Ина Ритер
Той искаше любов, а не пари (7)

Глава VII

Холгер трябваше да води Розмари из града и да я чака с часове пред разни магазини. Със своята ливрея той предизвикваше голям ефект и главната причина бяха месинговите копчета, които привличаха погледите на минувачите.

Той си отдъхна, когато Розмари, малко преди обяд му заповяда да я откара във вилата.

— Как мислите вие, какво направих днес? — избърбори тя изведнъж, когато известно време бяха пътували мълчаливо.

— Уважаемата госпожица навярно си е купила нещо за тоалета си.

— Това не е трудно за отгатване, в края на краищата аз най-много обикалях из модните магазини. Вие не трябва да казвате никому, Холгер, тогава ще ви поверя една тайна.

— Не обичам да бърборя, уважаема госпожице — „Да беше си държала устата, щеше да е по-добре!“ — мислеше си Холгер. Той ни най-малко не се интересуваше от нейните тайни.

— Аз търсех една венчална рокля за себе си. Искам скоро да се омъжа. И знаете ли за кого? За един граф. Един от много старите дворяни. Моите приятелки ще се пукнат, когато един ден ще трябва да ми казват „госпожо графиньо“. А и той е така благороден. Впрочем и вие правите всичко добре и сте изискан, но при Кнут всичко е истинско. Веднага се забелязва разликата.

— Колко радостно! — каза Холгер малко саркастично.

— Той е имал някога замък, който е останал на изток. И нищо няма да си получи обратно. Той ми показа снимки. Трябва да е бил нещо великолепно. Сега той вече няма никакво състояние.

„Това би трябвало да чуе мама“ — помисли си Холгер, докато една усмивка се плъзна по лицето му. „Виждаш ли, момче — би казала тя, — когато човек се постарае да си намери една жена, той я намира. А една титла струва много повече от едно състояние.“

— Защо се подсмихвате? — попита ядосано Розмари. — За смешно ли намирате, че ще стана графиня?

— Аз само се зарадвах заради вас, уважаема госпожице — увери я Холгер с цялата възможна учтивост, на която беше способен.

— Какви само очи ще направите за всичко, което ще се разиграе у нас. Аз не искам нищо да ви издавам още, но само ви казвам, че ще се учудите много.

— Аз съм страшно любопитен, уважаема госпожице — Холгер беше доволен, че наближаваха входа на вилата. Разговорът с госпожица Шюте за него винаги беше много уморителен.

* * *

— Извикай Холгер, той трябва да ме изведе — подхвърли Розмари на братовчедка си: — И му кажи, че трябва да облече ливреята си. Не разбирам какво има този човек против нея?

— Тя много бие на очи — осмели се Астрид да забележи.

Лицето на Розмари се покри с червенина на петна. Тя беше много чувствителна спрямо критики за нейния вкус.

— Вие двамата нямате понятие, какво значи шик — подвикна тя малко грубо на Астрид.

— Твоя работа — отдавна младата дама беше отвикнала да спори с Розмари, а това много я дразнеше. Тя усещаше надменността на другата и смяташе под своето достойнство да спори с нея.

„Какво ли ри въобразява собствено? — мислеше Розмари и неволно сви в юмруци ръцете си. — Накрая аз все пак ще се омъжа за един граф. Тя би се пръснала от завист“ — мислеше си Розмари, но в дъното на сърцето си знаеше, че това няма да е така. Астрид не би се заслепила от една титла.

„Тя е безнадеждно назадничава и старомодна — утешаваше се Розмари. — Няма понятие от живота.“

Астрид почука кратко на вратата на градинската къщичка и влезе, когато не получи никакъв отговор. Весело подсвиркване й подсказа пътя към Холгер.

Младият мъж седеше върху една стълба и боядисваше рамката на един прозорец. Той носеше много стари, изгубили цвета си панталони и също така изцапана риза. Винаги добре вчесаната му коса сега беше доста разчорлена.

Той беше така зает с непривичната за него работа, че не забеляза Астрид. Изпитваше голямо удоволствие да вижда как рамката добива нов вид под неговите ръце.

„Тук ще стане хубаво“ — помисли си Астрид.

Тапетите бяха подбрани с много вкус и доста скъпи за един шофьор. Тя често мислеше за него и се питаше какво точно представлява той. Някаква тайна го обгръщаше, която занимаваше Астрид повече, отколкото това й беше приятно.

Подсвиркването замлъкна, мъжът обърна глава и й се усмихна.

— Госпожице Астрид? — Той постави кутията с боята върху стълбата и внимателно слезе долу. На устните му имаше една усмивка, която накара сърцето на Астрид да бие по-силно. Тя чувствуваше, че му беше симпатична и изпитваше едно неразумно щастие.

— Госпожица Шюте се нуждае от колата. Трябва да ви предам, непременно да облечете ливреята.

— Господ да ми е на помощ! Да бяха поне копчетата други! Но нищо не може да се направи, човек не е господар на себе си! — Докато говореше, погледът му с одобрение почиваше върху фигурата на Астрид. Тя носеше наистина много простички рокли, но Холгер не виждаше това. Той виждаше само, че роклята й стоеше очарователно и подчертаваше тъничката й талия.

Както беше сега пред него, тя правеше впечатление на много крехка и сякаш нуждаеща се от закрила. Астрид събуждаше всички добри инстинкти у мъжа.

Той свали гумените ръкавици, които употребяваше при работа и ги постави на дъската на прозореца. В стаята царуваше някакво особено напрежение. Холгер обикновено знаеше какво да каже в такъв случай, но пред госпожица Астрид нищо не му хрумваше. А при това множество въпроси пареха устните му.

— Свикнахте ли с живота при нас? — попита младата дама, когато мълчанието стана много потискащо.

— Да, благодаря! Особено много ми допадна тази къщичка. Моята майка ще се чувствува тук добре. От нашето сегашно жилище можем да виждаме само стените на къщите. А е толкова прекрасно да можеш да виждаш зеленина.

— По-рано смятах, че мога да живея само на село — призна Астрид полугласно. Тя поклати глава за неразумното момиче, каквото някога е била. — Но човек свиква с всичко.

— Вие също ли загубихте родния си дом? — попита Холгер много предпазливо.

— Да, и моите родители. Чичо Лудвиг ме прибра. Аз му дължа благодарност за това.

Холгер беше на друго мнение, но и не помисли да го изрази. За Шюте беше един истински щастлив случай да получат толкова евтина и при това доброволна помощница в домакинството.

— Във вашата стая вечер до късно свети лампата. Аз случайно го забелязах, когато останах да работя до по-късно…

Това беше един недоизказан въпрос, но все пак Астрид се поколеба да му признае истината. Никой във вилата не знаеше, че тя тайно се подготвяше за един самостоятелен живот.

Тя беше привикнала да изпитва недоверие към всекиго. Наистина вътрешното й чувство й казваше, че Холгер е изключение, но разумът й напомни, че нейните чувства няколко пъти бяха измамени.

— Аз сега си отивам. Мисля, че вие ще трябва да се преоблечете.

— Да — Холгер държеше ливреята си в малката стаичка. Той я гледаше намусено, преди да свали работното си облекло и да я облече.

„Тя не поиска да ми каже, какво прави през нощта — мислеше си Холгер. — Дали Шюте се ядосват, че тя чете вечер? Нито един от цялото семейство не проявява духовни интереси.“

— Вие употребихте дълго време за преобличане — посрещна го Розмари. — Не ви ли каза Астрид, че бързам?

— Аз дойдох веднага, уважаема госпожице.

— И аз се надявах на същото. Кажете ми честно, на вас харесва ли ви Астрид?

„Тя не може да пита за това“ — помисли си Холгер. Дори и госпожица Шюте не биваше да си позволява да задава такива въпроси. Но той забеляза, че се лъжеше, защото младата дама явно чакаше отговора му, разположена в креслото.

— Аз никога няма да си позволя да изкажа някаква критика за член на фамилията — отговори той дипломатично.

— Холгер, не говорете винаги така надуто. Кажете „да“ или „не“.

— Не. Къде трябва да ви закарам днес, уважаема госпожице? И с коя кола ще заповядате да пътуваме?

— Спортната кола, естествено. Какво собствено има в Астрид, че подлудява мъжете? Вие явно също сте се захласнали по нея. Или мислите, че нямам очи на главата си? Смешно е просто как гледате Астрид.

— Аз не съм осъзнавал, че гледам госпожица Астрид по някакъв особен начин, уважаема госпожице — увери я Холгер упорито.

— Вие сте един ужасен човек. Вашите предшественици бяха винаги по-мили, трябва да знаете това. Аз мога да изисквам за княжеската заплата, която получавате, да четете в очите ми всяко мое желание.

— Това е и моето най-голямо желание, уважаема госпожице — Холгер я намираше за много смешна и жалка и почувствува, че ядът му се изпари.

— Докарайте колата. И не флиртувайте с Астрид. Или може би греша? Може би тя ви прави мили очи. Вярно ли е това? Това момиче няма никаква гордост. Да любезничи с един шофьор — възмутена Розмари поклати главата си.

Холгер побърза да излезе и докара колата. Той наистина притежаваше едно невероятно самообладание, но и то все пак имаше своите граници.

— Аз ще се срещна днес с моя бъдещ съпруг — съобщи му Розмари високомерно. — И очаквам от вас да му засвидетелствувате необходимото уважение. Моят бъдещ съпруг е както знаете граф.

— Ще се постарая да задоволя господина.

— Аз ще ви запазя на работа и когато се омъжа, Холгер. Моят съпруг няма нищо против. Аз вече говорих с него за вас.

— Каква чест — измънка младият човек. Той спря колата пред една висока многоетажна сграда. — Тук ли е? — попита той.

— Да, граф Дален ще дойде веднага. Той винаги е точен.

— Граф Дален? — попита Холгер.

— Да, той се казва Фон Дален. Познавате ли го?

Холгер загледа пред себе си.

— Не, чел съм някъде името.

— Откъде ли един човек като вас би могъл да познава графа — каза Розмари. — Впрочем, ето го, че идва. Не изглежда ли влудяващо симпатичен?

Холгер присви очите си. Граф Дален се приближаваше и го стрелна само с един бегъл поглед. Неговият интерес беше насочен изключително към Розмари.

— Оставете ме аз да карам — Кнут фон Дален посочи с палеца си улицата. — Вървете пеша до вкъщи. Или пък от мен да мине, можете да вземете трамвая. Ето, това е за вас — той извади от джоба си една монета и я тикна в ръката на изненадания Холгер. — Днес нямаме повече нужда от вас. Ние ще направим една разходка. Качи се, миличка.

— Вие сте граф Дален? — попита Холгер.

Мъжът се стресна.

— Ако нямате нищо против, драги, аз съм граф Дален! Какво сте се втренчили така в мен? — Той поклати глава и се настани зад кормилото. — Какво държание имат днешните хора! Като че този мъж никога не е виждал един граф.

— Ти си по всяка вероятност наистина първия граф, когото той вижда — обясни Розмари на основанието на своя личен опит. — Мисля, че ти много го впечатли.

— На мене не ми хареса начинът, по който ме гледаше този хлапак. Най-добре би било, ако ти го отпратиш.

— Искаш да кажеш да го уволня? Холгер? Но той изглежда така шик, Кнут. Пък и защо? Аз само ще му кажа, че трябва да се старае повече пред тебе. Но тези хора от народа са винаги много любопитни към благородниците. Това би трябвало да го разбираш.

— Може би имаш право, миличка — но гънките по челото на графа не се заличиха. Те изчезнаха много по-късно, едва когато остана насаме с Розмари. След четири дни те смятаха да се оженят и той нямаше защо повече да се безпокои за бъдещето.

А това, че този смешен шофьор го гледаше така втренчено, сякаш беше нещо особено интересно, защо пък да го безпокои и да го взема така сериозно?