Алберто Моравия
Римлянката (18)

Девета глава

Излязох почти на бегом от министерството и бързо тръгнах към близкия площад. Едва когато се озовах там, си дадох сметка, че не съм решила къде да отида, и се замислих за подслона си. Най-напред се сетих за Джизела, но нейният апартамент беше далече, а от слабост краката ми се подгъваха. От друга страна, не бях съвсем сигурна, че тя ще ме приеме на драго сърце. Оставаше Дзелинда, наемодателката на стаи, за която споменах на мама, когато избягах от къщи. Дзелинда ми беше приятелка, пък и живееше наблизо. Реших да ида при нея.

Дзелинда обитаваше един от жълтите жилищни блокове с изглед към площада на гарата. Наред с другите си особености сградата се отличаваше със стълбището — и денем потънало в непрогледен мрак. Нямаше асансьор, нямаше прозорци, изкачването ставаше на тъмно и понякога хората се разминаваха, вкопчени в парапета. Вонята на изоставена от години кухня, просмукана в ледения мрак, отравяше въздуха. Бавно, с отвращение изкачих стълбата, по която неведнъж бях минавала, притисната до някой нетърпелив любовник, и обясних на Дзелинда, която дойде да ми отвори:

— Нуждая се от стая. За тази нощ.

Дзелинда беше едра жена, не толкова възрастна, колкото преждевременно застаряла от дебелина. Тя беше болна от подагра, имаше нездрави червени петна по бузите, сълзящи мътни сини очи, редки, изтощени, вечно разрошени русоляви коси, които изглеждаха като кълчища, но все пак в нейното изражение прозираше някаква чистосърдечна благост, подобна на отблясък от залязващото слънце върху мътна вода.

— Имам стая — рече. — Сама ли си?

— Да.

Влязох, Дзелинда затвори вратата и тръгна пред мене, поклащаща се ниска и широка в стария си пеньоар, с размъкнат кок и увиснали фиби. Апартаментът беше леден и тъмен като стълбището. И тук миришеше, но на нещо вкусно, приготвяно в момента.

— Тъкмо готвя за вечеря — обясни тя, като се обърна и се усмихна.

Дзелинда, която даваше стаи под наем на час, не знам защо ме обичаше, често, след редовните ми посещения, ме задържаше да поговорим, предлагаше ми сладкиши и ликьор. Беше неомъжена, никой никога не я бе обичал, защото още като млада се обезформила от излишните килограми, девствеността й се отгатваше по плахостта, любопитството и неловкостта, с които се осведомяваше за мене и похожденията ми. Чужда на завистта и коварството, Дзелинда според мене тайно съжаляваше, че никога не е правила нещата, които се вършеха в нейните стаи, и в ролята й на наемодателка прозираше не толкова пресметливост, колкото неосъзнато желание да не се чувства напълно изключена от забранения рай на любовните отношения.

В дъното на коридора имаше две врати, които ми бяха добре познати. Дзелинда отвори лявата и първа влезе в стаята. Запали полилея във форма на три стъклени лалета и отиде да пусне щорите. Помещението беше голямо и чисто. Но чистотата сякаш безмилостно обвиняваше изхабената покъщнина: прокъсаните килимчета пред леглата, кръпките на памучната покривка, ръждясалите петна по огледалото, олющената кана и легена. Дзелинда застана пред мене и като ме гледаше, попита:

— Добре ли си?

— Чувствам се прекрасно.

— А защо не спиш у вас?

— Нямам желание.

— Да видим дали ще позная — с хитровато добродушен израз рече тя. — Имаш някакво разочарование. Чакала си някого, а той не е дошъл.

— Може би.

— Я сега да видим дали съм права. Този някой е мургавият офицер, с когото беше последния път.

Дзелинда неведнъж ми беше задавала подобни въпроси. Без да се замислям, със стиснато от мъка гърло, отговорих:

— Имаш право… Друго?

— Нищо, но убеди ли се, че веднага познавам. Още щом те погледнах, разбрах какво се е случило. Не бива да се сърдиш, щом не е дошъл, значи е имал някаква причина. Нали знаеш, че военните не са свободни.

Не отвърнах нищо. Тя ме гледаше. Сетне колебливо, но сърдечно и ласкаво предложи:

— Съгласна ли си да ми правиш компания на масата? Имам хубава вечеря.

— Не, благодаря — бързо отказах. — Вечеряла съм.

Дзелинда ме изгледа и гальовно ме тупна по бузата.

После поверително, ала с надежда, както някои стари лели говорят на младия си племенник, каза:

— Ей сега ще ти дам нещо, от което, разбира се, няма да се откажеш.

Извади връзка ключове от джоба си и като ми обърна гръб, отиде до шкафа и отвори едно чекмедже.

Облегната на масата, с разкопчано палто и ръка на хълбока, наблюдавах Дзелинда как рови в дъното на чекмеджето. Спомних си, че Джизела често идваше тук с любовниците си, и съжалих, че Дзелинда не й харесваше. Мене си ме обичаше, но не защото всички хора й допадаха. В края на краищата, помислих, на света няма само полицаи, министерства, затвори и тем подобни жестоки и бездушни неща. Междувременно Дзелинда престана да тършува из чекмеджето. Затвори го внимателно, дойде при мене, сложи нещо върху покривката на масата и каза:

— Ето това, от което, разбира се, няма да се откажеш.

Погледнах и видях пет цигари от хубавите, с позлатения филтър; шепа карамели, обвити в пъстри хартийки, и четири малки оцветени бадемови сладкиша във форма на плодове.

— Така добре ли е? — попита тя, като пак ме потупа по бузата.

— Да, добре е… Благодаря — смутено измънках.

— Няма защо. Ако се нуждаеш от нещо, моля те, извикай ме, не се притеснявай.

Бях много объркана, останах сама и усетих как се сковавам от големия студ. Не ми се спеше, нямах желание да си легна, но пък нямаше какво друго да правя в мразовитата стая, където зимният студ, изглежда, се трупаше от години, както в църквите и по мазетата. Преди, когато идвах тук, такива проблеми не съществуваха: аз и мъжът, който ме придружаваше, искахме само да легнем под завивката и взаимно да се стоплим, после половият акт ме поглъщаше и потапяше в магията си, въпреки че не изпитвах никакво чувство към изпросените си любовници. Струваше ми се невероятно, че съм била любена и съм любила в ледения въздух, край протритите килимчета пред леглото. Естествено възбудата на сетивата неизменно беше заблуждавала мене и партньорите ми, превръщайки в обични и близки абсолютно чуждите ни предмети. Хрумна ми мисълта, че ако вече не срещна Мино, моят живот ще заприлича на тази стая. Погледнато обективно и без илюзии, в живота ми наистина нямаше нищо хубаво и съкровено, напротив, той всецяло бе изхабен, гаден и смразяващ, точно като стаята на Дзелинда. Потръпнах и започнах да се събличам.

Чаршафите бяха студени и сякаш толкова просмукани от влага, че като си легнах имах чувството, че формата на тялото ми се отпечатва върху мокра глина. Постелята бавно се затопляше, а аз лежах и размишлявах. Случилото се със Сондзоньо ме разсея и се заех да анализирам причините и последиците от тази тъмна история. Естествено Сондзоньо мислеше, че аз съм го издала, и привидно всичко наистина беше срещу мене. Но само привидно ли? Припомних си думите му: „Струва ми се, че ме следят“, и се запитах дали все пак свещеникът не е проговорил. Малко вероятно бе, но досега нищо не го опровергаваше.

Замислена за Сондзоньо, си представях какво е станало у дома след моето бягство: Сондзоньо ме е чакал, изгубил е търпение и се е облякъл, но двамата агенти са били на входа, той е извадил пистолета, стрелял е без предупреждение и е побягнал. И сега, както и преди, когато премислях престъплението му, представата за случилото се будеше у мене ненаситно и мрачно задоволство. Неведнъж фантазията ми рисуваше сцената на стрелбата, с увлечение се наслаждавах на детайлите й, защото в противоборството между агентите и Сондзоньо аз несъмнено с цялата си душа заставах на негова страна. Тръпнех от радост, когато виждах как раненият агент пада на земята, с въздишка на облекчение съзирах бягащия Сондзоньо, тревожно го следвах по стълбите и не се успокоих, докато той не изчезна далече в тъмната улица. Най-сетне се изморих от своеобразния филм и загасих лампата.

Знаех отпреди, че леглото опира до вратата към съседната стая. Веднага щом загасих лампата, забелязах, че изкривените крила на вратата пропускат ивица светлина. Подпрях се с лакти на възглавницата, проврях глава между железните пръчки на горната табла и надзърнах през процепа. Не го правех от любопитство, тъй като предварително знаех какво ще видя и чуя през пролуката, по-скоро се страхувах от мислите и самотата си, които ме подтикваха по този начин да търся компания в другата стая. Абажурът на тавана осветяваше кръглата маса, в плътна сянка зад нея беше огледалото на гардероба, но доста време не се виждаше никой. Чувах разговора им — всички тия приказки и традиционни въпроси за родния град, възрастта, името ми бяха много добре познати. Гласът на жената беше спокоен и ясен, на мъжа — настойчив и развълнуван. Говореха в някой от ъглите на стаята, навярно вече бяха в леглото. От напрягането да зърна нещо тилът силно ме заболя и точно когато се готвех да се отдръпна, тя се появи и тръгна в полумрака към огледалото зад масата. Беше се изправила гърбом към мене, масата я закриваше, виждах я само от кръста нагоре. Сигурно бе много млада, под тежестта на къдравите коси гърбът й изглеждаше слаб, кокалест, неизящен, с нездрава белота. Помислих си, че сигурно няма и двайсет години, но навярно вече бе майка и гърдите й бяха увиснали. Вероятно бе едно от гладните, лошо гримирани и дрипави момичета, без шапки, често и без палта, които, напъхали крака в ортопедични обувки, обикаляха горичките край гарата. Представях си, че когато се смее, венците й се оголват. Спонтанно и без да се замислям, си го въобразявах, защото нейното немощно голо гръбче ми вдъхваше симпатия, струваше ми се, че я обичам и прекрасно разбирам какво чувства в момента, докато се оглежда в огледалото. Гласът на мъжа грубо рече: „Мога ли да знам какво правиш?“, и тя се отдръпна от огледалото. За миг я зърнах в профил — с приведени рамене и отпуснати гърди, точно както си я бях представяла. Жената се скри и след миг светлината изгасна.

И в душата ми угасна неясното чувство, което видът й бе събудил, и отново бях самотна в голямото и все още ледено легло, сред пълната със захабени и студени предмети тъмна стая. Замислих се за двамата оттатък, които, преплели крака, щяха да заспят заедно; тя щеше да се намести зад партньора си, да сгуши брада на рамото му, да го прегърне през кръста и да сложи длан на слабините му, а полуразтворените й пръсти върху гънките на неговия корем щяха да приличат на корени, търсещи живот в дълбините на най-черната земя; неочаквано си помислих, че аз съм като изкоренено и захвърлено на гладък каменен под растение и там трябваше да изсъхна и умра. Мино ми липсваше и само като помръднех ръка, имах чувството, че докосвам голямото и безлюдно ледено пространство, което ме обграждаше от всички страни и в чийто център бях се свила беззащитна и самотна. Мъчително и силно ми се прииска да се сгуша до Мино, ала него го нямаше, представих си, че съм вдовица, заплаках и пъхнала ръце под чаршафите, се самозалъгвах, че го прегръщам. Не помня как най-сетне съм заспала.

Винаги съм се радвала на дълбок и здрав сън, тъй както човек с апетит бързо се задоволява с храната пред него. И така на следващата сутрин най-напред едва ли не с изненада открих, че лежа в леглото в стаята на Дзелинда и един слънчев лъч, проникващ през щорите, осветява стената над възглавницата ми. Още не се бях разсънила, когато дочух, че телефонът в коридора звъни. Дзелинда отговори, произнесе името ми, после почука на вратата. Скочих по нощница и с боси крака изтичах.

Коридорът беше празен, Дзелинда се беше върнала в кухнята и бе оставила слушалката на поставката. Мама питаше:

— Адриана, ти ли си?

— Да.

— Защо излезе? Тук се случиха такива неща! Можеше поне да ме предупредиш. О, какъв ужас!

— Да, знам всичко — бързо казах. — Безсмислено е да говорим за това.

— Толкова се тревожех за тебе — продължи тя, — а освен това тук е господин Диодати.

— Господин Диодати ли?

— Да, дойде съвсем рано сутринта и държи непременно да те види. Каза, че ще те чака у дома.

— Предай му, че тръгвам веднага. След минута идвам.

Затворих телефона, изтичах в стаята и светкавично се облякох. Не се надявах, че тъй скоро ще освободят Мино, и като че ли бях по-малко щастлива, сякаш очаквах да го пуснат след няколко дни или седмица. Преждевременното му освобождаване ми се виждаше подозрително и волю-неволю се притеснявах. Всеки факт има свой смисъл, но смисълът на това бързо излизане от ареста ми убягваше. Успокоих се с мисълта, че Астарита незабавно е наредил да го пуснат, както ми беше обещал. Бях нетърпелива отново да видя Мино, а нетърпението винаги е щастливо изживяване, макар и малко тревожно.

Привърших с обличането и за да не засегна Дзелинда, взех цигарите, карамелите и сладките, които предишната вечер не бях докоснала, и отидох в кухнята да се сбогувам.

— Е, сега доволна ли си? — попита тя. — Мина ли ти лошото настроение?

— Бях изморена, довиждане.

— Върви, да не мислиш, че не чух по телефона… Господин Диодати. Я почакай, пийни чашка кафе… — Дзелинда продължаваше да говори, когато аз вече бях на стълбите.

Свита в края на седалката, с ръце върху чантата, бях готова, щом таксито спре, моментално да сляза, защото се опасявах, че заради стрелбата на Сондзоньо пред входа на блока ще има хора. Зададох си въпроса дали е уместно да се връщам вкъщи, тъй като Сондзоньо всеки миг можеше да дойде за вендетата, но установих, че изобщо не ми пукаше. Ако той искаше да си отмъсти, това си беше негова работа, аз държах да видя Мино и бях решила занапред никога да не се крия, когато нямам вина.

В блока не срещнах никого — нито пред входа, нито по стълбището. Нахълтах в голямата стая и видях, че мама шие до прозореца. Слънцето грееше ярко през мръсните стъкла, на масата домашната котка си ближеше краката. Мама веднага прекъсна работата си и се обърна към мене:

— Ето те най-сетне и тебе. Поне можеше да ми кажеш, че отиваш да викаш полицията.

— Каква полиция? Какви ги говориш?

— Щях да дойда с тебе… Поне заради страха…

— Не излязох, за да викам полицията — ядосано рекох. — Просто излязох. Те са търсели друг. Явно онзи е имал нещо на съвестта си.

— Даже с мене не искаш да споделиш — с майчински укор ме погледна тя.

— Какво?

— Нима ще тръгна да разправям… Не можеш да ме накараш да повярвам, че си излязла ей тъй, за нищо. Полицията наистина дойде няколко минути след като ти замина.

— Не е вярно, аз…

— В края на краищата добре направи. Такава измет обикаля наоколо. Знаеш ли какво каза единият агент? „Това лице не е непознато за мене!“

Разбрах, че няма смисъл да я разубеждавам, тя вярваше, че съм излязла, за да предам Сондзоньо, и нищо не можеше да се направи.

— Добре, добре — грубо я прекъснах. — А ранения веднага ли го отведоха?

— Какъв ранен?

— Предадоха ми, че единият бил смъртно ранен.

— Зле са те осведомили. На единия агент куршум му одраска ръката. Самата аз го превързах, но той си отиде със собствените си крака. Ама да беше чула изстрелите, целият блок ехтеше! После ме разпитваха, отговорих, че нищо не знам.

— Къде е господин Диодати?

— Оттатък, в твоята стая.

Позабавих се при мама, защото нещо ме възпираше да ида при Мино, сякаш предчувствах лошата новина. Излязох от голямата стая и тръгнах към спалнята. Тя тънеше в мрак и преди още да сложа ръка на електрическия ключ, чух гласа на Мино от тъмнината:

— Моля те, не пали лампата.

Порази ме особеният му мрачен тон. Затворих вратата, пипнешком се приближих до леглото и седнах в края му. Усетих, че Мино е легнал откъм моята страна.

— Не ти ли е добре? — попитах.

— Чувствам се прекрасно.

— Изморен си, нали?

— Не, не съм изморен.

Бях очаквала срещата ни да е съвсем друга. Наистина било вярно, че радостта и светлината са неделими. Струваше ми се, че в тъмното очите ми не могат да блестят, гласът ми да е весел, ръцете да се протегнат и да разпознаят любимите черти. Поизчаках и като се наведох над него, прошепнах:

— Какво ти се ще да правиш? Искаш ли да спиш?

— Не.

— Искаш ли да изляза?

— Не.

— А да стоя близо до тебе?

— Да.

— Искаш ли да легна до тебе?

— Да.

— Имаш ли желание — внимателно попитах — да се любим?

— Да.

Неговият отговор ме изненада, защото, както съм споменавала, той никога не беше истински предразположен да ме люби. Изведнъж много се развълнувах и гальовно добавих:

— Приятно ли ти е да се любиш с мене?

— Да.

— Отсега нататък винаги ли ще ти е приятно?

— Да.

— И винаги ли ще бъдем заедно?

— Да.

— Не искаш ли да запаля лампата?

— Не.

— Нищо, ще се съблека в тъмното.

С опияняващо чувство за пълна победа започнах да се събличам. Помислих, че през нощта, прекарана в затвора, Мино внезапно е разбрал, че ме обича и има нужда от мене. Но както ще се изясни, грешах, като приемах за истина, че между арестуването и внезапната му готовност има връзка, не проумявах, че в промяната на неговото поведение няма нищо, което да ме поласкае или развесели. Ала в онзи момент не беше по силите ми да предположа друго. Като кон, дълго държан вързан, тялото ми неудържимо ме тласкаше към него и ако тъмнината и държанието на Мино допреди малко ме възпираха, вече нямах търпение пламенно и с радост да го прилаская.

Щом се приближих и се наведох да легна до Мино, той обгърна коленете ми с ръце и до кръв ме захапа по лявото бедро. Много ме заболя и бях убедена, че това ухапване изразява отчаяние, сякаш не бяхме любовници, които бързат да се отдадат един на друг, а двама грешници, захвърлени от ненавистта, яростта и страданието в дъното на нов ад, където взаимно се разкъсват. Струваше ми се, че това продължава твърде дълго и наистина иска да откъсне парче месо със зъбите си. Едва ли не си пожелавах да го направи, защото чувствах, че макар и малко, Мино ме обича, но накрая не издържах, отблъснах го и приглушено рекох:

— Недей… Какво правиш? Причиняваш ми болка!

Така почти веднага настъпи краят на моето илюзорно чувство за победа. Докато се любехме, изобщо не проговорихме, но от поведението на Мино смътно долавях истинския смисъл на неговото отдаване; едва по-късно щях да си го изясня напълно. Мино се интересуваше не от мене, а от онова у себе си, което го караше да ме желае, и по някакви лични причини той го оставяше да се разгърне докрай, ето всичко. Аз както преди, така и сега не влизах в сметката, той не ме обичаше. Аз или друга жена — за него беше без значение, просто неизменно бях средство, с което Мино си служеше, за да се възнагради или накаже. Тези неща не ги мислех, по-скоро ги усещах с кръвта и плътта си, докато лежахме, както навремето предчувствах, че Сондзоньо е чудовище, преди да съм узнала за престъплението му. Ала аз обичах Мино и любовта ми надделя.

Изненадаха ме яростта и ненаситността, които влагаше в желанието си, тъй скъперническо преди. Винаги бях смятала, че поради крехкото си телосложение, той се въздържа по здравословни причини. И когато едва-що приключил, започна за трети път, не се стърпях и прошепнах:

— Нямам нищо против да продължиш, но внимавай да не ти прилошее.

Стори ми се, че се изсмя, и чух да шепне на ухото ми:

— Вече нищо не може да ми причини болка.

Неговото „вече“ ми направи кошмарно впечатление, даже удоволствието, което изпитвах в прегръдките му, почти рухна и нетърпеливо зачаках момента, в който ще можем да разговаряме и най-сетне да науча какво е станало. След любовния акт Мино изглежда се унесе в дрямка, но не заспа. Разумно поизчаках и с усилие, от което сърцето ми едва не спря, попитах:

— А сега би ли ми казал какво се е случило?

— Нищо не се е случило.

— И все пак нещо трябва да е станало.

Той помълча и след това, като че ли говорейки на себе си, каза:

— Предполагам, че ти всъщност трябва да го знаеш. Добре, стана следното: от единайсет часа снощи аз съм само един предател.

Отговорът му ме смрази и не толкова думите, колкото тонът, с който бяха произнесени. Заекнах:

— Предател ли? Защо?

С присъщите си мрачна шеговитост и леден тон той отвърна:

— Господин Мино беше известен сред другарите си със своите непреклонни политически убеждения, с яростната си неприязненост… Господин Мино направо бе считан за бъдещ ръководител… Той беше сигурен, че при всякакви обстоятелства ще съумее да се отличи, и почти си пожелаваше да бъде арестуван и подложен на изпитания. Да, защото господин Мино мислеше, че арестът, затворът и другите мъчения са част от живота на един политик, както моряшкият живот е немислим без продължителните пътувания по море, ураганите, корабокрушенията… Но при първото вълнение на моряка му стана зле като на страхлива женичка. Едва-що изправен пред някакъв си полицай, без дори да изчака да го заплашат или измъчват, господин Мино издрънка всичко… Извърши предателство. И така, от вчера господин Мино заряза политическата кариера и влезе в другата, тъй наречената доносническа…

— Страхувал си се! — възкликнах.

— Не, навярно дори не съм се страхувал — веднага реагира той спокойно. — Случи се същото, както в онази вечер, когато настояваше да ти обясня моите идеали. Съвсем ненадейно всичко престана да ме интересува. Онзи, който ме разпитваше, ми се стори почти симпатичен. Той мислеше, че е много важно да знае дадени неща, а в момента аз не смятах укриването им за важно и просто така ги казах… Или по-точно — като поразмисли, добави — прилежно, незабавно, бих казал дори с попрестараване, та той трябваше да охлажда ентусиазма ми.

Сетих се за Астарита и се учудих, че се е видял симпатичен на Мино.

— Кой те разпитва?

— Не го познавам. Млад плешив мъж, с жълтеникаво лице, черни очи, много добре облечен. Вероятно висш служител.

— И ти се стори симпатичен! — не потиснах възклицанието си, разпознала по описанието Астарита.

В тъмнината Мино се изсмя до ухото ми.

— Спокойно! Не той лично, а работата му. Е, да, когато не приемеш или не умееш да бъдеш такъв, какъвто трябва да си, излизаш извън собствените си рамки. Нима не съм син на богат собственик? И нима онзи мъж с дейността си не защитава моите интереси? Разпознахме се, ние принадлежим към една и съща класа, обединява ни обща кауза. Ти какво си въобрази? Че лично към него съм изпитал симпатия ли? Не, не, към длъжността му. Съзнавах, че му плащам, за да ме защитава, и че като господар стоя над него, макар да бях насреща му като обвиняем.

Мино се смееше с приличащ на кашлица смях, който ужасно дразнеше слуха ми. Схванах, че е станало нещо твърде тъжно и че целият ми живот отново е под въпрос.

След минута Мино додаде:

— Може би сам се клеветя… Аз говорех, защото ми беше безразлично дали ще премълча. Освен това изведнъж всичко ми се стори абсурдно, без значение и престанах напълно да разбирам нещата, в които трябваше да вярвам.

— Престана да разбираш ли? — машинално повторих.

— Да, по-конкретно, разбирах, както и понастоящем, думите, но не и смисъла, който те отразяват. Как е възможно да се страда заради думите? Те са само звуци, все едно да бъде вкарано магаре в затвора заради рева му или някое колело, задето скърца. Думите нямаха никаква стойност за мене, струваха ми се безсмислени и неразличими. Той искаше думи и аз му дадох толкова, колкото пожела.

— Е, тогава — не се стърпях и възразих, — щом са били само думи, какво ти пука?

— Да, но, уви, щом са произнесени, те престават да бъдат думи и се превръщаха във факти.

— Защо?

— Защото започнах да страдам, защото се разкаях, че съм ги изрекъл, защото усетих, осъзнах, че произнасяйки ги, те са се превърнали в онзи факт, който се нарича предателство.

— Тогава защо ги наговори?

Той бавно отвърна:

— А защо човек говори насън? Може би съм спал, но сега се пробудих.

Въртеше, сучеше, все се връщаше в изходната точка. Сърцето ме прободе и с мъка казах:

— Може погрешно да си останал с впечатлението, че си издал кой знае какво, а после да излезе, че не е така?

— Не, не греша — кратко отвърна той.

Замълчах, сетне попитах:

— А твоите приятели?

— Кои?

— Тулио и Томазо.

— Не знам за тях — с преднамерено равнодушие отвърна той. — Ще ги арестуват.

— Не, няма да ги арестуват! — възкликнах.

Надявах се естествено, че Астарита няма да се възползва от моментната слабост на Мино. Едва при въпроса за арестуването на Тулио и Томазо осъзнах цялата тежест на ситуацията.

— Защо да не ги задържат? Назовах имената им, няма причини да не ги арестуват.

— О, Мино! — несдържано и тревожно възкликнах. — Защо си го направил?

— И аз това се питам.

— Но ако не ги арестуват — подех след малко, залавяйки се за последната надежда, — няма нищо непоправимо. Те никога няма да узнаят, че ти…

— Да, но аз винаги ще го знам — прекъсна ме той. — Винаги ще помня, че не съм предишният Мино, а друг човек, на когото, в момента, когато проговарях, дадох живот, както майката дава живот на детето, раждайки го на белия свят. За съжаление, този човек сега не ми харесва. Там е цялата беда… Има съпрузи, които убиват собствените си жени, защото повече не могат да понасят съвместния живот. Мисля, че у мен по същия начин съжителстват двама души, които смъртно се ненавиждат… А приятелите ми сигурно ще ги задържат.

— И да не беше проговорил, пак щеше да си на свобода — невъздържано казах, — а тях не ги грози никаква опасност.

Накратко му разказах историята на моите отношения с Астарита, намесата ми в негова полза и обещанието, което Астарита бе дал. Без да продума, той ме изслуша.

— От хубаво по-хубаво. Значи дължа свободата си не само на моето предателско усърдие, но и на любовната ти връзка с полицая.

— Не говори така, Мино!

— Но съм доволен — додаде след миг, — че другите ще се измъкнат. Поне това няма да ми тежи на съвестта.

— Виждаш ли сега — оживено попитах — каква е разликата между вас? Твоите приятели дължат свободата си на тебе и на факта, че Астарита е влюбен в мене.

— Пардон! С една разлика — те не са предатели.

— Кой ти каза?

— Надявам се. Обикновено, когато бедата е обща, по-лесно се понася.

— Ще се държиш така, като че ли нищо не е станало — настоях. — Ще се върнеш при тях и ще си мълчиш. Какво те интересува? Всеки може да изпадне в моментна слабост.

— Да, но не на всички им се случва да умрат и независимо от това да са живи. Знаеш ли какво стана в мига, в който проговорих? Мъртъв съм, просто мъртъв, мъртъв завинаги.

Мъката, която притискаше сърцето ми, беше непоносима и избухнах в сълзи.

— Защо плачеш? — попита той.

— Заради нещата, които приказваш — още по-силно захлипах аз, — че си мъртъв. Толкова се страхувам.

— Не ти се нрави, че си с мъртвец ли? — шеговито запита Мино. — Не е така ужасно, както изглежда. Изобщо не е ужасно. Аз съм мъртъв по особен начин. Що се касае до тялото ми, съм съвсем жив. Докосни ме, жив съм!

Дърпаше ръката ми, принуждавайки ме да го пипна, най-сетне я постави върху слабините си и я притисна.

— Жив съм навсякъде! Карам те да се увериш, доколкото те засяга, че съм по-жив от всякога. Не бой се, преди, когато бях жив, се любехме малко, а сега, откакто съм мъртъв, ще се любим много по-често.

С яростна погнуса той блъсна неподвижната ми длан. Закрих лицето си с ръце и буйно дадох изблик на насъбраната мъка. Искаше ми се да плача непрестанно и безкрайно, защото се страхувах от момента, в който сълзите щяха да секнат и с празна глава глупаво щях да се изправя пред същите проблеми, които предизвикаха сълзите ми. Мигът настъпи, изтрих с чаршафа мокрото си лице и се втренчих в мрака с широко отворени очи. Тогава чух Мино нежно и сърдечно да ме пита:

— Я да видим според тебе какво би трябвало да правя?

Светкавично се обърнах, силно се притиснах до него и допирайки устните му, заговорих:

— Не мисли за това, не се занимавай вече с него. Станалото — станало. Това ще правиш.

— И по-нататък?

— Ще продължиш да учиш, ще вземеш диплома. Когато се дипломираш, ще се върнеш в родния си град. Нищо че няма да те видя повече, поне ще знам, че си щастлив. Ще започнеш работа, като му дойде времето ще се ожениш за момиче от твоя край и среда, което истински ще те обича. Какво те интересува политиката? Ти не си създаден за политика, сгрешил си, че си се захванал. Всеки може да допусне грешка, някой ден ще ти се вижда чудно, че си се занимавал с такива работи. Мино, аз наистина те обичам. Друга на мое място нямаше да се съгласи да се раздели с тебе, но ако е необходимо, още утре замини. Щом е нужно, няма да те виждам повече. Стига ти да си щастлив.

— Но аз — ясно и съвсем тихо изрече той — никога няма да бъда щастлив. Аз съм предател.

— Не е вярно! — рязко се възпротивих. — Изобщо не си предател. И да си, пак можеш да бъдеш много щастлив. Има хора, които са извършили най-тежки престъпления, а са изключително щастливи. Вземи мене например. Като се каже уличница, човек си представя кой знае какво, пък съм жена като останалите. И понякога съм щастлива. През последните дни — горчиво допълних — бях много щастлива.

— Беше щастлива?

— Да, много. Предчувствах, че няма да продължава така и наистина — при тези думи ми се приплака, но се овладях. — Представял си си, че си по-различен. Станалото — станало. Приеми го и бъди такъв, какъвто си и изведнъж ще се убедиш, че всичко е разрешимо. Всъщност страдаш от случилото се, защото се срамуваш и се боиш от мнението на околните, на приятелите си. Ами престани да се срещаш с тях, ще се запознаеш с нови хора, светът е голям. Ако те обичат достатъчно, ще разберат, че наистина е било миг на слабост. Ще бъдеш с мене, аз те обичам, разбирам те и действително не те осъждам — и високо заявих: — И хиляди пъти по-лошо нещо да беше направил, пак щеше да си бъдеш моят Мино!

Той нищо не каза. Продължих:

— Знам, аз съм бедно и необразовано момиче, но схващам някои неща по-добре от твоите приятели, дори от тебе. Познато ми е чувството, което изпитваш; първия път, когато се срещнахме и ти не ме докосна, си втълпих, че ме презираш. Изведнъж загубих вкус към живота, бях много нещастна, исках да се променя, но същевременно съзнавах, че е невъзможно и все ще съм си такава. Изгаряше ме противен срам, мъчеха ме досада и отчаяние, чувствах се вкочанена, ледена, неподвижна и на моменти имах желание да умра… После един ден излязох с мама и случайно влязох в църква. И там, докато се молех, ме осени мисълта, че всъщност няма за какво да се срамувам. Щом съм създадена такава, значи Бог го е пожелал и аз не бива да се противя на съдбата, а покорно и с доверие да я приема, а щом ти ме презираш, значи вината е твоя, не моя. Толкова неща минаха през ума ми тогава, че накрая скръбта ми се разсея и отново станах весела и жизнена.

Мино пак се изсмя смразяващо и каза:

— Значи аз би трябвало да приема направеното, да не се обръщам назад. Да приема онова, което съм станал, и да не се осъждам. Хм, може би в църквата някои неща са възможни, но извън нея…

— Ами иди на църква — предложих, залавяйки се за тази нова надежда.

— Не, няма да отида. Не съм вярващ и в църквите се отегчавам. А и що за разговор е това!

Той продължи да се смее, сетне изведнъж престана и като ме хвана за раменете, яростно ме раздруса, крещейки:

— Ти не разбираш ли какво съм направил? Не разбираш ли?

Толкова силно ме разтърсваше, че дъхът ми секна, после ме блъсна назад, чух, че скочи от леглото, и започна да се облича в тъмното.

— Не пали лампата! — със заплашителен тон ми нареди той. — Трябва да свикна да се гледам в лицето, но засега е още рано. Мисли му, ако запалиш лампата.

Не се осмелявах дори да дишам. Накрая го попитах:

— Отиваш ли си?

— Да, но ще се върна — отвърна той и ми се стори, че се засмя. — Не бой се, ще се върна. И една добра новина. Направо ще дойда да живея при тебе.

— Тук, при мене?

— Да, но няма да ти досаждам. Ти ще си живееш както винаги. — И добави: — С парите, които моето семейство ми праща, ще можем да живеем и двамата. С тях си плащах пансиона, но за двама души в къща са достатъчни.

Идеята му да заживее у дома ми се видя по-скоро странна, отколкото приятна. Не посмях да кажа нищо. Мино мълчаливо се облече в тъмнината.

— Ще се върна тази нощ — каза.

Чух как отвори вратата, излезе и я затвори. Седях с широко отворени очи в мрака.