ме ядосаха. В известна степен бях дала израз на чувствата си пред мама, а съзнавах, че ако кажа на Джизела какво мисля, ще се наложи да си развалим отношенията, но не ми се искаше, защото в края на краищата тя беше единствената ми приятелка. Наистина трябваше да й отговоря, както мислех — че тя е против брака ми, защото знае, че Рикардо никога няма да се ожени за нея. Такава беше истината, ала тя бе крайно неприятна за казване и ми се виждаше несправедливо да обиждам Джизела за това, че когато говореше за Джино, тя, вероятно неволно, се поддаваше на завист и ревност. Задоволих се да й отвърна:

— Искаш ли да не говорим повече? Всъщност тебе изобщо не те интересува дали ще се омъжа, или не, а на мене ми е неприятно да говоря за това.

Джизела неочаквано се отдръпна от тоалетката, дойде и седна на леглото до мене.

— Как да не ме интересува? — енергично се възпротиви тя и ме прегърна. — Но ми е крайно неприятно да гледам как те водят за носа.

— Не е вярно — тихо отрекох.

— Искам да те видя щастлива — продължи тя и сякаш случайно се досети. — Впрочем Астарита непрекъснато ми досажда, пак искал да те види… Разправя, че не можел да живее без тебе. Наистина е влюбен. Искаш ли да определим среща?

— Не ми говори за Астарита — отвърнах.

— Той си дава сметка, че тогава, във Витербо, се отнесе лошо — продължи Джизела, — но всъщност го направи от любов… Готов е да изкупи вината си.

— Единственият начин да я изкупи е — рекох — да не ми се мярка пред очите.

— Хайде, хайде, независимо от всичко, той е сериозен мъж и наистина е влюбен в теб. Държи непременно да те види и да си поговорите. Защо да не се срещнете в мое присъствие в някое кафене например?

— Не, не искам да го виждам! — решително отсякох.

— Ще съжаляваш.

— Ходи ти с Астарита.

— Моментално бих тръгнала, мила моя. Той е щедър човек, който не си стиска парите, но иска тебе и това му е фикс идея.

Тя още дълго настоява в полза на Астарита, но аз не се оставих да ме убеди. Бях в разгара на отчаяното си желание да се омъжа и да си създам семейство и твърдо бях решила да не се поблазня нито от разумни доводи, нито от парите на Астарита. Даже бях забравила за приятната тръпка, която той съумя да пробуди в мене, когато на връщане от Витербо насила напъха парите в ръката ми. Както обикновено се случва, именно защото се боях, че Джизела и мама имат право и по някаква причина женитбата ми ще се осуети, с още по-голяма и силна надежда се вкопчвах в мисълта за нея.